Джейкъб Грей
Роякът се спуска (12)

Дванайсета глава

Селина се свлече покрай стената и промълви:

— Много съжалявам.

Трепереше от студ само по фланелка, а устните й бяха поморавели.

— Не знаех… за нищо.

На Коу вече му беше все едно. Имаше ли някакъв смисъл? Те бяха загубили, а Майката на мухите беше спечелила.

Господин Стрикъм се спусна и застана под Лидия.

— Стъпи на раменете ми — рече той.

Лидия го послуша и с малко въртене яката й се отскубна от куката. Тя падна на кълбо на земята.

— Добре съм — обяви и с мъка се надигна на колене. Ръцете й все още бяха завързани.

— Нека ти помогна с белезниците — предложи Селина и се приближи.

— Махни се от мен! — кресна й Лидия.

Селина застина.

— Имаш ключ? — попита госпожа Стрикъм.

Селина бръкна в косата си, извади една продълговата фиба и я огъна.

— Почти.

Лидия изглеждаше така, сякаш иска да я зашлеви през лицето.

— Остави я да ти помогне — каза й Коу. — Налага се да действаме заедно.

Госпожа Стрикъм кимна отсечено и Лидия се обърна с гръб, за да може Селина да се заеме с белезниците.

Тя ги пое внимателно и зачовърка вътре с върха на фибата. Бяха й нужни само няколко секунди, за да ги свали, и металът издрънча на земята. Лидия не каза нищо.

Беше ред на Коу. Селина се приближи. Тракаше със зъби, а ръцете й трепереха. Спогледаха се за кратко, после той се обърна и я остави да отключи и неговите белезници. Въпреки че беше внимателна, той се сви — болката прониза рамото му като токов удар. Сетне хватката на метала около китките му се охлаби с тихо щракване.

— Благодаря — каза той.

Бащата на Лидия застана до вратата, за да разучи сензорния панел. В това време госпожа Стрикъм се доближи зад Коу и рече:

— Трябва да оправим рамото ти. Не мърдай.

Преди той да успее да каже нещо, тя мушна едната си ръка под мишницата му и го стисна през гърдите. С другата хвана предмишницата му и рязко тласна ръката му нагоре. Той изкрещя и се блъсна в стената.

— Готово — рече тя. — Сега би трябвало да е по-добре.

Той притисна болното си рамо с насечено дишане. Госпожа Стрикъм взе фибата от ръката на Селина и се зае с белезниците на съпруга си. Коу облегна глава на студената стена и изчака болезнените пулсации да утихнат.

— И сега какво? — попита Лидия. — Трябва да се махаме оттук.

Госпожа Стрикъм пусна и последните белезници на пода и разтри енергично ръце.

— Съгласна. Изглежда, че сме грешили за камъка. Каквито и да са свойствата му, явно е по-зле от очакванията ни.

Селина бръкна в джоба си и извади една карта.

— Мисля, че мога да помогна.

— Правилно ли се досещам какво е това? — попита Коу.

Тя кимна.

— Свих я от господин Коприн.

— Колко удобно! — възкликна Лидия.

Коу си спомни как беше задигнала часовника му при предишната им среща.

— Тези неща й се отдават.

Господин Стрикъм изви вежди срещу нея.

— Не можем да ти се доверим.

Момичето сви рамене.

— Все ми е едно дали ми вярвате, или не. Аз мисля да се измъкна.

Лидия се стрелна светкавично и взе картата.

— Ей! — викна Селина.

— Непрекъснато ни мамиш — каза й Лидия. — Най-добре да те зарежем тук.

На Коу му се стори, че Селина се кани да й се опълчи, затова се изправи помежду им.

— Не беше длъжна да ни помага — каза той на Лидия. — Не можем да я оставим да измръзне.

— Асансьорът — рече господин Стрикъм. — Мъжът с бялата шапка използва картата и за него.

Лидия застана до вратата и ги подкани:

— Да вървим!

Велма Стрикъм я отмести внимателно и й каза:

— Изчакай тук, докато на хоризонта е чисто.

— Мамо…

— Слушай майка си! — нареди господин Стрикъм.

Коу извади Врания клюн и хвърли един поглед на Селина.

— Ти идваш ли?

Тя кимна и се приближи предпазливо до вратата.

— Не се притеснявай — рече господин Стрикъм. — Не хапя.

— Което не важи за лисиците ми — добави госпожа Стрикъм. — Ако ти хрумне отново да ни предадеш, изобщо няма да се замисля.

— Готови? — попита Лидия.

Коу кимна.

Тя опря картата до сензора и вратата се отвори. Свинската глава все още беше на масата, но мухите бяха изчезнали. „Сигурно са отлетели с господарката си“, каза си Коу. Той се прокрадна навън. Вратата към бара беше затворена, но от другата страна се чуваха дрезгавите гласове на затворниците.

Успееха ли да останат тихи, може би щяха да се измъкнат.

Селина посочи към хола. Госпожа Стрикъм кимна. Минаха покрай огнището. В този миг един стол с висока облегалка се завъртя… в него беше седнала Пинкертън. Плъхогласата гризеше голяма буца сирене, но щом ги зърна, се изправи на крака и заотстъпва, заеквайки:

— В-в-вие!

Коу се стрелна към нея, размахвайки Врания клюн. Жената изпусна сиренето с писък и се метна отгоре му. Събори го по гръб и впи зъби в китката му.

Той отвори уста в тих писък, докато ноктите й дращеха лицето му…

Туп!

Пинкертън се свлече настрани. Той вдигна очи: господин Стрикъм се беше надвесил над тялото й с настолна лампа в ръка. Плъхогласата беше изгубила съзнание. Коу се изправи на крака и забеляза, че раните на ухапаната му ръка кървяха. Той вдигна Врания клюн и прошепна:

— Благодаря.

Госпожа Стрикъм хвана Пинкертън за краката и я завлече зад един диван.

Селина ги поведе през апартамента обратно към стълбите. Коу се зачуди дали Майката на мухите вече беше стигнала до парка. Ако беше сама, не беше изключено, само че за да претърси района щателно, щяха да й бъдат нужни още хора. Тоест може би имаха някакъв шанс.

Когато стигнаха до стълбите преди антрето, той за пръв път успя да огледа добре кухнята. Всичко беше облицовано в лъскав метал, с тъмни каменни плочи по пода. Тъкмо понечи да продължи след Селина, когато забеляза някакво раздвижване в дъното и премигна объркано. Господин Коприн като че се материализира от стената на кухнята в костюм, покрит с потрепващи молци. Коу осъзна, че някак го бяха маскирали на стената. Молцогласият извади пистолет от сакото си и изръмжа:

— Стойте!

— Бягайте! — викна Коу и стисна Лидия за ръката.

От кухнята проехтяха изстрели и куршумите се забиха в простиращите се от тавана до пода прозорци от другата страна на апартамента. Огромните стъкла се покриха с паяжина от пукнатини.

Селина препусна по стълбите, следвана от Коу. Лидия обаче изтръгна ръка от неговата.

— Чакай!

Той се обърна. Родителите й размахваха ръце, а вихрушката от молци ги тласкаше назад.

— Остави ги! — изкрещя Лидия.

— Бягайте! — рече баща й, мъчейки се да пропъди молците. — Няма да имате друг шанс!

Тя понечи да се завтече към тях, но Коу я дръпна в обратна посока.

— Послушай ги — нареди й той.

— Не! — извика тя и взе да се съпротивлява.

Селина я хвана за ръката в опит да помогне. Лидия се извърна и я зашлеви през лицето. Селина сграбчи китката й здраво и проговори през стиснати зъби:

— Ясно ми е, че не ме харесваш, но се опитвам да спася живота ти.

Господин Коприн стигна до стъпалата и насочи оръжие.

— Връщайте се тук! — заповяда той.

Лидия се съпротивляваше, но Селина беше твърде силна.

— Послушай я — обади се Коу.

Ръката на приятелката му се отпусна и Селина охлаби хватката си. Лидия хвърли един прощален поглед през стълбите и го остави да я поведе през коридора към асансьорите.

Там прекара картата пред сензора.

И не последва нищо.

Тя повтори действието.

Коу отривисто взе картата и пробва на свой ред, ала пак безуспешно.

— Трябва да има аварийно стълбище — рече Селина и посочи към вратата на няколко метра по-надолу по коридора. — Дали не е това?

От дъното на апартамента долетя тропот от човешки стъпки. Последваха и викове.

— Къде са?

— Намерете ги!

— Насам!

Коу отвори вратата и се спусна вътре. Попадна в коридор, осеян с врати. Опита първата, но беше заключена. Притича до втората. Тя се отвори. Той се закова намясто пред вълната от животински звуци, която заля слуха му.

Вой, джафкане, съскане, чуруликаме, кряскаме… всичко идваше от наредените една върху друга клетки в редици покрай стените. Какво беше това място? Една сова ги изгледа от кацалката си, а над нея заръмжа някакво диво куче. Коу се запромъква по една от пътеките между клетките, като се държеше на разстояние. Някаква черна пантера обикаляше зад решетките, без да го изпуска от изумруденозелените си очи. Огромна крастава жаба ги наблюдаваше безизразно, издула гърло. Два вида маймуни висяха от прътовете на тавана, стискайки ги в косматите си пръсти.

— Селина! Какво е това? — попита Коу.

Тя поклати глава, поотворила уста стреснато.

— Нямам представа.

Завиха зад ъгъла и Коу спря пред аквариум с голяма, извиваща се стоножка вътре. Създанието на Емили. Останалите животни в редицата бяха основно кучета, котки, змии и гризачи. Еднометров гущер опитваше въздуха с лилавия си раздвоен език.

Следващата клетка беше огромна, но празна. Последната обаче се разтърси и отвътре долетя ниско ръмжене. Една мечка опря муцуна в мрежата и Коу размаха меча си. Изглеждаше направо фантастично — как изобщо беше успяла Синтия Девънпорт да я вкара в сградата?

— Бързо! Идват! — рече Лидия.

Виковете и стъпките отвън приближаваха.

Нямаше къде да се скрият. Освен…

Коу отвори вратата на празната клетка и тримата се натъпкаха плътно вътре. Сърцето му биеше силно, а ръката, с която бе стиснал Врания клюн, се беше изпотила. Готов бе да използва меча, ако се наложеше, но колко души щеше да обезвреди, преди да ги надвият?

Гласовете секнаха. Затворниците бяха пред вратата на помещението.

— Няма ги тук — обади се Лъгман. — Продължавайте да търсите.

Затворниците се устремиха напред, а те излязоха от клетката.

Коу се върна на вратата и надникна навън. Онези бяха в дъното на коридора и тъкмо се канеха да завият зад ъгъла, когато един от тях се обърна и закова очи върху него.

— Ето ги! — викна той и се ухили.

Селина, Лидия и Коу изхвърчаха от стаята и се завтекоха по коридора към антрето, после обратно надолу по стъпалата към общото помещение на апартамента. Спряха задъхани. Господин Коприн го нямаше, родителите на Лидия също бяха изчезнали.

— Къде са? — удиви се тя с отчаяние.

Коу не й обърна внимание. Беше се вторачил в стъклото, напукано от куршумите на господин Коприн.

Прекоси помещението и взе от холната масичка тежка бронзова скулптура на муха с размера на човешка глава. Вдигна я до рамото си, после затвори очи и отправи призива си в нощта. Не беше сигурен от колко птици щеше да има нужда. Ако не успееха да го чуят, и тримата щяха да загинат.

Въздухът запращя от енергията на птиците му. Бяха го чули, но бяха далеч.

Коу пое дълбоко въздух и запрати статуетката в прозореца. Цялото стъкло се пръсна навън и блестящите парченца се посипаха в бездната. В апартамента нахлу мощен порив на вятъра.

Затворниците влетяха през вратата и се наредиха в антрето. Стискаха в ръце ножове и пистолети, метални прътове и бейзболни бухалки.

— Не стреляйте! — нареди Лъгман. — В капан са.

Коу мушна Врания клюн в колана си и стисна студените ръце на Селина и Лидия. Тръгна напред и ги отведе до ръба на дупката, зейнала на мястото на прозореца.

— Налага се да ми се доверите — рече тихо.

— Хм… какво мислиш да правиш? — попита Селина.

— Готови? — каза Коу.

— И какво? Ще скочиш ли? — изкикоти се Лъгман.

Останалите затворници също избухнаха в смях.

Лидия стисна Коу по-здраво за ръката.

— Надявам се, че знаеш какво пр…

Той скочи и дръпна двете момичета със себе си, търсейки с очи спасителите си в небето.

Стомахът му се сви и той се понесе стремглаво надолу.

Наоколо нямаше и една птица.