Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (10)

9

Все пак татко не се ядоса чак толкова. Аз избрах варианта с добрата и лошата новина, а той само въздъхна и каза:

— Важното е, че ти си добре.

За колата е нужна специална част, която ще дойде чак от Индиана или Айдахо, не помня точно. Междувременно ще трябва да карам колата на татко и да ходя с автобус на училище или пък да моля Джош да ме откара, което всъщност възнамерявам да правя.

Марго се обажда вечерта. С Кити гледаме телевизия и аз викам на татко да дойде бързо. Седим на дивана и си подаваме слушалката, разговаряме поред с нея.

— Марго, познай какво стана днес! — вика Кити.

Аз трескаво въртя глава и оформям с устни: „Не й казвай за колата“. Гледам я предупредително.

— Лара Джийн… — Кити прави изнервяща пауза и добавя: — Татко й се скара. Да, беше лоша с мен и татко й каза да е по-мила, затова се скараха.

Грабвам слушалката от ръката й.

— Не сме се карали, Гого. Кити просто беше дразнеща.

— Какво ще вечеряте? Сготви ли пилето, което размразих снощи? — пита ме Марго. Гласът й звучи от много далече.

Усилвам звука на телефона.

— Да, но не се тревожи за това. Настани ли се вече в стаята си? Голяма ли е? Каква е съквартирантката ти?

— Мила е. От Лондон е и има много изискан акцент. Казва се Пенелъп Сейнт Джордж-Диксън.

— Боже! Дори името й е изискано. Ами стаята?

— Стаята е почти същата като онази, която гледахме в университета на Вирджиния, само че по-стара.

— Кое време е там сега?

— Почти полунощ. Ние сме пет часа напред, забрави ли?

Ние сме пет часа напред, сякаш вече смята Шотландия за свой дом, а е там едва от ден, няма и толкова!

— Вече ни липсваш — казвам й.

— И вие на мен.

След вечеря пиша съобщение на Крис, питам я дали иска да намине, но тя не ми отговаря. Вероятно е с някое момче. Няма проблем. Тъкмо ще наваксам с албума.

Надявах се да довърша албума на Марго, преди да замине за колежа, но всички, които са се захващали с това, знаят, че Рим не е построен за един ден. Можеш да се занимаваш с един албум цяла година, че и повече.

Пускам си момичешката група „Мотаун“, всичко необходимо е подредено в полукръг около мен. Перфораторът, който изрязва сърчица, листове хартия, снимки от списания, пистолет за лепило, машинката за тиксо с ленти в различни цветове. Сувенири като афиш от мюзикъла „Злата вещица“, който гледахме в Ню Йорк, рецепти, картинки, панделки, копченца, стикерчета, амулетчета. Един хубав албум трябва да е подобаващо ръбест, да има издутинки, които да му пречат да се затвори.

Сега работя по страницата на Джош и Марго. Не ми пука какво казва Марго. Те ще се съберат. Знам го. И дори да не се съберат, не веднага, тя не може просто да го изтрие от миналото си. Той беше голяма част от последната й година в гимназията. И затова и голяма част от живота й. Склонна съм само на един компромис — ще спестя тиксото на сърчица за тази страница, но пък като лепя обикновено тиксо на снимките, цветовете не изглеждат добре.

Затова решавам да използвам това със сърчицата. И поклащайки се на музиката, изрязвам с шаблон сърце тяхна снимка от бала. На Марго ще й хареса.

Внимателно залепвам сухо розово листенце от корсажа на роклята на Марго, когато татко чука на вратата.

— Какво ще правиш тази вечер? — пита ме той.

— Това — отвръщам и лепя още едно листенце. — Ако продължа, вероятно ще го довърша до Коледа.

— О… — Татко не си тръгва. Просто виси на прага и ме гледа. — Ами аз ще гледам новия документален филм на Кен Бърнс, ако искаш да се присъединиш.

— Може — казвам, за да съм мила. Ще е твърде трудно да сваля всичко долу и пак да го подредя. Сега тъкмо съм набрала скорост. — Защо не започнеш без мен?

— Ами добре. Оставям те тогава. — Татко слиза по стълбите.

Отнема ми голяма част от нощта, но довършвам страницата на Джош и Марго и тя става наистина много хубава. На съседната, която е „сестринска страница“, за фон използвам хартия на цветя и залепям отгоре снимка на трите ни отпреди много време. Мама я направи. Стоим пред дъба пред къщата с дрехите, с които сме били на църква. И трите сме с бели роклички и еднакви розови панделки в косите. Най-хубавото в тази снимка е, че ние с Марго се усмихваме сладко, а Кити си бърка в носа.

Усмихвам се. Кити ще получи удар, като я види. Нямам търпение.