Джейкъб Грей
Роякът се спуска (6)

Шеста глава

Чуваше се единствено лекото проскърцване на клоните при поклащането на гнездото. От небето се сипеше сняг като пепел, който затрупваше дърветата. Щом падаха в гнездото обаче, снежинките се разтапяха в нищото. На Коу не му беше студено. Той погледна ръката си. Камъкът лежеше в средата на дланта му. Чернотата му сякаш грееше и изпълваше гнездото със светлина и уют.

— Здравей, Джак — чу се мил глас.

Коу вдигна очи и сърцето му подскочи. Срещу него седеше и се усмихваше майка му. Кожата й беше бледа, косата също — беше почти бяла. Дори миглите й като че се бяха покрили със скреж.

— Ти си тук? — рече той. — Как?

— Много неща са възможни в Земята на мъртвите — отговори тя.

Той отново погледна камъка.

— Трябва да го запазиш в тайна — рече майка му, протегна нежната си бяла ръка и сви пръстите му около камъка. — Той е само твое бреме, сине.

Коу почувства как топлината на камъка потича по жилите му.

— Какво е това? — попита.

Майка му потрепери и отдръпна ръката си. Очите й се разшириха.

— Върви! — рече тя, изправи се рязко и събори стола, на който седеше.

Той изпадна в паника и се възпротиви:

— Искам да остана с теб.

— Той идва, Джак — рече му тя. — Тръгвай веднага.

Коу се спусна към вратата на пода на гнездото и я отвори. В основата на дървото имаше тъмно петно, което пъплеше към ствола. Снегът беше почернял.

Паяци. Милиони паяци.

— Не позволявай да попадне в ръцете му, Джак — заръча майка му; беше притиснала тяло към стената на гнездото и трепереше. — Не трябва да се озовава в неговите ръце.

Той приклекна сковано. Паяците се събраха в основата на дънера и се струпаха едни върху други на талази. Започнаха да се катерят като някаква черна, жива вълна. Неудържими.

Той хлопна вратата и пусна резето.

— Кажи ми какво е! — каза. — Защо му е на него?

Когато вдигна поглед обаче, майка му беше изчезнала. Беше сам. Гнездото беше празно, а снеговалежът бе затихнал.

Тряс!

Вратата потръпна, а гнездото се разклати.

Тряс, тряс, тряс!

Нещо блъскаше от другата страна. Досещаше се какво. Досещаше се кой.

Предача.

Дишайки на пресекулки, той се добра до ръба на гнездото. Все още можеше да се измъкне. Можеше да полети. Той беше вранегласият — небето беше негов приятел. Трябваше просто да се преобрази.

Тряс, тряс, тряс!

Хряс!

Вратата се разби и през дупката се появи жилеста ръка, чиито пръсти шаваха като крака на паяк.

Коу се хвърли от ръба на гнездото, разпери ръце и свика воля, за да ги превърне в криле.

Обаче не успя.

Полетя надолу със сковано от страх сърце, а клоните взеха да шибат кожата му.

Удари се силно в земята, после всичко утихна.

Лежеше по гръб на снега. Не чувстваше болка, но изобщо не усещаше тялото си. Умът му се понесе свободно, очите поглъщаха ветровитото зимно небе.

Сетне чу стъпки. Леко хрущене, всяко следващо все по-силно.

Предача идваше.

Коу стисна клепачи, за да не види причината за своя ужас.

Стъпките спряха.

— Отвори ги — пророни тих глас. Глас, изтъкан от жестокост.

Коу опита да извърне лице, но една ръка го стисна за брадичката и задържа главата му.

— Погледни ме! — рече гласът.

Очите на Коу се подчиниха противно на волята му.

Над него се беше надвесил Предача. Лицето под острите кичури черна коса беше покрито с белези. Коу умоляваше тялото си да се раздвижи, но безрезултатно.

— Искам го — каза врагът.

Имаше лъскави, сребристи очи на паяк, които отразяваха ужасеното лице на Коу.

Момчето разтърси глава, доколкото му позволяваше здравата хватка на мъжа. Изключено беше да предаде камъка, поверен от майка му.

Предача клекна над него и навря лицето си на педя от неговото. Кожата му беше гладка и лъскава. „Твърде лъскава“, помисли си Коу. Врагът му вдигна дългите пръсти на свободната си ръка и заби върховете им в собственото си лице. Черните нокти се впиха в бледата плът.

Сърцето му заподскача ужасено — паякогласият започна да разкъсва лицето си, отлепяйки кожата от черепа си. Коу осъзна, че това е маска. Създанието изобщо не беше Предача, беше някой друг.

Той затвори очи в страх от онова, което го очакваше под маската…

 

 

През клепачите му се процеждаше слаба светлина. Коу премигна.

Отначало беше объркан, но с избледняването на кошмара споменът за изминалата нощ се завърна. Погледна встрани — очите на останалите все още бяха затворени. Селина беше извила леко вежда в съня си. Семчо се беше свил на кълбо.

Прониза го чувство за вина. Дори и шпионите на Трохата да ги бяха видели да пристигат в къщата, той все пак щеше да се разтревожи, особено за мишегласия.

Отвън долетя бръмчене на кола. Вратата на стаята се отвори. Госпожа Стрикъм стоеше на прага, облечена в тъмно палто.

— Добро утро на всички. Време е да тръгвате.

— Къде? — попита Коу и се надигна.

— Мъжът ми е на среща цялата сутрин — отвърна майката на Лидия и се обърна. — Свиках съвет. Започва след час.

— Значи сте ме послушали — усмихна се Семчо и изду тесните си гърдички.

Със следа от усмивка на устните си госпожа Стрикъм изчезна от прага.

Коу се изправи на крака и пое след нея.

— Чакайте — рече и снижи глас. — Ами Селина?

Госпожа Стрикъм вирна вежда.

— Налага се да дойде с нас. След като вече знае за дивогласите, може да се окаже опасна. Не бива да я изпускаме от очи.

Той усети обвинителна нотка в гласа й и поруменя.

— Съжалявам.

Лицето на госпожа Стрикъм омекна и тя го докосна по лакътя.

— Не се тревожи — успокои го. — Ще разрешим този проблем по-късно. На погребението на Емили не можахме да поговорим като хората. Как те гледа Трохата? Чувам, че напредваш с тренировките.

Той се стъписа за миг. Изненада се, че госпожа Стрикъм поддържа връзка с Трохата, но съдейки по чутото, тя явно знаеше какво се случваше в църквата.

— Трудно е — отговори. — Но ставам все по-добър.

— Браво — рече тя. — А успя ли пак да се превърнеш във врана?

Той поклати глава и си припомни неуспешния опит от предишния ден пред дома на Квакер.

Госпожа Стрикъм кимна и рече:

— Извади късмет, че успя да го постигнеш и един път. Аз се мъча да се преобразя в лисица от години — тя стисна лакътя му по-силно. — Имаш дарба, Коу. Не се отказвай.

С тези думи тя тръгна надолу по стълбите. За миг сърцето му се изпълни с гордост, но щом се обърна да влезе в стаята, си припомни нещо друго, което беше казала.

Какво точно имаше предвид — че ще „разрешат проблема“ със Селина?

 

 

Госпожа Стрикъм ги отведе до вратата на голямо такси. На шофьорското място седеше млад азиатец с обеци на устната и тъмни кръгове под очите. Коу беше убеден, че не го беше виждал досега. Съдейки по смръщените вежди на Лидия, същото се отнасяше и за нея.

— Към зоопарка — нареди госпожа Стрикъм през прозореца.

Шофьорът стисна волана по-здраво.

— Моля те — рече госпожа Стрикъм. — Знам, че ти е трудно.

Онзи кимна.

— Щом се налага, госпожо С.‍

Семчо се покатери на задната седалка. Коу мярна усмивката, която размени с шофьора за части от секундата. „Тези двамата се познават. Той дивоглас ли е?“ Коу и Селина също се настаниха отзад, а госпожа Стрикъм седна отпред до шофьора. Коу кимна през прозореца на враните, накацали по оградата на парка отсреща, и им извика:

— Следвайте ни.

Къде отиваме?, попита Кряк.

Просто се подчини, измърмори Мрън.

Коу се премести на седалката, за да направи място за Лидия. Станаха четирима отзад и едва затвориха вратата след нея.

Таксито на мига пое по улицата и се понесе през града.

— Е? Как така не съм чувал за господин Коприн или за Пинкертън досега? — попита Семчо. — Трохата не ги е споменавал.

Коу изпъна гръб и кожата му настръхна. Който и да беше шофьорът, определено беше от тях, иначе Семчо никога не би споменал дивогласите.

— Не бяха тук през Мрачното лято — отвърна госпожа Стрикъм. — Винаги са били близки на… ами, всъщност няма значение. Ето че се върнаха.

Коу долови потрепването в гласа й. „Премълчава нещо“, помисли си.

— Близки на кого? — попита той.

Въпросът увисна без отговор за няколко секунди, но той не изпускаше от очи отражението на госпожа Стрикъм в страничното огледало на колата. Беше опряла пръсти на бузата си, а на челото й изникна лека бръчица, докато рееше поглед напред.

— Майката на мухите — отвърна тя тихо.

Шофьорът на таксито се размърда с тревога в седалката.

Името не говореше нищо на Коу, но нещо в начина, по който го произнесе госпожа Стрикъм, както и тревожното й изражение накараха кръвта в жилите му да се смръзне. Селина се приведе напред и се заслуша.

— Ха! — рече Семчо. — Мухогласата. Изключено! Тя е легенда. Според Трохата никой не я е виждал.

Нея.

Коу отново се сети за думите на Пинкертън — „тя го иска“ — и по гръбнака му пробягаха тръпки.

— Трохата може да мисли каквото си ще — поклати глава госпожа Стрикъм.

— Значи, тя не е участвала в битките през Мрачното лято? — попита Коу.

— Дълга история — рече госпожа Стрикъм с въздишка. — Феликс Квакер може да ти разкрие подробностите, но мухогласите са обект на презрение от поколения насам. Не забравяй, че на времето хората били други. Сред дивогласите имало установен порядък и мухогласите винаги са били незачитани. Предполагам, че всичко започнало поради подозрения заради естеството на мухите — хранят се с онова, което гние, крадат храната си от мъртвите. Дори по времето на баща ми никой не искаше да има нищо общо с рода на мухите.

— Чух, че напуснали Блекстоун още преди да се родя — вметна шофьорът.

Коу се огледа за следи от животните на мъжа, но в таксито не личеше да има нещо.

— Добре… Тази Майка на мухите в крайна сметка истинска ли е, или не? — обади се Лидия нетърпеливо.

— Не знам — отвърна майка й. — Аз самата никога не съм я виждала. Но се говори, че мухогласите неизменно са жени. Ако няма наследник от женски пол, дарбата прескача едно поколение. Никога не е съществувал мъж мухоглас.

— Майка ми ни разказваше истории за мухогласите, за да ни накара да слушаме — добави шофьорът. — Казваше, че било достатъчно в стаята да има дупчица, колкото да мине една муха, за да се промъкнат вътре. Двамата със сестра ми вечер запушвахме ключалката на нашата стая, за да не ни докопа Майката на мухите.

Коу мълчеше, но по кожата му пълзяха неприятни тръпки. Страхът на Квакер също беше насочен към жена. „Тя ни наблюдава, дори сега…“

— Някакви вести от сестра ти, Чен? — попита госпожа Стрикъм.

На Коу му се стори, че смени темата с облекчение.

Мъжът с обеците поклати глава и рече:

— Нищо.

— В зоопарка няма ли да има хора? — подхвърли Селина.

— Не — отговори госпожа Стрикъм. — Най-сетне го затвориха миналата седмица. Всички останали животни бяха изпратени в други градове.

— О! — обади се Лидия. — Сега вече нямам шансове да ги разгледам!

— Така или иначе, не беше нищо особено — рече Селина. — Ставаше само за малки деца.

Коу усети, че Лидия се стяга.

— А ти на колко си всъщност? — попита тя, без дори да поглежда Селина.

— На петнайсет — отвърна момичето. — Ти?

Лидия не отговори.

 

 

Заваля. Няколко пъти Чен свърна по тесните улички, за да избегне най-тежките задръствания, и спря пред задния вход на Блекстоунския зоопарк. Отпред бяха поставени табели, на които пишеше, че земята е закупена от „Футура дивелъпмънтс“ Враните на Коу вече се бяха наредили върху една от тях и ги чакаха.

Майката на Лидия слезе, разтвори чадъра си, открехна малко входната порта и им направи знак да влязат. Чен нахлупи качулката на главата си и пое натам. Останалите го последваха.

— Това е специално място за дивогласите — обясни госпожа Стрикъм. — През Мрачното лято понякога го ползвахме като нощна база, докато Предача не научи и не заложи капан. Много доблестни дивогласи се простиха с живота си. Бащата на Маделин — катерицогласата… Силвия — мечогласата…

— И моят баща — вметна Чен тихо.

„Ето защо му бе неприятно да идва тук“, рече си Коу.

Госпожа Стрикъм ги поведе по облицован с плочки коридор, покрай празен бетонен басейн с избелели снимки отстрани на ловящи риба пингвини. Докато вървяха, две лисици безмълвно се материализираха от нищото и тръгнаха след тях.

Направи му впечатление, че Селина се беше умълчала и беше пребледняла. „Последните двайсет и четири часа сигурно й се струват абсолютно откачени“ рече си наум. Усмихна й се окуражително и я изчака да го застигне.

Госпожа Стрикъм спря пред една врата с табела с надпис: „Само за служители на зоопарка“, отвори я и ги преведе през празно помещение и през втора двойна врата. Озоваха се до езерце с покрита с боклуци дъждовна вода, заобиколено с изкуствени камъни. Във въздуха се носеше смрадта на развалена риба. Коу осъзна, че се намираха вътре в заграждението на пингвините.

Свит под един навес, Трохата ги очакваше в компанията на още няколко фигури — дивогласите от погребението, както и някакви други хора. Вероятно бяха над двайсет души. Коу се развълнува — никога не беше виждал толкова много дивогласи заедно. Докато оглеждаше лицата им обаче, вълнението му бързо спадна. Това ли бяха всички? Определено не беше армията от Мрачното лято, която си беше представял. Различни птици се настаняваха по ръба на басейна с пърхане, имаше и кучета от няколко породи. Един люспест гущер се плъзна по пода, изплезвайки черния си език. Двама мъже — около шейсетгодишни — се прегърнаха приятелски. В краката им един заек подуши костенурката, която се беше прибрала в корубата си.

Трохата се втурна към новодошлите, грабна Семчо в прегръдките си и стрелна Коу с гневен поглед над главата му.

— Не мога да ти забраня да се измъкваш така, но не бива да замесваш и Семчо.

Бузите на Коу пламнаха, а малкият се отдръпна от Трохата.

— Коу не е виновен, аз го последвах сам.

Мъжът като че се канеше да добави още нещо, но Раклън го изпревари.

— Е, за какво сме се събрали?

— Да, какво става? — включи се и една жена; гущерът се беше покатерил на рамото й. — Опасно е да идваме тук. Може да привлечем нечие внимание.

Още няколко души се включиха с недоволни забележки, но госпожа Стрикъм вдигна ръце и тълпата притихна. Отгоре се спуснаха две черни фигури. Чен разтвори якето си, те кацнаха вътре и увиснаха надолу с главите с писукане. Прилепи! Мъжът отпусна якето си с усмивка.

— Враговете ни са се размърдали — обяви госпожа Стрикъм. — Снощи говорещият с молци и плъхогласата нападнали нашия приятел Коу.

Очите на всички се заковаха върху него с очакване.

Той прочисти гърло и усети, че бузите му се затоплят под настоятелните им погледи. Много от хората пред него вероятно се бяха сражавали рамо до рамо с родителите му през Мрачното лято. Други пък бяха загубили своите в битките. Камъкът в джоба му натежа повече от всякога.

„Той е само твое бреме…“

— Коу? — обади се Трохата. — Просто разкажи какво стана.

И той заговори, като почти не отлепяше очи от земята. Каза им, че е излязъл да търси храна със своя приятелка, спомена лодката, нападението. Както и плъховете и молците.

Обаче не обели и дума за камъка.

Успокои сам себе си, че не лъжеше — просто подбираше какво точно да сподели. Щом приключи, се осмели да вдигне поглед. Усети, че мнозинството му бяха повярвали, но в няколко чифта очи грееше объркване.

— Мисля, че щях вече да съм мъртъв, ако не бяха Семчо и мишките му — добави той. — Те спасиха живота ми.

Това като че разсея всичките им съмнения и вниманието се насочи към Семчо, който се изчерви до Трохата.

— Според нас искаха Врания клюн! — заяви мишегласият уверено. — Трябва да научим какво са намислили и да отвърнем на удара!

Няколко от дивогласите закимаха, други промърмориха нещо, но реакцията им далеч не беше въодушевена.

Раклън посочи Селина с пръст.

— Предполагам, че това е „приятелката“. Не вярвам на хората.

Селина изпъчи гърди.

— Казвам се Селина — каза тя. — И също не знам дали да вярвам на странните хора, които говорят с животни!

Думите й предизвикаха гневна глъчка, но предизвикателният й поглед не трепна, докато възгласите не утихнаха.

Чен се смръщи.

— Нищо не разбирам. Защо сега? Защо Пинкертън и господин Коприн? Явно са проследили врано… — той замлъкна и врътна глава. — Чакайте. Чувам нещо!

Кряк и враните се вдигнаха във въздуха заедно с още няколко птици.

Внезапно изсвистяха спирачки и се чу блъскане на врати.

Ченгета!, изграчи Мрън от високото.

Другите птици също се разкряскаха и дивогласите се спогледаха тревожно.

Как ги беше открила полицията?

Отвсякъде заехтяха викове и забързани стъпки, после нещо прелетя над оградата и се изтърколи с дрънчене по плочките, изпускайки струйка дим. Последва още едно.

— Димни гранати! — викна госпожа Стрикъм. — Бягайте, бързо!

Краката на Коу бяха замръзнали. Накъде можеше да побегне?

— Стой!

— Не мърдай!

Гласовете долетяха от силуетите, разположени по периметъра на заграждението. През кълбата дим личаха няколко десетки полицаи в униформи на спецчастите. Всички оръжия бяха насочени към дивогласите.

Трохата стисна Коу с едната си ръка, дръпна Семчо с другата и се спусна към вратите, през които бяха влезли.

— Чакай! — викна вранегласият. — Селина!

Трохата обаче не го пусна. Той чу как зверовете заръмжаха, а птиците с крясъци запляскаха през пушека. Две от лисиците на Велма Стрикъм скочиха към ръба на заграждението с оголени зъби.

— Ей! — изрева един от полицаите.

Внезапно се разнесе пукот от огнестрелно оръжие.

— Не стреляйте! Прекратете огъня!

Виковете обаче явно бяха закъснели в настаналата суматоха. Последваха нови изстрели. Животните — птици, гризачи и други дребни бозайници — се спуснаха върху полицаите, а куршумите засипваха всичко наоколо, пръскаха плочките и свистяха във въздуха. Кряк понечи да завие, когато тялото му се разтресе силно и той полетя надолу.

— Не! — изкрещя Коу, но Трохата го блъсна през вратата.

Госпожа Стрикъм вече беше пред тях, с Лидия по петите си. Къде обаче изчезна Селина? Изскочиха в коридора и се затичаха към изхода. В края Коу най-сетне успя да изтръгне ръката си от Трохата.

— Не може да изоставим останалите! — рече той.

Госпожа Стрикъм препречи пътя му.

— Не разбираш ли? — каза тя. — Това е капан! Явно са научили за намерението ни да се срещнем тук. Тръгвай с мен веднага или всички ще загинем!

— Не, Коу е прав! — обади се Семчо, размърда рамене и в ръцете на Трохата остана само якето му.

Мишегласото момче се втурна обратно към битката, без да се впечатлява от уплашените възгласи на Трохата. Мъжът и Коу понечиха да се спуснат след него, но няколко лисици преградиха пътя им.

— Вече ти казах. Идваш с нас! — нареди госпожа Стрикъм строго.

— Върни се! — извика Трохата след Семчо, но мишегласият вече се беше скрил в заграждението.

Коу се замисли дали да не прескочи лисиците, но бяха твърде близо. Лидия го улови внимателно за ръката и рече:

— Хайде…

Свистенето на куршумите и воят на дивогласи и животни прерасна в какофония.

Лисиците принудиха Коу и Трохата да се отдалечат от заграждението. Замаян, вранегласият се обърна и пое след Лидия. Всичко беше станало толкова бързо. Дали пък Селина вече не се беше измъкнала?

Госпожа Стрикъм ги поведе нагоре по някакви стълби към изоставено кафене с прашни маси и написано с тебешир меню. Едната му стена беше от стъкло и гледаше към заграждението на пингвините.

— Прекратете огъня! Спрете! — чу се женски глас отдолу. — Задръжте ги!

Стрелбата престана и Коу допълзя до ръба, за да погледне. Димът беше започнал да се разнася. Гледката в покритото с плочки помещение беше ужасяваща. Всички дивогласи бяха наблъскани в кръг, кашляха и се притискаха един в друг. Много от тях плачеха, а една жена се беше отпуснала в прегръдките на Раклън — от ръката й течеше кръв. С окървавените си ръце някакъв възрастен мъж беше притиснал към гърдите си отпуснатото тяло на порче. По земята лежаха телата на различни животни — в това число и на няколко птици. Коу потърси с очи Кряк, но не го откри.

Дивогласите бяха заобиколени от въоръжени полицаи с маски. На балкона над тях бяха приклекнали още полицаи. Ниска жена, облечена в изпънат черен костюм и бяла блуза, закрачи между тях. Токчетата й тракаха по земята, а тя изглеждаше спокойна и самоуверена. И едно кичурче от вързаната й на опашка коса не беше разместено. Беше с червено червило и същия цвят лак.

— Арестувайте всички! — нареди тя.

— Това е Синтия Девънпорт — рече госпожа Стрикъм. — Новият полицейски комисар на Блекстоун.

— Онази, която е уволнила татко? — попита Лидия.

Полицаите пристъпиха предпазливо напред. Дивогласите не оказаха съпротива, не призоваха и животните си.

— Момчето ми… — пророни Трохата. — Не мога да позволя да го вземат.

— Тази банда се вихри от години — обясняваше Синтия Девънпорт на мъжа до себе си. — Отговорни са за половината от престъпленията в Блекстоун. — Тя щракна с пръсти на полицаите долу. — Не, нея не! Тя ни доведе до тях.

Коу присви очи и съзря Селина, която разбута дивогласите и застана до комисарката. Изглеждаше неуверена, дори уплашена.

— Здравей, скъпа — рече жената и се опита да прегърне Селина през рамо.

Коу едва не се задави.

— Познава я! — рече Лидия.

— Нали обеща, че няма да пострадат? — каза Селина и се измъкна от ръката й.

— Не съм искала някой да пострада — отвърна Синтия Девънпорт. — Но вече овладяхме ситуацията. Хората с наранявания ще получат нужната помощ.

— Предателка!

Госпожа Стрикъм беше втрещена, на лицето й грееше смесица от смайване и гняв. Коу отказа да повярва.

— Трябва да намерим и тартора им — продължи комисар Девънпорт и отмести поглед от Селина към обградените дивогласи. — На около тринайсет, с тъмна коса, облечен в черно.

Коу се зачуди кого ли имаше предвид. Незнайно защо останалите се бяха вторачили в него. Чакай… Момент… нали не мислеха…

— Казва се Джак Кармайкъл, но престъпният му прякор е Коу.

Коу застина, а сърцето заблъска в гръдния му кош. Що за безумие! Тартор на какво? Беше станала някаква грешка.

— Мамо, не мисля, че си права — обади се Селина.

„Дъщеря е на комисарката!“ помисли си Коу.

— Той не е…

— Отведете я в безопасност — прекъсна я майка й.

Коу не помръдваше. Селина се обърна и се отдалечи. Една жена от полицаите тръгна след нея. Двете излязоха през изхода и се скриха от поглед.

— Трябва да се махаме оттук — заяви госпожа Стрикъм, щом полицията долу взе да се разпръсва.

— Ами останалите? — попита Трохата с пропит с гняв глас.

Коу отстъпи назад и се бутна в един стол. Той изстърга по пода едва доловимо, но очите на Синтия Девънпорт мигновено се стрелнаха към скривалището им. Тя посочи прозореца и каза:

— Там.

Двама въоръжени спецполицаи се затичаха към кафенето. Другите насочиха оръжие.

— Излезте с вдигнати ръце! — извика някой.

Коу се дръпна от стъклото. Погледна Лидия и Трохата, приклекнали до него. Госпожа Стрикъм поклати мрачно глава.

— Свалете стъклото! — кресна мъжки глас.

Куршумите се врязаха в прозореца с трясък и го пръснаха на хиляди парченца, които ги засипаха като дъжд.

— Скрийте се! — извика госпожа Стрикъм, щом по стъпалата към кафенето затрополиха кубинки.

Коу обаче не я послуша. Знаеше точно какво трябва да направи. Вдигна ръка, усети силата да се събира и точно когато въоръжените полицаи стигнаха върха на стълбите, от откритото небе над заграждението на пингвините връхлетя черна маса. Враните се спуснаха върху, пред и около полицаите като плащаница, осуетиха настъплението им и ги събориха на земята. Мъжете се замятаха диво под удрящите криле и драскащите нокти.

— Бързо! Трябва да има изход отзад! — обади се госпожа Стрикъм.

Прескочиха плота и се озоваха в кухнята от другата страна. Действително, аварийният изход водеше към друго стълбище, което слизаше до паркинга на зоопарка. Госпожа Стрикъм проправяше път, а Лидия и Коу я следваха плътно. Внезапно Коу си даде сметка, че Трохата не беше с тях. Изтича обратно в кафенето и го зърна. Беше застанал до счупеното стъкло и размахваше ръце. Коу разпозна движенията от тренировките им. Управляваше гълъбите си. Из кафенето ехтяха куршуми и пръскаха чашите и стъкларията по рафтовете. Коу приклекна, стрелна се напред и сграбчи Трохата за колана.

— Хайде! — изсъска той. — Няма време!

Трохата се дръпна с цялата си тежест.

— Няма да го изоставя.

Той стисна юмруци и изпъна ръце напред.

Коу се осмели да надникне през прозореца. Няколко гълъба се опитваха да изтръгнат Семчо от мелето, но полицаите го държаха здраво.

— Безнадеждно е! — каза Коу. — Трябва да се омитаме. Ще го освободим, заклевам се!

Накрая Трохата склони и го остави да го поведе.

Лидия и майка й ги чакаха отвън до таксито на Чен. Госпожа Стрикъм скочи зад волана и свали сенника. Ключовете паднаха в скута й.

— Качвайте се! — каза тя.

Мрън и Блеска кацнаха на предния капак.

Кряк с вас ли е?, попита Мрън. Изгубихме го.

Коу не знаеше какво да каже. Още не можеше да им съобщи.

— Тръгвайте с нас и се оглеждайте — рече им той.

Дивогласите се натъпкаха в колата и затръшнаха вратите. Двигателят изрева, гумите изсвистяха и те напуснаха зоопарка… без Семчо.