Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (47)

46

На масата за обяд Питър и приятелите му не могат да се наситят на оризовите топчета. Аз успявам да изям само три.

— Много са хубави — повтаря Питър. Когато посяга към последното, спира рязко и бързо ме поглежда.

— Изяж го. — Знам какво си мисли. Последното парче от пицата.

— Не, всичко е наред, стига ми.

— Изяж го.

— Не го искам!

Вземам топчето с пръсти и го вдигам към лицето му.

— Кажи „ааа“.

— Не — упорства той. — Няма да ти доставя удоволствието да се окажеш права.

Даръл се смее.

— Завиждам ти, Кавински. Искам и мен някое момиче да ме храни така. Лара Джийн, ако той не го иска, аз ще го взема. — Навежда се напред и отваря уста към мен.

Питър го отблъсва.

— Разкарай се, мое е! — Отваря уста и аз пускам топчето в нея, сякаш е тюлен от аквапарк. С пълна уста и затворени очи, той издава доволни звуци.

Усмихвам се, защото е сладко. И за секунда, само за секунда забравям, че не е истинско.

Питър преглъща храната и казва:

— Какво има? Защо изглеждаш тъжна?

— Не съм тъжна. Гладна съм, защото вие ми изядохте обяда. — Събирам очи, за да му покажа, че се шегувам.

Той веднага става и обявява:

— Ще ти взема сандвич.

Хващам го за ръкава.

— Недей. Шегувам се.

— Сигурна ли си? — Кимам и той пак сяда. — Ако по-късно огладнееш, може да се отбием някъде на път за дома.

— Като стана дума, вече ми поправиха колата, затова няма нужда вече да ме караш.

— О, така ли? — Питър се обляга в стола си. — Въпреки това не ми пречи. Знам, че не обичаш да караш.

— Единственият начин да се науча, е с практика — обяснявам, също като Марго. Добрата Марго. — Освен това така ще имаш още пет минутки да поспиш.

Той се усмихва.

— Вярно.