Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (44)

43

За азиатски момичета на Хелоуин има доста ограничени възможности. Например една година бях Велма от „Скуби Ду“, но хората все ме питаха дали съм героиня от манта. Дори носех перука! Така че съм обречена да се обличам като азиатски герои.

Марго никога не се маскира като човек; все е някакъв неодушевен предмет или идея. Миналата година се беше направила на „формално извинение“; облече дълга до земята вечерна рокля, която купихме от „Гудуил“ за десет долара, а на врата си носеше табелка с калиграфски надпис: „Съжалявам“. Спечели второ място на училищното състезание. Първото взе извънземно растафарианец.

Кити ще е нинджа, което, предполагам, е в унисон с идеята ми за изцяло азиатски костюм.

Тази година ще съм Чо Чан от „Хари Потър“. Слагам си Рейвънклоу шала и стара черна роба на хористка, която намерих в eBay, и една от вратовръзките на татко, вземам и вълшебна пръчица. Няма да спечеля състезанието, но поне хората ще разберат коя съм. Ще ми се никога да не се налага да отговарям отново на въпроса: „Ти какво си?“.

* * *

Чакам Питър да ме вземе за училище и си оправям чорапите до коляно. Не искат да стоят изпънати.

— Лара Джийн!

Автоматично отвръщам:

— Джош!

После вдигам очи. Той стои пред колата си. В костюм Хари Потър. Черна роба, очила, мълния на челото и вълшебна пръчица.

И двамата избухваме в смях. От всички възможни костюми! Той казва печално:

— Момчетата от клуба за комикси ще са като други герои от фентъзита. Аз щях да съм Дрого от „Игра на тронове“, защото имам подходящата физика, но…

Смея се, опитвам се да си представя Джош с очна линия, дълга плитка и без риза. Смешна картинка. Не бих го нарекла точно кльощав, но…

— Хей, спри да се смееш така — възразява той. — Не е чак толкова смешно. — Дрънка с ключовете си. — Трябва ли ти превоз, Чо?

Поглеждам си телефона. Питър закъснява с пет минути, както винаги. Не че се оплаквам, защото ме кара безплатно до училище, а бих могла да хвана автобуса. Но ако тръгна с Джош, няма да бързам за час и ще мога да отида до шкафчето си, да ида до тоалетна, да си взема сок от автомата. Но той вероятно вече е близо.

— Благодаря ти, но ще чакам Питър.

Джош кима.

— О, е, добре. — Понечва да се качи в колата си.

— Експелиармус! — викам аз, а Джош се извръща и вика в отговор:

— Фините! — После се ухилваме като идиоти.

Той потегля, а аз свивам колене към гърдите си. С Джош четохме „Хари Потър“ по едно и също време, когато аз бях в шести, а той в седми клас. Марго вече ги беше чела. И двамата не можехме да четем бързо като нея. Тя едва ни дочака да стигнем до третата книга, за да я обсъждаме.

Колкото по-дълго чакам Питър, толкова по-нервна ставам. Няколко пъти си свалях и пак обличах робата. Тя е от полиестер, а той спарва и допирът му до кожата е неприятен. Когато Питър пристига, аз хуквам към колата и сядам, без да поздравя. Разстилам робата като одеяло на коленете си, защото полата ми е къса.

Той ме гледа ококорен.

— Изглеждаш страхотно. — Звучи изненадан. — Каква си? Герой от анимация?

— Не — сопвам се. — Аз съм Чо Чан. — Питър още ме гледа неразбиращо, затова добавям: — От „Хари Потър“.

— О, да. Готино.

Поглеждам го. Той е с обикновена риза и джинси.

— Къде ти е костюмът?

— С момчетата ще се преоблечем точно преди събирането. По-ефектно ще е да се появим едновременно.

Знам, че иска да го попитам какъв му е костюмът, но не ми се говори с него, затова си седя, мълча и гледам през прозореца. Чакам го да ме попита какво има, но той не го прави. Толкова е недосетлив; май дори не е забелязал, че съм ядосана.

Внезапно казвам:

— Иска ми се да не закъсняваш постоянно.

Той се смръщва.

— Съжалявам. Опитвах се да събера костюма си.

— Днес си опитвал да събереш костюма си, но ти постоянно закъсняваш.

— Не закъснявам постоянно!

— Днес закъсня и вчера, и миналия четвъртък. — Взирам се през прозореца. Вече падат есенните листа. — Ако няма да идваш навреме, не искам да ме вземаш повече.

Не е нужно да го поглеждам; усещам, че се взира в мен.

— Хубаво. Така ще поспя пет минути повече, устройва ме.

— Добре.

* * *

По време на конкурса с Крис седим на балкона на театъра. Тя е облечена като Къртни Лав. С ластична розова рокля, чорапи до коляното и много размазан грим.

— И ти трябва да слезеш долу — казвам й. — Сигурна съм, че ще спечелиш нещо.

— Хората в това училище дори няма да разберат коя съм — смее се тя, но виждам, че й се иска.

Всички момчета от компанията на Питър са супергерои. Батман, Супермен, Железния човек, Хълк, с различна степен на успех. Питър се е справил добре. Той, разбира се, е Питър Паркър. Кой друг ще бъде Кавински? Костюмът му на Спайдърмен е суперавтентичен, с жълти очи и ръкавици, ботуши. Преиграва на сцената. Всички около него размахват пелерини, преструват се, че се бият. Той се прави, че се изкачва по колона, но господин Йелзник го спира, преди да е стигнал твърде далеч. Ръкопляскам, когато компанията му печели наградата за най-добре костюмирана група.

Дженевив е Жената котка. С кожен панталон, бюстие и черни котешки ушички. Питам се дали е избрала темата за супергероите, защото Питър й е казал, или сама си е решила. Всяко момче в залата откача, когато тя излиза на сцената и взема наградата за най-добър костюм от по-долния курс.

— Какъв ужас! — казва Крис. В гласа й почти се усеща копнеж.

След това аз вземам учебника по химия от шкафчето си, когато Питър идва и се обляга на съседното. Казва през маската си:

— Здрасти.

— Здрасти. — После не добавя нищо, просто стои там. Затварям вратата и завъртам комбинацията на ключалката. — Поздравления за наградата за групов костюм.

— Това ли е? Само това ли ще кажеш?

Ъ?

— И какво друго трябва да кажа?

Точно тогава Джош минава с Джърси Майк, който е облечен като хобит, с космати стъпала и всичко останало. Джош тръгва назад, сочи ме с пръчицата си и казва:

— Експелиармус!

Автоматично насочвам моята към него.

— Авада Кедавра!

Джош притиска гърдите си, все едно съм го простреляла. Вика и изчезва по коридора.

— О… не мислиш ли, че е странно моята предполагаема приятелка да носи костюм, подобен на костюма на друго момче? — пита ме Питър.

Извъртам очи, още съм му ядосана заради сутринта.

— Съжалявам, но не мога да говоря с теб в този вид. Как се очаква да водя разговор с човек, който е опакован в латекс от глава до пети?

Питър вдига маската си.

— Сериозен съм! Според теб как ме кара да изглеждам това?

— Първо, не беше планирано. Второ, на никого не му пука с какъв костюм съм! Кой изобщо ще забележи подобно нещо?

— Хората забелязват. Аз забелязах.

— Е, съжалявам. Много съжалявам, че се случи такова съвпадение.

— Наистина се съмнявам, че е съвпадение — мърмори той.

— Какво искаш да направя? Искаш да отскоча през обедната почивка до магазина за костюми, да си купя червена перука и да бъда Мери Джейн?

— Ще го направиш ли? Страхотно — веднага отвръща той.

— Не, няма. И знаеш ли защо? Защото съм азиатка и хората просто ще решат, че съм с манга костюм. — Подавам му пръчицата си. — Дръж. — Навеждам се и вдигам робата, за да изпъна чорапите си.

Той казва, смръщен:

— И аз можех да съм някой от книгата, ако ми беше казала предварително.

— Е, днес от теб щеше да излезе чудесна Стенеща Миртъл.

Той пак ме гледа неразбиращо и аз го питам изумена:

— Чакай малко… не си чел „Хари Потър“?

— Четох първите две.

— Тогава трябва да знаеш коя е Стенещата Миртъл?

— Беше много отдавна — казва Питър. — Тя беше от онези хора в картините?

— Не! И как успя да спреш след „Стаята на тайните“? Третата е най-хубавата от цялата поредица. Тя буквално ме влуди. — Взирам се в лицето му. — Нямаш ли душа?

— Съжалявам, че не съм прочел всички книги за Хари Потър! Съжалявам, но си имам живот и не съм в Последния фентъзи клуб, или както там го наричат…

Грабвам пръчката си от него и я размахвам към лицето му.

— Силенцио!

Той скръства ръце и казва ухилен:

— Каквото и заклинание да ми направи, не проработи, така че май ще трябва да се върнеш в „Хогуортс“. — Толкова е горд, че се е сетил за „Хогуортс“, че чак ми домилява.

Смъквам бързо маската му надолу и запушвам устата му с ръка. С другата размахвам пръчката.

— Силенцио! — Питър се опитва да каже нещо, но аз натискам по-силно. — Какво? Какво казваш? Не те чувам, Питър Паркър.

Той посяга и ме гъделичка, а аз се смея така силно, че едва не изпускам пръчката. Хуквам да бягам, но той скача след мен и се преструва, че изстрелва паяжини в краката ми. Тичам по коридора и се смея, като заобикалям групичките хора. Той ме гони чак до стаята по химия. Един учител ни вика да не тичаме и ние спираме, но още щом завивам зад ъгъла, отново хуквам, Питър също.

Когато сядам на мястото си, вече съм без дъх. Той се обръща и изстрелва паяжина към мен, а аз пак избухвам в смях и господин Майърс ме поглежда строго.

— Успокой се — казва и аз кимам послушно.

Още щом се обръща, започвам да се кикотя в робата си. Искам още да съм ядосана на Питър, но няма смисъл.

По средата на часа той ми изпраща бележка. По ръбовете й е нарисувал паяжини.

Утре ще дойда навреме.

Усмихвам се. Прибирам я в раницата си, в тетрадката по френски, за да не се намачка. Искам да я запазя и когато всичко свърши, ще я гледам и ще си спомням какво е да си гадже на Питър Кавински. Дори и само наужким.