Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (56)

55

Не съм виждала Джош след целувката, но когато се прибирам от библиотеката вечерта, той седи на предната веранда с войнишкото си яке и ме чака. В къщата свети; татко си е у дома. В стаята на Кити също свети. Предпочитам да го избегна, но ето го, пред къщата ми.

— Здравей. Може ли да поговорим?

Сядам до него и се взирам право напред, през улицата. Госпожица Ротсчайлд също вече има елха. Винаги я слага близо до прозореца до вратата, за да се вижда отвън.

— Трябва да се разберем какво ще правим, преди Марго да се върне. Всичко се случи по моя вина. Аз трябва да й кажа.

Взирам се в него, смаяна.

— Да й кажеш? Ти откачен ли си? Не сме казали на Марго, защото няма какво да й кажем.

Той вирва брадичка.

— Не искам да имам тайни от нея.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме целунеш! — съскам аз. — И за протокола ще отбележа, че ако някой й каже, това ще бъда аз. Аз съм й сестра. Ти й беше само гадже. И вече дори не си, така че…

Болка просветва на лицето му и остава там.

— Никога не съм бил само гадже на Марго. И за мен е странно. Сякаш, откакто получих онова писмо… — Колебае се. — Няма значение.

— Просто го кажи.

— Откакто получих писмото, между нас нещата се объркаха. Не е честно. Ти каза каквото имаше да казваш, а аз трябваше да се справя с това, трябваше да го проумея. Ти започна да излизаш с Кавински и спря да ми бъдеш приятелка. — Въздиша. — Откакто получих писмото ти… не мога да спра да мисля за теб.

Определено не очаквах да чуя това. Определено не и това.

— Джош…

— Знам, че не искаш да го чуваш, но просто ми позволи да ти кажа това, което трябва да ти кажа, става ли?

Кимам.

— Мразя мисълта, че си с Кавински. Мразя я. Той не е достатъчно добър за теб. Съжалявам, че го казвам, но не е. Според мен никое момче не е достатъчно добро за теб. Особено аз. — Свежда глава, после внезапно ме поглежда и казва: — Веднъж, може би преди две лета, вървяхме към дома от нечия къща… мисля, че бяхме при Майк.

Беше горещо, здрачаваше се. Бях много ядосана, защото по-големият брат на Майк бе обещал да ни откара, а после отиде някъде и не се върна, затова се наложи да вървим. Бях с еспадрили и краката ужасно ме боляха. Джош все настояваше да не изоставам.

Той каза тихо:

— Бяхме само аз и ти. Ти беше с онази кафява кожена поличка с ремъците и пъпът ти се виждаше.

— Моята пола стил „Покахонтас среща Шер през седемдесетте“. — О, колко я обичах тази пола.

— Тогава едва не те целунах. Мислех да го направя. Беше някакъв откачен импулс. Просто исках да видя какво ще е.

Сърцето ми спира.

— А после?

— После не знам. Предполагам, че съм забравил за това.

Въздъхнах.

— Съжалявам, че си получил онова писмо. Не биваше да го виждаш. То не беше написано за теб, а само за мен.

— Може би е съдба. Може би е било писано да се случи точно така, защото… защото винаги е трябвало да бъдем заедно.

Казах първото, което ми дойде на ума:

— Не, не е. — И осъзнавам, че е истина.

В този момент осъзнавам, че не го обичам, че от доста време не го обичам. Може би никога не съм го обичала. Защото ето го тук: мога да го целуна отново, може да стане мой. Но аз не го искам. Искам друг. Странно е да си копнял толкова дълго за нещо, за някого, а един ден, най-внезапно, просто да спреш.

Пъхам пръсти в ръкавите на якето си.

— Не можеш да кажеш на Марго. Трябва да ми обещаеш, Джош.

Той кима неохотно.

— Скоро чували ли сте се? — питам го.

— Да. Тя се обади онази вечер. Каза, че иска да отидем до Вашингтон през ваканцията. До „Смитсониан“, да вечеряме в Чайнатаун.

— Супер. Значи точно това ще направите. — Потупвам го по коляното, после бързо отдръпвам ръка. — Джош, просто трябва да се държим като преди. Както винаги. Ако го направим, всичко ще е наред. — Повтарям си го наум. Всичко ще бъде наред. Всички ще се върнем по обичайните си места. Марго и Джош. Аз. Питър.