Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (31)

30

Говоря по телефона с Марго; тук е събота следобед, а при нея е събота вечер.

— Вече записа ли се за стаж през пролетта?

— Не още…

Марго въздъхва.

— Реших, че ще се опиташ да поработиш в „Монпелие“. Знам, че имат нужда от помощ в архива. Искаш ли да се обадя на Дона вместо теб?

Марго стажува там две лета и обича тази работа. Участва в някакво важно проучване, когато откриха парче от чиния от китайски порцелан „Доли Мадисън“, да си помисли човек, че откриха диаманти или кост от динозавър. Там всички обичат Марго. Когато си тръгна, й дадоха плакет заради усилената й работа. Татко го окачи в дневната.

— „Монпелие“ е много далече — казах аз.

— Ами доброволка в болницата? — предлага тя. — Можеш да ходиш с татко.

— Знаеш, че не харесвам болницата.

— Тогава библиотеката! Ти харесваш библиотеката.

— Вече кандидатствах — излъгах аз.

— Наистина ли?

— Е, тъкмо щях да кандидатствам.

— Не би трябвало да те подтиквам да искаш разни неща. Трябва сама да ги искаш. Трябва да поемаш инициатива. Няма винаги да съм до теб.

— Знам.

— Осъзнаваш ли колко важна е тази година, Лара Джийн? Тя решава всичко. Няма да имаш втори опит: това е предпоследната година.

Усещам как в мен се натрупват паника и сълзи. Ако ми зададе още един въпрос, ще ми дойде в повече и ще се разплача.

— Ехо?

— Тук съм. — Гласът ми е тъничък и знам, че Марго е разбрала, че ще се разплача.

Тя прави пауза.

— Виж, още имаш време, нали? Просто не искам да отлагаш прекалено и всички добри предложения да идат при други хора. Притеснявам се за теб, нищо повече. Но всичко е наред.

— Да. — Дори тази думичка ми коства усилие.

— Как върви всичко останало?

Започнах този разговор с желанието да й кажа за Питър и всичко случило се с мен, но сега съм облекчена, че ни делят толкова километри и тя не може да види какви ги върша.

— Всичко е наред.

— Как е Джош? Говорила ли си с него наскоро?

— Не съвсем. — Не съм. Толкова съм заета с Питър, че нямах възможност.