Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (45)

44

Когато спираме на алеята пред нас, Кити изтичва от къщата към колата и пищи:

— Спайдърмен! — Още е с костюма на нинджа, но е свалила маската. — Ще влезеш ли?

Озъртам се към Питър.

— Не може. Той трябва да се подготвя. — Питър се подготвя по час на ден за лакрос. Много е отдаден.

— Да се подготвя ли? — повтаря Кити и знам, че си представя как Питър си мие косата.

— Мога да вляза за малко — обажда се той и изключва двигателя.

* * *

— Да му покажем танца!

— Кити, не. — Танца го измислихме с Марго, когато една вечер преди няколко лета скучаехме на плажа. Да кажем просто, че и двете не ни бива в хореографията.

Очите му светват. Той не би изпуснал възможност да се посмее, особено за моя сметка.

— Искам да видя танца!

— Забрави. — В дневната сме и всеки се е настанил на отделно кресло. Наляла съм чай с лед и съм сложила купа с чиле, който вече привършваме.

— Хайде де — цупи се той. — Покажете ми танца. Моля ви, моля ви, покажете ми танца.

— Такива не ми минават, Питър.

— Какви не ти минават?

Размахвам пръчицата пред лицето на Хубавеца.

— Това. Имунизирана съм за чара ти, помниш ли?

Той вдига вежди, сякаш съм го предизвикала.

— Това предизвикателство ли е? Защото те предупреждавам, не би искала да излезеш на ринга с мен. Ще те смажа, Кови. — Той дълго не откъсва очи от моите и аз усещам как усмивката ми угасва и бузите ми пламват.

— Хайде, Лара Джийн!

Примигвам. Кити. Забравила съм, че е при нас. Ставам.

— Пускай музиката. Питър току-що ни предизвика да танцуваме.

Кити писка и хуква да включи уредбата. Аз избутвам масичката за кафе. Заемаме места пред камината, извърнати, със сведени глави, с хванати зад гърбовете ръце.

Когато започват басите, ние скачаме и се обръщаме. Бутаме се с хълбок, извъртаме се, после се плъзгаме по колене. След това имитираме тичане, следва движението, което Марго нарече мелницата. Музиката спира и с Кити замръзваме, после пак се плъзгаме на колене. Забравям какво следва, затова поглеждам към нея, тя се клати и пляска с ръце. О, да.

Големият финал е шпагат, а ръцете ни са кръстосани.

Питър ще се пръсне от смях. Пляска като луд и тропа с крака.

Опитвам се да овладея дишането си и успявам да кажа:

— Е, добре, ти си, Кавински.

— Не мога — пъшка той. — Как ще изляза след подобно представление? Кити, ще ме научиш ли на онова движение със замръзването?

Кити внезапно става свенлива. Сяда на ръцете си, гледа го през мигли и клати глава.

— Моля те, моля те? — настоява той.

Тя най-сетне отстъпва — според мен искаше просто да го поизмъчи. Цял следобед ги гледам как танцуват, моята малка сестра нинджа и фалшивото ми гадже Спайдърмен. Първо се смея, но после отнякъде дойде притеснение — не бива да позволявам на Кити да се привързва прекалено към Питър. Това е временно. А тя го гледа с такова обожание, сякаш е нейният герой…

Когато си тръгва, го изпращам до колата. Преди да се качи, му казвам:

— Мисля, че не бива да идваш повече. Кити се обърква.

Той се мръщи.

— Как така се обърква?

— Защото… защото, когато ние… нашето нещо свърши, ще й липсваш.

— Аз пак ще се виждам с хлапето. — Побутва ме в корема. — Искам общо попечителство.

Той е толкова търпелив с нея, толкова мил. Импулсивно се вдигам на пръсти и го целувам по бузата, а той се отдръпва изненадан.

— За какво беше това?

Бузите ми пламват.

— Защото беше добър с нея. — После му махам за довиждане и изтичвам в къщата.