Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (73)

72

Когато бяхме само двете с Марго, мама купуваше от всичко по две, синьо за Марго и розово за мен. Еднакви завивки, плюшени играчки или великденски кошнички в тези цветове. Всичко трябваше да е поравно; трябваше да получаваме еднакъв брой морковени пръчици или пържени картофки, или топчета за игра, или гумички във форма на кексчета. Само че аз все губех гумичките или изяждах морковчетата твърде бързо и после молех Марго поне само за едничко. Понякога мама я караше да ми даде, но още тогава осъзнавах, че не е честно, че Марго не бива да е наказвана, задето яде закуската си бавно или си пази гумичките. След като Кити се роди, мама се опита да утроява нещата — синьо, розово и жълто, но стана много трудно да намира едно и също нещо в три различни цвята. Освен това Кити беше доста по-малка от нас и ние не искахме като нейните играчки.

Кутията за шапки е може би единственият подарък от мама, който беше само за мен. Не беше нужно да я споделям; тя беше моя и единствено моя.

Когато я отворих, очаквах да намеря вътре шапка, може би сламена шапка с широка периферия или каскетче — но тя беше празна.

— За да пазиш вътре специални неща — каза тя. — Може да събереш тук най-ценните, най-любимите и най-тайните си притежания.

— Какви например? — попитах аз.

— Каквото се събере в нея. Каквото пожелаеш да запазиш само за себе си.

Заострената брадичка на Кити трепери, когато казва:

— Наистина съжалявам, Лара Джийн.

Когато виждам треперещата брадичка, не мога да й се сърдя повече. Просто не мога, дори и за секунда. Отивам при нея и я прегръщам силно.

— Няма нищо — казвам и тя се отпуска на мен с облекчение. — Можеш да задържиш кутията. Сложи вътре своите съкровища.

Тя клати глава.

— Не, тя е твоя. Не я искам. — Бута я към мен. — Сложих вътре нещо за теб.

Отварям кутията и виждам бележки. Много, много бележки. Бележките от Питър. Бележките, които изхвърлих.

— Намерих ги, когато изпразвах кошчето за боклук — казва тя и бързо добавя: — Прочетох само една-две. А после ги запазих, защото разбрах, че са много важни.

Докосвам онази, която Питър е сгънал като самолетче.

— Кити… ти нали разбираш, че с Питър няма да се съберем отново?

Тя грабва купата с пуканки и казва:

— Просто ги прочети.

После отива в дневната и включва телевизора.

Затварям кутията и я нося в стаята си. Там ги разстилам на пода около мен.

На много от тях пише само неща като: „Ще се срещнем до шкафчето ти след училище“ и „Ще ми дадеш ли записките си по химия от вчера?“. Намирам и онази с паяжината от Хелоуин и се усмихвам. На друга пише: „Може ли днес да се прибереш с автобуса? Искам да изненадам Кити и да я взема от училище, за да може да се изфука с мен и с колата ми пред приятелките си“. „Благодаря, че дойде с мен на разпродажбата през уикенда. Ти направи деня забавен. Дължа ти един.“ „Не забравяй да вземеш корейско кисело мляко и за мен!“ „Ако ще правиш тъпите боровинкови сладки с бял шоколад за Джош, а не моите от плодов кейк, край.“ Смея се с глас. А после препрочитам една отново и отново: „Днес си много хубава. Харесвам те в синьо“.

Никога не съм получавала любовно писмо. Но като чета тези бележки една след друга, имам чувството, че съм получила. Сякаш… сякаш винаги е бил само Питър. Сякаш всички други преди са били единствено подготовка за него. Мисля, че вече разбирам разликата между това, да обичаш някого от разстояние и да обичаш някого от близо. Когато го виждаш от близо, го виждаш какъвто е, но и той те вижда каквато си. Питър го прави. Вижда ме и аз виждам него.

Любовта е плашеща: тя се променя; тя може да си отиде. Това е част от риска. Не искам да се страхувам повече. Искам да съм смела като Марго. Все пак почти настъпи Нова година.

Към полунощ вземам Кити, кученцето и бенгалския огън. Обличаме дебели палта и аз я карам да си сложи шапка.

— Трябва ли да сложим шапка и на Джейми? — пита ме тя.

— Той няма нужда. Вече си има кожено палто.

Звездите осейват небето, изглеждат като далечни диаманти. Такива късметлии сме, че живеем в планината. Чувстваш се по-близо до звездите. До небето.

Паля за двете ни пръчици бенгалски огън и Кити започва да танцува из снега и да прави огнени обръчи. Опитва се да накара Джейми да скочи през тях, но той не желае. Той иска само да опикае двора. Добре, че имаме ограда, иначе щеше да опикае цялата пресечка.

В стаята на Джош свети. Виждам го на прозореца точно преди да отвори и да извика:

— Момичетата Сонг!

Кити крещи в отговор:

— Искаш ли бенгалски огън?

— Може би следващата година — отвръща той.

Поглеждам го и махам с пръскащата искри пръчица, а той се усмихва и аз усещам, че всичко между нас е наред. По един или друг начин Джош ще остане в живота ни. Сигурна съм, внезапно съм съвсем сигурна, че всичко е точно каквото трябва да бъде и не бива да се страхувам от сбогуванията, защото те не са задължително завинаги.

Когато отново съм в стаята си, вече по нощница, вадя специалната си химикалка и хубава плътна хартия и започвам да пиша. Не, не прощално писмо. А едно от добрите стари любовни писма.

Скъпи Питър…