Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (58)

57

Идеята ми хрумва по време на сутрешните съобщения, когато обявяват, че този уикенд в нашето училище ще се проведе дебат по „Модел на ООН“. Джон Амброуз Макларън беше президент на проекта в прогимназията. Чудя се дали още е в отбора на неговото училище.

Повдигам въпроса пред Питър на обяд, преди момчетата да са седнали.

— Знаеш ли дали Джон Макларън още е в „Модел на ООН“?

Той ме поглежда странно.

— Откъде да знам?

— Не зная. Просто се чудех.

— Защо?

— Мисля, че може да участвам в дебата този уикенд. Имам чувството, че ще е там.

— Наистина ли? — Той подсвирва. — Ако е, какво ще направиш?

— Още не съм измислила. Може да ида при него, може би не. Просто искам да видя дали ще се появи.

— Можем да го потърсим онлайн още сега и ще ти кажа.

Клатя глава.

— Не, това ще е измама. Искам да го видя със собствените си очи. Искам да се изненадам.

— Е, само не ме моли да идвам да ти правя компания. Няма да си изгубя цялата събота за дебати.

— Не възнамерявах да те моля.

Той ме поглежда, обиден.

— Така ли? Защо?

— Просто искам да го направя сама.

Той подсирва тихо.

— Еха. А трупът дори още не е изстинал.

— Моля?

— Ти си малка палавница, Кови. Още дори не сме скъсали, а вече се опитваш да говориш с други момчета. Щях да се засегна, ако не бях толкова впечатлен.

Усмихвам се.

В осми клас целунах Джон Макларън на един купон. Не беше романтична целувка. А най-обикновена. Играехме на бутилка и когато дойде неговият ред, стаих дъх и се замолих бутилката да посочи към мен. И така стана! Замалко да спре пред Анджи Пауъл, но късметът беше на моя страна онзи ден и спечелих на сантиметър. Опитах се да запазя спокойно изражение, за да не се усмихна. С Джон пропълзяхме в средата, целунахме се съвсем набързо и всички изстенаха, но той се изчерви. Бях разочарована, може би съм очаквала повече, по-значителна целувка. Но това беше. Вероятно ще имам втори шанс. Вероятно ще успея да забравя Питър.