Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (55)

54

След третия час Лукас ме чака.

Днес е с тънка вратовръзка и пуловер с остро деколте, държи голяма торба чипс. Пъха шепа чипс в устата си и по пуловера му се посипва оранжев прашец. Ъгълчетата на устните му също леко оранжевеят. Казва с пълна уста:

— Виж, искам да ти кажа нещо.

Смея се.

— Не мога да повярвам, винаги съм те мислила за много изискан. — Издухвам праха от чипс от ризата му. — Какво искаш да ми кажеш? — Открадвам няколко чипсчета от пакета. Той се колебае. — Лукас, мразя, когато хората заявят, че трябва да ми кажат нещо, и не го казват. Както когато кажат, че знаят много смешна история. Ами давай, разкажи я, а аз ще реша дали ми е смешна, или не.

Той облизва сирене от устните си.

— Е, нали знаеш, че живея в един квартал с Дженевив? — Кимам. — Снощи видях Кавински да излиза от тях.

— О… — Само това казвам. О…

— Обикновено не бих го сметнал за нещо особено, но има и друго. — Той бърше уста с опакото на дланта си. — Дженевив и колежанинът са скъсали през уикенда. Знаеш какво значи това, нали?

Кимам, но отвътре съм изтръпнала.

— Да… Чакай, какво?

Той ме поглежда полусъжалително и малко нетърпеливо.

— Тя ще се опита да си върне Питър, Лара Джийн!

— Вярно — отвръщам и ме пробожда още докато го казвам. — Разбира се, че ще се опита.

— Не й позволявай.

— Няма. — Но думата излиза мека като желе, без никакво убеждение.

Досега не съм го осъзнавала, но може би през цялото време съм очаквала точно този момент. Дженевив да си поиска Питър обратно. Той измисли цялата тази история като малко отклонение и сега е време да се върне там, където му е мястото. При човека, на когото принадлежи.

Не мислех да му казвам нищо за целувката на Джош. Наистина не мислех. Но после, докато говорехме с Лукас, го видях да върви с Дженевив по коридора. Лукас ме погледна многозначително и аз се престорих, че не го забелязвам.

В часа по химия пиша бележка на Питър.

Беше прав за Джош.

Потупвам го по гърба и плъзвам бележката в ръката му. Когато я прочита, той изправя гръб и веднага надрасква нещо на листчето.

Бъди по-конкретна.

Целуна ме.

Той се сковава и аз със срам установявам, че се чувствам донякъде отмъстена. Чакам го да напише нещо, но не го прави.

Когато звънецът бие, той се обръща и казва:

— Какво, по дяволите? Как се случи?

— Дойде да помага за коледната елха.

— И какво? Целуна те пред Кити?

— Не! Бяхме само двамата.

Питър изглежда наистина подразнен и аз вече съжалявам, че го споменах.

— Какво си мисли тоя, за бога, да целува гаджето ми? Това е нелепо. Ще си поговоря с него.

— Чакай, какво? Не!

— Трябва, Лара Джийн. Не може да му се размине.

Ставам и започвам да си събирам нещата.

— По-добре не му казвай нищо, Питър. Сериозно говоря.

Той ме гледа и мълчи. После пита:

— Ти отвърна ли на целувката?

— Какво значение има?

Изглежда смаян.

— Ядосана ли си ми за нещо?

— Не. Но ще бъда, ако говориш с Джош.

— Добре.

— Добре.