Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (46)

45

Ако не напазарувам днес, ще вечеряме бъркани яйца. Отново.

Колата на Марго вече е поправена и стои на алеята, където си стоеше и през последните няколко седмици. Бих могла да отида до магазина, ако реша. И искам де. Но не искам да шофирам. Преди бях нервен шофьор, а след инцидента стана по-лошо. Каква работа имам аз зад волана? Ами ако нараня някого? Ами ако нараня Кити? Не бива да дават толкова лесно шофьорски книжки. Все пак колата е опасно нещо. На практика е оръжие.

Но магазинът е само на десетина минути път. Не е, като да изляза на магистралата. И наистина, наистина не искам да ям бъркани яйца за вечеря. Освен това… ако Питър и Дженевив се съберат пак, той няма да ме кара вече до училище. Ще трябва да се науча да го правя сама. Не мога да завися само от хората.

— Отиваме до магазина, Кити.

Тя лежи пред телевизора, подпряна на лакти. Тялото й изглежда толкова дълго; по-дълго с всеки изминал ден. Скоро ще е по-висока от мен. Кити не откъсва поглед от екрана.

— Не искам да идвам. Искам да си гледам предаванията.

— Ако дойдеш, ще ти позволя да избереш сладолед.

Тя става.

По пътя натам карам толкова бавно, че Кити постоянно ми напомня за ограничението.

— Глобяват и за твърде ниска скорост, нали знаеш.

— На теб кой ти каза?

— Никой. Просто го знам. Обзалагам се, че ще съм по-добър шофьор от теб, Лара Джийн.

Стискам по-здраво волана.

— И аз съм сигурна. — Да бе. Когато Кити започне да кара, ще лети като демон, без да се интересува от другите на пътя. Но вероятно пак ще е по-добра от мен. Безразсъдният шофьор е за предпочитане пред изплашения; питайте когото искате.

— Аз не се плаша от всичко като теб.

Нагласям огледалото за задно виждане.

— Явно се гордееш със себе си.

— Само казвам.

— Идва ли кола? Мога ли да мина в другото платно?

Кити обръща глава.

— Можеш, но бързо.

— А горе-долу колко време имам?

— Вече е късно. Чакай… сега можеш. Давай!

Рязко свивам в лявата лента и поглеждам в огледалото.

— Браво, Кити. Просто продължавай да си моят втори чифт очи.

Докато бутаме количката из магазина, си мисля за шофирането до дома и че пак ще трябва да седна зад волана. Сърцето ми още препуска дори докато се опитвам да избера между тиквички и зелен фасул за вечеря. Когато отиваме при млечните продукти, Кити започва да скимти:

— Може ли да побързаш? Не искам да изпусна следващото филмче!

Опитвам се да я умилостивя:

— Върви да вземеш сладолед. — Тя тръгва към замразените храни.

* * *

По пътя към дома оставам в дясното платно и не е нужно да ги сменям. В колата пред мен има стара дама, която се движи като охлюв, напълно ме устройва, макар че Кити ме умолява да сменя платната, но аз не й обръщам внимание и си продължавам тихо и кротко. Така здраво стискам волана, че кокалчетата ми побеляват.

— Сладоледът сигурно ще се разтопи, докато се приберем — казва Кити. — И изпуснах всичките си програми. Не може ли да минеш в скоростната лента?

— Кити! — крясвам аз. — Защо не ме оставиш да карам?

— Ами карай де!

Навеждам се през конзолата да я перна по главата и тя се свива до прозореца, за да не я стигна.

— Не можеш да ме стигнеш — тържествува.

— Спри да се закачаш и бъди моите очи.

Една кола идва отдясно, излиза от изхода на магистралата. Ще трябва да се включи скоро в моето платно. Светкавично поглеждам през рамо към мъртвата точка, за да видя дали мога да сменя платната. Всеки път когато трябва да откъсна очи от пътя дори за секунда, в гърдите ми се надига паника. Но нямам избор, стаявам дъх и минавам в лявата лента. Нищо не се случва. Издишам.

Сърцето ми бумти по целия път до дома. Но успяваме, без инциденти, никой не наду клаксона заради мен, и това е важното. Сладоледът си е добре, само малко разтопен отгоре. Ще става все по-лесно, мисля си. Надявам се. Просто трябва да продължавам да опитвам.

Не мога да понасям мисълта, че Кити ми се подиграва. Аз съм нейната голяма сестра. Тя трябва да взема пример от мен, както аз вземам от Марго. Какво ще си мисли за мен, ако съм слаба?

Тази нощ приготвям обяда ни за другия ден. Правя нещо, което мама понякога ни приготвяше, когато отивахме на пикник до винарната в Кесуик. Нарязвам на кубчета моркови и лук, запържвам ги в сусамово олио и малко оцет; после ги смесвам с ориз за суши. Когато се свари, пълня с тях джобчета от тофу. Приличат на оризови топки в малки портмоненца. Не следвам някаква рецепта, но на вкус е добро. Когато приключвам, се качвам на стълбичка и търся пластмасовите кутии, в които мама ги слагаше. Откривам ги в дъното на шкафа.

Не знам дали Кити ще си спомни, че е яла оризови топки, но се надявам, че сърцето й помни.