Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (23)

22

Събуждам се от бръмчене на косачка.

Събота сутрин е и аз не мога да заспя отново, затова лежа и се взирам в стените, в снимките и нещата, които си пазя. Мисля си, че искам да направя разместване. Може да пребоядисам стаята си. Единственият въпрос е в какъв цвят? Лилаво? Може би бонбоненорозово? Нещо дръзко, като тюркоаз? Може просто да направя някакъв акцент? Едната стена на маргаритки, а другата розова. Трябва хубаво да помисля. Вероятно ще изчакам Марго да се прибере, преди да взема такова монументално решение. Освен това никога не съм боядисвала сама стаята си, Марго го е правила, с една организация, която строи къщи за бедните. Тя ще знае как.

В съботите обикновено приготвяме нещо хубаво за закуска, например палачинки или фритата със замразени настъргани картофи и броколи. Но Кити я няма, няма я и Марго, затова ям зърнена закуска. Къде се е чуло и видяло да се правят палачинки или фритата за един човек? Татко е станал отдавна; вече коси моравата. Не искам да ме хване да помагам на двора, затова си намирам работа в къщата и чистя долния етаж. Минавам с прахосмукачката, обирам прахта, бърша масите и през цялото време в главата ми се върти мисълта как да изляза от ситуацията с Питър К. с поне частица достойнство.

Когато Кити се прибира, аз сгъвам прането. Тя се тръшва по корем на дивана и ме пита:

— Какво прави снощи?

— Нищо. Стоях си вкъщи.

— И?

— Подреждах си дрешника. — Унизително е да го изрека на глас. Бързо сменям темата: — Е, майката на Алиша сладки палачинки ли направи, или солени?

— И двете. Първо ядохме с шунка и сирене, а после с нутела. Как така никога нямаме нутела?

— Мисля, че е, защото на Марго й се възпаляваше гърлото от лешниците.

— А може ли да купим?

— Разбира се. Просто ще трябва да изядем целия буркан, преди тя да се прибере.

— Няма проблем — казва Кити.

— По скалата от едно до десет колко ти липсва Гого? — питам я аз.

Тя се замисля и накрая казва:

— Шест и половина.

— Само шест и половина?

— Да, много съм заета — отвръща, претъркаля се и рита с крака. — Почти нямам време да ми липсва Марго. Нали знаеш, ако излизаш повече, може и на теб да не ти липсва толкова.

Хвърлям чорап към главата й и тя изпада в див кикот. Гъделичкам я под мишниците, когато татко влиза с пощата.

— Връщат някакво твое писмо, Лара Джийн — казва той и ми подава плик.

Моят почерк! Ставам и го грабвам от ръцете му. Това е писмото ми до Кени от лагера. Върна се при мен!

— Кой е Кени? — пита татко.

— Просто едно момче, което срещнах в църковния лагер преди много време — отвръщам и отварям плика.

Скъпи Кени,

Това е последният ден на лагера и вероятно последният път, в който някога ще те видя, защото живеем далече един от друг. Помниш ли втория ден, когато се страхувах да стрелям с лък и ти каза онази шега за рибките, и беше толкова смешно, че едва не се напишках?

Спирам да чета. Шега за рибки? Колко смешна може да е?

Беше ми мъчно за дома, но ти ме накара да се почувствам по-добре. Мисля, че сигурно щях да си тръгна от лагера по-рано, ако не беше ти, Кени. Така че ти благодаря. Освен това си наистина невероятен плувец и ми харесва смехът ти. Ще ми се да беше целунал мен до лагерния огън снощи, а не Блеър Х.

Пази се, Кени. Желая ти прекрасно лято и много хубав живот.

С обич,

Лара Джийн

Притискам писмото до гърдите си.

Това е първото ми любовно писмо. Радвам се, че се върна при мен. Обаче предполагам, че нямаше да е много зле, ако Кени Донати беше разбрал, че е помогнал на двама души на онзи летен лагер — на хлапето, което едва не се удави в езерото, и на дванайсетгодишната Лара Джийн Сонг Кови.