Джейкъб Грей
Дивогласи (7)

Седма глава

Утринните лъчи на слънцето между клоните завариха Коу схванат, но напълно буден. Кожата му беше изпръхнала на студения въздух.

Беше прекарал нощта на дървото срещу дома на семейство Стрикъм въпреки опитите на Кряк и Мрън да го убедят да се приберат в гнездото. Не беше мигнал и за миг. Ами ако жената се върнеше? Или Хрущяла и противното дребно човече? Коу си припомни пълната липса на страх у Хрущяла в уличката. Бяха се отървали от отровната змия — Мрън и Кряк бяха захвърлили тялото й в една затънтена цветна леха в парка. Станалото обаче не можеше да е съвпадение — явно я бяха пуснали затворниците. Очевидно искаха да си отмъстят на директор Стрикъм.

Е, искрено се радвам, че прекарахме цялата нощ тук, обади се Мрън. Сега може ли да се приберем да поспим?

Кряк се беше сгушил малко по-надолу по клона.

Хайде да се връщаме в гнездото.

— След малко — каза Коу и протегна ръце.

Нали не мислиш да оставаш тук цял ден?, удиви се Кряк.

Вранът може би имаше право — затворниците надали щяха да нападнат посред бял ден.

— Е, добре — промърмори Коу накрая. — Хайде.

Той тъкмо стигна върха на оградата на парка, когато завесите в стаята на Лидия се отвориха. Тя застана на прозореца по пижама и се втренчи право в него. Посивялото й лице издаваше, че вероятно също не беше спала кой знае колко. Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала.

Тя изрече безмълвно „Чакай там!“ и спусна завесите.

— Промяна в плана — рече Коу на враните.

Няколко минути по-късно Лидия излезе от къщата, облечена в дънки, маратонки, зелена блуза и бяло пухено елече. Коу се спусна от стената.

— Съжалявам за Бенджи — каза той.

За миг лицето й помръкна, но тя потисна сълзите си.

— Вината не е твоя — каза му тя тихо. — Просто не разбирам. Откъде се взе тази змия?

— Снощи видях нещо — каза Коу.

Не искаше да плаши Лидия, но не можеше да го премълчи.

— Точно след като си тръгнах. Мисля, че беше един от затворниците — жената. Отдалечаваше се на бегом от къщата.

— Тук? — озадачи се Лидия. — Защо не ни каза?

— Н-не исках да ви притеснявам — отвърна Коу. — Баща ти тъкмо ми беше казал да си вървя.

Лидия стисна устни.

— Смяташ, че има нещо общо със змията? — попита тя.

— Може би — отговори Коу. — Никога не съм виждал подобна змия в Блекстоун.

— А аз — да, но в зоопарка — рече Лидия. — Мама реши, че е избягала оттам.

Тя се обърна към къщата.

— Страх ме е. Татко е получавал заплахи и преди, но нищо от този род.

На Коу му се искаше да я успокои, но не знаеше как. Затова просто смени темата.

— Трябва да идем в библиотеката — рече той. — Може госпожица Уолъс да е открила нещо за паяка.

— Добра идея — каза Лидия. — Може дори да помогне на татко в издирването на затворниците.

Чакай малко, обади се Кряк от върха на оградата. Нали не възнамеряваш да се мотаеш наоколо с нея? Тя е опасна! И тя, и баща й.

Крякането му накара Лидия да вдигне очи.

— Не ги бях забелязала горе — каза тя. — Здравейте, врани!

Кряк е прав, добави и Мрън и хвърли неодобрителен поглед на Лидия. Аз гласувам да се приберем в гнездото и да се спотайваме, докато това се размине.

В гърдите на Коу се надигна гняв, но той отговори спокойно:

— Отивам с нея — каза той. — Точка по въпроса.

Лидия хвърли един поглед на враните.

— Не ме харесват, нали? — попита.

— Не е затова — отвърна Коу. — Просто се тревожат за мен.

Говоря сериозно, каза Мрън. От тази история с паяка няма да излезе нищо добро. Не може ли просто да я забравиш?

Коу се врътна към птицата.

— Слушай, Мрън, има ли нещо, което премълчаваш? Ако е така, по-добре изплюй камъчето.

Мрън завъртя глава.

Знам само, че вчера Милки проговори, каза той. И че това не се е случвало никога. Може да не е с всичкия си, но думите му не ми се поправиха.

Лидия ги гледаше объркано.

— „Мрън“? Така ли се казва? — попита тя.

Коу си пое дълбоко въздух.

— Мисля, че онзи затворник е свързан някак с родителите ми — каза той равно на враните. — Надявам се не очаквате да прекарам целия си живот на дървото, потънал в забрава за тях?

Както никога, враните замълчаха.

Мрън тръсна клюн.

Постъпи, както сметнеш за добре, сопна се той.

С годините Коу беше свикнал с настроенията му. Старият вран беше троснат, но това тук беше различно. Изглеждаше почти наранен.

Ами, много жалко. Коу не се нуждаеше от бавачка.

— Хайде — каза той на Лидия. — Да вървим!

Бяха прекосили парка наполовина, когато Коу осъзна, че враните не са ги последвали. Погледна назад. Мрън и Кряк ги наблюдаваха, но не бяха помръднали от местата си.

Тогава му просветна. „Ревнуват от Лидия. Дразнят се, че веднъж в живота си не разчитам на тях.“

— Всичко наред ли е? — попита Лидия.

— Няма проблем — каза Коу с хлад в гласа, след което обърна гръб на враните си и продължи напред. Крайно време беше да им се опълчи и да започне сам да взема решения.

Между парка и града имаше няколко маршрута. Коу по принцип се качваше на покривите и следваше задните улички или релсите, но днес двамата поеха по главната улица, на която имаше складове и автосервизи. Известно време той мълча, ядосан от препирнята с враните; чудеше се дали не трябваше да каже нещата по друг начин. Но когато наближиха очертанията на града и по улицата изникнаха високи сгради и магазини, Лидия наруши мълчанието.

— Когато ми каза, че говориш с враните, не разбрах какво имаш предвид — каза тя. — Обаче ти наистина общуваш с тях, нали? И разбираш какво ти казват.

— Да — отвърна Коу. — Още откак…

Понечи да каже: „Още откакто едно ято врани ме отнесе далеч от семейството ми“, но не знаеше как би го приела Лидия.

— Можеш да споделиш — каза тя и сложи ръка върху неговата.

Коу сдържа порива да се дръпне.

— Не съм го казвал на никого.

— Кажи на мен — отвърна тя. — Моля те. Трябва да се разсея от мислите за Бенджи.

Той я погледна, за да се увери, че не се усмихва. Лидия посрещна погледа му с искрено, честно лице. Коу спря и си пое дълбоко въздух. Наистина ли беше готов да сподели това? Сега?

— Винаги са се грижили за мен — рече той бавно. — Не си спомням кой знае какво преди тях.

— Но все пак помниш нещо? — попита тя.

Коу прехапа устни. Вече беше споделил с нея повече тайни, отколкото беше доверявал на когото и да било другите… Защо не и това?

— Сънят, който сънувам… — започна той. — Мисля, че в него има истина.

Очакваше да се почувства глупаво, когато го изрече на глас, но когато заразказва за враните, които го бяха подели пред отворения прозорец, и за родителите, които го бяха изоставили, тя заслуша внимателно.

Преди да се усети, Коу се увлече, взе да й разказва за първите дни, когато едва се побираше в гнездото, за различните врани, които бяха минали през живота му, как постепенно беше откривал все повече от Блекстоун.

Признанията за това колко трудно му е било и колко самотен е бил, се сипеха, а в гърдите му се надигна старо, познато чувство. Гняв към родителите му, заради които всичко беше толкова трудно. Защо не го бяха задържали при себе си и не го бяха дарили с любов, както правеха истинските майки и бащи? Беше видял как госпожа Стрикъм прегърна Лидия, преди Бенджи да издъхне, беше чул отчаянието в гласа на баща й по време на схватката в тясната уличка, когато беше решил, че тя е в опасност. Защо неговите родители бяха постъпили по този начин? Всички мигове, в които беше гладувал, или беше падал от клоните, когато беше треперил в студените зимни нощи… Къде бяха те?

— Ей, Коу, добре ли си? — попита Лидия.

Той осъзна, че е стиснал ръце в юмруци. Изминаха няколко секунди, преди гневът му да се разсее.

— Да — отвърна той. — Извинявай.

Усети, че тя пъха ръка в неговата и я стисна лекичко.

— Разбирам — рече тя. — Добре дошъл си вкъщи, по всяко време.

Коу се усмихна.

— Не съм сигурен, че вашите са на същото мнение.

Лидия обаче беше приковала очи в нещо зад него. Будка за вестници.

— Виж!

Тя се приближи до будката, взе един вестник, плати на човека вътре и се върна забързано. Разтвори вестника, така че и Коу да вижда.

Думите не означаваха нищо за него, с изключение на тази най-отгоре на страницата: БЛЕКСТОУН, която беше същата като тази над входа на парка. Снимките обаче казваха достатъчно: лицата на тримата избягали затворници. Лидия посочи този с татуировката.

— Казва се Кларънс Трап, известен още и като „Хрущяла“ — обясни тя. — Жената е Елинор Кройс, а дребосъкът се казва Ърнест Веч — очите й зашариха по дребните букви. — Пише, че и тримата са влезли в затвора през Мрачното лято за престъпления, сред които убийство, обир и отвличане. Излежавали са доживотни присъди без право на помилване. Предполагам, че затова са били под най-строг охранителен режим.

— Какво е „Мрачното лято“? — попита Коу.

Лидия го изгледа, сякаш току-що беше попитал къде се намира небето.

— Определено си живял доста усамотено — каза тя. — Мрачното лято е вълната от престъпления преди няколко години. Хиляди нападения и необясними убийства из целия град. Глутници диви зверове по улиците. Доста откачена история. Изглежда, Блекстоун е бил доста приятно място преди това — поне така твърди татко. Казва, че градът така и не се възстановил.

Коу се замисли над чутото и сърцето му ускори ударите си.

— Преди колко години?

Лидия смръщи вежди.

— Може би… седем или осем?

— Осем години! — възкликна той. — Точно когато нашите ме отпратиха.

Мрачното лято, родителите му, избягалите затворници. Паякът.

— Наистина? — рече Лидия. — Мислиш ли, че е съвпадение?

Коу не отговори, а ускори крачка и се наложи Лидия да подтичва, за да не изостане. Обзе го чувството, че нишките на мистерията постепенно се нареждаха, създавайки мрежа, в която беше оплетен всеки миг от живота му.

А в средата на мрежата дебнеше паяк.

Пейките пред библиотеката бяха празни.

— Странно — учуди се Лидия. — Обикновено в събота сутрин тук има много хора.

Изкачиха се по стълбите и Коу забеляза табела, окачена на вратата. Лидия спря.

— О, затворено е!

— Не би трябвало — обади се той. — Госпожица Уолъс ни каза да дойдем днес.

— Така пише на табелата. Какво да правим сега? — попита Лидия.

— Да проверим отзад — предложи Коу. — Обикновено оставя книги за мен там.

Заобиколиха библиотеката и в стомаха на Коу се надигна тревожно, неприятно усещане.

Колата на госпожица Уолъс беше паркирана на обичайното си място. Знаеше, че малкото синьо возило е нейно, защото я беше виждал да пристига с него в дните, когато подраняваше, воден от мисълта за чашата горещ шоколад.

Гърдите му се стегнаха от ужас. Щом стигнаха аварийната стълба, той забеляза някаква рисунка със спрей на стената.

Лидия се сепна и закри уста с ръка.

Внезапно Коу го втресе.

— Не — промърмори той. — Само не… не и госпожица Уолъс.

Беше паяк, прясно изрисуван — боята все още лъщеше. Точно като онзи от съня му.

Коу се озова със скок в подножието на стълбата до страничния вход и натисна дръжката. Не беше заключено. Той сложи пръст на устните си и пристъпи вътре.

Зад прага цареше абсолютна тишина. Лампата в кабинета на госпожица Уолъс светеше, а вратата зееше отворена. Коу надникна. Никой.

— Дали да не повикаме полиция? — прошепна Лидия.

— Още не — отговори Коу.

Осветлението в библиотеката беше изключено, но във въздуха се носеше странна миризма. Напомняше на Коу парка след проливен дъжд. Влажен мирис на почва, като опадали листа.

Заобиколи полиците в дъното на помещението. Там! Госпожица Уолъс. Заля го вълна на облекчение. Тя седеше на бюрото си, в профил към него, с увесени на врата очила.

— Госпожице Уолъс! — рече той и се приближи.

Тя не помръдна.

— Госпожице Уолъс? — повтори той по-тихо.

Застана пред бюрото и гърлото му се стегна от ужас. Зад него Лидия простена едва чуто. Госпожица Уолъс седеше изправена и го гледаше с широко отворени, нефокусирани очи. Около устата й имаше нещо странно. Светли, сребристи нишки покриваха устните и носа й като маска. Коприна от паяк. Кървави струйки бяха покапали от лицето по кремавата й блуза, създавайки зловеща плетеница в тъмночервени нюанси.

На Коу му се зави свят и помещението като че се залюля. Сякаш част от кошмара се беше просмукал в действителността.

Гласът на Лидия му помогна да се окопити.

— Тя… мъртва ли е? — попита момичето.

Коу застана до госпожица Уолъс. Странното й, безжизнено изражение напомняше манекен в магазин. С мъка погледна в очите й, доскоро толкова мили. Опипа китката й, за да е сигурен. Нямаше пулс. Кожата й беше студена, подобна на восък.

— Защо? — попита той. — Госпожица Уолъс не би сторила зло никому. Тя помагаше на хората.

Свлече се до тялото. От пода забеляза, че едната й ръка е стисната в плътен юмрук, в който прозираше нещо бяло.

— Тук има нещо — каза той. — Явно го е държала, когато… — беше твърде ужасно да го изрече.

Лидия заобиколи бюрото, но остана настрана, сякаш се страхуваше да се доближи до тялото. Коу разтвори внимателно пръстите на госпожица Уолъс и измежду тях изпадна топче хартия. Отвори го: рисунката на паяка, която беше сътворила Лидия. Пулсът му се ускори, а устата му пресъхна. Под рисунката беше написана една-единствена дума. Той вдигна очи към Лидия.

— Квакер — прочете тя. — Какво значи това?

— Не знам — прошепна Коу.

Очите му се върнаха на маската от бели нишки през лицето на госпожица Уолъс. При мисълта как ли се е мъчила да си поеме дъх, му призля.

— Ще извикам полиция — обяви Лидия, отиде до бюрото, взе слушалката и повдигна вежди. — Няма сигнал.

В застоялия въздух проехтя гръмък смях. Коу се завъртя. На балкона над тях стоеше едрият затворник — Хрущяла. Беше сменил затворническата униформа с кървавочервена фланелка и дънки. Голото му теме лъщеше на светлината от прозореца и Коу можеше да различи дебелите черепни кости под кожата. Татуировката му се простираше от ухо до ухо и този път той му се стори още по-приличен на някакъв зловещ клоун.

— Ти! — възкликна Коу.

— Реши да се включиш в забавата, а, малкият? — излая затворникът.

Внезапно Лидия стисна Коу за ръката и посочи.

— Виж!

В дъното на залата се беше появила чернокосата жена. Беше облечена в черна рокля от шията до пръстите на краката, а косата й беше вързана на дебела опашка, която опасваше врата й подобно на черен шал и се спускаше покрай рамото й. В ръка държеше дълга сребърна шевна игла.

— Не се тревожете, деца — рече тя. — Не я мъчих.

Гневът на Коу почти надви страха му. Двамата с Лидия се втурнаха към кабинета на госпожица Уолъс, но на пътя им се изпречи недъгава фигура. Беше облечена в бежов шлифер, поне два номера по-голям.

— Шмугъл на вашите услуги — обяви мъжът и облиза грозно устни. — Мисля, че вече сте се срещнали с моите сътрудници, Хрущяла и Мамба.

Коу хвърли един поглед към главния вход и сърцето му се сви: през дръжките беше преметната дебела верига, заключена с катинар.

Бяха в капан.