Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (37)

36

Днешната бележка от Питър гласи: „“Тарт и Танджи" след училище?"

Начертал е две кутийки — за „да“ и „не“. Отбелязвам „да“ и пускам бележката в шкафчето му.

След училище ме чака в колата си и отиваме с приятелите му от отбора по лакрос в „Тарт и Танджи“. Поръчвам си замразено кисело мляко с крънч и ягоди, киви и ананас, а Питър си взема лайм с натрошени бисквити. Вадя портфейла си да платя млякото, но той ме спира. Смига ми и казва:

— Аз плащам.

Шепна му:

— Нали се разбрахме, че няма да плащаш за нищо.

— Момчетата са тук. Не искам да ме помислят за стиснат. — После ме прегръща и казва високо: — Докато си моето момиче, няма да плащаш за замразеното мляко.

Извъртам очи, но не възнамерявам да му отказвам. Досега момче не ми е плащало сметката. Ще взема да свикна с подобно отношение.

Бях се подготвила за среща с Дженевив тук, но тя не се появява. Май че и Питър се чуди по въпроса, защото все се озърта към вратата. При Дженевив обаче никога не се знае. Засега тя е зловещо, направо притеснително тиха. Рядко обядва в кафенето, защото с Емили Нюсбаум ядат извън кампуса, и когато я срещам по коридорите, тя се усмихва престорено, без да показва зъбите си, което някак си е още по-плашещо.

Кога ще нанесе ответния удар? Кога ще ме сполети съдбата на Джамила Синх? Крис казва, че Дженевив била твърде обсебена от приятеля си колежанин, за да й пука за мен и Питър, но аз не вярвам в това. Виждала съм как го гледа. Все едно е неин.

Момчетата събират няколко маси и общо взето, превземаме заведението. Като на масата за обяд, те говорят високо и обсъждат предстоящия мач в петък. Не казвам и две думи. Нямам какво да добавя. Просто си ям млякото и се наслаждавам на факта, че не си подреждам обувките у дома и не гледам голф с татко.

* * *

Тръгваме към колите, когато Гейб казва:

— Хей, Лара Джийн, знаеш ли, че ако изречеш името си много бързо, звучи като Лардж^[1]? Опитай? Лараджийн.

Съвестно повтарям:

— Лараджийн, Ларджийн, Ларджи. Мисля, че звучи повече като Ларджи, отколкото като Лардж.

Гейб кима и обявява:

— Вече ще те наричам Лардж. Ти си съвсем дребничка и ще е смешно. Нали? Като онези грамадните типове, на които им викат Малкия.

Свивам рамене.

— Разбира се.

Гейб се обръща към Даръл.

— Тя е толкова дребничка, че може да ни стане талисман.

— Хей, не съм чак толкова дребна — възразявам аз.

— Колко си висока? — пита ме Даръл.

— Метър и шейсет — отвръщам.

Всъщност съм по-скоро метър петдесет и два.

Гейб хвърля лъжицата си в кошчето и заявява:

— Толкова си дребна, че мога да те прибера в джоба си! — Всички момчета се смеят, Питър също изглежда развеселен. После Гейб внезапно ме хваща и ме премята на рамо, сякаш съм дете, а той бащата.

— Гейб! Пусни ме! — пищя аз, ритам и го удрям по гърдите.

Той започва да се върти в кръг, а всички момчета се заливат от смях.

— Ще те осиновя, Лардж! Ще станеш мой домашен любимец. Ще те сложа в старата клетка на хамстера!

Кикотя се толкова силно, че не мога да си поема дъх, и ми се завива свят.

— Пусни ме!

— Пусни я, човече — казва Питър, но и той се смее.

Гейб хуква към нечий пикап и ме оставя в каросерията.

— Извади ме от тук! — викам аз.

Той вече се отдалечава, а момчетата влизат в колите си.

— Чао, Лардж! — викат те.

Питър идва при мен и протяга ръце, за да мога да скоча.

— Приятелите ти са откачени — казвам аз, щом се приземявам.

— Харесват те.

— Наистина ли?

— Да. Преди мразеха да водя Джен. Нямат нищо против ти да излизаш с нас. — Прегръща ме. — Хайде, Лардж. Ще те заведа у дома.

Докато вървим към колата му, косата ми се спуска над лицето ми и той не вижда, че се усмихвам. Много е хубаво да си част от група, да принадлежиш някъде.