Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (7)

6

Ето как Марго и Джош станаха гаджета. Всъщност аз разбрах за това от Джош.

Беше преди две години. Седяхме в библиотеката по време на свободния час. Аз си правех домашното по математика, а Джош ми помагаше, защото го бива по математика. Бяхме свели глави над тетрадката, толкова близо, че усещах аромата на сапуна, с който се е измил сутринта. „Ирландска пролет“.

Тогава той каза:

— Искам да се посъветвам с теб за нещо. Харесвам един човек.

За част от секундата си помислих, че говори за мен. Помислих си, че ще каже, че съм аз. Надявах се. Беше началото на учебната година. От август бяхме заедно почти всеки ден, понякога с Марго, но предимно само двамата, защото тя ходеше на стаж в плантацията „Монпелие“ три дни в седмицата. Често плувахме. Имах страхотен тен от плуването. Та за тази част от секундата си помислих, че ще изрече моето име.

Но когато го видях как се изчерви и погледна в празното пространство, разбрах, че не съм аз.

Прекарах наум списъка с възможните момичета. Не беше дълъг. Джош не се виждаше с хиляди момичета; имаше много добър приятел, Джърси Майк, който дойде от Ню Джърси още в прогимназията, и още един най-добър приятел, Бен. Това е.

Можеше да е Ашли, новопостъпила във волейболния отбор. Веднъж той каза, че била най-сладката от всички новобранки. В негова защита ще заявя, че аз го принудих да го каже: попитах го кое е най-красивото момиче от всеки клас. За най-красива от моя набор избра Дженевив. Не бях изненадана, но все пак ме прободе леко в сърцето.

Можеше да е и Джоди, колежката му от книжарницата. Джош често говореше колко била умна, колко била културна, защото била учила в Индия и сега беше будистка. Ха! Та аз съм наполовина корейка. Аз го научих да яде с пръчици. Той опита за първи път кимчи у нас.

Тъкмо щях да го питам коя е, когато библиотекарката дойде и ни каза да пазим тишина, и ние се върнахме към работата си. Джош не повдигна отново въпроса и аз не настоях. Честно казано, не исках да знам. Не бях аз и само това имаше значение.

Дори за секунда не ми хрумна, че момичето, което харесва, е Марго. Не че не я виждах като момиче, което може да бъде харесано. Тя беше излизала с определен тип момчета. Умни момчета, с които правеше проекти по химия или с които се състезаваше на изборите за председател на училищния съвет. Сега като се замисля, не е толкова странно, че Джош хареса Марго, защото и той е такова момче.

Ако някой ме попита какъв е Джош — бих отговорила, че е съвсем обикновен. Прилича на момче, което разбира от компютри и нарича комиксите графични романи. Кестенява коса. Не някакво особено кестеняво, а съвсем обикновено. Зелени очи, които са по-мътни в центъра. По-скоро е към кльощавите, но е силен. Знам го, защото веднъж си навехнах глезена на старото бейзболно игрище и той ме отнесе на конче до дома. Има лунички, с които изглежда по-малък от възрастта си. И трапчинка на лявата буза. Винаги съм я харесвала тази трапчинка. Без нея лицето му ще е твърде сериозно.

Изненадващото, шокиращото беше, че и Марго го харесваше. Изненадващо не заради него, а заради нея. Никога, нито веднъж не я бях чувала да казва, че харесва някого. Аз бях вятърничавата и капризната, както твърди бялата ми баба. Не и Марго. Марго беше над тези неща. Тя съществуваше на някаква по-висша планета, където момчета, гримове и дрехи нямаха никакво значение.

Случи се съвсем внезапно. Един ден през октомври Марго се върна късно от училище; бузите й бяха порозовели от студения планински въздух, беше сплела косата си на плитка, а на шията си имаше шал. Работеше по училищен проект и вече бе станало време за вечеря, аз готвех пиле с пармезан и спагети с рядък доматен сос.

Тя влезе в кухнята и обяви:

— Трябва да ти кажа нещо. — Очите я сияеха; спомням си как разви шала от врата си.

Кити си пишеше домашното на кухненската маса, татко бе на път за дома, а аз бърках редкия сос.

— Какво? — попитахме с Кити.

— Джош ме харесва. — Марго сви доволно рамене и те стигнаха почти до ушите й.

Аз се вкамених. После изпуснах дървената лъжица в соса.

— Джош? Джош? Нашият Джош? — Не смеех да я погледна. Страхувах се какво може да види.

— Да. Днес ме изчака след училище, за да ми каже. Каза ми… — Тя се усмихна с копнеж. — Каза, че съм момичето на мечтите му. Представяш ли си?

— Еха… — опитах се да вложа щастие в тази дума, но не знам дали се получи. Чувствах единствено отчаяние. И завист. Така гъста и черна завист, че направо ме давеше. Затова опитах отново, този път с усмивка. — Еха, Марго.

— Еха… — отекна Кити. — Значи, вече сте гаджета?

Стаих дъх в очакване на отговора й.

Марго взе щипка пармезан и го пъхна в устата си.

— Да, предполагам. — После се усмихна, а очите й омекнаха и се навлажниха. Тогава разбрах, че и тя го харесва. Много.

Тази нощ написах моето писмо до Джош.

Скъпи Джош…

Много плаках. Всичко беше свършило просто така. Беше свършило, без дори да имам шанс. Не защото Джош бе избрал Марго. А защото тя го беше избрала.

И това е. Изплаках си очите; написах си писмото. Зарязах тази история. Оттогава не съм мислила за него по този начин. С Марго са един за друг. Те са СЕД. Създадени един за друг.

Още съм будна, когато Марго се връща в леглото, но бързо затварям очи и се преструвам на заспала. Кити се е свила до мен.

Чувам приглушен звук и отварям едно око да погледна Марго. Лежи с гръб към нас; раменете й се тресат. Плаче.

Марго никога не плаче.

Сега, когато я видях да плаче за него, повече от всякога съм сигурна — те не са приключили.