Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (59)

58

Когато влизам в училище в събота сутринта, премислям какво ще кажа. Може би само: „Здрасти, Джон, как си? Аз съм Лара Джийн“. Не съм го виждала от осми клас. Ами ако не ме познае? Ами ако дори не ме помни?

Оглеждам обявленията във фоайето и откривам името му под „Генерална асамблея“. Той ще представлява Китайската народна република.

Генералната асамблея се провежда в аудиторията. Има маси за всеки делегат и сцена с подиум, където едно момиче с черен костюм говори за ограничаването на ядрените оръжия. Мисля си просто да се мушна отзад, да седна и да гледам, но няма къде, затова оставам в дъното на залата със скръстени ръце и се оглеждам за Джон. Има толкова много хора и всички са обърнати напред, затова е трудно да ги разпознаеш.

Едно хлапе с тъмносин костюм се обръща към мен и шепне:

— Ти ли си посредникът? — Държи сгънат лист.

— Ами… — Не съм сигурна за какво става дума, после виждам едно момиче да върви из залата и да раздава листове на хората.

Момчето ми подава страницата, обръща се и пише нещо в тетрадката си. Това е нота до Бразилия от Франция. Явно аз съм посредникът.

Масите не са подредени по азбучен ред, затова започвам да бродя из залата, за да открия Бразилия. Най-сетне я намирам — едно момче с папийонка — и другите вдигат ръце с ноти за връчване. Отваря ми се работа.

Отзад виждам едно момче да вдига ръка, за да взема и неговата нота, затова бързам натам, а то извръща леко глава. Господи, това е Джон Амброуз Макларън, делегат от Китайската народна република, само на няколко метра от мен.

Пясъчнорусата му коса е късо подстригана. Бузите му са розови, точно каквито ги помня. Все още е някак свеж и чистичък и затова изглежда по-малък. Носи панталон в цвят каки, светлосиня риза и тъмносин пуловер. Изглежда сериозен, концентриран, сякаш наистина е делегат.

Честно казано, изглежда точно както си го представях пораснал.

Джон ми подава листа, докато си води бележки със сведена глава. Посягам към него, почти докосвам хартията, после той поглежда нагоре и се сепва.

— Здрасти — прошепвам. И двамата държим листове.

— Здрасти — отвръща той. Примигва, после пуска листа и аз бързо се отдалечавам, сърцето ми бумти в ушите. Чувам го как шепне високо името ми, но не забавям крачка.

Гледам към листа. Почеркът му е четлив, прецизен. Отивам да отнеса нотата му до САЩ, после игнорирам Великобритания, която размахва нота към мен, тръгвам право към двойните врати на залата и излизам навън.

Току-що видях Джон Макларън. След всички тези години най-сетне го видях. И той ме позна. Веднага се сети коя съм.

По обед получавам съобщение от Питър.

Видя ли Макларън?

Пиша „да“, но после го трия и пиша „не“. Не знам защо. Може би защото искам да го запазя само за себе си и да съм щастлива от факта, че той ме помни, това ми стига.