Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (30)

29

Този петък отивам на абсолютно най-първия си футболен мач. Никога не съм се интересувала от футбол и още не се интересувам. Седя на пейките с Питър и приятелите му и доколкото мога да установя, няма кой знае какво за гледане. Много чакане, струпване и малко действие. Не прилича на футболните мачове по филмите и по телевизията.

В девет и половина мачът е към края си, надявам се, и аз се прозявам в якето си, когато Питър внезапно ме прегръща. Едва не се задавям с прозявката.

Някъде долу Дженевив подгрява публиката с другите мажоретки. Кълчи се и друса помпоните си. Поглежда нагоре и когато ни вижда, спира за половин секунда, преди да продължи с ново движение и сипещи жупел очи.

Поглеждам Питър, който се е ухилил доволно. Когато Дженевив се изтегля към страничната линия, той отпуска ръката си и внезапно като че ли си спомня за присъствието ми.

— Ели прави купон тази вечер. Ще дойдеш ли?

Дори не знам коя е Ели. Пак се прозявам, демонстративно.

— Ами… много съм изморена. Не… Не, благодаря. Може ли просто да ме оставиш у дома по пътя?

Той ме поглежда странно, но не спори.

На път за дома минаваме покрай закусвалня и той внезапно обявява:

— Гладен съм. Искаш ли да се отбием да вземем нещо? — Добавя натъртено: — Или си прекалено изморена?

Пренебрегвам тона му и отвръщам:

— Да, може да хапна.

И така, Питър завива и отиваме до закусвалнята. Сядаме в предната част. Когато съм идвала тук с Марго и Джош, винаги сядаме отзад, близо до джубокса, за да пускаме монети в него. Джубоксът често е развален, но все пак ни харесва да седим до него. Странно е да съм тук без тях. Имаме си традиции. Бихме си взели два печени сандвича със сирене и ще ги разрежем на квадрати, ще поръчаме и купа доматена супа и ще топим квадратите в нея, а после с Джош ще си поделим фунийка със сметана за десерт, а Марго ще си вземе купа пудинг от тапиока. Да, да, знам. Сигурна съм, че само бабичките харесват пудинг от тапиока.

Сервитьорката се казва Кели, студентка в колежа. Цяло лято я нямаше, вероятно се е върнала. Оглежда Питър, докато оставя чашите с вода.

— Къде са приятелите ти тази вечер? — пита ме тя.

— Марго замина за Шотландия, а Джош… го няма. — Питър извърта очи.

После той поръчва палачинки с боровинки и бекон и бъркани яйца. Аз си вземам сандвич с печено сирене, пържени картофки и сок от дива череша.

Когато Кели отива да предаде поръчката, го питам:

— Защо мразиш толкова Джош?

— Не го мразя — сопва се той. — Аз почти не го познавам.

— Е, определено не го харесваш.

— И какво да му харесвам? В седми клас веднъж ме издаде, че преписвам.

Питър преписва? Стомахът ми леко се сви.

— И какво преписа? Домашно ли?

— Не, на теста по испански. Написах отговорите в калкулатора си и гаднярът Джош ме издаде. Кой прави така?

Търся по лицето му някаква следа от смущение или срам, че е преписвал, но не виждам никаква.

— Защо си толкова възмутен? Ти си този, който е преписвал!

— Беше в седми клас!

— Е, още ли преписваш?

— Не, почти никога — мръщи се. — Ще спреш ли да ме гледаш така?

— Как?

— Осъдително. Виж, и без това отивам в колеж със стипендия по лакрос, така че какво значение има?

Внезапно ме осенява, снишавам глас и казвам:

— Чакай… ти можеш ли да четеш!

Той избухва в смях.

— Да, мога да чета! Господи, Лара Джийн! Не всичко е измама. Просто съм мързелив. — Изсумтява. — Можеш ли да четеш? Написах ти сума бележки! Голям си образ.

Усещам как лицето ми пламва.

— Не беше чак толкова смешно. За теб всичко ли е шега?

— Не всичко, но повечето неща.

— Тогава вероятно трябва да поработиш върху този си недостатък. Защото някои неща са сериозни и трябва да бъдат приемани сериозно. Извинявай, ако ти се струва, че те съдя.

— Да, така ми се струва. Мисля, че по принцип обичаш да съдиш. Това е недостатък на характера, по който ти трябва да поработиш. Освен това мисля, че трябва да се научиш да отвръщаш на шегите и да се забавляваш.

Започвам да изреждам начините, по които се забавлявам — каране на колело (което мразя), печене на сладки, четене; мисля да добавя и плетене, но съм почти сигурна, че ще ми се подиграе — но Кели носи храната ни и аз млъквам, за да отхапя от сандвича със сирене, което още е разтопено.

Питър отмъква едно от картофчетата ми.

— Е, кой още?

— Кой още какво?

Той пита с пълна уста:

— Кой още е получил писмо?

— Ами това си е доста лично. — Клатя глава, в смисъл на Колко грубо!

— Какво толкова? Просто съм любопитен. — Топи втори картоф в моята малка купичка с кетчуп. Хили се и казва: — Хайде де, не се срамувай. Можеш да ми кажеш. Аз си знам, че съм номер едно, очевидно. Но искам да чуя кой още е отбелязал точка.

Толкова е сигурен в себе си… Е, добре, щом настоява да узнае, ще му кажа.

— Джош, ти…

— Очевидно.

— Кени.

Питър сумти.

— Кени? Кой е той?

Опирам лакти на масата и облягам брадичка на ръцете си.

— Едно момче, което срещнах на църковния лагер. Той беше най-добрият плувец сред момчетата. Веднъж спаси давещо се дете. Стигна до средата на езерото, преди спасителите дори да забележат, че става нещо.

— Е, какво каза, като получи писмото?

— Нищо. Писмото се върна на моя адрес.

— Ясно. Кой е следващият?

Отхапвам от сандвича.

— Лукас Крапф.

— Той е гей.

— Не е гей!

— Да бе, мечтай си. Хлапето е гей. Вчера беше на училище с барета.

— Сигурна съм, че я носи иронично. Освен това баретите не те правят гей. — Поглеждам го укорително: Какъв хомофоб!

— Стига де, не ме гледай така — възразява той. — Моят любим чичо е гей. Обзалагам се с теб на петдесет долара, че ако покажа на чичо Еди снимка на Лукас, ще потвърди на секундата.

— Само защото Лукас обича модата, не означава, че е гей. — Питър отваря уста да възрази, но аз вдигам ръка да го спра. — Това означава само, че е едно градско момче в това… скучно предградие. Обзалагам се, че ще отиде в Нюйоркския университет или някъде другаде в Ню Йорк. Може да стане телевизионен актьор. Има подходящата външност. Строен, с фини скули. Много изтънчени черти. Прилича на… на ангел.

— И какво каза Ангелът за писмото ти?

— Нищо… Сигурна съм, че защото е джентълмен и не иска да ме смущава, като повдига въпроса. — Поглеждам го многозначително. За разлика от някои хора, казват очите ми.

Питър извърта очи.

— Добре, добре. Както и да е, не ми пука.

Обляга се в сепарето и протяга ръка по облегалката на празното място до него.

— Дотук са четирима. Кой е петият?

Изненадана съм, че ги брои.

— Джон Амброуз Макларън.

Той се ококорва.

— Макларън? Кога го хареса?

— В осми клас.

— Мислех, че си харесвала мен в осми клас?

— Е, може да има малко застъпване — признавам. Разбърквам чашата със сламката и казвам: — Веднъж по физическо… с него трябваше да приберем всички футболни топки, а започна да вали… — Въздъхвам. — Това е сигурно най-романтичното нещо, което ми се е случвало.

— Какво им става на момичетата с този дъжд? — чуди се Питър.

— Не знам… предполагам, защото, когато вали, всичко става по-драматично — отвръщам със свиване на рамене.

— А нещо между вас случи ли се всъщност, или просто си стояхте в дъжда и събирахте топки?

— Ти не можеш да разбереш. — Човек като Питър никога не би разбрал.

Той пак извърта очи.

— Е, значи, писмото до Макларън е отишло в предишната му къща?

— Предполагам. Не съм го чувала оттогава. — Отпивам от безалкохолното.

— Защо звучиш толкова тъжна?

— Не съм!

Може и да съм, малко. Освен Джош, може би Джон Амброуз Макларън е най-важен за мен от всички момчета, които съм обичала. В него има нещо толкова сладко. Нещо като обещание, че може би, може би някой ден. Мисля за него като за Онзи, Който Замина. А на глас казвам:

— Искам да кажа, че или не е получил писмото ми, или го е получил, но… — Свивам рамене. — Просто винаги съм се чудила какъв ли е станал. Дали е още същият. Обзалагам се, че е.

— Знаеш ли какво, мисля, че той те спомена веднъж. — И добавя съвсем бавно: — Да, определено те спомена. Каза, че те смята за най-красивото момиче от нашите класове. И че единственото, за което съжалявал от прогимназията, е, че не те е поканил на среща официално в осми клас.

Цялото ми тяло се сковава и май че дори ахвам.

— Наистина ли? — шепна.

Питър избухва в смях.

— Стига бе! Толкова си наивна!

Стомахът ми се свива. Примигвам и казвам:

— Това беше много гадно. Защо го направи?

Той спира да се смее.

— Ей, съжалявам. Просто се шегувам…

Посягам през масата и го щипя силно по рамото.

— Ти си гадняр.

Той се хваща за рамото и крещи:

— Ох! Заболя ме!

— Заслужи си го.

— Извинявай — казва отново, но в очите му още има следа от смях, затова се извръщам от него. — Стига де. Не се ядосвай. Кой знае? Може наистина да те е харесвал. Да му се обадим и да разберем.

Извъртам рязко глава.

— Имаш телефонния му номер? Имаш номера на Джон Амброуз Макларън?

Той вади телефона си.

— Разбира се. Да му се обадим веднага.

— Не! — Опитвам се да грабна телефона от ръцете му, но той е твърде бърз. Вдига го над главата си и не мога да го достигна. — Да не си посмял да му се обадиш!

— Защо не? Нали се чудеше какво става с него.

Клатя трескаво глава.

— От какво се страхуваш? Че няма да те помни? — Нещо на лицето му се променя, осъзнава нещо за мен. — Или че ще те помни?

Клатя глава.

— Това е. — Кима на себе си; обляга се назад и скръства ръце зад главата си.

Не ми харесва как ме гледа. Сякаш си мисли, че ме е преценил. Протягам ръка.

— Дай ми телефона си.

Ченето му увисва.

— Ще му се обадиш? Сега?

Харесва ми, че го изненадах. Сякаш съм си отвоювала нещо. Мисля си, че може да ми стане хоби да хващам Питър неподготвен. Нареждам му с властен глас, който съм използвала само с Кити:

— Просто ми дай телефона си.

Той ми подава телефона и аз записвам номера на Джон в моя.

— Ще му се обадя, когато реша, не когато ти искаш.

Той ме гледа с неохотно уважение. Разбира се, никога няма да се обадя на Джон, но не е нужно Питър К. да знае това.

* * *

Тази нощ лежа в леглото си и още мисля за Джон. Приятно е да си мисля „ами ако“. Плашещо, но приятно. Все едно съм смятала тази врата за затворена, а тя се открехва. Ами ако? Какво би било да съм с Джон Амброуз Макларън? Ако затворя очи, почти мога да си го представя.