Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (8)

7

На следващия ден караме Марго на летището. Отвън товарим куфарите й на количка — Кити се опитва да се качи отгоре и да танцува, но татко веднага я сваля. Марго настоява да продължи сама, точно както твърдеше, че ще направи.

— Марго, нека поне да откарам багажа за чекиране — казва татко и опитва да се добере до количката. — Искам да се уверя, че минаваш през проверката.

— Ще се оправя, тате — отвръща тя. — И преди съм летяла сама. Знам как се чекира багаж. — Вдига се на пръсти и слага ръце на раменете му. — Ще се обадя още щом пристигна, обещавам.

— Обаждай се всеки ден — шепна аз. Буцата в гърлото ми нараства и от очите ми потичат сълзи. Надявах се да не се разплача, защото знаех, че тя няма да заплаче, а е самотно да плачеш сам, но не мога да се сдържа.

— Да не си посмяла да ни забравиш — предупреждава я Кити.

Това кара Марго да се усмихне.

— Не бих могла. — Прегръща ни поред отново. Оставя мен последна, както и предполагах. — Грижи се за татко и Кити. Сега ти командваш.

Не искам да я пусна, прегръщам я силно. Още чакам и се надявам на някакъв знак, на някакъв признак, че ще й липсваме толкова много, колкото тя ще липсва на нас. После Марго започва да се смее и аз я пускам.

— Чао, Гого — казвам и бърша очи с крайчеца на ризата си.

Всички гледаме как бута количката с куфарите към гишето за чекиране. Аз вече плача усилено, бърша очи с опакото на дланта си. Татко ни прегръща.

— Ще изчакаме, докато се нареди на опашката за проверка — казва той.

Когато чекира багажа, тя се обръща и ни поглежда през стъклените врати. Вдига ръка и ни маха, а после се отправя към опашката за проверка. Гледаме я, надяваме се, че ще се обърне отново, но тя не го прави. Вече изглежда толкова далече. Уверената Марго, способната Марго. Съмнявам се, че когато дойде време аз да замина, ще съм толкова силна. Но пък кой е?

Плача по целия път до дома. Кити ми казва, че съм по-голямо бебе от нея, но когато посяга от задната седалка и стиска ръката ми, разбирам, че и на нея й е мъчно.

Макар че Марго не е шумен човек, вкъщи става по-тихо без нея. Някак празно. Какво ли ще е, когато и аз замина след две години? Какво ще правят татко и Кити тогава? Не искам да си представям как се прибират в празна тъмна къща, без мен и без Марго. Може би няма да замина надалече; може би дори ще живея у дома, поне през първия семестър. Мисля, че така трябва да постъпя.