Джейкъб Грей
Дивогласи (17)

Осемнайсета глава

Внезапно се възцари тишина, сякаш някой беше захлопнал вратата пред звуците на света. Коу отвори очи. Намираше се в ливада с полюляващи се треви, високи до коленете му. По синьото небе имаше ивици ефирни облаци. Пред него теренът се издигаше леко към поразително зелена гора, чиито листа шумоляха тихичко.

Коу се огледа и присви очи срещу разсеяната слънчева светлина. Полята продължаваха и в другата посока, простирайки се чак до хоризонта. Никога не беше виждал нещо толкова красиво. Чистият въздух изпълни дробовете му и той въздъхна удовлетворено.

Всички врани бяха изчезнали, с изключение на една.

Пристигнахме, обяви Милки.

Старият бял вран седеше на рамото му, но имаше някаква промяна.

— Очите ти! — възкликна Коу.

Мъглявата слепота от действителния свят беше изчезнала. Очите на Милки бяха черни кръгчета, в които се отразяваше лицето на Коу.

В Земята на мъртвите зрението ми се възвръща, обясни вранът.

— Сега накъде? — попита Коу.

Милки се вдигна и полетя към гората. Коу го последва с широки крачки през тревата. По целия път слънцето сгряваше гърба му. Не си беше представял Земята на мъртвите по този начин. Искаше му се да легне и да остави този свят да го погълне. Нежната трева беше чудесно място за почивка, мека като възглавница. Щеше да помисли за другите неща по-късно…

Лидия.

Тревожният глас долетя от дълбините на съзнанието му.

Коу разтърси глава, за да проясни мислите си. Затова беше тук — за да намери своята приятелка.

Милки го чакаше на един от ниските клони в покрайнините на гората. Коу навлезе в сенчестия свят под изумрудения покров на листата; между кривите клони се появиха още врани, които се застрелкаха между изкривените дънери към него. Всички бяха бели като Милки — носеха се като снежинки, подети от силно въздушно течение, и кацаха по клоните над него, докато не оформиха полукръг с Коу в средата.

Добре дошъл, Милки, изрекоха враните едновременно.

Гласът им напомняше нисък шепот, който сякаш идваше едновременно от въздуха и от земята.

Добре дошъл и ти, приятелю на Милки.

— Здравейте — каза Коу и им махна. — Аз съм Коу.

Знаем кой си, вранегласи, казаха враните. Не си първият, който пресича границата. Въпросът е защо си тук.

Коу погледна Милки и заговори:

— Дойдох да спася приятелката си от Предача.

Враните заклатиха глави и ги накривиха, забърбориха тихо помежду си, а после замлъкнаха.

Постигнаха съгласие да бъдат твои водачи, Коу, обяви Милки.

Последвай ни, казаха враните. Ще те отведем там, където трябва да идеш.

Бялото ято се вдигна и полетя напред. Всяка от враните кацаше метър-два след предишната, създавайки бяла пътека през гората. Коу тръгна след тях под шумолящите листа. Земята беше покрита с меки мъхове, треви и малки цветенца — същински рай.

— Какво е това място? — попита той.

Това е земята в най-истинската й форма, обясни Милки, преди основаването на Блекстоун.

— Къде тогава са всички? — попита Коу. — Нали това е Земята на мъртвите? Къде са?

Мъртвите са навсякъде около теб, продума Милки. С времето душите им стават част от гората, точно както и в твоя свят мъртвото тяло се разпада на съставните си елементи.

— Но това не става с всички — рече Коу. — Не и с Предача.

Рано или късно, всички избледняват, каза Милки. За някои обаче е нужно повече време, отколкото за други — за онези, които запазват някаква здрава емоционална връзка с вашия свят. Омраза. Любов. Копнеж. Дори, ако желанието им е достатъчно силно, някои стават по-силни за известно време. Ако се вгледаш, ще ги различиш.

Коу се огледа в полумрака, към по-далечните дървета, които чезнеха в тъмнината. И действително с крайчеца на окото си долови някакви силуети, които се носеха и прелитаха между дънерите. Всички обаче се явяваха само за миг, след което изчезваха. Той потрепери обезпокоен и сърцето му натежа от болезнена тъга.

Пътеката от врани свършваше в подножието на огромно дърво. Няколко птици бяха накацали по оголените му корени. В извивките на кората имаше нещо познато…

— Това е моето дърво! — удиви се Коу. — От парка. Какво прави тук?

Земята на мъртвите е отражение на нашата собствена, каза Милки. Понякога неочаквано отражение.

Коу прокара очи нагоре по ствола и видя гнездото си, построено в клоните горе. Сърцето му подскочи, а след това натежа.

Той посегна към местата, за които беше свикнал да се хваща, но гракът на Милки го накара да се обърне.

Трябва да продължаваме, каза той. Не забравяй за какво сме тук.

Момчето повдигна вежди. Съзнанието му се замъгли и той с мъка проумя думите на враната. Спомняше си бегло, че се беше оказало трудно да стигне до тук, но не беше сигурен защо.

— Трябва да погледна — каза той. — Няма да се бавя.

Не е трудно да се изгубиш в Земята на мъртвите, предупреди го Милки.

— Само няколко минути — настоя Коу. — Враните ме доведоха тук, не видя ли?

Милки замълча.

Коу се закатери пъргаво. Чувстваше се по-силен от всякога. Усещаше как гнездото го притегля нагоре, привлича го към себе си. Копнееше да стигне до него както никога преди това. Враните ставаха все по-малки и по-малки на земята под него, като снежинки, пръснати по тучната трева. Той стигна капака на пода и застина с ръка на пластмасата. Осъзна, че вътре го чака нещо. Нещо важно.

Без следа от страх той пъхна глава през отвора.

Дъхът заседна в гърлото му и времето сякаш спря. На ниска масичка имаше три чаши с горещ чай, а в една нащърбена чиния имаше сладкиш, от който вече липсваха няколко парчета. Причината Коу да прикове поглед в масичката обаче бяха двамата души до нея.

— Здравей, сине — каза баща му с усмивка в очите.

— Джак! — обади се и майка му, а устните й се разтеглиха в широка усмивка. — Най-сетне пристигна! Толкова ни липсваше.

Очите на Коу внезапно се изпълниха с горещи сълзи.

— Мамо? Татко?

— Моля те, влез — каза баща му. — Седни с нас.

Наистина бяха тук, толкова близо, че можеше да ги докосне. Изглеждаха спокойни. Бяха облечени в същите дрехи като в съня му — майка му в черна рокля, баща му в небрежен панталон и риза с разкопчана яка. Гнездото беше изпълнено с мириса им, толкова уютен и познат.

Коу обаче се поколеба. Старият му гняв, тлял толкова време, забълбука в съзнанието му. Как смееха да се държат, сякаш не се беше случило нищо, сякаш просто го бяха чакали през цялото това време?

— Вие ме изоставихте — каза той. — Изоставихте ме. Бях на пет години, а вие просто ме отпратихте!

Родителите му се спогледаха с болка, сякаш очакваха подобна реакция. Майка му си пое дълбоко въздух, след което го погледна с кръглите си тъмни очи. Погледът й задържа неговия, изпълнен със сълзи.

— Кълна се, че това беше най-болезненият момент в живота ни — каза тя. — Агонията от загубата на сина ни беше по-ужасна от всичко, което последва.

— Нямахме избор, Джак — намеси се и баща му.

— Не е вярно — каза Коу. — Позволихте да допусна, че не ви е грижа. Можехте да ми кажете.

— Да ти кажем, че всеки момент щяха да ни убият? — рече майка му.

Решителността на гласа й му напомни за Велма Стрикъм.

— На едно петгодишно дете? Замисли се, Джак… Би ли искал да растеш с това знание? Щеше ли да ти е от полза?

Коу сведе очи и потъна в мисли.

— Щеше да е по-добре от това да не знам нищо — каза той, но още докато изричаше думите, осъзна, че вероятно не са верни.

— Бях сигурна, че враните ще се погрижат за теб — каза майка му. — Последната ми молба към тях беше никога да не ти казват какво се е случило. Опасявах се, че ще тръгнеш да търсиш Предача.

— Просто искахме да си в безопасност — добави и баща му. — Надявахме се… Молехме се да забравиш.

— Е, не го направих — рече Коу. Как човек би могъл да забрави, че е бил отнесен от врани през прозореца на стаята си?! — Сънувах го всяка нощ.

— Съжаляваме много, Джак — каза майка му. — Не си заслужил подобно нещо.

От очите на майка му падна една-единствена сълза, която накара сърцето на Коу да омекне. Той прозря, че решението им да го отпратят не беше тормозило само него — беше мъчило и тях, дори и в смъртта им.

Гневът му се уталожи и остави празнина след себе си. Беше приключил с миналото, а сега имаше възможност да говори с родителите, които беше приел за изгубени. Той бавно се покатери в гнездото.

— Сега можем да бъдем заедно — каза той. — Отново като едно семейство.

Милки кацна на ръба на гнездото.

Имаше причина да дойдем, забрави ли?

Коу хвърли на старата бяла птица раздразнен поглед. Какви ги говореше?

— Просто ме остави със семейството ми — каза той.

Пресегна се към една от порцелановите чаши, но майка му посегна към ръката му. Нейната мина през кожата му като повей от най-ефирна коприна.

— Милки е прав, Джак — каза тя и избърса сълзите от лицето си. — Домът ти не е в Земята на мъртвите.

— Откъде знаеш? — каза Коу. — Тук ми харесва.

— Имаш да свършиш още доста неща в живота си — намеси се баща му. — Приятелката ти Лидия… нуждае се от теб.

— Лидия? — смръщи се Коу. Името му звучеше познато, но не можеше да си спомни откъде точно.

— Тя е в лапите на Предача — каза майка му. — Ти си единствената й надежда.

Тя протегна ръка и я положи на бузата му.

— Помниш ли?

При това нежно докосване облаците, които бяха изпълнили съзнанието на Коу, се разнесоха.

— Лидия! — извика той. — Разбира се!

Как беше могъл да забрави за нея?

Той притисна буза към дланта на майка си, но не усети нищо. Когато се загледа по-внимателно, установи, че нея всъщност я нямаше. Нямаше го и баща му. Телата им бяха като мъгла, ефирни и преходни. Един по-силен повей на вятъра щеше да ги разпръсне. Какво беше казал Милки? Хората със здрава емоционална връзка със света на живите се нуждаеха от повече време, за да изчезнат. Дали това не беше задържало родителите му тук — връзката им с него? Гузната съвест, че го бяха изоставили?

Родителите му се усмихваха със следа от тъга.

— Толкова се гордеем с теб, Джак — прошепна баща му.

— Вярно, невинаги бяхме до теб — пророни майка му, — но ти винаги ще си останеш наш син.

Коу прозря какво трябваше да каже. Трябваше да ги освободи.

— Обичам ви и двамата — каза той. — И… ви прощавам.

Тъгата в усмивките на родителите му изчезна напълно и докато си поеме дъх, те изчезнаха.

Коу преглътна сълзите си.

— Сбогом — прошепна в празното гнездо.

Докато слизаше надолу по дървото, забеляза, че въздухът е по-студен отпреди и че небето вече притъмняваше. Това не бяха единствените промени. Тучното зелено на гората беше изчезнало, заместено от есенни нюанси — оранжево, жълто-червеникаво, кафяво. Когато стигна в подножието на дървото, първите листа вече падаха. Сезоните се бяха сменили само за няколко минути.

Враните също бяха изчезнали до една, с изключение на Милки. Без тях гората изглеждаше опустяла.

— Къде отидоха? — попита Коу.

Тук не можеш да командваш враните, отвърна Милки. Освен ако те самите не пожелаят да бъдат командвани.

Старият вран вдигна очи към Коу с тъга.

— Какво има?

Милки се размърда, сякаш от притеснение, и отклони взор.

Останалите врани — докоснатите от смъртта… те са мои приятели, вранегласи. Аз единствен останах с родителите ти, когато Предача ги откри. За малко да остана в Земята на мъртвите. Може би щеше да бъде по-добре.

Коу си спомни враната от съня с родителите си — онази, която се опита да ги предпази и беше покосена от паяците. Не беше разпознал Милки от онова време — Милки с черно оперение.

— Ти си мой верен спътник, откакто се помня — каза той. — Когато всичко това приключи — независимо как, — трябва да останеш тук.

Благодаря ти, каза Милки и кривна клюн. Е, готов ли си?

Коу докосна с ръка грубата кора на дървото и усети с върховете на пръстите си духовете на родителите си, вече част от Гората на мъртвите. Намерили покой.

„Гордеем се с теб“ — бяха казали те.

Нямаше да излъже очакванията им.

— Готов съм — рече той. — Да открием Предача.