Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (67)

66

Марго и Кити ме вземат от училището. После ме питат как е минала екскурзията и дали през цялото време съм била на заешката писта. Опитвам се да изглеждам ведра; дори измислям история как съм се спуснала по пистата за напреднали.

Марго ме пита тихо:

— Всичко наред ли е?

Аз млъквам. Тя винаги знае кога лъжа.

— Да. Просто съм изморена. С Крис си говорихме до късно.

— Поспи, когато се приберем — съветва ме Марго.

Телефонът ми изжужава и го поглеждам. Съобщение от Питър.

Може ли да поговорим?

Изключвам телефона.

— Мисля, че ще спя чак до края на ваканцията. — Слава богу, че сме във ваканция. Поне имам десет дни, преди да се наложи да се върна в училище и да се изправя отново пред всички. Може би никога няма да се върна. Може да убедя татко да мина на домашно обучение.

Когато татко и Кити си лягат, с Марго опаковаме подаръци в дневната. По едно време тя решава, че наистина ще правим рецитал в деня след Коледа. Бях се надявала да забрави за тази си велика идея, но тя винаги е имала отлична памет.

— Ще направим следколедно и предновогодишно парти — казва тя и връзва панделка на подаръка от татко за Кити.

— Нямаме време да се подготвим — казвам аз, като внимателно изрязвам парче от хартия за опаковане с люлеещи се кончета. Много внимавам, защото искам да запазя една ивичка за фон на страницата на Марго в албума, която почти съм довършила. — Никой няма да дойде.

— Напротив! Не сме правили такова от векове; преди идваше много народ. — Тя става, започва да вади старите готварски книги на мама и ги слага на масичката за кафе. — Не бъди такъв Гринч. Мисля, че трябва да възродим тази традиция заради Кити.

Отрязвам парче дебела зелена панделка. Може би партито ще ми помогне да се разсея.

— Намери пилето по средиземноморски, което мама правеше. Със сос от кисело мляко и мед.

— Да! А помниш ли хайвера? Хората много го харесваха. Трябва да направим и такъв. А да направим ли соленки със сирене или бухти със сирене?

— Бухти — отвръщам.

Марго е толкова въодушевена, че дори в сегашното ми самосъжалително състояние сърце не ми дава да я разочаровам.

Тя взема лист и химикалка от кухнята и започва да записва.

— Значи, казахме пилето, хайвер, бухти със сирене, пунш… Може да изпечем сладки или браунита. Ще поканим всички съседи — Джош и родителите му, семейство Шах, госпожица Ротсчайлд. А ти кого искаш да поканиш от приятелите си? Крис?

Клатя глава.

— Крис ще гостува на роднини в Бока Ратон.

— Ами Питър? Може да доведе майка си, той нямаше ли по-малък брат?

— Нека оставим Питър.

Тя бърчи чело и вдига очи от списъка си.

— Случи ли се нещо на екскурзията?

Отвръщам твърде бързо:

— Не. Нищо не се случи.

— Тогава защо не го поканиш? Искам да го опозная по-добре, Лара Джийн.

— Мисля, че сигурно и той няма да е в града. — Виждам, че не ми вярва, но не настоява повече.

Същата вечер тя изпраща поканите и веднага получава пет потвърждения. Леля Д. (не ни е истинска леля, а една от най-добрите приятелки на мама) е написала: „Марго, нямам търпение да чуя как пееш с баща си «Скъпа, навън е студено!»“. Още една традиция от рецитала. Марго и татко пеят.

„Скъпа, навън е студено“, а аз винаги изпълнявам „Санта бейби“. Обикновено се излягах върху пианото с токчетата на мама и лисицата на баба. Но не и тази година. Няма начин.

Когато на следващия ден Марго иска да тръгна с нея и Кити да разнесем кошници с бисквити на съседите, аз й казвам, че съм изморена. Качвам се в стаята си и довършвам страницата на Марго в албума, като слушам бавните парчета от „Мръсни танци“ и все си проверявам телефона за съобщение от Питър. Няма от него, но има от Джош.

Чух какво е станало. Добре ли си?

Нима дори той знае? Та той не е от горния клас. Нима цялото училище вече знае?

Отговарям:

Не е вярно, а той пише:

Не е нужно да го казваш, и без това не повярвах.

А на мен пак ми се доплаква.

Откакто Марго се върна, двамата излизаха само веднъж, но не отидоха до Вашингтон, както Джош спомена. Вероятно ще е най-добре да махна тяхната страница от албума.

Оставам будна до късно, в случай че Питър изпрати съобщение. Мисля си, че ако се обади или ми пише тази вечер, ще разбера, че и той мисли за мен, и може би ще му простя. Но той не пише, нито се обажда.

Към три сутринта изхвърлям бележките му. Изтривам снимката му от телефона си; изтривам и номера му. Мисля си, че ако го изтрия достатъчно, ще бъде все едно нищо никога не се е случвало, и сърцето няма да ме боли толкова силно.