Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (36)

35

Аз съм в час по френски, гледам през прозореца, както често правя, и виждам Джош да върви към скамейките на игрището. Носи обяда си, сам е. Защо яде сам? Той си има компания, запалена по комиксите; къде е Джърси Майк.

Но май с Джърси не движат много последната година. Джош винаги беше с Марго и с мен. Тримата. А сега не сме дори двама, той е сам. Отчасти за това е виновно заминаването на Марго, но и аз имам вина — ако не бях започнала да го харесвам, нямаше да се наложи да измислям тази история с Питър К. Щях да съм неговата добра приятелка Лара Джийн, както винаги.

Може би затова мама е казала на Марго да не отива в колежа, докато има гадже. Когато имаш гадже, искаш да си с него и забравяш за всички останали, а след като скъсате, си изгубил всичките си приятели. Те вече се забавляват без теб.

Едно е сигурно: Джош е самотна персона, която яде сандвича си на най-горната скамейка.

* * *

Хващам автобуса за дома от училище, защото Питър трябва да си тръгне по-рано за мач по лакрос с отбора. Аз съм пред къщата и вземам пощата от кутията, когато Джош спира на алеята.

— Здрасти! — вика той. Слиза от колата и притичва към мен, раницата виси на рамото му.

— Видях те в автобуса — казва ми той. — Помахах ти, но ти се беше замечтала. Е, колко време още ще поправят колата ти?

— Не знам. Все отлагат. Трябва да поръчат някаква част от Индиана.

Той ме поглежда многозначително.

— И ти тайничко си доволна, нали?

— Не! Защо да съм доволна?

— Стига. Познавам те. Мразиш да шофираш. Вероятно си доволна, че имаш извинение да не го правиш.

Понечвам да протестирам, но се отказвам. Няма смисъл. Джош ме познава твърде добре.

— Е, може би съм мъничко облекчена.

— Ако ти трябва превоз, знаеш, че можеш да ми се обадиш.

Кимам. Знам го. Не бих му се обадила за себе си, но за Кити — да, при спешен случай.

— Знам, че сега си с Кавински, но аз съм ти съсед. На мен ми е по-удобно да те карам на училище, а и по-отговорно от екологична гледна точка. — Не казвам нищо и той се почесва по тила. Това също е странно, защото винаги сме можели да разговаряме.

— Все още можем да разговаряме — казвам аз. — Нищо не се е променило.

Това е най-голямата лъжа, която съм изричала пред него, по-голяма дори от лъжата за моята така наречена мъртва близначка Марсела. Допреди няколко години Джош наистина си мислеше, че съм имала близначка Марсела, която е умряла от левкемия.

— Добре. Просто имам чувството… имам чувството, че ме избягваш, откакто…

Ще вземе да го каже. Наистина ще го каже. Забивам поглед в земята.

— Откакто Марго скъса с мен.

Вдигам рязко глава. Това ли си мисли? Че го избягвам заради Марго? Нима писмото ми не значи нищо? Опитвам се да запазя спокойно и безстрастно изражение, когато казвам:

— Не те избягвам. Просто бях заета.

— С Кавински. Знам. С теб се познаваме от много време. Ти си един от най-добрите ми приятели, Лара Джийн. Не искам да изгубя и теб.

Това „и“ ме сепва. Това „и“ ме спира насред крачка. То е дразнещото. Защото ако не го беше казал, щеше да става дума за мен и за него. Не за мен, за него и за Марго.

— Онова писмо, което си написала…

Твърде късно. Не искам да говоря вече за това писмо. Преди да е казал и дума повече, отвръщам:

— Винаги ще бъда твоя приятелка, Джоши.

Усмихвам му се, но ми коства големи усилия. Огромни усилия. Но ако не се усмихна, ще се разплача.

Той кима.

— Добре. Хубаво. Значи… пак може да се виждаме?

— Разбира се.

Той посяга и ме побутва по брадичката.

— Значи, мога да те закарам на училище утре?

— Добре — отвръщам. Защото нали затова беше всичко? Да мога пак да се виждам с Джош, без онова писмо да тегне над главите ни? Просто да бъда отново добрата приятелка Лара Джийн?

* * *

След вечеря уча Кити да сгъва прането. Тя отначало се опъва, но й казвам, че от сега нататък ще си поделяме това задължение, така че най-добре да се примири.

— Когато сушилнята изключи, означава, че е готово, и трябва да ги сгънеш веднага, защото иначе ще се намачкат.

За обща изненада, на нея й харесва да сгъва прането. Най-вече защото може да седи пред телевизора, да сгъва и да гледа предаванията си на спокойствие.

— Следващия път ще те науча да гладиш.

— Ама и ще гладя ли? Да не съм Пепеляшка?

Пропускам това покрай ушите си.

— Ще те бива в гладенето. Ти обичаш прецизните и прави линии. Вероятно ще си по-добра от мен.

Това събужда интереса й.

— Да, може би. Твоите дрехи винаги изглеждат намачкани.

След като приключваме с прането, с Кити се мием в общата ни баня. Има две мивки: Марго ползваше лявата, а ние с Кити все се карахме на кого е дясната. Е, вече е нейна.

Тя си мие зъбите, а аз си слагам маска на лицето с краставица и алое, когато Кити ми казва:

— Мислиш ли, че ако го помоля, Питър ще ни заведе утре до „Макдоналдс“ на път за училище?

Втривам още зелена маска в бузите си.

— Не искам да използваш Питър така. От сега нататък ще хващаш автобуса, ясно ли е?

Тя се цупи.

— Защо?

— Защото. Освен това утре няма да ме кара Питър, а Джош.

— А Питър няма ли да се ядоса!

Лицето ми се изопва от съхнещата маска. Казвам през стиснати зъби:

— Не. Той не е от ревнивите.

— А кой е от ревнивите?

Нямам отговор на това. Кой е от ревнивите? Разсъждавам по въпроса, а Кити ми се хили в огледалото и казва:

— Приличаш на зомби.

Протягам ръце към лицето й и тя отскача. Казвам с най-зомбарския си глас:

— Искам да ти изям мозъка.

Тя хуква да се спасява с писъци.

Когато се връщам в стаята си, пиша съобщение на Питър, че няма нужда да ме кара утре на училище. Не му казвам, че ще съм с Джош. За всеки случай.