Метаданни
Данни
- Серия
- Дивогласи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Swarm Descends, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Маринов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Джейкъб Грей
Заглавие: Роякът се спуска
Преводач: Александър Маринов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 17.09.2016
Редактор: Ваня Петкова
Художник: Стоян Атанасов
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1796-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9711
История
- —Добавяне
Седемнайсета глава
Довел си ги тук! — развика се Шнура. — В дома ми!
— Как ни открихте? — озадачи се Коу. Камъкът като че стана по-тежък в джоба му.
— Как мислиш, вранегласи? — отвърна господин Коприн. — Децата й са навсякъде. Вече никъде не можеш да се скриеш.
Коу пое дълбоко въздух и призова враните си. Дали щяха да усетят призива му от толкова дълбоко под земята? Потърси черните им сенки в ефира, но едва ги долови.
— Давай камъка! — рече господин Коприн и обърна дулото към Лидия. — Знам слабите ти места, нали помниш?
— Не е у него! — опълчи му се Лидия. — Скрихме го.
Господин Коприн се разсмя.
— Наистина ли, скъпа? Тогава защо е сложил ръка върху джоба си?
Коу дръпна ръка.
Елате при мен!, призова враните си.
Оръжието гръмна и дулото проблесна в мрака. Куршумът рикошира в скалата до Лидия и тя подскочи с писък.
— Не си играй с търпението ми — предупреди господин Коприн.
Коу вече ги усещаше. Маса от пера, остри клюнове и пронизителни гласове. Вълната от тела се спусна през входа на гробницата.
Той насочи очи към вратата на пещерата, запречена от нищо неподозиращата плъхогласа. Тихомълком нареди на враните си да я пометат.
— Затвори вратата, ако обичаш — рече господин Коприн.
Пинкертън го изгледа с недоумение.
— К-к-какво…?
— Вратата, моето момиче. Хайде, бързо!
Стотици врани се спуснаха по стълбите, устремени по коридора в неудържима стихия.
Пинкертън затръшна вратата. От другата страна долетяха поредица глухи удари и сърцето на Коу се сви.
— Н-н-нали не мислиш, че можеш да надхитриш п-плъха? — изхъхри тя.
Създанията й се втурнаха срещу него. Мрън и Кряк кацнаха в краката му и препречиха пътя на гризачите с телата си.
Къде е Блес…, започна Кряк, но гризачите връхлетяха отгоре му.
Господин Коприн изкрещя — Блеска се беше нахвърлила върху него. Оръжието в ръцете му гръмна отново, куршумът се заби в тавана на пещерата, а пистолетът падна на земята. Блеска увисна на китката на говорещия с молци с крясък и взе да го кълве и дращи. От ръката му закапа кръв.
— Скрийте се! — извика Коу на останалите.
Лидия и Селина побягнаха, подскачайки над килима от плъхове. Въздухът се раздвижи, молците се събраха в облак и се устремиха към господаря си. Покриха Блеска от клюна до опашката. Враната се изпусна и падна на пода на пещерата.
Коу се спусна към пистолета, но господин Коприн клекна пъргаво и го сграбчи. Дулото се обърна насреща му.
— Не унивай, вранегласи — рече онзи със злокобна усмивка. — Обещавам ти това да не бъде краят на твоя род. Тя ще намери убиец или крадец, достоен да оглави враните.
В мига, в който дръпна спусъка обаче, пред Коу изскочи някой. Шнура! Тялото на червегласия се сгърчи от забилия се в него куршум. Господин Коприн стреля още веднъж. Шнура залитна крачка назад, но не падна. Коу не забеляза рани по тялото му — то сякаш просто беше погълнало куршумите.
— Де да беше толкова лесно… — усмихна се криво червегласият.
Господин Коприн погледна пистолета смаяно, сетне стреля още три пъти почти от упор, след което залитна — земята под краката му поддаде. Стъпалото му хлътна в дупката, а около него плъпнаха червеи.
— Ама как…
Коу се огледа за Мрън и Кряк. И двамата бяха приковани за земята и гънеха неестествено криле в опит да се изплъзнат на плъховете. Той срита един от гризачите, после хвана втори и го метна встрани. В краката му се стекоха нови пълчища и взеха да го хапят. Той потисна пристъпа на паника. Пинкертън беше скочила върху някакъв камък и се смееше обезумяло.
Коу се огледа. Господин Коприн тъкмо беше успял да измъкне крака си от рохкавата пръст и цапардоса жестоко Шнура в челюстта. Говорещият с червеи изстена и се строполи на земята.
Вранегласият отърси плъховете, които дращеха по тялото му, спусна се към говорещия с молци и се вкопчи в пистолета, преди онзи да успее да го насочи. Двамата се блъснаха едновременно в стената. Коу стисна зъби и заудря ръцете на врага си в скалата, докато той не изпусна оръжието.
Наведе се светкавично, за да го вземе. Уф! В стомаха му се заби коляно и той се преви надве. Пътят към пистолета беше пресечен. Блеска беше успяла да се измъкне от облака молци — литна до оръжието, стисна дулото с нокти, издигна се във въздуха и го хвърли далеч от досега на молцогласия.
Господин Коприн затисна Коу с тяло и ръцете му зашариха по джобовете му. Момчето се съпротивляваше, но силният удар го беше омаломощил. Молцогласият се изтърколи встрани и той осъзна, че е изгубил Среднощния камък.
— Намерих го, Пинкертън! — изкрещя онзи.
Плъхогласата скочи от скалата. Коу изхриптя, неспособен да помръдне. Забеляза Селина, прикрита зад един надгробен камък. Къде обаче беше Лидия? Шнура стенеше и се опитваше да се надигне под залялата го вълна от плъхове.
Господин Коприн сякаш беше омагьосан от камъка, който проблясваше в ръката му.
— Не изглежда нищо особено, нали? — дивеше се той.
Пусна го в джоба си, след което изражението му освирепя. Изрита Коу в корема още веднъж и той се просна по гръб.
Въпреки болката успя най-сетне да съзре Лидия. Беше се насочила към вратата, сложила пръст върху устните си. Какво беше намислила?
— Време е да пръснем мозъка на тази враничка — рече господин Коприн.
Той коленичи, грабна един камък с размерите на футболна топка и го вдигна над глава.
— Сбогом, вранегласи!
Вратата се отвори глухо и очите на молцогласия се стрелнаха към входа. След части от секундата черният облак на враните го погълна. Коу забеляза как ръцете му се отпускат между пърхащите криле и големият камък се изхлузи на земята.
Той се обърна по корем задъхано. Едва виждаше през плътния рояк от насекоми и птици. Враните се мятаха бясно, а молците се спускаха върху им на облаци. Много от пернатите просто се забиваха в стената, загубили ориентация сред напастта от насекоми.
Коу забеляза Шнура, който пълзеше по земята с десетки плъхове по тялото си. Червегласият се надигна нестабилно на крака и се насочи към Пинкертън.
— Коу, време е да изпълниш обещанието си — проговори той. — Мисля да взема плъхогласата с мен.
Първоначално Коу не разбра думите му, но после си припомни уговорката им.
Огледа се наоколо, но не виждаше Врания клюн.
— Коу, дръж! — провикна се Селина.
Тя вдигна меча от пода, замахна и го запрати през пещерата. Той го улови за дръжката и насочи върха нагоре. Мечът зажужа в ръката му, сякаш през него течеше електричество. Коу замахна отвесно надолу. Въздухът оказа леко съпротивление, подобно на вода. Острието открехна процеп чиста, ослепителна светлина пред него. Отворът се разшири. Плъховете и враните запищяха в един глас и се отдръпнаха. Пинкертън засенчи очи.
Коу премигна. Шнура беше зяпнал, а очите му плувнаха в сълзи.
— Великолепно е! — проплака той.
Червегласият се затича към Пинкертън, приковал поглед върху портала към Земята на мъртвите. Обви ръце около кръста на плъхогласата и се хвърли с главата напред. Тя се разкрещя, но той я блъсна през портала. Светлината погълна и двама им и пресече крясъка й. Краищата на процепа се затвориха, напомняйки на зарастваща рана. Щом и последният лъч светлина угасна, през пещерата премина повей на вятъра, който угаси повечето свещи и всичко потъна в полумрак.
В пещерата се възцари тишина. Коу огледа Врания клюн в ръката си. Мечът отново беше станал студен и безжизнен. При досега със Земята на мъртвите острието се беше покрило със слой ситна пепел.
Селина беше пребледняла от ужас.
— Къде са Шнура и Пинкертън?
— Мъртви са — рече Коу.
— Просто така? — попита Селина.
Той кимна.
— По-важното е къде са господин Коприн и Среднощният камък — обади се Лидия.
Той се обърна към мястото, на което враните бяха съборили господин Коприн, и сърцето му се сви. Молцогласия го нямаше. Враните накацаха на земята до ранените си събратя, но от молците не беше останал и помен. Пистолетът също беше изчезнал.
— Къде отиде? — изуми се той.
Лидия поклати глава.
— Аз гледах портала — отговори тя.
Той закрачи бързо към мястото, на което беше падна Коприн. Имаше локва кръв, а от нея тръгваше следа с едри капки. Той ги проследи към вратата.
Явно се е измъкнал, каза Мрън.
Коу с облекчение установи, че поне старият вран е невредим, с изключение на няколко разкривени пера. Кряк изкуцука до него със счупения си крак. Блеска беше стиснала в клюна си потръпващ молец. Отметна глава и го погълна.
— Значи, всичко свърши… — въздъхна Селина. — Изгубихме го.
Той се огледа в хаоса. Домът на червегласия внезапно бе добил истинско излъчване на крипта. Тихо, тъмно, застинало място. Осеяно с трупове, с пропит от погубените животи въздух. И макар че все още беше жив, Коу осъзнаваше, че е от страната на победените. В продължение на четиристотин години враният род беше опазил Среднощния камък, а сега той го беше изгубил. Не само това, ами Майката на мухите знаеше точно какво е въздействието му и възнамеряваше да го използва за зловещите си цели.
Помъчи се да надвие отчаянието, което застрашаваше да го задуши. Озапти сърцето си, прибра Врания клюн в ножницата и закрачи към вратата. Враните запърхаха след него.
— Налага се да побързаме — обяви Лидия. — Ако не заловим господин Коприн бързо, ще й предаде камъка. А тя вече разполага със затворниците и с животните, с които да създаде своя армия от дивогласи.
Коу кимна. Думите на Корвус Черния обаче не излизаха от ума му… обетът на врания род. „И ще я браним до сетния си дъх.“
— В такъв случай — рече той, — по-добре да тръгваме след него.