Джейкъб Грей
Роякът се спуска (23)

Двайсет и трета глава

Централната болница в Блекстоун беше мрачен, потискащ комплекс в южната част на града. Чен достави Коу и Лидия пред главната сграда и ги уведоми, че ще ги чака на паркинга. Коу помоли и враните си да почакат навън.

— В болниците не пускат птици — обясни той.

Това са предразсъдъци, честно, промърмори Мрън. Тръгнаха към входа, но ги застигна гласът на Чен.

— Ей, Коу! — рече той. — Благодаря ти. За всичко. Задето ни спаси.

Коу поруменя и се извърна.

— Ще трябва да свикваш, да знаеш — каза му Лидия. — Вече си дивоглас герой.

Той се усмихна доволно, но после си спомни причината да са тук.

— Надявам се тя да е добре.

Усмивката на Лидия също помръкна, но тя замълча. Коу се зачуди какви ли всъщност бяха нейните чувства към дъщерята на Майката на мухите.

— Роднини ли сте? — поинтересува се сестрата, когато попитаха за Селина Девънпорт на регистратурата.

— Не — отвърна Коу. — Приятелка ни е.

— Съжалявам, но само роднините имат право да…

— Тя няма такива — намеси се Лидия. — Баща й го няма, а майка й е в психодиспансер.

— О… разбирам — рече сестрата смутено. — Ще се опитам да уредя нещата.

Тя разговоря с някого по телефона, а после ги упъти към детското отделение.

В коридорите беше твърде светло за вкуса на Коу. Няколко сестри измериха с недоверчив поглед разкъсаните му черни дрехи. Накрая стигнаха до отделението. Завесата зад стъклото беше спусната, така че не можеха да видят вътре в стаята. Опасявайки се, че се е случило най-лошото, Коу отвори вратата.

Вътре имаше едно-единствено легло. Щорите на прозореца също бяха свалени и в стаята цареше полумрак. Селина Девънпорт се беше облегнала на няколко възглавници, облечена в болничен халат. Една сестра проверяваше системата й.

— О, здравейте! — каза тя. — От регистратурата предупредиха, че идвате. Съжалявам, но тя все още не е контактна.

И от двете ръце на Селина стърчаха тръбички и кабели, а върху огнестрелната рана на крака й имаше дебела превръзка. Очите й бяха затворени. Писукането на апаратурата издаваше равномерен, бавен пулс.

— Знаете ли какво й е? — попита Коу.

Сестрата изгледа доста продължително спокойното лице на пациентката си.

— Лекарите се опитват да установят. В кръвта й има някакъв токсин, инфекция, но все още не могат да определят каква точно. Много странен ефект от огнестрелна рана.

Тя записа нещо в папката, закачена на таблата на леглото.

— Определено е борбена. Надявам се скоро да имаме добри новини.

Тя прибра химикалката, излезе, затвори след себе си и ги остави насаме със Селина.

Лидия и Коу се доближиха до леглото на раненото момиче.

— Доста дълго не й вярвах — поде Лидия. — Но май в крайна сметка се доказа с постъпките си.

Коу седна до леглото. Лицето на Селина беше леко подуто, а клепачите й бяха бледи, с болнав лилавеещ оттенък.

— Няма вина, че майка й е такава — рече той и добави шепнешком: — Селина?

Нищо.

Бравата отново изщрака. Коу вдигна очи с очакването да зърне някой друг от персонала на болницата. Вместо това обаче съзря мъж, облечен в оранжеви рипсени панталони и ярколилаво сако.

— Феликс! — сепна се Лидия.

Очите на Квакер бързо се стрелнаха от Селина през Лидия и Коу до собствените му крака.

— Преча ли? — попита той.

В гърдите на Коу се надигна яд към Квакер, задето не му беше казал истината за Среднощния камък по-рано, но той съумя да потисне чувството и го покани:

— Влезте.

Квакер попипа притеснено мустак и засука края му.

— Исках да се извиня… — пророни той тихо.

Коу не знаеше какво да каже, затова се спря на:

— Къде изчезнахте?

— Една котка винаги ще намери къде да се скрие — повдигна рамене старецът и пристъпи в стаята.

Коу забеляза, че Лидия го следеше с леден поглед.

— Чух за случилото се на покрива — продължи коткогласият. — Дори изпратих Фреди на срещата днес, макар че аз самият не се появих.

— Защо? — рече Лидия гневно. — Да не ви беше страх, че някой може да се подразни от присъствието на страхливец?

Квакер преглътна и закърши ръце.

— Съвсем права си, моето момиче. Инстинктът ми за самосъхранение е доста обострен. Наречи го страхливост, щом искаш. Знаех за Среднощния камък, както и че Майката на мухите щеше да бъде готова на всичко, за да се сдобие с него. Не съм боец. Не съм като рода Кармайкъл.

— Ако мислите, че това е извинение — продължи Лидия, — беше излишно да си правите труда.

Онзи кимна плахо и понечи да се обърне.

— Не, чакайте! — спря го Коу. — Искам да знам откъде научихте за Среднощния камък? По времето на Корвус Черния всички дивогласи подписали обет, че ще отнесат тайната в гроба. Коткогласите да не би да са нарушили клетвата?

Квакер поклати глава и рече:

— Не точно. Не подценявайте упорството на един историк.

Коу вирна вежди. Квакер бръкна в джоба си и извади малък пергаментов свитък. Щом го разгърна, момчето го разпозна от спомена в пещерата на Шнура. Написаното беше избледняло, а и почеркът беше доста разкривен, така че не можа да разчете буквите, но един от подписите в края на листа се набиваше на очи. Той взе пергамента и го приближи до очите си.

Корвус Черния.

— Обетът за мълчание! — възкликна той.

Квакер се усмихна неуверено.

— Пазех го в колекцията си от години — обясни той. — Така и не разбрах дали е оригиналът, но имах сериозни подозрения, че е така.

Коу повдигна вежди. Едно парченце от пъзела не пасваше. Спомни си другото видение в бърлогата на Шнура, в което майка му беше донесла камъка на Шнура, за да го пази. Все още ясно помнеше думите й.

„Паякогласият е научил за съществуването му.“

Как обаче? Освен ако…

Кръвта му изстина.

— Феликс… — поде той. — Вие ли казахте на Предача за Среднощния камък?

Коткогласият се изпъчи засегнато и отговори:

— Категорично не! Може и да не съм най-смелият дивоглас в Блекстоун, но определено не съм предател!

— Извинете! — каза Коу. — Не биваше…

— Не, не — прекъсна го Квакер. — Имаш основание да се съмняваш. Истината е, че не знам откъде е научил. Ако знаех, щях да предупредя майка ти, че е по петите й. Тя беше… добър човек.

Той сведе глава и в стаята се възцари мълчание, нарушавано единствено от пищенето на медицинската апаратура.

— Аз ги погребах, знаеш ли? — пророни старецът и вдигна глава. В очите му блестяха сълзи.

— Моля? — не разбра Коу.

— Аз открих вашите — рече Квакер. — Така де, котките ми ги откриха. Откарах телата им до гробището и сам изкопах гробовете им. Точно до Хенри Уайд.

Сърцето на Коу сякаш взе да бие с усилие.

— Благодаря ви — каза той дрезгаво. — И за бележката на каишката на Фреди. Нямаше да намерим Шнура без вашата помощ.

Квакер кимна отсечено, избърса очи и подсмръкна, след което като че ли за пръв път забеляза Селина, откакто беше влязъл в стаята.

— Това е дъщеря й, нали? — попита. — Наследницата на рода на мухите?

Коу отиде до леглото и взе папката. Огледа написаното, но повечето от дългите думи на листа не му говореха нищо.

— Казват, че не знаят какво й е. В кръвта й има някаква отрова.

Квакер потръпна и внезапно застана нащрек.

— Отрова? Не е ли простреляна?

— Простреляна е — отвърна Лидия.

Квакер повдигна вежди:

— Е, опасявам се, че не отбирам много от медицина — и възвърна обичайното си излъчване. — Ще ви оставям, ако позволите. Трябва да се погрижа за дома си след варварството на градската полиция.

— Разбира се — кимна Коу.

— Сбогом, Феликс — рече Лидия и завъртя очи зад гърба му.

— На добър час! — каза коткогласият, обърна се на пети и излезе.

Щом затвори вратата, Лидия застана до Коу и го докосна по ръката.

— Добре ли си? — попита тя. — Така де, заради това с вашите?

— Това е било много отдавна, нали? — повдигна рамене Коу.

Тя се усмихна нежно.

— Ще ме оставиш ли за малко сам? — попита той.

Лидия се поколеба за миг, но после кимна.

— Ще те чакам отвън.

Излезе, а Коу отпусна охлузеното си тяло в стола до леглото на Селина.

Наистина беше много отдавна. Коу не си спомняше нищо за родителите си от времената, когато бяха живи, а дори споменът за срещата с тях в Земята на мъртвите избледняваше като снимка, избеляла на слънцето. Никога обаче нямаше да забрави саможертвата им, за да спасят него самия. И никога нямаше да си позволи лекомислено отношение към дивогласата дарба, която беше наследил. Ако сега го гледаха отнякъде, знаеше, че и двамата биха се гордели с него.

Той отпусна ръка върху джоба, в който беше прибрал Среднощния камък, увит в носната му кърпа. Нямаше да го докосва повече, нямаше да позволи и на никой друг да го докосне. Родът на враните не се беше провалил. Той не беше изменил на обета, даден от Корвус Черния преди няколко столетия.

Погледна Селина, която лежеше неподвижна като труп в леглото. Жертва на войната между дивогласите, както толкова много хора преди нея. Щеше да има и още, даде си сметка. Предача беше мъртъв, Майката на мухите беше изгубила връзката със създанията си и никога вече нямаше да вкуси свободата. Трохата обаче беше прав — злото затихваше, но никога не умираше. И когато се събудеше отново Коу и враните му щяха да бъдат готови да се изправят срещу него.

Той положи ръка върху тази на Селина и промълви тихо: — Съжалявам.

Единственият отговор беше тихото електронно писукане на пулса й.