Джейкъб Грей
Дивогласи (8)

Осма глава

— Няма къде да избягате, дечица — рече Мамба.

— Защо я убихте? — извика Коу и посочи скованото тяло на госпожица Уолъс. — Не е направила нищо никому!

— Наложи се — отговори Хрущяла и се ухили широко. — Не че ни беше неприятно… — огледа останалите. — Да приключваме с това, а?

Дребосъкът се изкиска и щракна с пръсти.

Коу чу странно цвъртене, след което нещо изпадна от ръкава на шлифера на Шмугъл и се стрелна по пода. Хлебарка.

Лидия отстъпи и се бутна в него.

— Гнусно!

— След тази идват още — подметка Шмугъл.

Той затвори очи, сякаш се молеше. В следващия момент и от двата му ръкава рукна отблъскваща река от черни, лъскави насекоми с пъргави крачета. Стотици хлебарки, които пълзяха надолу по дрехите му и плъпваха по пода.

Коу отстъпи назад ужасено. Насекомите заизлизаха и от крачолите на Шмугъл, като се катереха едно връз друго в несекващ поток.

— Коу? — прошепна Лидия с паника в гласа.

— Не е възможно — промърмори той. Откъде идваха насекомите?

Хлебарките се насочиха право към тях. Лидия се разпищя. Коу я стисна за ръка и я дръпна към една врата встрани. Гадините завиха след тях в шумоляща, цвъртяща маса.

Почти бяха стигнали вратата, когато Лидия изпищя:

— Коу, спри!

Той се закова на място. Преди тя да го дръпне назад, успя да различи движение в коридора зад вратата. Кучета с тела, напращели от мускули под късата козина, с жълти очи, които светеха над озъбените им муцуни. В гърдите им се надигна гърлено ръмжене, а от сгърчените им черни бърни, разкриващи остри зъби, потече слюнка.

Хлебарките ги приближиха. Коу скочи върху една маса и издърпа Лидия до себе си. Тя го стисна здраво за ръката. В очите й се четеше ужас.

— Хлебарките могат да се катерят, не знаеш ли? — каза тя.

Черната лъскава маса от насекоми покри краката на масата и изпълзя над ръба. Коу замахна с крак и първата вълна се пръсна по пода. След нея обаче заприиждаха нови и нови гадини, от всички страни. Лидия скочи и се приземи с хрущене посред гъмжилото. Коу я последва. Щом краката му потънаха сред изпомачканите телца, хлебарките мигом запълзяха по стъпалата и пищялите му в гъделичкаща, дращеща маса.

Коу заскача към края на шаващата гмеж, като с всяка крачка мачкаше нови и нови гадини. Лидия изпищя отново, след което нещо го блъсна отстрани и той падна. Усети нечий отблъскващ дъх — беше едно от кучетата. То сложи предни лапи на раменете му и му изкара въздуха с тежестта си. Звярът заръмжа и затрака с челюсти на сантиметри от лицето му. Коу беше убеден, че той всеки момент ще впие зъбите си в меката плът на бузата му. Усети, че хлебарките се разбягаха около него, сякаш дори и те се уплашиха.

— На твое място не бих мърдал — каза Хрущяла.

Коу извърна глава от зъбите и видя, че Лидия също беше прикована към земята. Третото куче беше седнало послушно до Хрущяла и го ближеше по ръката.

— Кучетата ми ще ти разпорят гърлото, сякаш е захарен памук.

Кучето над него снижи муцуна и изръмжа. Коу застина и стисна клепачи. Усещаше жаждата за кръв на песа. Той мечтаеше единствено да го разкъса на парчета, но нещо го възпираше.

Внезапно долетя гласът на жената.

— Този път враните ги няма, за да ти помогнат — каза тя.

Коу отвори очи. Мамба беше застанала до Лидия и я оглеждаше като интересен експонат. Гърдите на момичето се повдигаха и спадаха бързо, а лицето й беше изкривено в погнуса. Една змия — същата като онази, която беше убила Бенджи — се беше навила около ръката на Мамба. Влечугото беше опряло глава и шия на китката й и жената я галеше по люспите с върховете на дългите си, черни нокти. Змията подаваше език и потръпваше възбудено.

— Вижте какво им сторихте! — изписка Шмугъл.

Беше приклекнал до купчинка смазани хлебарки, вземаше ги в шепи и оставяше смачканите им телца да се изсипят между пръстите му. По лицето му се стичаха сълзи. Останалите хлебарки бяха изчезнали също толкова бързо, колкото се бяха появили.

Кои бяха тези хора?

Прегърбеното човече стрелна Коу и Лидия с просълзени, гневни очи.

— Искам да ги убия! — изръмжа той. — Ще пусна мъничетата си да пропълзят в устите им и да ги изядат отвътре!

Той се затътри към тях, но третото куче застана на пътя му и изръмжа, свило уши назад.

— Не сега — каза Хрущяла. — Не забравяй за какво сме тук.

„Явно не за да ни убият — въпреки страха си, Коу се опита да мисли трезво. — Ако това беше планът им, вече щяхме да сме мъртви.“

Внезапно кучето на гърдите му вдигна глава и наостри уши. Останалите направиха същото.

След секунда се чуха сирени. В сърцето на Коу се появи слаба надежда.

— Ченгета! — изсъска Мамба. — Как са разбрали?

Хрущяла завъртя дебелата си глава към трупа на госпожица Уолъс.

— Сигурно е натиснала алармения бутон, преди да умре — изсумтя той.

Колите спряха отпред със свирещи гуми, а синьо-червените отблясъци на светлините им просветнаха през замъглените стъкла.

— Помощ! — изписка Лидия. — Помогнете ни!

— Какво ще правим? — попита Шмугъл, докато стрелкаше с очи помещението.

Вратите на библиотеката се разтресоха и веригата издрънча.

— Тръгваме — обяви Хрущяла спокойно. Очите му се спряха върху Лидия. — Вземете момичето.

Мамба и Шмугъл се спуснаха напред, а кучето се махна от гърдите на Коу. Той се претърколи точно когато Шмугъл вдигна Лидия от земята и я преметна през рамо. Момичето се разпищя и взе да рита, а плитките на червената й коса се разплетоха. Коу се хвърли към нея, но в бузата му се вряза могъщ юмрук и той залитна назад към бюрото на госпожица Уолъс замаян. Пред него застана Мамба; не я беше видял да мърда, камо ли да посяга да го удари. Успя да разгледа лицето й отблизо: високи скули, почти черни устни. Очи, които блестяха като скъпоценни камъни. Мамба се врътна рязко и тръгна след останалите.

Хрущяла бръкна в джоба си и извади нещо с размерите на ябълка. Натисна копчето отгоре и хвърли сферата в средата на помещението. Отвътре блъвна дим и взе да се разстила над пода.

— Пуснете ме! — извика Лидия.

Коу огледа бюрото на госпожица Уолъс и очите му се спряха на преспапието. Грабна го, прицели се и го запрати през залата. Тежкият предмет фрасна Шмугъл по главата с болезнен трясък. Човечето се стовари на колене и изпусна Лидия, която побърза да се отдалечи. Мамба се спусна към Шмугъл, но след миг димът ги погълна.

— Малка проклетница! — изръмжа Шмугъл. — Къде изчезна?

— Зарежи я! — чу се гласът на Хрущяла. — Не бива да ни сгащят!

Коу чу трясък и през една пролука в димната завеса видя входната врата да се отваря. Един полицай приклекна на коляно и вътре стана светло. Лъчите на фенерите пронизаха дима и помещението екна от викове.

— Полиция!

— Не мърдайте!

Коу застина до тялото на госпожица Уолъс. Забеляза сянката на Лидия да се движи между полиците на десет метра от него.

Един фенер го заслепи.

— Да ти виждам ръцете! — извика полицаят.

Коу се приведе и потъна в кълбата дим. Чу се изстрел и от полицата зад него се пръснаха трески. Още два куршума изсвистяха покрай него и се забиха в стената.

— Недейте! — викна Лидия.

Когато стигна до нея, Коу вече не виждаше почти нищо. Той си пое дълбоко дъх в киселия дим и се закашля, а дробовете му взеха да парят.

— Хайде! — каза и я дръпна към вратата, през която се бяха появили кучетата.

Във въздуха над главите им засвистяха още куршуми.

— Прекратете огъня! — чу се глас. — Може да има заложници!

Изстрелите секнаха, а Коу повлече Лидия по коридора. Минаха покрай няколко врати и стигнаха до стълбище, което водеше надолу. Коу заслиза, вземайки по три стъпала наведнъж, докато Лидия се препъваше след него. Долу той блъсна една врата с нарисуван мъж на нея и се озова в тоалетната. Над мивките на височината на главите им имаше прозорци.

— Коу, чакай! — призова го Лидия. — Полицията е на наша страна!

— Не е вярно! — отсече Коу, покатери се покрай една от мивките и завъртя дръжката на прозореца.

Стъклото обаче не помръдна. Той го блъсна с длан.

— Просто ще обясним какво се случи! Ще ни повярват! — продължи Лидия. Не го беше последвала на мивката.

— Помогни ми! — рече Коу и отново блъсна прозореца. Стъклото се открехна леко.

Лидия се обърна към вратата.

— Коу, ако избягаме, ще решат, че сме виновни!

Той вдигна ръка и отново удари прозореца. Пролуката стана около петдесет сантиметра, а от касата се посипаха люспи изсъхнала боя. Коу й подаде ръка.

— Моля те, Лидия — каза. — Не разбираш. Ако ме хванат, никога няма да се измъкна. Ще ме пратят в сиропиталище.

Тя го измери с очи, осъзна, че говори истината, и омекна.

Коу я улови за ръка и й помогна да се качи.

— След теб — каза той.

Отвън долетяха объркани гласове.

— Претърсете всички помещения!

— Бъдете внимателни, може да са въоръжени!

— Тук е чисто!

Щом Лидия се промуши през отвора, Коу се изкатери след нея. Вратата на тоалетната се отвори с трясък и той издърпа тялото си на чакъла отвън. Без да се обръщат, двамата побягнаха през паркинга, покрай колата на госпожица Уолъс.

— Ей, вие! — чу се вик. — Спрете!

Двигателят на една полицейска кола изрева и тя се изпречи на пътя им. Отвътре изскочиха двама полицаи. Единият посегна към оръжието си, но преди да го извади от кобура, Кряк се спусна върху ръката му. Полицаят отскочи с изненадан вик, а Мрън събори шапката от главата му. Лидия изтича покрай него, устремена към уличката отзад. Другият полицай разпери широко ръце, за да хване Коу, и се наведе напред.

— Никъде няма да ходиш, малкият! — каза той.

Коу се спусна с всички сили към него и за секунда го обзе странно усещане за безтегловност, сякаш се беше превърнал във врана. Скочи нависоко, стъпи на рамото на полицая и светът се преобърна, когато направи салто напред.

Падна по гръб на капака на колата и се плъзна от другата страна. Полицаят се обърна удивен, а Коу препусна след Лидия с развети пешове на палтото.

След миг тежките стъпки на полицаите започнаха да ги настигат.

На земята пред тях се хранеше огромно ято гълъби. Коу се вряза право в тях, а птиците запляскаха с криле в паника и се вдигнаха във въздуха. Той се обърна: полицаите с мъка си пробиваха път през облака от пера.

Над двамата се извиха два тъмни силуета — Мрън и Кряк.

— Накъде? — попита Лидия.

Кряк и Мрън полетяха напред и свиха вляво.

— Следвай враните! — посочи Коу.

Поеха по кривите улички в западналата част на Блекстоун покрай реката. Враните винаги бяха точно пред тях.

Спряха да тичат едва когато се озоваха до разклона с един от главните пътища на север. От време на време наблизо профучаваха сирени, но полицаите бяха изгубили дирите им. Коу беше останал без дъх, а Лидия се преви на две.

— Скокът ти беше… забележителен — подметка тя. — Да не си работил в цирка?

Коу поклати глава. Сам не разбираше как го беше направил. Просто… беше станало.

Мрън се приземи на земята в краката им, а Кряк кацна на тентата над кафенето отсреща.

— Появихте се — рече Коу.

Аз не исках, рече Мрън и вирна клюн наперено, но Кряк ме убеди. За твой късмет.

— Кажи им, че им благодаря — обади се Лидия.

Кажи й, че не ни трябва нейното „благодаря“, заяви Мрън. Коу, не виждаш ли, че тя е опасна?

— Какво казва? — попита Лидия.

— „Няма защо“ — излъга Коу.

Достатъчно, Коу, пресече го Мрън. Тази улица стига до парка. Време е да се сбогувате.

— Трябва да идем при татко — каза Лидия. — Той ще измисли какво да правим.

Категорично не, рече Мрън. Не я слушай.

— Не мога — каза Коу. — Няма да ме разбере.

Лидия духна кичура коса пред очите си.

— Значи трябва да го накараме да разбере — каза тя. — Той не е полицай. Не е срещу теб. И ми е баща!

Не можеш да му се довериш, каза Мрън.

Лидия изгледа враната с досада, сякаш беше разбрала крякането й.

— Татко не се интересува от теб, Коу — каза тя. — Иска да залови затворниците.

Коу осъзнаваше, че господин Стрикъм не беше лош човек, но не беше и негов приятел.

— Не разбираш ли? — настоя Лидия. — Нуждаем се от хора на наша страна. Няма нужда да се изправяме срещу това сами.

Ти не си сам, обади се Мрън. Имаш нас.

Коу поклати глава и се загледа във враната.

— Вярно е, Мрън — каза той. — Спасихте ни. Тук обаче се случва нещо голямо. Госпожица Уолъс е мъртва. И паякът от моя сън има някаква връзка с това. Беше нарисуван на стената, а и… устата й беше запечатана с паяжина — в гърлото му заседна буца. — Кой знае колко се е уплашила — смотолеви той.

Мрън наклони глава и погледна нагоре. Коу проследи погледа му и едва сега видя Милки, кацнеш на ръба на една сателитна антена.

— Кога дойде? — попита Коу.

Наблюдава ни от самото начало, отговори Мрън.

Милки забърбори тихо. Коу не го беше чувал да прави така.

Кряк долетя и кацна на рамото на Коу.

Видя ли как подредих полицая?, попита той. Фрас!

— Видях — отвърна Коу и се усмихна глуповато. — Съжалявам за думите си по-рано. Не съм достоен за помощта ви.

Излязоха на главната улица и Коу забеляза един гълъб, кацнал на близката улична лампа.

— Гълъбите също помогнаха — каза той и се вгледа в немигащите очи на птицата над тях. — Нали?

Чиста случайност, рече Кряк, нададе няколко дрезгави крясъка и гълъбът излетя.

 

 

Докато бързаха към дома на Лидия, Коу се отнесе в мислите си. Щом адреналинът от гонитбата спадна, сърцето му натежа.

— Не си виновен ти — каза му Лидия, сякаш се беше досетила какво мисли.

Двамата се оглеждаха и за най-дребния знак за полицейско присъствие, забързани по пустата странична улица. Враните летяха напред към кръстовищата и изкрякваха два пъти, ако пътят беше чист, и един — ако не беше. За всеки случай Коу и Лидия често се привеждаха зад паркиралите коли.

— Ако не бях аз, все още щеше да е жива — каза Коу. — Още първия път, когато отидохме до библиотеката, имах усещането, че някой ни следи. Явно са били затворниците. Може би ако не я бях помолил за помощ…

В дъното на съзнанието му обаче се спотайваше и друг въпрос. Кой или какво беше „Квакер“? И защо думата имаше толкова голямо значение, че госпожица Уолъс я бе задържала в ръката си дори и в смъртта си?

Лидия го хвана за ръката. Той вдигна очи и видя умолителния й поглед.

— Коу, тримата затворници убиха госпожица Уолъс, не ти. Когато полицията ги залови, баща ми ще ги затвори и ще се постарае никога повече да не излязат на свобода. Разбираш ли?

Коу беше благодарен за думите й, макар че не можеше да им повярва напълно. Внезапно в гърдите му се надигна изгарящ, свиреп пристъп на гняв. Тези убийци заслужаваха далеч по-лошо от килия в затвора. Далеч по-лошо.

След още няколко завоя в края на улицата се появи оградата на парка, а не след дълго съзряха и дома на семейство Стрикъм.

— Сигурна ли си? — попита Коу във внезапен пристъп на предпазливост. — Все пак вашите не ме харесват кой знае колко…

— Не е вярно — отвърна Лидия. — Просто ти си… различен.

Очарователно, каза Мрън, прелитайки над главите им. Ще чакаме тук.

Трите врани кацнаха в клоните на бука. Милки избра клон по-високо от другите и сякаш не изпускаше Коу от замъглените си очи. Следобед беше застудяло и по небето се бяха събрали сиви облаци.

Госпожа Стрикъм изскочи на вратата, преди да преполовят алеята до къщата.

— Къде беше, млада госпожице? — попита тя.

— Мамо, трябва да говорим с татко — каза Лидия.

— Баща ти говори по телефона — рече госпожа Стрикъм. — И какво търси това момче тук отново?

Очите й се впериха в нещо зад Коу и тя пребледня. Той се обърна и осъзна, че гледа враните.

— Вътре! — нареди госпожа Стрикъм.

Лидия се качи по стълбите.

Коу понечи да я последва, но майка й отсече:

— Само ти, Лидия.

Лидия спря на място.

— Той ми е приятел. Няма да вляза без него.

Коу се изпълни с гордост. Никой не го беше наричал „приятел“ през живота му.

Госпожа Стрикъм отвори уста, но се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже. Изражението й се промени и внезапно тя доби по-скоро тъжен, отколкото ядосан вид.

Господин Стрикъм се появи зад гърба й, долепил телефона до ухото си.

— Благодаря ти, Джон — каза той. — Дръж ме в течение.

Затвори с уморено изражение, но при вида на дъщеря му лицето му светна.

— Лидия… Слава богу, че си добре.

Той стрелна Коу притеснено с очи, след което погледна жена си.

— Инспектор Стаг спомена, че в библиотеката е имало… инцидент. И комисарят явно проявява жив интерес към случилото се.

— Знам — обади се Лидия. — Ние бяхме там.

Господин Стрикъм зяпна срещу дъщеря си.

— Били сте къде? — кресна той.

Коу пристъпи напред и се опита да си придаде смело излъчване.

— Видяхме убийците, сър. Бяха избягалите затворници.

— Тони! — проплака госпожа Стрикъм. — Това момче…

— Нека влезе — каза господин Стрикъм. — Двамата явно ще трябва да обясните какво става.

Коу забеляза, че върху вентилационния отвор в коридора е закована дъска.

Господин Стрикъм промърмори нещо на жена си, след което се обърна към Коу.

— Би ли изчакал в гостната, докато поговоря с Лидия насаме? — попита той.

Коу кимна и господин Стрикъм го отведе в просторна стая, обзаведена с меки дивани и камина със запален огън. Двойна врата водеше до балкон с парапети от ковано желязо над градината в задния двор, а отвъд нея се издигаше масивната сграда на затвора. Господин Стрикъм посочи единия диван, пусна телевизора, а госпожа Стрикъм се появи с чаша вода. Тя я подаде на Коу, без да отрони и дума, и излезе. Господин Стрикъм забърника дистанционното и звукът на телевизора се усили. Някаква жена обсъждаше цените на горивото.

— Трябва ми само минута — обяви господин Стрикъм, излезе и затвори вратата след себе си.

Коу отпи от водата и се опита да подреди мислите си. Какво търсеха затворниците в библиотеката? Явно не целяха да ги убият, това беше сигурно. Но участта на госпожица Уолъс показваше на какво са способни. Каква беше връзката им с паяка?

А и този „Квакер“?

Жената на екрана докосна ухото си и получи лист хартия от някой зад кадър.

— Току-що научихме — заговори тя, — че полицията съобщава за съмнителна смърт в Блекстоунската библиотека. Жертвата е била идентифицирана като госпожица Джоузефин Уолъс, главен библиотекар за последното десетилетие. В момента от полицията все още търсят мотивите, но всеки, който има информация, трябва да се свърже с…

По прозореца се почука и Коу вдигна очи. Кряк и Мрън бяха кацнали на парапета на балкона отвън.

Той отиде бързо до остъклените врати. Бяха заключени, а ключалката беше празна. Коу доближи уста до малкия й отвор и попита:

— Какво има?

Милки се тревожи за теб, каза Кряк. Не им вярва.

— На кого? На семейство Стрикъм? — попита Коу. — Така ли каза?

Горе-долу, отвърна Кряк.

— Горе-долу? — повтори Коу и завъртя очи. — Вижте, знам, че не харесвате Лидия, но тя е на моя страна. Баща й също, струва ми се.

Наистина?, обади се Мрън. В такъв случай защо те заключи?

Кръвта на Коу се смръзна.

— Не… не е вярно.

Ами, опитай да излезеш тогава, подкани го Мрън.

Той се дръпна от прозореца, заобиколи дивана и сложи пръсти на дръжката на вратата. Натисна, но тя не помръдна.