Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (61)

60

— Мисля, че трябва да направим рецитал тази година — казва Марго от дивана.

Когато мама беше жива, всяка Коледа правехме така наречения „рецитал“. Тя приготвяше тонове храна и канеше хора някоя вечер, а с Марго обличахме еднакви роклички и свирехме коледни песни на пианото цяла нощ. Хората влизаха и излизаха от стаята с пианото и пееха с нас, а ние с Марго се редувахме да свирим. Аз мразех истинските концерти на пиано, защото бях най-слабата пианистка в моята възрастова група, а Марго беше най-добрата. Беше унизително да свиря нещо лесно като „На Елиза“, докато другите вече са минали на Лист. Винаги съм мразела рециталите. Все се молех ли, молех да не ме карат да свиря.

Последната Коледа мама ни купи еднакви червени кадифени роклички, а аз се разбеснях и казах, че не искам да я облека, макар че исках и всъщност много я харесвах. Просто не исках да свиря на пиано с Марго. Развиках се на мама, изтичах в стаята си, затръшнах вратата и не исках да изляза. Мама дойде и се опита да ме накара да отворя, но аз не го направих и тя не се върна. Хората започнаха да пристигат, Марго започна да свири, а аз останах горе. Седях в стаята си, плачех и мислех за всички вкуснотии, които мама и татко бяха приготвили, и как няма да остане нищо за мен, как мама вероятно дори не иска да сляза долу, след като съм се държала така.

След смъртта на мама не сме правили друг рецитал.

— Ти сериозно ли? — питам я.

— Защо не? — свива рамене Марго. — Ще е забавно. Аз ще планирам всичко, ти няма да се ангажираш.

— Знаеш, че мразя пианото.

— Тогава не свири.

Кити поглежда с тревога ту мен, ту Марго. Прехапва устна и предлага:

— Аз ще направя няколко хватки от таекуондо.

Марго посяга и я прегръща.

— Това е чудесна идея. Аз ще свиря на пианото, ти ще правиш хватки, а Лара Джийн просто…

— Ще гледа — довършвам аз.

— Щях да кажа, че ще си домакинята, но както искаш.

Не й отговарям.

* * *

По-късно гледаме телевизия и Кити заспива свита на дивана като истинско котенце. Марго иска да я отнесе и да я сложи в леглото, но аз казвам да я остави да спи и я завивам.

— Ще ми помогнеш ли да убедим татко да й вземе кученце за Коледа? — питам аз.

Марго изстенва.

— Кученцата са голям ангажимент. Трябва да ги извеждаш да пишкат милион пъти на ден. И освен това ужасно се скубят. Никога вече няма да можеш да облечеш черен панталон. А и кой ще го разхожда и храни, кой ще се грижи?

— Кити. Аз ще й помагам.

— Кити не е готова за такава отговорност. — Очите й добавят: „Ти също“.

— Кити доста порасна, докато те нямаше. — „Аз също“. — Знаеш ли, че вече сама приготвя обяда си? И помага в сгъването на прането? Не е нужно да я карам да си пише домашните. Прави си ги сам-сама.

— Наистина ли? Впечатлена съм.

Защо просто не каже: „Браво, Лара Джийн?“. И толкова. Защо просто не признае, че съм изпълнила моята част от грижите за семейството, докато я нямаше. Но не.