Джейкъб Грей
Роякът се спуска (2)

Втора глава

Сивкавата светлина преди зазоряване, процеждаща се през една дупка между гредите на църквата, събуди Коу. Той чу цвърчене, а ароматът мигом го изпълни с неустоим глад.

„Наденички…“

Обърна се и събори купчината книги, натрупани до дюшека му. Внезапно го връхлетя споменът от изминалата нощ — за камъка и непознатия.

Трохата се беше привел над своя мангал на няколко метра от него и обръщаше с гръб към Коу цвърчащите в тиганчето наденички. Семчо седеше до него; едно мишле препускаше нагоре-надолу по ръкава му и току се мушкаше вътре. Семчо бе облечен във военно яке, поне три размера по-голямо, а чорлавата му светла коса имаше нужда от вчесване. Не откъсваше жадния си поглед от тиганчето.

— Вече трябва да са готови! — рече мишегласото момче.

— Търпение — каза Трохата.

Един гълъб изгука от гредите на покрива.

— Събудил се е, значи? — продължи Трохата. — Учудващо, предвид скитнята му нощес.

Коу осъзна, че Трохата говори за него, и поруменя при спомена за гълъба от миналата нощ. Какво точно беше видяло пернатото? Той се надигна в леглото, а трите му верни врани се спуснаха от свода на един прозорец и кацнаха до него. Хвана го яд на самия себе си — първо, че не беше прикрил по-добре следите си, второ — задето изобщо изпитваше неудобство. Не беше сторил нищо нередно.

— Трябваше да огледам — каза той. — Какво лошо има в това човек да се опита да научи нещо за миналото си?

— И откри ли нещо? — рече Трохата и най-сетне се обърна към него.

Дългата му коса стърчеше от двете страни на червената шапка с нарисувана муцуна на тигър — талисмана на отбора по бейзбол на Блекстоун. Брадата и мустаците му растяха на рехави туфички. Коу си спомни първата им среща в една задна уличка. Беше го взел за поредния бездомен скитник, живеещ по улиците на Блекстоун. Оттогава насам обаче младият мъж се беше превърнал в нещо като по-голям брат за него.

— Не — отвърна и несъзнателно посегна към джоба, в който лежеше тъмният камък, но прикри движението, като зачовърка ципа си.

— Лъжеш! — отсече Трохата. — Бобин спомена, че в къщата имало още някого.

За какво говори?, попита Мрън.

— Млада дама, по неговите думи. Проникнал през един от прозорците, за да провери какви ги вършиш. Нали така, Бобин?

Охраненият гълъб на гредата тръсна глава и Коу си спомни усещането, че бе забелязал нещо на площадката при влизането си в къщата. Явно птицата на Трохата го беше наблюдавала отблизо.

— Някакво момиче — рече той намусено. — Беше се приютила вътре. Нужно ли е да ме шпионираш?

— А ти нужно ли е да ме лъжеш? — парира Трохата и чертите на двайсет и няколко годишното му лице внезапно като че ли остаряха.

Той нареди пропитите с мазнина наденички в три хлебчета.

— Нали уж сме семейство, Коу.

Няма ли да му кажеш за оня чудак отвън?, попита Блеска.

Коу поклати глава. Трохата му подаде едно от хлебчетата в чиния. Бобин явно не беше видял бледия мъж, ето защо не се налагаше да сподели с Трохата за него. Така само щеше да предизвика още въпроси относно срещата, а ясно си спомняше думите на „чудака“ — камъкът беше единствено негово бреме. Докато не разбереше какво имаше предвид, предпочиташе да остави нещата така.

— Е? — подхвърли Семчо с пълна уста. — Кажи за момичето?

— Казва се Селина — отвърна Коу. — Избягала е от вкъщи.

Трохата кимна, отхапа от своя сандвич и задъвка замислено.

— По-добре стой настрана от нея. Нищо добро не излиза от срещите с обикновените хора.

Думите му подразниха Коу. Трохата нямаше право да му нарежда какво да прави. Като беше с няколко години по-голям…

— Ама…

— Коу, вече имаш отговорности — прекъсна го онзи. — Като дивоглас. Не бива да допускаш хората да разберат какъв си. Не може да им се довериш.

Коу не беше толкова убеден. Трохата смяташе, че всички се стремят да го изобличат. Пък и неговата приятелка Лидия беше обикновено момиче. Вярно, не я беше виждал от близо двата месеца, откакто бе заживял с Трохата, но не защото самият той не искаше. Не се виждаха, защото му беше ясно, че майка й не желаеше той да дружи с нея. Баща й, господин Стрикъм, дори не знаеше за дивогласите. Те си имаха свой собствен живот. Живот на нормални хора.

— Това ще го ядеш ли?

Семчо кимна обнадеждено към хлебчето в ръцете му. Вече беше опразнил своята чиния, а няколко мишки обираха и трохите.

— И още как! — рече Коу и придърпа чинията до гърдите си.

— Само така — обади се Трохата. — Тази сутрин имаме тренировка, нали помниш? А после — урок по четене.

Коу простена. Четенето му беше приятно, но Трохата държеше да се упражняват с животните си по три пъти седмично, което беше доста досадно.

— Задължително ли е?

Трохата завъртя очи.

— Докога ще се опъваш, Коу? Предача може и да изчезна, но не знаем колко от последователите му все още са на свобода и дебнат за удобен случай.

През ума на Коу мина видение — белият паяк, който беше зърнал да бяга през гробовете, след като унищожи Предача. Обаче го беше мярнал за части от секундата — не беше изключено да беше умореният му ум, който си въобразяваше призраци. Той пропъди мисълта от ума си и поде:

— Без водач…

— Неизбежно ще се появи нов враг — прекъсна го Трохата строго.

Преди момчето да продължи, един гълъб се стрелна покрай тях, грабна сандвича от чинията му и изпърха на безопасно разстояние над него.

— Много смешно! — завъртя очи Коу.

Гълъбът пусна сандвича и той го улови.

— Утре ще се упражнявам два пъти повече. Така става ли?

Трохата се вторачи изпитателно в него. Коу не се сдържа и извърна очи с неудобство. След всичко, което беше направил гълъбогласият за него, може би наистина му дължеше по-голямо уважение. И все пак се наежи. Трохата непрекъснато му нареждаше какво да прави. Беше му дал часовник, само и само да го накара да се появява навреме за обяд и вечеря. Длъжен ли беше да му казва всичко? Много ясно, че не.

— Не мога да те принудя — каза Трохата. — Поне обещай, че няма да забравиш погребението на Емили този следобед.

— Няма, разбира се — отвърна Коу.

Само веднъж се бе срещал със стоногогласата възрастна жена. Беше тъжна старица, терзана от смъртта на децата си през Мрачното лято.

— Вярно ли е, че тя няма наследник? — попита той тихо.

Трохата кимна.

— С нейната кончина родът на стоногогласите ще свърши завинаги.

Възцари се мълчание. Дарбата на дивогласите се предаваше от родител на дете. И по никакъв друг начин.

Е, щом няма да се упражняваме, къде ще ходим?, попита Блеска.

Тя също се беше вторачила в сандвича му. Той откъсна едно парченце, подхвърли й го и обяви:

— Излизаме.

— Може ли и аз да дойда? — скочи на крака Семчо.

Коу успя да прикрие гримасата си с усмивка. Момчето можеше да бъде забавна компания, но понякога го следваше като сянка, което го изпълваше с копнеж да остане сам.

— Защо не се поупражняваш с Трохата? — предложи той. — С мен ще ти бъде скучно. Враните са много досадни същества, да знаеш.

Много мило, изграчи Кряк.

Семчо явно се разочарова, но кимна.

Коу разви одеялото, което ползваше за възглавница, и извади от гънките тънко, тъмно острие — Врания клюн. Мушна го в ножницата, която беше изработил от стара кожа, и нахлузи ремъците на раменете си. Трохата го следеше любопитно с очи.

— Неприятности ли очакваш?

— Както каза самият ти, човек никога не знае на кого може да се натъкне — поклати глава Коу и се насочи към стълбите, следван от враните.

Досадни, значи, обади се Мрън.

Коу изчака да се отдалечат и прошепна:

— Не исках никой да ни следи днес. Не и на мястото, където съм замислил да идем.

Охо-о-о, тайна мисия!, въодушеви се Блеска.

— Оглеждайте се за гълъби — добави Коу. — Ще ви обясня по пътя.

 

 

Блекстоун беше град с богата история. Трохата я беше разказвал в подробности на Коу в продължение на няколко нощи — от началото, преди стотици години, като поселище до заблатената река, през растежа, след като реката била преградена и отклонена за напояване на полята с посеви. За ролята на града като важен пункт на пресечната точка на два големи търговски пътя. За сриването на дървените постройки през шестнайсети и седемнайсети век и издигнатите на тяхно място тухлени сгради. За благоденствието, настанало по време на индустриалната революция, завладяла страната. За разширяването на реката и изместеното й още повече корито, през което прехвърлили мостове.

С всяко поколение тук пристигали нови вълни заселници, които носели своята култура и идеи. Металургията и промишлеността били заменени от света на финансите и технологиите. Населението процъфтявало и се множало. Блекстоун, без съмнение, се носел съвсем отгоре по гребена на вълната на прогреса.

До Мрачното лято, когато войната между дивогласите разкъсала града на парчета.

Оттогава бяха изминали осем години, но Блекстоун не се беше възстановил. Беше като ранено животно — неспособно да се изправи на крака, но все пак вкопчено в живота.

Коу възприемаше града по-различно от нормалните хора — онези, които живееха на земята и се ориентираха по имената на улиците и забележителностите. Той познаваше както тихите, спокойни места, така и онези, които винаги бяха оживени. Знаеше къде е в безопасност и къде го дебне риск. Местата, на които можеше да намери някаква храна, и другите, в които находките бяха оскъдни. Тайните пътеки, по които можеше да се промъкне незабелязано в мрака, както и местата, където охранителните прожектори можеха да го издадат. Измерваше разстоянието не в километри, а във време. Десет минути, за да стигне от изоставената железопътна гара до катедралата по старите релси. Дванайсет, ако се отклонеше по покривите на старата фабрика за каучук.

Откъдето и да минеше, слоевете на миналото му се разкриваха. По някоя и друга църква или стари колове, щръкнали като развалени зъби в плитчините на реката по местата на старите кейове. И разбира се, старата канализация, чиито сводести тунели се виеха през почти целия град; съдържанието им се изпразваше в помпени станции и канализационни съоръжения, а оттам — в река Блекуотър отвъд края на града.

През първите си дни на изследовател Коу не беше слизал долу. С времето обаче увереността му нарасна и взе да се осмелява да влиза под земята. През деня, когато покривите не бяха сигурно място заради строителите и полицейските хеликоптери, подземните тунели предлагаха удобен начин за незабелязано придвижване из града.

Който обаче хич не се нравеше на враните.

Птиците не обичат тавани, обясни Мрън, щом се спуснаха по шахтата в един от тунелите близо до църквата.

Небето ни дава безопасност, добави Блеска.

Не се притеснявайте, ще ви пазя, подметна Кряк, но гласът му потрепваше.

Мрън се изкиска гърлено.

Моля, някой да ми даде торбичката за повръщане.

— Трябва да бъдем сигурни, че никой не ни следи — рече Коу. — Това е единственият начин.

Той скочи в тунела от края на стоманената стълба. Слава богу, беше сухо, но въздухът беше застоял и задушлив.

Той извади фенерчето от джоба си, запали го и пое през тунела. Птиците се редуваха коя да лети напред. Не беше срещал никого тук, долу, с изключение на някой и друг плъх, но все пак кожата му настръхваше. Не би искал да се озове на подобно място сам.

Гърбът го засърбя и той нагласи под дрехите презрамките, с които беше закрепил по-здраво Врания клюн. На външен вид древното оръжие не беше кой знае какво. Тясно, дълго около шейсет сантиметра острие, наточено и от двете страни. Не особено остро, но навярно щеше поне да уплаши нападателите му, колкото да му даде време да се измъкне. Освен това беше мечът на рода на вранегласите и притежаваше силата да отвори портал към Земята на мъртвите. Коу имаше дълг да го носи.

Той напипа камъка в джоба си със свободната си ръка. И той ли беше свързан по някакъв начин с вранегласия род? Днес не му се струваше кой знае колко забележителен, но около него все трябваше да има нещо специално, иначе защо майка му би искала да му го предаде? В крайна сметка нали тя беше вранегласата преди него. И дали странният плешив мъж от снощи изобщо говореше истината — че познава майка му? Каза си, че вероятно и той беше дивоглас, макар че не беше забелязал никакви животни наоколо. Твърде много въпроси, а се сещаше само за едно място, на което можеше да намери някакви отговори.

Ехо? Земята до Коу…, обади се Кряк.

— Какво? — извърна се Коу.

Държиш се много странно, продължи Кряк. Мрън ти говори нещо.

— Извинявайте — каза той. — Просто се бях замислил. Какво казваш, Мрън?

Казвам, че сме тръгнали на запад — така ли?, рече Мрън и очите му проблеснаха в сребристо на светлината на фенера. Пак ли отиваме да видим онова момиче?

— Не — рече той, без да забавя крачка. — Отиваме в Горт хаус.

В дома на Квакер!, възкликна Мрън. За какво ти е този дърт страхливец?

— Може би знае нещо за черния камък.

Все пак не можеше просто да го разнася наоколо, без да има и най-малка представа защо е толкова специален. Майка му би искала той да научи какво представляваше — явно му го беше оставила с някаква цел. Беше убеден в това.

Продължиха в мрака през безкрайната плетеница от тунели. Коридорите като че бяха дело на някой откачен. Тесни и широки шахти се отваряха на различни нива в оплетен лабиринт. Коу вървя в продължение на двайсет минути, ориентирайки се по памет, след което изкачи няколко стълби. Озова се на по-високо ниво. Стъпките му ехтяха из тунелите.

Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш?, попита Блеска от една тръба в стената. Не ми се ще да се изгубим тук.

Познаваме тунелите като опакото на крилете си, обади се Кряк и се сгуши до нея. Студено ми е. А на теб?

Блеска се отдръпна.

Аз се чувствам отлично, благодаря.

Тунелът започна леко да се изкачва. Коу броеше отвесните шахти, които подминаваха, докато накрая се спря уверено пред поредната от тях и заяви:

— Нашата спирка.

Мина пред останалите, повдигна капака отдолу и надникна навън. Както и очакваше, намираха се на пустия, обрамчен с дървета път, който се виеше нагоре — улицата в подножието на хълма Херик, която водеше до Горт хаус.

Свеж въздух! Слава на бога!, обади се Блеска и изпърха към клоните на близкото дърво.

Другите се издигнаха след нея. Коу издрапа навън и затвори капака. Горт хаус не беше далеч нагоре по хълма, но въпреки това той се затича покрай пътя. Околността беше тиха и надали щяха да се натъкнат на някого. При все това беше готов да се мушне в храстите, ако се наложеше.

Квакер може и да беше страхливец, но момчето беше сигурно, че може да му има доверие. Все пак именно коткогласият му беше разказал за Врания клюн, за родителите му, както и за още много неща. Беше нещо като учен, специалист по историята и културата на родовете дивогласи. Горт хаус беше претъпкана с ценни артефакти и книги — същински музей на дивогласите.

На приближаване към къщата обаче сърцето на Коу учести ударите си.

Нещо не беше наред.

Портите зееха отворени, а на извитата в кръг алея беше спряла полицейска кола, чиито сигнални светлини проблясваха беззвучно. Той вдигна ръка, за да спре враните, макар че не беше нужно. Птиците вече се бяха наредили на оградата.

Какво става?, попита Кряк.

Тревогата на Коу растеше с всяка изминала секунда. Дали с Квакер не се беше случило нещо? Или в къщата беше нахлул крадец? Или някой по-лош от крадец… Той се запромъква покрай портите и подрязаните храсти по края на моравата пред къщата.

— Долу ръцете от мен! — долетя вик, последван от котешко фучене.

Коу побърза да се прикрие тъкмо когато двама полицаи избутаха самия Квакер през входната врата на къщата. Държаха го за ръцете, извити зад гърба му. Старецът беше облечен безупречно: в кафеникав костюм от туид, с червено елече, а краката му бяха обути в охрени мокасини. Две тигрови котки се замотаха в краката му, а полицаите го опряха отстрани на колата. Монокълът му падна и единият полицай го смачка с кубинка.

— Не съм сторил нищо нередно! — рече Квакер. — Поне няма ли да ми кажете какво искате?

Някаква сива котка скочи на предния капак на колата и наежи козината по извития си гръб.

— Не, Фреди! — нареди й Квакер.

Един от полицаите свали палката от колана си и замахна яростно срещу нея. Животното отскочи, приземи се на земята и избяга в градината.

— Не може така — промърмори Коу и понечи да излезе на открито.

Не!

Гласът на Мрън го накара да се поколебае.

— Настоявам да ми кажете какво става! — викна Квакер при появата на трети полицай от къщата.

— Намери ли нещо? — попита онзи, който се беше опитал да удари котката.

— Само стари книги и съмнителни антики — рече третото ченге. — Трябват ни повече хора, за да претърсим както трябва.

— Не и без заповед за обиск! — наежи се Квакер.

Фрас!

Полицаят го зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Затваряй си устата!

Коу потръпна. Не знаеше много за полицията, но му беше ясно, че не е редно да се държат по този начин.

Квакер беше омекнал в хватката им. Натъпкаха го в колата.

— Не мога да позволя да го отведат — изрече Коу, но краката му отказаха да се раздвижат.

И какво ще направиш?, попита Кряк. Те са трима. Плюс това не бива да им показваш, че си дивоглас, нали помниш?

Полицаите се качиха след Квакер, двигателят избръмча и колата се понесе по алеята. Коу се притисна към живия плет и ги проследи с разтуптяно сърце. Още няколко котки изскочиха от къщата с жално мяучене и се събраха около портите, а колата изчезна надолу по хълма.

Това е полицията, Коу, каза Мрън. Трохата не би те посъветвал да се забъркваш с тях, В случая и аз бих се съгласил с него. Ей!

Момчето вече тичаше надолу по хълма, стиснало в ръка камъка в джоба си, за да не изпадне. Знаеше какво трябва да стори. Ако се превърнеше във врана, щеше да ги проследи от въздуха. Призова цялата си енергия, скочи във въздуха, свика волята си, за да предизвика преображението и да освободи враната в себе си…

… и се стовари тежко на пътя, останал без дъх.

Е, с това определено се изложи, рече Кряк и кацна до него.

Май все пак не е лошо да се поупражняваш с Трохата, добави Мрън.

Коу се надигна и разтри гръб. Защо не се беше получило? Беше го правил и преди.

— Отнесете ме след полицейската кола! — нареди той на враните си.

Затвори очи, стисна юмруци и усети как мощта му нараства. Вярно, не беше успял да се превърне във врана, но поне имаше резервен вариант. Отвори очи и ги видя да прииждат. Черните точки се задаваха от всички страни. Враните на Блекстоун се подчиняваха на господаря си.

Една по една птиците се спуснаха в черна вихрушка и накацаха по дрехите му. Тялото му олекваше с всяка следваща врана, докато накрая краката му не се отлепиха напълно от земята.

— След тях! — нареди той.

Враните го вдигнаха високо във въздуха и той размаха крака. Понесоха го над пътя отдолу. Паниката му прерасна във въодушевление, той се отдаде на силата на крилете им и остави земята да се смали под него. В далечината се мержелееха очертанията на града. Трябваше да спре колата, преди да достигне до оживените райони на метрополиса, за да избегне да бъде забелязан от недивогласите. Направляваше враните с ума си. Ето! Автомобилът беше точно пред тях и бавно слизаше по завоите на пътя. Враните ускориха, докато Коу не увисна само на три метра над покрива. Щеше ли да се справи? Трябваше да изчисли времето със съвършена точност.

— Пуснете ме! — нареди.

Моля?!, изкряска Кряк.

— Сега! — викна момчето.

Птичите нокти се разтвориха и той тупна с краката напред върху предния капак на колата, загуби равновесие и се блъсна в предното стъкло. Спирачките изскърцаха, автомобилът поднесе и той се преметна през покрива. Светът се превъртя пред очите му, той се сви, вдигна ръце около главата си и се вряза странично в нещо много твърдо.

Претърколи се и установи, че е насред пътното платно. Надигна се точно когато полицейската кола подскочи през бордюра и се удари в едно дърво с металически трясък.

Когато се надигна, в глезена го проряза болка, но реши, че е просто навехнат. Щом тя утихна, дойде ред да обърне внимание на още поне десетина други болежки. Якето му беше разкъсано. Враните вече бяха накацали по дърветата от двете страни на пътя. Потръпвайки от болка, той закуцука към полицейската кола със свит на буца от ужас стомах.

„Какво направих?“

Изпод смачкания преден капак излизаше дим. Коу отвори задната врата. Полицаите мърдаха зашеметени на предните седалки. Слава богу, не бяха загинали, но все още можеха да му навредят. Той се пресегна през тялото на Квакер и откопча предпазния му колан.

— Коу? — рече старецът и премигна бързо, сякаш в шок.

— Елате с мен! — каза Коу.

— Ти как…?

Момчето сграбчи ръката на Квакер и го издърпа навън.

— Насам! — каза той и го поведе нагоре по затревената ивица край пътя. При всяка крачка по крака му се стрелваше нов болезнен спазъм.

— Трябва да се махнем от пътя.

Квакер куцукаше до него през храсталаците в гората. Коу не знаеше накъде отива, целеше единствено да се отдалечи от полицията максимално бързо. Приплъзнаха се по покрит с листа склон, препъвайки се в коренищата и пъновете по пътя си, след което преджапаха през малко поточе. Изкатериха се по склона от другата страна и стигнаха до малко плитко дере. Квакер се отпусна задъхано на земята. Глезенът на Коу гореше от болка. Враните накацаха около тях.

— Оглеждайте се — каза им момчето.

— О, Коу! Какво направи! — въздъхна коткогласият.

И едно „благодаря“ щеше да свърши работа, обади се Блеска.

— Какво имате предвид? — попита го Коу. — Спасих ви.

Квакер размърда глава наляво-надясно, сякаш беше чул някакъв шум. Изправи се тромаво на крака с неподправен ужас в очите.

— Напротив — каза той. — Тя ни наблюдава, дори сега.

— Кой? — повдигна вежди Коу. — Наоколо няма никого!

Квакер поклати глава и въздъхна тежко.

— Не разбираш, Коу.

В далечината се разнесоха викове. Полицията. Скоро щяха да дойдат и подкрепления.

— Вижте, нуждая се от помощта ви — изстреля Коу. — Трябва да ви покажа нещо.

Той извади камъка от джоба си. Квакер престана да шава на мига и закова очи в предмета в шепата му, сетне заклати трескаво глава и продума:

— Не… О, не! Не, не, не!

Отстъпи назад, като че ли се страхуваше, че камъкът може да го нарани.

— Чакайте — рече му Коу. — Какво има?

— Именно него иска тя — замърмори Квакер, без да отлепя очи от камъка. — Всичко се връзва. Откъде го взе?

— Дадоха ми го — отвърна момчето. — Мъжът каза, че принадлежал на майка ми.

Квакер стигна до ръба на дерето.

— Може и така да е. Но това е опасно, Коу. Опасно е за теб. Прибери го, за бога!

Коу пъхна камъка обратно в джоба си.

— Защо? Какво е това?

Шията на стареца пулсираше.

— Трябва да се отървеш от него — предупреди той. — Не казвай на никого, че е у теб. Нито на Трохата, нито на Лидия и на Велма… На никого! И майка ти щеше да ти даде същия съвет. Това е на вранегласия. Отнеси го някъде, където никой няма да го открие, и… моля те… умолявам те… не го доближавай до мен.

Той се обърна и се втурна да бяга между дърветата.

— Чакайте! — викна Коу. — Нуждая се от помощта ви! Квакер обаче беше изчезнал.

На някои хора просто не можеш да им угодиш, обади се Блеска.

Гласът й звучеше далечен и глух. Коу тръсна глава. Май беше паднал по-лошо на пътя, отколкото подозираше.

— Открих следи! — долетя викът на един от полицаите.

В далечината се чу птичи крясък. Коу забеляза Мрън, кацнал на един клон на шест метра от него.

— Какво казваш? — попита.

Насам!, повтори Мрън. Ще ви измъкна.

Коу се затича след него. Глезенът му пулсираше. Камъкът подскачаше в джоба му при всяка стъпка.