Дейвид Годман
Нищо никога не се е случвало (4) (Биография на Пападжи)

Рамана Махарши

Търсенето на Пападжи на Гуру, който да му покаже Бога, е започнало много преди той да напусне армията. През 30-те години той бил посетил повечето светци и свамита, за които бил чувал, но никой не го впечатлил, нито му дал някакво удовлетворение. Един от първите свамита, при които отишъл, бил човек на име Сатчитананда, който живеел в Насик, Махаращра. Дядото на Пападжи по бащина линия го бил завел до Насик, когато Пападжи бил само на пет години, така че може би е чул за този свами чрез него. Той тръгнал с големи очаквания, но бързо се разочаровал.

 

 

Този свами беше на около осемдесет и пет години, когато се срещнах с него около 1930 г. Приближих се много уважително към него и го попитах: „Свами, имам огромно желание да видя Бога. Можете ли да ми Го покажете? Изминах дълъг път, за да ви видя, само защото искам да видя Бога.“

Свами не се интересуваше от молбата ми за помощ, защото имаше по-належаща работа.

„Не мога да те видя днес — отговори той. — Имам някои важни правни дела, с които трябва да се занимая. Този мъж, който седи до мен, е мой адвокат. Ангажиран съм във важен спор за собственост. Днес трябва да посветя цялото си време на това.“

Аз приех обяснението му и седнах тихо, докато двамата обсъждаха казуса със земята. Седейки и слушайки научих, че свамито притежавал обширно парче земя, което искал да загради със стена. Той не можел да завърши стената, защото една част от земята, с площ 2.5 м на 2.5 м, била заета от друг садху, който отказвал да я напусне. Вторият садху, който също бил възрастен мъж, бил живял около шестдесет години на това мъничко парче земя. Първоначално, малкият парцел е бил незаета държавна земя. Старият садху си бил построил малка барака и бил прекарал по-голямата част от живота си там. Обаче Свами Сатчитананда наскоро бил убедил правителството да му дари голямо парче земя, което включвало парцела на садху. Садху, претендиращ за правата на заселник на държавна земя, бил отказал да я освободи, така че въпросът бил отнесен в съда.

По време на дискусията научих, че на Свами Сатчитананда са били дарени 40 декара земя, но това очевидно не му беше достатъчно. Той искаше този допълнителен парцел от 2.5 м на 2.5 м, който е бил зает в продължение на шестдесет години от някой друг, и беше готов да се обърне към съда, за да се бори за него.

През цялото време на моето посещение свамито беше зает със своите правни дискусии. Никога не успях да проведа нито един разговор с него за желанието ми да видя Бога. Върнах се вкъщи много разочарован. Когато се запознах по-добре с ашрамите и с други религиозни институции, открих, че подобни битки са често срещани навсякъде.

 

 

Преди няколко години помолих Пападжи за списък на всички свамита, при които той е ходил по време на търсенето си на учител, който може да му покаже Бога. Той изписа следните имена и включи местата, където ги е срещнал:

1. Свами Пуршотаманандаджи, Васища Гуха, близо до Ришикеш.

2. Свами Кришнананда, Девапраяг [сливането на реките Ганг и Алакнанда].

3. Шанкарачария от Джоши Мат.

4. Шанкарачария от Дварка Пийт.

5. Свами Видя Тиртха, Шанкарачария от Шрингери Мат.

6. Сатчитананда, Тапован Ашрам, Насик, Махаращра.

7. Неизвестен светец в Пандхарпур, Махаращра.

8. Вайшнавски светец във Вриндаван.

9. Свами Шивананда, Ришикеш.

Посещението на Пападжи при Пурушотамананда също изглежда се е случило в началото на 30-те години. Той никога не е говорил за срещата им, освен да каже, че познава този свами, защото е идвал от Ришикеш в родния град на Пападжи веднъж годишно за церемония, организирана от група наречена „Санатан Дхарма“.

Изглежда, че той се е срещнал с повечето учители от този списък по време на голямо поклонение, което е предприел след напускане на службата си в армията. Когато говори за това пътешествие, той никога не дава подробности. Само споменава, че е питал всеки учител: „Виждали ли сте Бога и ако сте, можете ли да ми Го покажете?“ Никой не можел да направи това.

Само една среща изглежда се е била запечатала в съзнанието му: посещение в ашрама на Свами Шивананда, някъде между април и септември 1942 г., когато той все още се е обучавал за офицер в Индийската военна академия.

 

 

Аз ходех от място на място, от учител на учител, от ашрам на ашрам, от център на център, търсейки някой, който да може да ми покаже Бога. Обходих цялата страна, от север до юг, от изток до запад, но никой не ме задоволи. Това беше много сериозно търсене, но където и да отидех, хората ми се подиграваха.

Аз заставах пред свамито на всяко място и питах: „Виждали ли сте Бога? И ако сте, можете ли да ми Го покажете?“

Тези, които не ми се смееха, ми казваха да седна с тях и да правя някаква практика. Те казваха: „Не можеш да видиш Бога, без да си медитирал върху Него за известно време. Остани тук, присъедини се към нашата група, напявай името Му и може би един ден Той ще се появи пред теб.“

Аз не бях доволен от този отговор. Мислех си: „Бог е като слънцето. Нямам нужда от никаква практика, за да Го видя. Просто ми трябва някой, който да насочи главата ми в правилната посока, или някой, който може да премахне пердето от очите ми, така че Той веднага да ми стане видим. Моят Бог е всичката любов, всичката милост, всичкото величие. Защо би крил Той Себе Си от мен?“

Когато се обучавах в Индийската военна академия в Дехра Дун, аз чух за човек в Ришикеш, който имал много ученици. Името му беше Свами Шивананда. Следващата неделя, официален празник в академията, аз пътувах шестдесет и пет километра до Ришикеш, за да видя дали този свами желае да ми покаже Бога. Бях облечен с военната си униформа, която вероятно не направи добро впечатление на всички свамита, които намерих да медитират там. Също така, аз имах нещо като комплекс за превъзходство в онези дни. Даже не си свалих ботушите, когато влязох да се срещна с него.

Отидох до него и му зададох обичайния си въпрос: „Виждали ли сте Бога и ако сте, можете ли да ми Го покажете?“

Той не ми отговори, но въпросът и отношението ми сякаш разстроиха някои от хората, които седяха там.

„Как можеш да влизаш тук и да изискваш такова нещо? — попита един от тях — Някои от нас седят тук и медитират вече четиридесет години. Брадите ни побеляха в постоянното ни търсене на Бога. Мислиш ли, че Той ще се покаже на някой, който влиза с кални ботуши и изисква незабавен даршан?“

„Това е много проста работа — отвърнах аз — Ако отида в магазин и поискам торба ориз, собственикът ми я дава. Аз я плащам и излизам. Тогава работата е приключена. Ако собственикът на магазина има желания от мен продукт, той не ме кара да сядам на пода и да медитирам, за да го получа. Ако няма този продукт, той ми казва това и аз отивам някъде другаде.

Виждането на Бога е много важно за мен. Всъщност това е най-важното нещо в живота ми. Готов съм да платя всяка цена за това. Ако вашият свами може да ми покаже Бога, аз ще му дам живота си. Той може да отнеме живота ми или да ме накара да му служа до деня, в който умре. Ако има това, което искам, той трябва да ми го даде. Ако го няма, трябва да ми каже, за да не губя повече време тук. И така, вашият свами видял ли е Бога и ако Го е видял, готов ли е да ми Го покаже?“

Тази реч много разгневи всички. Имаше около петстотин души там. Избутаха ме вън от залата и не ме пуснаха обратно.

 

 

Когато се провалили всичките му опити да намери Учител, който може да му покаже Бога, той се върнал при семейството си в Лиалпур. Скоро след това той получил едно посещение, което щяло да промени живота му:

Скоро след завръщането ми, на вратата ни се появи един садху, който поиска храна. Поканих го да влезе, предложих му храна и му зададох въпроса, който беше най-главният в съзнанието ми. „Можеш ли да ми покажеш Бога? Ако не, познаваш ли някой, който може?“

За голяма моя изненада, той ми даде положителен отговор. „Да, познавам човек, който може да ти покаже Бога. Ако отидеш да видиш този човек, всичко ще бъде наред за теб. Името му е Рамана Махарши.“

Тъй като не бях чувал за него преди, попитах къде живее и получих отговор: „Шри Раманасрамам, Тируванамалай“. Тъй като и за мястото не бях чувал никога, го попитах за упътване как да стигна до там.

Той ми даде подробни инструкции: „Вземи влака до Мадрас. Когато стигнеш Мадрас, отиди на гара Егмор. Оттам тръгват теснолинейните влакове. Вземи влак оттам до място, наречено Вилупурам. Там трябва да смениш влаковете. После вземи влак от там до Тируванамалай.“

Записах си всички тези подробности със смесени чувства. Бях много щастлив да чуя, че има поне един човек в Индия, който може да ми покаже Бога, но също така знаех, че нямам никакви средства, за да отида да го видя. Бях похарчил всички пари, които бях спестил от периода си в армията, за неуспешното си поклонение и знаех, че баща ми няма да ми окаже никаква помощ. Той не одобряваше моите духовни пътувания, чувствайки, с известно право, че вместо това трябва да посвещавам времето си за издръжка на семейството си.

Когато казах на баща ми, че искам да отида на юг, за да видя още един свами, той избухна в гняв.

„Ами жена ти и децата ти? — настоя той — Не беше ли достатъчно, че напусна армията, ами сега трябва да се втурнеш до другия край на Индия, отдавайки се на безумното си търсене на духовни приключения?“

Очевидно, никаква помощ нямаше да дойде от тази посока.

Скоро след това отидох в града и случайно срещнах един от старите си приятели. Той държеше сергия за чай.

„Не съм те виждал отдавна — отбеляза той — Чух, че си напуснал назначението си в армията.“

„Да — отговорих — отказах се завинаги“.

„И какво правиш сега?“ — попита той.

„Нищо — отговорих — Търся си някаква работа.“

„Е, сядай — каза той — Ще ти дам да пийнеш малко мляко. Тъй като в момента не работиш, не е нужно да плащаш.“

Седнах и започнах да разглеждам един вестник, който беше на една от масите. След като току-що ми беше припомнено моето безработно състояние, отворих страницата, в която бяха изброени всички обяви за работа. Едно свободно място изглеждаше точно като по поръчка за мен: „В Мадрас се нуждаем от бивш офицер от армията.“ Британската армия търсеше бивш офицер, който да управлява всички провизии в столова, която обслужваше британски военнослужещи. Потърсих адреса, на който да кандидатствам и установих, че фирмата, която е пуснала рекламата, е базирана в Пешавар, близък град. Изпратих молбата си там, заедно с моя снимка в армейска униформа, и веднага бях нает. Не само това, ами фирмата ми даде пари, за да стигна до Мадрас и ми каза, че няма нужда да се явявам на работа за един месец. По този начин аз получих пари да отида при Махарши и възможност да прекарам време в неговото присъствие, преди да се явя на работа.

Беше 1944 г., а аз бях на тридесет и една години.

Последвах съвета на садхуто и пътувах с влак до Тируванамалай. Когато слязох там, открих, че ашрамът на Махарши е на около три километра, от другата страна на града, затова наех една волска каруца да закара там мен и багажа ми. Веднага щом стигнахме ашрама, скочих от каруцата, сложих чантите си в общежитието на мъжете и тръгнах да търся този човек, който може да ми покаже Бога. Надникнах през прозореца му и видях, седнал на диван вътре, същия човек, който беше посетил къщата ми в Пенджаб. Бях отвратен.

„Този човек е измамник — казах си аз — Появява се той в моята къща в Пенджаб, казва ми да отида до Тируванамалай, а след това скача във влака, за да може да стигне преди мен.“

Бях му толкова ядосан, че реших дори да не влизам в залата, където той седеше. Добавяйки го в ума си към дългия списък с измамници, които бях срещнал при първото си поклонение из Индия, аз се завъртях кръгом и тръгнах, за да си събера чантите.

Докато се готвех да си тръгна със същата каруца, която ме беше докарала до ашрама, един от местните се обърна към мен и ме попита: „Не си ли от север? Приличаш на северноиндиец.“

По-късно разбрах, че се казва Фрамджи и че притежава кино в Мадрас.

„Да, така е“ — отговорих.

„Не пристигна ли току-що? — попита той, отбелязвайки, че се подготвям да напускам — Няма ли да останеш тук поне за няколко дни?“

Разказах му историята за това как се озовах в Тируванамалай и в заключение му казах: „Този човек пътува из страната и се саморекламира. Не искам да го виждам. Дойдох тук, защото той каза, че тук има човек, който може да ми покаже Бога. Ако този човек наистина има способността да ми покаже Бога, защо не го направи в моята къща в Пенджаб, когато дойде да ме види? Защо ме накара да бия целия този път до тук? Аз не се интересувам да виждам такъв човек.“

Фрамджи каза: „Не, не, ти грешиш. Той не е напускал този град през последните четиридесет и осем години. Това е или случай на погрешно идентифициране, или по някакъв начин, чрез силата си, той е успял да се появи в Пенджаб, докато физическото му тяло е било тук. Веднъж някакво момиче от Америка дойде тук и разказа подобна история. Тези неща наистина се случват понякога. Сигурен ли си, че не си направил грешка?“

„Не — отвърнах, абсолютно сигурен в себе си — Разпознавам човека. Не съм направил грешка.“

„В такъв случай — отвърна той — моля те, остани. Аз ще те представя на управителя и той ще ти даде място за отсядане.“

Съгласих се с предложението му само защото беше възбудено любопитството ми. Нещо странно се беше случило и исках да разбера точно какво беше то. Имах намерение да се изправя лице с лице срещу Махарши насаме и да поискам обяснение за странното му поведение.

Скоро обаче разбрах, че той никога не давал лични срещи, затова аз реших вместо това да се опитам да го видя, когато голямата стая, в която той виждаше посетителите, беше относително празна.

Обядвах в ашрама. В края на храненето Махарши се върна в стаята си заедно със своя придружител. Никой друг не го последва. Не знаех, че имало неофициално правило посетителите да не ходят да го виждат между 11:30 и 14:30 ч. Управителят бил решил, че Махарши се нуждае от почивка за няколко часа след обяд, но тъй като Махарши не спазвал правила, които пречели на хората да идват да го виждат, бил постигнат компромис. Вратите му оставали отворени, но всички посетители и поклонници били енергично убеждавани да не ходят да го виждат през тези часове. Без да знам това, аз последвах Махарши в стаята му, мислейки си, че това е най-доброто време за лична среща.

Придружителят на Махарши, човек на име Кришнасвами, се опита да ме разубеди. „Не сега — каза той — Върни се в 14:30 ч.“ Махарши дочу разговора и каза на Кришнасвами, че мога да вляза и да го видя.

Приближих се към него настроен войнствено. „Вие ли сте човекът, който дойде да ме види в дома ми в Пенджаб?“ — попитах аз. Махарши запази мълчание.

Опитах отново. „Вие ли дойдохте в къщата ми и ми казахте да дойда тук? Вие ли сте човекът, който ме изпрати тук?“ Отново Махарши не направи никакъв коментар.

Тъй като той не желаеше да отговори на нито един от тези въпроси, аз пристъпих към основната цел на моето посещение.

„Виждали ли сте Бога? — попитах — И ако сте, можете ли да ми дадете възможност да Го видя? Готов съм да платя всякаква цена, дори и живота си, но вашата част от сделката е, че трябва да ми покажете Бога.“

„Не — отговори той — не мога да ти покажа Бога нито да ти дам възможност да видиш Бога, защото Бог не е обект, който може да бъде видян. Бог е субектът. Той е наблюдателят. Не се занимавай с обекти, които могат да бъдат видени. Открий кой е наблюдателят.“ Той също така добави: „Само ти си Бог“, сякаш за да ме укори, че търся един Бог, който е извън мен и отделен от мен.

Неговите думи не ме впечатлиха. Струваха ми се, че те са просто още едно извинение, което да добавя към дългия списък с извинения, които бях чувал от свамита из цялата страна. Той беше обещал да ми покаже Бога, но сега се опитваше да ми каже, че не само, че той не може да ми покаже Бога, но и че никой друг не може. Аз бих отхвърлил него и думите му без повече да се замислям, ако не беше едно преживяване, което имах веднага след като той ми каза да открия кое е това „аз“, което иска да види Бога. В края на думите си той ме погледна и като се втренчи в очите ми, цялото ми тяло започна да трепери и да се тресе. Тръпка от нервна енергия прониза тялото ми. Нервните ми окончания се чувстваха сякаш танцуват, а косата ми настръхна. Вътре в себе си аз станах осъзнат за духовното Сърце. Това не е физическото сърце. Това е по-скоро източникът и подкрепата на всичко, което съществува. Вътре в Сърцето видях или почувствах нещо като затворена пъпка. Беше много лъскава и синкава. Под погледа на Махарши и аз, бидейки в състояние на вътрешна тишина, усетих как тази пъпка се отваря и разцъфва. Използвам думата „пъпка“, но това не е точно описание. По-правилно би било да се каже, че нещо, което се усещаше като пъпка, се отвори и разцъфна в мен в Сърцето. И когато казвам „Сърце“, нямам предвид, че разцъфването се случи на определено място в тялото. Това Сърце, това Сърце на моето Сърце, не беше нито вътре, нито извън тялото. Не мога да дам по-точно описание на случилото се. Всичко, което мога да кажа, е, че в присъствието на Махарши, и под неговия поглед, Сърцето се отвори и разцъфна. Това беше едно изключително преживяване, такова, каквото никога не бях имал преди. Не бях дошъл да търся каквото и да е преживяване, затова то напълно ме изненада, когато се случи.

 

 

Само веднъж съм чувал Пападжи да говори за това забележително преживяване. Това беше в отговор на следния въпрос, който му зададох:

„Рамана Махарши понякога казва, че има много малка дупка в духовното Сърце. Той казва, че в сахаджа [естественото, напълно просветлено] състояние тя е отворена, но в други състояния е затворена. Твоето сърце по този начин ли се отвори в присъствието на Бхагаван [Махарши]? Бхагаван също така веднъж казва, описвайки процеса на просветление, че «обърнатото надолу Сърце става обърнато нагоре и остава като Това». Ти имаше ли някакво подобно преживяване?“

 

 

Пападжи продължава:

Макар че бях имал изключително силно преживяване в присъствието на Махарши, неговото изказване „Само ти си Бог“ и съветът му „открий кой е наблюдателят“ не ме привличаха силно. Склонността ми да търся един Бог вън от мен не беше прогонена нито от думите му, нито от преживяването, което бях имал с него.

Мислех си: „Не е хубаво да бъдеш шоколад. Аз искам да вкусвам шоколада.“ Исках да оставам отделен от Бога, за да мога да се наслаждавам на блаженството от обединението с Него.

Когато поклонниците влязоха същия следобед, аз гледах на всички тях с доста предубедено око на фанатичен Кришна бхакта. Доколкото можех да видя, те просто си седяха тихо и не правеха нищо. Помислих си: „Изглежда тук никой не напява името на Бога. Нито един човек няма мала [броеница], с която да прави джапа. Как могат те да се смятат за добри поклонници?“ Моите възгледи за религиозна практика бяха доста ограничени. Всички тези хора може да са медитирали, но моето мнение беше, че те всички си губеха времето.

Прехвърлих критичния си поглед върху Махарши и възникнаха подобни мисли.

„Този човек трябва да дава добър пример на своите поклонници. Той си седи мълчаливо и не дава никакви беседи върху Бога. Изглежда, че самият той не напява името на Бога, нито пък фокусира вниманието си върху Него по някакъв начин. Тези ученици седят наоколо и са мързеливи, защото самият Учител седи там и нищо не прави. Как би могъл този човек да ми покаже Бога, когато самият той не проявява интерес към Него?“

С подобни мисли, въртящи се в ума ми, не след дълго аз създадох чувство на отвращение както към Махарши, така и към хората, които го заобикаляха. Все още имах известно свободно време преди да трябва да се явя за работата в Мадрас, но не исках да го прекарвам с всички тези духовно мързеливи хора в ашрама. Заминах за другата страна на Аруначала, на няколко километра, намерих хубаво тихо място в гората от северната страна на хълма и се установих там, за да си правя моята Кришна джапа, сам и необезпокояван.

Останах там за около седмица, потопен в моите поклоннически практики. Кришна често се появяваше пред мен и ние прекарвахме много време играейки заедно. В края на този период почувствах, че е време да се върна в Мадрас, за да се подготвя за новата си работа. На излизане от града направих още едно посещение в ашрама, отчасти, за да се сбогувам, и отчасти, за да кажа на Махарши, че не се нуждая от неговата помощ, за да видя Бога, защото аз Го виждах всеки ден със собствените си усилия.

Когато се явих пред него, Махарши попита: „Къде беше? Къде живееш?“

„От другата страна на планината“ — отвърнах.

„И какво правеше там?“ — попита той.

Той ме беше насочил към моята реплика.

„Играех си с моя Кришна“ — казах аз с много самодоволен тон.

Бях много горд с постижението си и се чувствах превъзхождащ Махарши, защото бях абсолютно убеден, че Кришна не му се беше явявал през този период.

„О, така ли? — коментира той, изглеждайки изненадан и заинтригуван — Много добре, много хубаво. Виждаш ли Го сега?“

„Не, сър, не го виждам — отговорих — Виждам Го само когато имам видения.“

Все още се чувствах много доволен от себе си, усещайки, че на мен са ми били дадени тези видения, докато на Махарши не.

„Значи Кришна идва и си играе с теб, а след това изчезва — каза Махарши — Каква е ползата от Бог, който се появява и изчезва? Ако Той е истински Бог, Той трябва да бъде с теб през цялото време.“

Липсата на интерес у Махарши към моите визуални преживявания ме разколеба малко, но не до такава степен, че да съм готов да се вслушам в съветите му. Той ми казваше да се откажа от търсенето на външен Бог и вместо това да открия произхода и идентичността на този, който иска да Го види. Това беше твърде много за мен, за да го преглътна. Цял живот на преданост към Кришна ме бяха направили неспособен да си представя духовното търсене по друг начин, освен този, на търсене на един физически Бог.

Въпреки че съветите му не ми харесваха, все пак имаше нещо в Махарши, което ме вдъхновяваше и привличаше. Помолих го да ми даде мантра, надявайки се по този начин да получа неговото одобрение за моя собствена форма на духовност. Той отказа, въпреки че по-късно, когато се бях върнал в Мадрас, той наистина ми даде такава по време на сън. После го попитах дали би желал да ми даде саняса, тъй като нямах голямо желание да приема новата си работа в Мадрас. Бях я приел само защото тя ми беше дала начин да дойда да видя Махарши. Той отказа също и тази молба. Тъй като, според моето недоволно мнение, не бях получил от Махарши нищо друго, освен едно добро преживяване и няколко лоши съвета, аз се върнах в Мадрас, за да поема новата си работа.

Намерих хубава къща, в която да живея, достатъчно голяма, за да настаня семейството си, и започнах моята работа. Самата работа не ме интересуваше много, но я вършех съвестно и давах най-доброто, на което съм способен, защото имах жена и деца, които да издържам. Всичкото ми свободно време и енергия бяха посветени на общуването с Кришна. Направих стая за пуджа в къщата си, като информирах жена си, че когато съм в нея, никога не бива да ме безпокоят. Всяка сутрин в 2:30 ч. аз ставах и започвах своето четене и напяване. Понякога четях различните истории за Кришна или Упанишадите или Гитата, но най-вече правех джапа на името. Синхронизирах джапата с дишането си. Изчислявайки, че вдишвам около 24 000 пъти на ден, реших, че трябва да повтарям името на Бога поне веднъж за всеки дъх, който съм поел. Аз култивирах идеята, че всеки дъх, който съм поел и който не е използван за произнасяне на божието име, е пропилян. Намерих това за сравнително лесна цел за постигане.

Тогава ми хрумна мисълта: „Имаше години в живота ми, когато не бях напявал името изобщо. Всички тези вдишвания бяха пропиляни. Ако увелича рецитациите си до 50 000 на ден, аз мога да компенсирам всички тези вдишвания, които пропилях, когато бях млад.“ Скоро постигнах тази нова цел, като през цялото време успявах да синхронизирам напяването с някаква част от дъха.

Стоях в стаята си за пуджа, напявайки името, от 2:30 ч. през нощта до 9:30 ч. сутринта, а след това тръгвах да отивам в офиса, защото работата там започваше в десет. Винаги си взимах моята мала с мен на работа. Докато вървях до трамвайната спирка или седях в трамвая по пътя към офиса, аз продължавах с моята джапа. Даже по време на работа, аз тайно си превъртах джапа мала, ако нямаше нещо друго, което да изисква моето внимание. Имаше храм на Кришна в Рояпета, който беше близо до моята къща. Често ходех там сутрин и вечер, на отиване и връщане от работа. В края на всеки работен ден се връщах вкъщи, заключвах се отново в стаята си за пуджа и продължавах да напявам името на Кришна, докато дойдеше време за сън. Аз също така спях в стаята за пуджа, като по този начин ефективно се откъсвах от всякакво взаимодействие със семейството си. Даже спрях да говоря с тях.

 

 

След известно време в Мадрас, Пападжи имал видение, което го принудило да преоцени предишните си предубедени изводи за Махарши:

От детството си, от около шестгодишна възраст, аз бях влюбен в Кришна. Знаех за Кришна бхактите и как те се държат, но никога не бях чувал за светци, които просто си седят тихо. В Пенджаб хората показаха своята преданост, като пеят бхаджани, а не като си седят тихо. На този фон, аз не оцених правилно това, което видях, когато за първи път срещнах Махарши.

При първото си посещение аз имах някои добри преживявания и се чувствах привлечен от Махарши по някакъв начин, но нямах много любов към него. Нито пък му вярвах.

Един ден, обаче, всичко това се промени. Самият Махарши се появи пред мен в Мадрас и каза: „Само бхакти^[1] към Кришна е истинска. Само бхакти към Кришна е истинска.“ По това време аз знаех, че той никога не напуска Тируванамалай, по каквато и да е причина, така че трябваше да приема, че това е някакво видение.

Върнах се в Тируванамалай, за да получа потвърждение на това проявление. Исках да го попитам дали той наистина се беше явил пред мен и беше казал тези неща за бхакти към Кришна. Аз имах известно несъгласие с него при първото си посещение и това несъгласие някак си се беше заклещило в съзнанието ми. Ако някой винаги е съгласен с теб, ти не мислиш много за него. Но ако си се карал с някого, този човек и кавгата, която сте имали, винаги изплуват в съзнанието ти. Това се случваше с мен в Мадрас. Често ми идваха мисли за Махарши, защото аз не бях съгласен с неговите възгледи за Бога.

Отидох обратно в Раманасрамам и попитах Махарши: „Вие ли сте човекът, който ми се яви в Мадрас и ми каза: «Само бхакти към Кришна е истинска.»?“ Той чу въпроса ми, но не ми даде отговор.

Докато чаках отговор, дойде група поклонници от Вриндаван. Те бяха на обиколка на места за поклонение в Юга. При посещението си в Тирупати те били чули, че в Тируванамалай има един свами, който си заслужава да бъде посетен. И така, те всички дойдоха, за да получат даршан. Водачът на групата подари на Махарши картина на Кришна, който свири на флейта за Радха. Беше красива картина. Докато Махарши гледаше картината, по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Когато имаш силна преданост към Кришна, лесно можеш да различиш други предани, които имат същата страст. Аз можех да видя, че това са истински сълзи на преданост и че те идват от сърцето, а не от ума. Докато гледах как сълзите се стичат по бузите му, аз почувствах как те капеха в собственото ми Сърце. Това беше божествен душ, който изпълни Сърцето ми с любов. Той беше толкова щастлив, гледайки тази картина, и аз се почувствах толкова щастлив, като го гледах как той й се възхищава.

Помислих си: „Този ​​човек криеше своята преданост от мен. Той не обича да я показва публично, но сега аз разбрах тайната му. Той е точно толкова бхакта, колкото съм и аз.“

Птицата не може да лети без две крила. След това откровение аз видях, че Махарши се извисяваше върху двете крила на бхакти и джнана [преданост и трансцендентно знание]. От този момент нататък, моите съмнения се изпариха и аз имах огромна вяра в него.

 

 

При завръщането си в Мадрас, Пападжи продължил с интензивната си джапа, този път убеден, че е на прав път. Скоро след това той имал удивително видение:

Една сутрин, около 2:00 ч. през нощта, чух гласове пред вратата си. Знаех, че не може да е съпругата ми, защото й бях дал строги инструкции да не ме безпокоят, докато съм в стаята си за пуджа. Тогава ми хрумна, че това може да са някои от роднините ми от Пенджаб, които да са ни дошли на гости. Влакът от Пенджаб обикновено пристигаше в Мадрас вечерта, но ми се струваше напълно възможно влакът да е пристигнал с няколко часа закъснение и пътниците едва сега да са успели да стигнат до къщата ни. Любопитството ми се възбуди и аз реших да отворя вратата, за да разбера кои са те. Представете си моето изумление, когато като отворих вратата, видях не група роднини, а сияещите форми на Рам, Сита, Лакшман и Хануман, стоящи отвън. Не можех да разбера какво правят там. Бях прекарал по-голямата част от живота си, призовавайки Кришна, никога не бях изпитвал голямо привличане към Рам или някакъв интерес към Него. Независимо от това, аз направих прострация пред всички тях с голямо възхищение и благоговение.

Втурнах се да събудя жена си, която спеше в съседната стая. „Събуди се! Събуди се! — извиках, разтърсвайки я енергично — Рам, Сита и Лакшман са ни дошли на гости. Отиди в кухнята и им приготви нещо за ядене и пиене. Аз ще ги приема в стаята за пуджа.“

Тя ме погледна, сякаш съм луд. „Ти просто сънуваш — каза тя — Върни се в леглото и поспи. Сутринта трябва да ходиш на работа.“

„Не! Не! — настоях аз, издърпвайки я от леглото — Те наистина са там. Ела и виж сама ако не ми вярваш.“

Заведох я в стаята за пуджа, но тя не можа да види никой от тях. Аз ги виждах много ясно, но за жена ми те бяха невидими. Тя се върна в леглото, оплаквайки се от моите фантазии и халюцинации.

Когато отново бях сам с боговете, Сита вдигна дясната си ръка в жест на благословение и започна да говори.

„Ние сме дошли от Айодхия, за да те посетим, защото Хануман ни каза, че тук в Мадрас има един много велик Кришна бхакта.“

Погледнах към вдигнатата й ръка, като периферно забелязвах всички линии, които бяха на дланта. Този образ трябва да се е запечатал трайно в паметта ми, защото всеки път, когато си припомня това видение, аз ясно виждам всички линии на тази ръка, точно както бяха в деня, в който тя се появи пред мен. Телата им не бяха, доколкото можех да определя, нормални човешки тела, защото виждах през тях и смътно различавах това, което беше зад тях, но те всички бяха изключително красиви. След известно време забелязах, че Гаруда, гигантският орел, който служи като превозното средство на Вишну, стои отвън на верандата ми, прикрепен към колесница. Боговете заеха местата си в колесницата, която след това излетя и започна да се отдалечава. Гледах как се движи по небето, ставайки все по-малка и по-малка, докато пътуваше все по-далеч и по-далеч. Нямаше усещане за време докато всичко това се случваше, но предположих, че посещението беше продължило само няколко минути.

Затова бях изненадан да чуя жена ми да блъска по вратата и да казва: „Побързай, късно е! Ако не тръгнеш скоро, ще закъснееш за работа.“

Проверих часа и видях, че е почти 9:30. Видението трябваше да е продължило около седем часа. Тръгнах за работа, като божествените образи на моите нощни посетители все още се въртяха в съзнанието ми. Не споменах събитията през нощта на никого в офиса, защото бях възприел навика да свеждам разговорите си там до минимум. Говорех, когато трябваше да се свърши някаква работа. В останалото време пазех мълчание.

Изпитвах дълбоко чувство на благодарност към Хануман, за това че доведе Рам и Сита в дома ми. Няколко дни по-късно реших да изразя своята благодарност по осезаем начин, като направя поклонение в Читракют, мястото, където Рам и Сита бяха прекарали годините си на изгнание от Айодхия.

Скоро след това си взех отпуск от работата си и направих дългото пътуване до Читракют. При пристигането си отседнах в Калкута Дхарамсала, близо до река Мандакини. Не бях ходил там преди, затова не знаех какво да правя и къде да отида. В първия си ден просто излязох на разходка с намерението да се изкъпя в реката.

Когато излизах от реката, забелязах един мъж застанал на брега, облечен в старо скъсано дхоти и курта. Той ме попита много любезно дали може да ме заведе на парикрама на Камад Гири [обиколка на Хълма Камад].

Не отговорих, защото предварително вече бях решил да не говоря по време на престоя си в Читракют. Бях си обещал, че ще пея само името Рам. Бях решил и да постя през цялото време докато съм там. Направих знак на натрапника да си отиде. С различни жестове и сигнали му показах, че искам да бъда оставен на мира, че не говоря и че не искам помощта му, когато правя парикрама.

Необезсърчен от моя отказ, той предложи да ми прочете Рамаяна, докато правим парикрама. Това събуди любопитството ми, тъй като никога преди не бях чувал Рамаяна да се напява. Бях направил по-голямата част от духовното си четене в Пенджаб, когато бях малък. Там Рамаяна не беше налична на никой от езиците, които можех да чета добре, така че никога не си бях правил труда да преглеждам книгата. Повечето от книгите, които бях виждал в Пенджаб, бяха отпечатани на урду, езикът на съдилищата в щата. Аз знаех урду добре, но по онова време не бях изучавал достатъчно хинди или санскрит, за да прочета творбата на тези езици.

Наруших обета си за мълчание, защото си помислих, че би било добра идея да видя всички свети места докато този човек напява Рамаяна. Казах му, че с удоволствие ще слушам неговото напяване, ако той се съгласи с няколко условия, които ще поставя. Първо, казах, той не бива да ме води в нито един от храмовете. Аз все още си мислех, че той е туристически гид, който ще получава комисионна от свещениците в различните храмове, в които ме заведе. Големите места за поклонение са пълни с такива хора. Второто условие беше, че той не трябва да говори с мен изобщо. Можеше да напява Рамаяна, но иначе трябваше да пази мълчание. Той се съгласи и с двете ми условия.

Започнахме разходката си. Помолих го да върви няколко крачки пред мен, защото не исках да бъда безпокоен по никакъв начин. Той започна рецитацията си със сладък мелодичен глас. Аз все още вярвах, че той беше излязъл да печели пари от мен, но бях много впечатлен от начина, по който четеше текста. Всяка дума, която изговаряше, сякаш потъваше в сърцето ми и оставаше там. Увеличих скоростта си, за да го настигна, защото исках да видя от коя част на книгата рецитира той. За моя изненада видях, че по бузите му се лееше постоянен поток от сълзи. Той бе толкова трогнат от думите, че беше в състояние на екстаз.

Думите, проникващи в сърцето ми, и силната емоция, с която бяха изговаряни, ми повлияха по същия начин. Косата ми започна да настръхва, тялото ми започна да трепери и започнах да се задушавам от собствените си сълзи.

След няколко километра той се спря до един стар кладенец и ми каза да пийна малко вода. Аз не исках да пия нищо.

Обясних му: „Никога не пия вода и не ям храна докато правя парикрама. Обичаят не е такъв.“

„Това е много свещена вода — каза моят гид — Това място се нарича Бхарат Куп. Самият Бхарат е пил вода тук. Трябва да пийнете малко.“

Предадох се и отпих една глътка. Някак си, в негово присъствие, обетите ми да не ям, пия и говоря, не изглеждаха толкова важни.

Правех разходката с боси крака. Пешеходната пътека беше покрита с тръни и макар че се опитвах внимателно да ги избягвам, накрая настъпих един голям, който се заби в петата на стъпалото ми. Извиках на моя гид, че трябва да спра за няколко минути, за да извадя тръна.

Седнах, докато той изтегли малко вода от един близък кладенец. Той пи от малка лота [канче], която носеше със себе си. След това кратко освежаване той продължи с мелодичното си напяване. Аз, междувременно, имах проблеми с тръна си. Не можех да го извадя от стъпалото си. Когато моят гид видя, че нямам голям успех, той взе друг трън от земята, хвана стъпалото ми в ръката си и внимателно извади тръна.

След това той извади от кърпата си два огромни ладу [сферични сладкиши]. Те трябва да са тежали по около 1 кг всеки. Видът им възбуди разни усещания в стомаха ми. Въпреки че си бях обещал, че няма да ям по време на пътуването си, перспективата да ям тези ладу ме накара да променя решението си.

Започнах да ям, но този ладу беше твърде голям за мен. Не мисля, че изядох повече от половината му. Увих остатъка в кърпата му и му го върнах. Ние станахме и продължихме разходката си. Отне ни осем часа, за да завършим парикрамата и да се върнем на мястото, от което бяхме тръгнали по-рано същата сутрин.

След като пътешествието ни приключи, аз забелязах една сладкарница близо до брега на реката. Исках да дам нещо на пандита, защото бях много доволен както от компанията му, така и от искреното му напяване. Помолих го да изчака няколко минути, докато отида до магазина да купя някои неща. Купих 2 кг сладкиши в кутия и пъхнах 51 рупии под връвта обвързваща кутията. Поставяйки моя подарък пред него, аз направих прострация и му изразих своята благодарност. За моя голяма изненада, той отказа да го приеме. Тъй като през цялото време предполагах, че той ме е водил около светите места в очакване на възнаграждение, аз просто предположих, че той иска още пари. Сумата, която бях предложил, беше много щедро дарение за онези дни, затова отказах да добавям повече.

„Няма да ти дам повече — казах — Това, което предложих, е повече от достатъчно за услугите, които ми оказа.“

Бях малко разочарован, че той не прие предложението ми, защото си бях създал добро мнение за него.

Той поклати глава. „Никога не приемам пари от хора, които придружавам около този хълм. Аз не съм туристически гид. Тук съм, за да помогна на всички добри бхакти на Рам, които намеря тук. Правя го от любов към Рам, а не заради пари.“

„Е — казах аз — поне вземи парите за семейството си. Ако не ги приемаш като личен подарък, можеш поне да ги вземеш у дома и да ги дадеш на семейството си.“

Той отново отказа, като каза, че никога не взимал пари от бхакти на Рам за услугите си.

Отказът му ме накара да го погледна дълго и изпитателно. Не можех да схвана какво правеше той на такова място. За първи път забелязах, че очите му са с необичайна форма. Човешките очи имат форма на бадем. Неговите изглеждаха по-кръгли. Никога по-рано не бях виждал очи с такава форма.

Тогава ми хрумна мисълта: „Това са очите на маймуна, а не на човешко същество. Никой нормален човек не изглежда така.“

Не му казах това. Не е учтиво да кажеш на някого, с когото току-що си прекарал няколко приятни часа, че прилича на маймуна. Продължих да изучавам лицето му, докато изведнъж осъзнах, че има нещо познато в него.

„Това прилича на човека, който ме посети в Мадрас, когато доведе Рам и Сита в дома ми. Възможно ли е това да е самият Хануман? Хануман ли дойде при мен и ме разведе около това свято място?“

Не изговорих това на глас; това беше просто мисъл, която мина през ума ми.

Веднага моят водач възкликна през смях: „Смятате ли, че съм Хануман?“

После той плесна с ръце с някакво детско веселие и изчезна яко дим във въздуха. В този момент със сигурност знаех, че съм прекарал деня с Хануман и че той ми беше напявал Рамаяна и ме беше придружавал около това свещено място. Първата ми мисъл беше по-скоро на съжаление, отколкото на щастие. Искаше ми се да бях знаел това докато се разхождахме и да бях запазил част от ладуто, който ми беше дал, вместо да му го върна.

Аз седях там цялата нощ, неспособен да заспя. Просто бях твърде развълнуван, за да направя нещо друго, освен да си спомням с изумление събитията от изминалия ден.

Останах в Читракют за още седем дни, но така и не срещнах Хануман повече. Беше ми дадена двадесетдневна отпуска от офиса ми в Мадрас, така че нямаше нужда да бързам обратно. През останалите дни посетих други известни места в района: Ашрам Анасуя Атрея, пещерния храм Гупт Годавари, Хануман Дхара и Сита Расой в Сила. Също така останах в Тулси Гат за няколко часа. Това е мястото, където Свами Тулсидас е написал Рамчаритманас. Говори се, че той е пеел Рамаяна с такъв ревностен плам, че самият Рам е идвал да я слуша. Има една поговорка, възникнала от този случай:

Читракют ке гхат пар бхай сантан ки бхир,

Тулсидас чандан гхисе тилак дейт Рагхубир.

Това означава: „На гхата^[2] на Читракют, светците се събират, за да слушат беседата. Тулсидас прави сандалова паста, докато Рам нанася тилак^[3] върху челата на поклонниците.“

В един от дните на посещението си, се изкъпах във водопада близо до Хануман Дхара. Докато си тръгвах и вървях по пътеката, някои от поклонниците, които срещнах, ми казаха, че трябва да ги придружа до Сита Расой. Това е кухнята на Сита, където някога се е хранила. Отидох там с тях и веднага бях привлечен от едно растение тулси, което растеше там. Когато се приближих до него, за да го разгледам по-отблизо, видях самата Сита да се материализира и да предлага вода на растението. Тя го обиколи, изпълнявайки парикрама, а после изчезна също толкова мистериозно, както се бе появила.

Върнах се в Мадрас в щастливо настроение. Това беше едно много успешно пътуване за мен.

 

 

Макар че виденията на Рам, Сита и Хануман били изпълващи с блаженство и благоговение, те предизвикали необичаен страничен ефект: Пападжи установил, че повече не може да напява името на Бога.

 

 

Когато се опитах да възобновя напяването си, установих, че не мога да повтарям името на Кришна повече. Някак си, умът ми отказваше да сътрудничи. Също така, не можех да чета нито една от духовните си книги. Умът ми, освободен от мисли и тих, отказваше да се концентрира върху или да обърне внимание на който и да е от духовните обекти, които се опитвах да поставя пред него. Всичко това беше много озадачаващо. В продължение на четвърт век божественото име течеше без усилие в ума ми; сега не можех да го произнеса даже веднъж.

Отидох да видя Свами Кайласананда, ръководителя на Мисията Рамакришна в Мадрас, и му казах, че вече не мога да повтарям името. Обясних, че от години напявам Божието име и че съм чел и много духовни книги. Сега, казах му, независимо колко силно се опитвам, умът ми не се съсредоточва върху нищо свързано с Бога.

Свами Кайласананда отговори като ми каза, че това е, което християнските мистици наричат: тъмната нощ на душата. Това е етап в садхана, каза той, в който практикуващият открива, след години усилия, че практиката изведнъж става много трудна или безрезултатна. След като ме помоли да не се отказвам от опитите, той ми каза да дойда да присъствам на редовните сатсанги, които се провеждат в Мисията, защото чувстваше, че в такава атмосфера може би ще ми е по-лесно да възобновя мислите си за Бога. Не намерих съвета му за много задоволителен. Никога не се върнах, нито пък посетих някакви събрания. Отидох при няколко други известни свамита в Мадрас, но всички те ми казаха горе-долу същото: „Не се отказвай да опитваш, присъствай на нашите сатсанги и сме сигурни, че проблемът скоро ще изчезне.“

Никога не присъствах на никоя от тези срещи, отчасти защото имах ниско мнение за съветите и отчасти защото не смятах, че тези хора са квалифицирани да ме съветват. Макар че можех да видя, че те са доста добри садхаци [духовни практикуващи], аз също така чувствах, че те не бяха имали пряко преживяване на Бога — преживяване, което според мен би ги направило по-квалифицирани да дават оценка на моя случай.

 

 

Пападжи също се обърнал към Свами Вималананда в Милапор и Свами Нитянанда, който тогава бил президент на Гаудия Мат в Мадрас, и разговарял с тях за проблема си. И двете срещи били незадоволителни.

 

 

Мислите ми отново се насочиха към Махарши в Тируванамалай.

„Този човек — помислих си аз — дойде чак до Пенджаб под някаква форма, появи се на вратата ми и ме насочи да дойда да го видя в Тируванамалай. Отидох там и имах много добро преживяване, когато седнах с него. Този човек трябва да е квалифициран да ме съветва. Той също така ми се появи и в Мадрас. Трябва да има силна връзка между нас, за да се появи той два пъти по този начин. Ще отида там и ще видя какво ще каже.“

На следващия уикенд трябваше да имам половин ден почивка в събота следобед. Неделя, разбира се, беше почивен ден всяка седмица. Взех влака в събота и се отправих още веднъж към залата, където седеше Махарши. Както при първото ми посещение, аз чувствах, че въпросът ми е личен, затова потърсих друга възможност да говоря с него, когато няма никой друг наоколо. Прибягвайки до същата хитрост, която бях използвал при първото си посещение при Махарши, аз отидох да го видя след обяд. Знаех, че тогава залата ще бъде празна. Както при предишното ми пътуване, придружителят се опита да ме убеди да се върна по-късно, но отново Махарши се намеси и ми даде разрешение да вляза и говоря с него.

Седнах пред Махарши и започнах да му разказвам моята история.

„В продължение на двадесет и пет години повтарям името на Кришна. До неотдавна успявах да правя по 50 000 повторения на ден. Също така четях много духовна литература. Тогава Рам, Сита, Лакшман и Хануман се появиха пред мен. След като те си тръгнаха, аз не можех да продължа с практиката си. Не мога да повтарям името повече. Не мога да чета книгите си. Не мога да медитирам. Чувствам се много утихнал вътрешно, но вече нямам никакво желание да насочвам вниманието си към Бога. Всъщност, не мога да го направя, дори и да се опитвам. Умът ми отказва да се занимава с мисли за Бога. Какво се случи с мен и какво трябва да правя?“

Махарши ме погледна и попита: „Как дойде тук от Мадрас?“

Аз не виждах смисъла на въпроса му, но учтиво му казах отговора: „С влак.“

„И какво се случи, когато пристигна на гарата в Тируванамалай?“ — попита той.

„Е, аз слязох от влака, предадох билета си и наех една волска двуколка да ме закара до ашрама.“

„И когато стигна ашрама и заплати на шофьора на двуколката, какво се случи с двуколката?“

„Тя си замина, вероятно се върна в града“ — казах аз, без още да разбирам накъде води тази поредица от въпроси.

След това Махарши обясни накъде бие.

„Влакът те закара до твоята дестинация. Ти слезе от него, защото повече нямаше нужда от него. Той те беше довел до мястото, до което искаше да стигнеш. По същия начин и с волската двуколка. Ти слезе от нея, когато тя те докара до Раманасрамам. Повече нямаш нужда нито от влака, нито от двуколката. Те бяха средство да те докарат тук. Сега ти си тук, те не ти трябват за нищо.

Това е, каквото се е случило с твоето напяване. Твоята джапа, твоето четене и твоята медитация те докараха до твоята духовна дестинация. Ти повече не се нуждаеш от тях. Ти самият не си се отказал от практиките си; те самите са те напуснали, защото са изпълнили целта си. Ти си пристигнал.“

После ме погледна съсредоточено. Можех да почувствам как цялото ми тяло и ум се измиваха от вълни на чистота. Те се пречистваха от мълчаливия му поглед. Можех да почувствам как той гледа съсредоточено в моето Сърце. Под този пленяващ поглед, усетих как всеки атом на тялото ми се пречиства. Сякаш за мен се създаваше едно ново тяло. Течеше процес на трансформация — старото тяло умираше, атом по атом, а на негово място се създаваше ново тяло. Тогава, изведнъж, разбрах. Разбрах, че този човек, който ми беше говорил беше, в действителност, това, което вече бях, това, което винаги съм бил. Имаше внезапен ефект на разпознаване, когато станах осъзнат за Себето. Използвам думата „разпознаване“ умишлено, защото веднага след като ми беше разкрито преживяването, аз знаех, непогрешимо, че това е същото състояние на мир и щастие, в което бях потопен като шестгодишно момче в Лахор, в случая, когато отказах да приема напитката от манго. Мълчаливото втренчване на Махарши отново ме установи в това първично състояние. Желанието да търся външен Бог умря в прякото познаване и преживяване на Себето, което Махарши ми разкри. Не мога да опиша какво точно беше или е преживяването, защото книгите са прави, когато казват, че думите не могат да го предадат. Мога да говоря само за периферни неща. Мога да кажа, че всяка клетка, всеки атом в тялото ми скочиха в повишена будност, защото всички те разпознаха и преживяха Себето, което ги оживява и поддържа, но самото преживяване не мога да опиша. Знаех, че духовното ми търсене категорично бе приключило, но източникът на това знание винаги ще остане неописуем.

Станах и направих прострация пред Махарши в знак на благодарност. Най-накрая бях разбрал какви бяха и са неговите учения. Той ми беше казал да не се привързвам към никакъв физически бог, защото всички форми са нетрайни. Той можеше да види, че основните ми пречки бяха красивата форма на бога и любовта, която изпитвах към него. Беше ме посъветвал да игнорирам появата на тези краткотрайни богове и вместо това да изследвам природата и източника на този, който иска да ги види. Той се беше опитал да ме насочи към това, което е реално и постоянно, но аз глупаво и арогантно не бях обърнал никакво внимание на съвета му.

Обръщайки се ретроспективно назад във времето, сега можех да видя, че въпросът „Кой съм аз?“ беше единственият въпрос, който трябваше да си задам години преди това. Аз бях имал пряко преживяване на Себето, когато бях на шест, но не го бях оценил правилно или високо. Майка ми ме беше убедила, че това е преживяване на Кришна и по някакъв начин ми беше промила мозъка да предприема търсене на външен бог, който според нея можеше да ми даде това единствено преживяване, което толкова много желаех. През целия си живот на духовно търсене бях срещнал стотици садху, свами и гуру, но никой от тях не ми беше казал простата истина, по начина, по който Махарши го беше направил.

Никой от тях не беше казал: „Бог е вътре в теб. Той не е отделен от теб. Ти сам си Бог. Ако намериш източника на ума като се запиташ «Кой съм аз?», ти ще Го преживееш в Сърцето си като Себето.“

Ако бях срещнал Махарши по-рано в живота си, ако бях слушал ученията му и ги бях приложил на практика, аз вероятно щях да си спестя години на безплодно външно търсене.

Трябва да направя още един коментар за величието на Махарши. В дните, които последваха видението ми на Рам, Сита и Хануман, аз обиколих целия Мадрас, търсейки съвет как да започна отново моето напяване. Свамитата, които видях там ми дадоха изтъркани набожни фрази, защото те не можеха да видят в Сърцето ми и в ума ми, по начина, по който Махарши можеше. Няколко дни по-късно, когато дойдох и седнах пред Махарши, той не ми каза да продължа да се опитвам, защото можеше да види че съм достигнал състояние, в което интензивното ми напяване никога не би могло да бъде възобновено отново. „Ти пристигна“ — каза той. Той знаеше в какво състояние съм, макар че аз самият не го разбирах. Той насочи своя божествен поглед към мен и чрез този единствен поглед на благодат той ми показа и ме накара да оценя високо това, което вече бях.

Истинският Учител гледа в ума ти и в Сърцето ти, вижда в какво състояние си, и дава съвети, които са винаги подходящи и уместни. Други хора, които не са установени в Себето, могат да дават само съвети, които се базират или на техния ограничен опит, или на това, което те са чули или прочели. Този съвет е често глупав. Истинският Учител никога няма да те подведе с лоши съвети, защото той винаги знае от какво имаш нужда и винаги знае в какво състояние си.

Махарши ме беше учил, че не бива да бягам след формите на богове като Кришна, защото те са краткотрайни. Макар че следвах съвета му откакто той ми показа кой съм аз, въпреки това образите на богове продължават да ми се появяват. Даже сега, десетилетия след като духовното ми търсене приключи, Кришна все още редовно ми се явява. Все още изпитвам голяма любов към Него винаги когато се появи, но Той вече няма силата да ме кара да търся нещо извън моето собствено Себе.

Нека обясня. Когато бях малко момче си мислех, че тялото на Кришна е истинско, защото можех да го докосна. Сега знам, че това не е истинският критерий за реалността. Реалността е това, което винаги съществува и никога не се променя, и само безформеното Себе отговаря на тази дефиниция. Затова, гледайки ретроспективно в миналото мога да кажа, че когато бях момче, появата на Кришна в спалнята ми беше едно преходно, нереално явление, което беше възникнало в съзнанието — единствената реалност. Всички други появи на Кришна в моя живот могат да бъдат класифицирани по същия начин. Сега, пребивавайки като Себето, аз не мога да бъда измамен или заблуден от величието на боговете, даже от тези, които се появяват точно пред мен, защото знам, че каквато и сила или красота да изглежда, че имат, тя е илюзорна. Всичката сила и красота са вътре в мен, като мое собствено Себе. Вече нямам нужда да ги търся никъде другаде.

 

 

Последователността на събитията, които току-що очертах, произхожда главно от разказа публикуван в книгата „Интервюта с Пападжи“. Аз я представих на Пападжи преди публикуването й и получих отговор, който гласеше: „Прегледах черновата на разказа изпратен от теб… Не намирам нищо за промяна. Благодаря ти.“

Въпреки че получих неговото одобрение за текста и въпреки че беше публикуван в тази форма, трябва да призная, че никога не бях напълно сигурен, че правилно съм описал различните срещи на Пападжи с Рамана Махарши. Имах на разположение няколко версии на живота му, някои от които противоречаха на другите. Ръкописът, който представих го смятах за предварителен проект. Аз просто събрах материала в реда, който изглеждаше най-смислен за мен, и му го представих за мнение. Обаче той го хареса толкова много, че го публикува, без да променя нищо. Не ми се наложи да се занимавам отново с несъответствията, докато не започнах работа по тази книга.

Основният проблем, що се отнася до мен, беше: „Кога Пападжи наистина става просветлен?“ В много случаи, когато е говорил за живота си и за връзката си с Рамана Махарши, Пападжи казва, че неговото финално преживяване с неговия Учител е дошло при първото му посещение, след като Махарши му казва: „Каквото се появява и изчезва не е реално“. Всъщност, това беше версията, която той ми даде, когато го интервюирах в Ботаническите градини в Лакнау през 1993 г. Този разказ, публикуван също в книгата „Интервюта с Пападжи“, е версията, която той най-често разказва, когато бива помолен да опише момента на неговото просветление. Когато той ми разказа историята, това беше в отговор на моя въпрос: „Можете ли да опишете какво се случи в деня, в който най-накрая го получихте? Как се случи това?“

Не можех да видя как би могло това да бъде кулминацията на историята, тъй като той на няколко пъти е казвал, че е напуснал Махарши, за да се върне в Мадрас, защото не е бил доволен или от човека, или от ученията му. Също така, при завръщането си в Мадрас той започва интензивна практика на Кришна джапа — един курс на действие, който би изглеждал необясним ако се е случил след окончателно преживяване на просветление. Обаче, в интервю, което той даде в началото на 1995 г., той изглежда не мисли, че това е проблем:

 

 

Въпрос: Какво ви накара да продължите медитацията си върху Господ Кришна след първото си голямо преживяване с Махарши?

Отговор: Медитацията е винаги полезна, дори и след просветлението. Какво друго можеш да правиш тогава? Медитацията означава, че ти не се привързваш към нищо, което не е вечно.

Въпрос: Но накрая, вие не сте могли да правите тази медитация повече. След като Рам и Сита са ви посетили, вие не сте могли да медитирате отново върху Кришна.

Отговор: Ако аз повече не медитирам върху Кришна, това е само защото сега чувствам, че аз съм Той. По тази причина аз не се нуждая да бъда Негов преданоотдаден, нито Той да бъде мой Господ. Ние сме едно и също.

 

 

Когато Пападжи говори за срещите, които е имал с различни индуски богове, тонът му е почтителен и уважителен. Това отношение е особено подчертано, когато говори за срещи с Рам, Кришна и Шива. Виденията, които е имал на тях, очевидно са му дали изключително омиротворяващи и блажени преживявания. От друга страна, той също така понякога казва, че тези богове не са просветлени същества, въпреки че имат огромна сила и присъствие. Това отношение е интересно, тъй като то дава различна перспектива за многото божествени видения, които е имал. Той казва, че тези богове не са се явявали пред него, за да го благословят с техния даршан. Напротив, те са искали неговия даршан, защото са знаели, че Пападжи е в по-високо състояние.

Пападжи дава повече подробности по тази тема в същото интервю, от което бяха взети предишните въпроси и отговори.

 

 

Въпрос: Защо боговете са дошли да ви посетят, докато вие интензивно сте припявали името на Кришна? Имам предвид случая в Мадрас, когато Рам, Сита и Лакшман са се появили пред вас.

Отговор: Човек, който е просветлен е по-висш от боговете. Защо? Защото боговете все още имат неосъществени желания. Виж историите на всички индуски богове. Те всички са привързани към красиви жени. Кришна е привързан към Радха, Рам към Сита, Шива към Парвати и т.н. Тези богове не са просветлени, защото не са се отказали от своите привързаности. За да премахнат привързаностите си, те идват да видят хората, които са просветлени.

Често разказвам една история за един просветлен мъдрец, който заспал под едно дърво. Когато се събудил, открил, че е заобиколен от богове от рая. Той попитал защо са дошли да го видят и ето какво казал един от тях:

„Ние дойдохме на твоя сатсанг. В рая няма сатсанг като този. Там никой не е просветлен.“

„Но аз спях — казал мъдрецът — Просто се бях вглъбил, спейки под едно дърво.“

„Знаем — казал богът — Но дори когато спиш, ние изпитваме такъв мир с теб, какъвто не можем да намерим никъде в рая.“

Ето как стоят нещата. Боговете може да имат страхотни сили и дълъг живот, но те не са намерили постоянния мир на просветлението. Просветлението не е налично в рая. За да го получат, боговете трябва да се върнат на земята и да се преродят тук.

Има различни планове или светове, всеки от които има различен набор от същества. В така наречените висши сфери има богоподобни същества, а в долните светове има демонични, подобни на животни същества. Аз съм посещавал тези светове и лично съм виждал какво се случва там. Висшите сфери са красиви места. Телата на съществата, които живеят там, са полупрозрачни и красиви. Долните светове изглежда са пълни със странни, деформирани същества. Видях някои с грозни, осакатени тела: с едно око, с една ноздра и странно оформени туловища. Някои от тях бяха канибали, които изглежда живееха като се ядяха един друг. Това беше ужасно място, така че не останах много дълго там.

След смъртта човек може да се прероди в който и да е от тези светове, но свободата, мокша, е налична само в този свят. Боговете могат да се наслаждават на небесните си светове в продължение на хиляди години, но накрая ще трябва да се преродят отново.

Твоят въпрос беше: „Защо тези богове се появиха пред мен?“ Отговорът е: „Те искаха окончателно освобождение и знаеха, че не могат да го получат в рая.“

 

 

Човек би си помислил, че въпросът кога Пападжи е станал просветлен, би могъл лесно да се разреши като го попитате директно. За съжаление, той обикновено отказва да приеме, че това е събитие, случило се в определен момент.

„Просветлението — казва той — не е нещо, което се случва във времето или в определен момент. Просветление е разбирането, че времето не е реално. То е едно разбиране, което надхвърля времето напълно. Просветлението и робството са концепции, които съществуват само докато съществува времето. Щом времето изчезне, тези понятия също изчезват.“

Въпроси за това дали дадени събития в живота му са се случили преди или след неговото просветление — един възможен начин да се определи кога се е случило — също клонят към това да се отхвърлят като неуместни, както същият интервюиращ е установил, когато се е опитал да разбере какво точно се е случило при различните посещения на Пападжи в Раманасрамам.

 

 

Въпрос: Това се случи преди или след просветлението ви?

Отговор: Няма преди и няма след, защото това не е нещо, което зависи от времето. Нито мога да кажа даже: „Аз съм просветлен“. Никога не го казвам, защото това е просто още една концепция, към която да си привързан. Да кажеш „Аз съм просветлен“ означава, че човек приема, че има друго състояние, наречено „робство“ или „невежество“, и че човек може да преминава от едното в другото. Това също е концепция. Аз повече не приемам подобни концепции.

 

 

Аз не съм правил никакъв опит да притискам Пападжи по този въпрос, тъй като разрешаването на този проблем не зависи само от установяването на това, какво точно се е случило при първите му няколко посещения при Махарши. Истината, колкото и необичайно да изглежда, изглежда е, че Пападжи се е „събудил“ за истинската си природа на около шестгодишна възраст, в случая, когато е игнорирал напитката от манго в Лахор. От този момент нататък, казва той, преживяването винаги е било с него. Той не го е губил, за да си го върне по-късно в присъствието на Махарши; Махарши просто му е показал стойността на това, което вече е имал, и му е показал, че то е далеч по-ценно и постоянно от даршана на преходните богове. Попитах го за тази коренно различна версия на живота му, през юни 1995 г., по време на един от сатсангите му в Лакнау. Това започна със задаването на въпроси относно отговор, който той ми беше написал предходната година. Маркираният в по-тясна колона текст е моят първоначален въпрос и отговорът на него от Пападжи през 1994 г. Материалът, който е с нормална ширина, идва от обсъждането през юни 1995 г. на неговите по-ранни писмени бележки:

 

 

Дейвид: Това е твоят отговор на въпрос, който ти зададох миналия декември. Бих искал да ти задам още няколко въпроса в тази връзка:

Въпрос: Ти постоянно казваш, че не е възможно човек да има временно преживяване на Себето. Казваш: „Ако едно преживяване идва и си отива, това не е преживяване на Себето, защото Себето никога не идва и не си отива. Ако едно преживяване идва и си отива, то това трябва да е преживяване на ума.“

Обаче, когато говориш за преживяването, което си имал, когато си бил момче в Лахор, често казваш, че това е било пряко преживяване на Себето, което по-късно те е напуснало. Ти прекарваш двадесет и пет години опитвайки се да си го върнеш и когато получаваш последното си преживяване в присъствието на Махарши, казваш, че веднага си го разпознал като същото състояние, в което си бил, когато си бил на шест години. Не доказват ли събитията в собствения ти живот, че човек може да има временно преживяване на Себето?

Преди да прочете отговора си, Пападжи постави под въпрос някои от приетите предположения във въпроса:

 

 

Пападжи: В твоя въпрос ти казваш „преживяването, което сте имали, когато сте били момче в Лахор…“ е било „пряко преживяване на Себето, което по-късно ви е напуснало“. Изобщо не мислех за това по този начин. Първо, аз не знаех дали това беше преживяване изобщо. Без значение дали беше пряко или косвено. Що се отнася до мен, не бих могъл да кажа, че това беше преживяване изобщо.

Не знаех нищо за Себето; не знаех дали Себето е било там или не, и със сигурност не знаех нищо за преживяването му. Никога не бях чувал думи като мокша, знание, освобождаване и свобода, и ако ги бях чувал те не биха означавали нищо за мен.

После казваш: „Вие прекарвате двадесет и пет години опитвайки се да си го върнете и когато получавате последното си преживяване в присъствието на Махарши, вие казвате, че веднага сте го разпознали като същото състояние, в което сте били, когато сте били на шест години“.

Когато отидох при Махарши, аз видях много хора от цял ​​свят, не само от Индия. Те седяха с него, разговаряха с него и се наслаждаваха на неговата компания. Защо бяхме там всички ние? Това беше, защото всички разпознахме нещо специално в този стар човек, нещо, което не можехме да намерим в никой друг човек. Отначало аз не го разпознах, но скоро той ми показа кой е и ме принуди да разпозная и призная неговото величие.

Имаше нещо в него, което ме привличаше. Скоро разбрах, че това „нещо“ приличаше на преживяването, което бях имал, когато бях на шест години. Но когато бях на шест, аз не оцених стойността му. Не знаех, че това преживяване, тази свобода, е нещо много рядко и че идва само при много малък брой хора по света. То дойде при мен, без да съм го търсил и аз не оцених истинската му стойност.

Ако предложиш на много малко дете избор между банкнота от сто долара и близалка, то ще избере близалката, а не парите, защото не знае стойността на парите. Не знае, че то може да си купи хиляда близалки с това парче хартия.

Когато бях на шест, аз нямах средствата да оценя преживяването. Правилното оценяване ми беше дадено едва по-късно от Махарши. Когато седнах пред него, аз най-накрая разбрах, че това ранно преживяване, което дойде при мен без никакво усилие, е скъпоценно бижу, чиято стойност никога не съм знаел преди.

Сега ще прочета отговора, който ти дадох преди няколко месеца и ще видя дали е същият:

Отговор: По времето, когато имах това преживяване на шестгодишна възраст, аз не му придадох никаква особена стойност. Мислех си, че всички имат това естествено състояние на мир, щастие и невинност от раждането нататък. Като дете бях щастлив и вярвах, че всички деца имат същото щастие като мен. През младостта си отидох да видя няколко светци в Пенджаб и в други части на страната. Едва тогава открих, че състоянието, в което се намирах аз, бе много различно от състоянието, в което се намираха други хора. Другите говореха и цитираха от книги, но нямаха никакво собствено преживяване.

Ето какво се случва, когато отидеш в който и да е ашрам. Някой важно изглеждащ свами ще чете някоя свещена книга, но думите, които чете няма да са негово собствено преживяване. Където и да отидеш — Ришикеш, Хардвар, Тапован — ще намериш свамита, които четат и дават лекции по текстове, за които нямат никакво пряко преживяване.

Можеш да намериш такива хора във всеки ашрам в Индия. Те могат да дават красиви лекции, но думите, които говорят идват от книгите, които са прочели, а не от тяхно собствено преживяване.

Когато отидох в Раманасрамам и срещнах моя Учител, открих, че този човек е доста различен от другите светци, които бях виждал. Когато го срещнах открих, че преживяването, което бях имал на шестгодишна възраст, беше същото, в което беше и самият Махарши. Но когато бях на шест, не го оценявах или не осъзнавах колко рядко е то. Когато бях на шест, то просто дойде при мен от само себе си. След като се срещнах с Махарши аз разбрах стойността му. Аз разбрах, че това е едно много рядко преживяване, което малко хора имат.

Във въпроса си ти казваш, че съм прекарал двадесет и пет години в опити да си го върна. По-правилно би било да се каже, че аз просто не можех да опиша какво преживявах. Причината беше, че то не може да се опише. Защото каквото и да се описва, то трябва да бъде обект на зрението, звука, докосването. Мирът и щастието, които преживях не можеха да се опишат или получат от каквато и да е дейност на ума. Това, което може да се опише във времето, трябва да бъде обект на миналото, а не на настоящето.

Преживяването, което имах на шестгодишна възраст, е постоянно. То е настоящето и аз винаги живея в него.

Само преживяванията на обекти могат да бъдат описвани. Едно умствено преживяване може да бъде описано, защото такова преживяване е обект, който е преживян от субект. Всички умствени преживявания са такива. Но това е отвъд ума, така че как би могло да се опише? Как можеш да опишеш нещо, когато няма никакъв преживяващ?

Това преживяване никога не е било описвано. Никога не е било разказвано, никога не е било разкривано, никога преди не е било описвано в свещените писания. Каквото и да прочетете в свещените писания, то не е тази истина, не е това преживяване. Упанишадите и Ведите са пълни с чудесни истории и философии, но авторът Вияса е трябвало да признае най-накрая, че не е описал самата истина. Всичко, което той може да каже за тази последна истина, за това окончателно преживяване, е „нети-нети“, „не това, не това“.

Ако видиш една майка да целува детето си и да му се радва, как можеш да изпиташ това чувство на целуването и радостта, която следва, ако никога по-рано не си целувал никого? Какво ще каже тази жена, ако я попиташ какво е преживяването да целува собственото си дете? Мисля, че единственият честен отговор, който тя може да ти даде, е: „Имай си собствено дете и тогава сам ще разбереш какво е“. Ето това разбирам под „пряко преживяване“.

А какво ще кажеш за това преживяване, което е отвъд всички понятия на ума? То има едно специално качество. Ако се приближиш до човек, който има това пряко преживяване на истината, ти имаш чувството: „Има нещо около този човек, което ми дава спокойствие. Не мога да го опиша какво е, но определено го има.“

Тази сила, тази енергия, това преживяване ще те привличат и ще те карат да искаш да го преживяваш все повече и повече. Махарши имаше тази сила, но даже той не можеше да я опише. Той просто седеше тихо. Той даже не отговаряше на повечето въпроси, които му бяха задавани. За дълги периоди той игнорираше всички и всичко, просто седейки тихо с отворени очи, но без да вижда нищо. Но хората, които седяха там знаеха, че можеш да намериш мир, ако седиш в неговото присъствие. Ето защо около него се събираха хора от цял ​​свят.

Дейвид: Ти изглежда казваш, че преживяването на мир, което си имал на шестгодишна възраст, никога не те е напускало. Ако това е така, защо не си бил задоволен от него? Защо след това ти все още си търсил Бога извън себе си и защо си обикалял из Индия да търсиш Гуру, който да може да ти Го покаже?

Пападжи: Това беше поради моята невинност. Като дете ми беше казано, че мога да видя Бога със собствените си очи. Нямах причина да не вярвам на подобни твърдения, защото Самият Кришна често се появяваше пред мен и играеше с мен.

Беседите, които майка ми ми даде ме убедиха, че тези видения са нормална част от духовния живот.

Тя казваше: „Нарасимха е видял Кришна и Му е говорил. Тулсидас е говорил директно на Рам, и Рам се появил пред него. Мирабай е говорела на Кришна, танцувала е с Него, пеела Му е и е играела с Него.“

Истории като тази бяха съвсем приемливи за мен, защото аз имах свои собствени преживявания как Кришна се появява и играе с мен. Играенето с боговете и обичането им все повече и повече са много пристрастяващи. Колкото повече го правех, толкова повече исках те да се появяват и да играят с мен. Станах пристрастен към даршана на Кришна до такава степен, че целият ми живот се въртеше около намирането на начини да Го накарам да ми се яви.

Това желание, Бог да ми се явява винаги когато поисквах, никога не беше напълно задоволено, затова започнах да търся учител или Гуру, който да е виждал Самия Кришна и да може да ми Го покаже. Исках да науча от такъв учител как да накарам Кришна да се появява винаги когато пожелаех да Го направи. Пропътувах Индия надлъж и нашир търсейки такъв човек, но никой не можа да ме задоволи.

Желанието ми да видя Бога ме отведе на много места. На всяко място задавах един и същ въпрос: „Можете ли да ми покажете Бога?“ Хората или ми се разгневяваха, или се смееха на моята молба.

Но когато отидох да видя Махарши, получих съвсем различен отговор. Когато го попитах: „Виждали ли сте Бога? Можете ли да ми Го покажете?“ той просто запази мълчание. Той отказа да ми отговори. Аз не бях задоволен от неговото мълчание. Ако задам въпрос като този, отговорът би трябвало да бъде или да, или не. Аз бях гневен и отвратен, че той напълно беше игнорирал това, което за мен беше най-важният въпрос на света.

Отидох на другата страна на Аруначала и останах там за няколко дни, защото не исках да прекарвам повече време с Махарши и с неговите поклонници. В края на този период аз се отбих в ашрама, за да кажа на Махарши, че напускам града, за да започна нова работа в Мадрас. Придружителят му се опита да ме спре да вляза, защото беше неразрешеното време на деня, но Махарши му махна с ръка и ме пусна да вляза в залата му.

Аз отново му зададох този въпрос: „Виждали ли сте Бога и можете ли да ми Го покажете?“

Този път той ми даде отговор.

„Всичко, което виждаш, не може да бъде Бога. Каквото и да виждаш трябва да е обект на сетивата ти. Бог не е обект на сетивата ти. Бог е този, чрез когото всички неща биват виждани, вкусвани, докосвани и т.н., но Той Самият не може да бъде видян, защото Той е наблюдателят, а не обект на зрението.“

Това беше нещо много ново за мен. Аз не просто мислех за това; аз незабавно преживях каквото той казваше. Знаех: „Аз съм наблюдателят, а не обектите, които възприемам“.

Това преживяване, което имах, беше същото, което бях имал, когато бях малко момче в Лахор. В онзи случай също то не се случи чрез медитация. Ние просто си седяхме вечерта и пиехме студена напитка. Аз бях толкова парализиран от това откровение на вътрешно щастие, че не можех да помръдна за два дни.

Когато най-накрая можех да функционирам отново по нормален начин, аз не можех да опиша какво ми се бе случило. Семейството ми искаше да знае какво бях преживял, но аз не можех да им кажа, защото случилото се не би могло да бъде описано от никого. Аз исках да знам какво се бе случило с мен. Исках да знам „Какво е това преживяване?“ Но никой около мен изглежда не знаеше нищо за него. Затова, когато имах нужната възраст, започнах да тичам от място на място, търсейки някой, който да знае какво означава, някой, който сам го е имал, някой, който може да го докаже, като ми го покаже. Когато срещнах Махарши, за пръв път в живота си имах чувството: „Този ​​човек е виждал същото нещо, което бях видял аз. Той не може да го опише, както и аз не мога.“ Когато срещнах Махарши, аз бях задоволен, защото знаех, че най-накрая съм намерил човек, който директно знае какво е това необяснимо преживяване.

Дейвид: Често казваш, че ако един ученик има преживяване, той би трябвало да го представи на своя учител и то да бъде оценено. Това ли се случи, когато срещна Махарши?

Пападжи: Да, нещо подобно се случи. Аз самият не можех да го оценя, защото не бях квалифициран. Говорих по-рано за деца, които избират шоколад вместо стодоларова банкнота, защото не знаят истинската стойност на хартиените пари. Аз бях такъв. Имах видения и екстаз. Богове танцуваха пред мен и играеха с мен. Това бяха моите шоколади. Махарши беше този, който ми показа директно, че банкнотата от сто долара, която носех със себе си през цялото време, е по-ценна от всички близалки взети заедно. Той я оцени за мен, но не по начин, който той или аз бихме могли да опишем.

Дейвид: През целия си живот си имал способността да преживяваш истинското значение на думите, вместо просто да мислиш за тях. В детството си, когато си мислил за Кришна, Кришна се появявал. Когато си чел за кундалини в книгата на Джон Уудроф „Змиевидната сила“, си имал преживяване на кундалини. Когато си срещнал Махарши и той ти е казал да откриеш кой е наблюдателят, ти веднага си преживял наблюдателя. С този специален талант за преживяване на думи, ти просто си се нуждаел от някой, който да ти каже да погледнеш към „Аза“, за да можеш да преживееш неговата истинска същност. Това правилно описание ли е на случилото се?

Пападжи: Това, разбира се, е много вярно. Винаги когато чуя дума, аз веднага разбирам какво означава думата. Аз преживявам думата, вместо просто да мисля за нея. Току-що говорех за шоколад. Когато чуеш думата „шоколад“, това е просто дума, шум, пътуващ по въздуха. Но ако вече си опитвал шоколад, тя може да предизвика у теб вкус, аромат в устата ти. Ако кажа „кисел лимон“, може да получиш това остро, гъделичкащо усещане в устата или гърлото. Но когато изговарям думи като Бог, Кришна, Исус, Аллах или Йехова, нищо не се случва вътре в теб, защото никога досега не си имал вкуса на това, което са те наистина. Тези думи са просто символ на нещо, за което не може да се говори, и ако никога не си имал преживяването, към което посочвам, самите думи няма да ти дадат това изтръпване, онзи аромат на това, което е реално и истинско.

Прочетох Змиевидната сила за първи път, когато работех в мините [през 50-те години]. Чичото на мъжа, който отговаряше за нашия автомобилен отдел, имаше един екземпляр, но не го разбираше. Той ми го донесе и ме помоли да обясня някои от нещата, които не разбираше.

Казах му: „Не съм я чел, но ако оставиш книгата тук, ще я прегледам. Когато дойдеш отново, ще бъда в по-добра позиция да отговоря на твоите въпроси.“

Аз прегледах книгата и веднага преживях кундалини в собственото си тяло. Прочетох думите, погледнах диаграмите и веднага преживях това, към което те сочеха. Нямах нужда да практикувам нито едно от описаните там упражнения. Само четенето на думите беше достатъчно. Не мога да кажа как се случи. Всичко, което мога да кажа, е, че думите се превърнаха в мое преживяване.

Ти ме питаш дали съм преживял наблюдателя просто защото вниманието ми е било насочено към него от Махарши. Отговорът е „Да“.

Когато говоря за лимон, ти знаеш за какво говоря. Ти си виждал лимон като обект пред теб, така че можеш да ми кажеш как изглежда и даже може да се опиташ да опишеш какъв е вкусът му. Но думата „Аз“ е различна. Никой никога не го е виждал. Можеш да претърсиш цялото си тяло от главата до петите, но няма да го намериш. Можеш да погледнеш навсякъде вътре в себе си: в стъпалата, носа, краката, ръцете, главата и т.н., но никога не можеш да го намериш, защото „Азът“ не е обект. Това не е нещо, което принадлежи на теб. Това си ти ​​самият и ти никога не намираш себе си като разглеждаш нещата, които принадлежат на това себе.

Кой е собственикът на всички тези неща, които гледаш докато провеждаш това търсене? Този собственик не може да бъде описан. Но ти не се нуждаеш от никакво описание, за да знаеш кой си. Ти го знаеш пряко. Казваш си „Аз съм“ и веднага знаеш, че това е истината за това кой си. Не е нужно да го търсиш някъде, защото това е твоето пряко преживяване. Трябва ли да питаш твоето собствено Себе кой си? Ти си Дейвид Годман. До теб е Бхарат Митра. Ще питаш ли „Къде е Бхарат Митра?“ ако той седи до тебе? Ти си по-близо до собственото си Себе, отколкото до Бхарат Митра. Ще питаш ли: „Къде е Дейвид Годман?“

Това, което се опитвам да кажа, е следното: Глупаво е да се пита „Къде е Бога?“ защото ти си Самия Бог. Ти си Това. Знай го и кажи „Аз съм това, че Аз съм“. Не е нужно да питаш и то не може да ти бъде показано.

Дейвид: Когато те срещнах за първи път, ти ми каза: „Ако бях се запитал: «Кой съм аз?», когато бях на шест години, работата ми щеше да приключи още там и тогава. Но никой никога не ми беше казвал да погледна към «Аза», докато не срещнах Махарши двадесет и пет години по-късно.“

Пападжи: Да, това е много вярно. Никой никога не ми каза: „Погледни към твоя «Аз». Погледни към източника на твоите мисли.“

Ако търсиш духовни съвети в тази страна, някой ще ти каже „Отиди в храма на Хануман и Му кажи какво искаш. Ако му направиш хубаво жертвоприношение, Той може да изпълни желанието ти.“

Ето как хората си мислят, че трябва да се отнасят с Бога. Никой никога не говори за „Аза“. Никой не ти казва за източника на „Аза“. През този век единствено Махарши обяви това послание. Той каза: „Погледни към собственото си Себе и имай пряко преживяване на този, който си в действителност“. Затова толкова много хора отидоха да го видят.

Други учители казваха: „Избягай от семейния си живот. Стани йога. Отиди в Хималаите. Смени цвета на дрехите си, седи в пещера и изпълнявай някои трудни тапас за няколко години.“

Махарши, от друга страна, каза: „Продължавай с обичайното си занимание, защото отказването от него и отиването в пещера няма да ти помогне. Ако искаш да постигнеш нещо духовно, попитай се «Кой съм аз?» Открий кой си ти, като откриеш откъде идва това «аз», което си мислиш, че си.“

Бях войник в армията. Повечето хора смятат, че това не е много духовна професия, но аз бях в екстаз през по-голямата част от времето, когато бях в армията. Умът ми беше насочен към Бога, така че нямаше значение какви задължения изпълнява тялото ми. Ако имаш правилното отношение, работата ти никога няма да бъде пречка. Тъй като бях фокусиран върху Бога, дори обикновените военни дейности имаха духовно значение за мен.

В началото, когато влязох във Военната академия в Дехра Дун, аз бях научен да стоя мирно. Винаги когато чуех тази дума, аз ставах наблюдателен за всичко, което се случва вътре в мен. Следващата заповед обикновено беше: „Свободно!“ Винаги когато чуех тази конкретна команда, аз я приемах като наставление да отпусна ума и да го освободя от всички мисли. Винаги когато чуех тази заповед, аз просто зарязвах всички мисли и се отпусках във вътрешна тишина.

По-късно ни заведоха на стрелковия полигон и ни учиха как да стреляме с карабина с калибър 0.303. Трябваше да гледаме през задния мерник по такъв начин, че мерника отпред и целта, в която се целим, да са в центъра му. И тогава ни казаха: „Задръжте дъха си докато стреляте, защото ако дишате, тялото ви ще се движи и няма да поддържате целта си стабилна“.

От това аз веднага научих, че за да запази правилната цел и да уцели точно в центъра, човек трябва да е вътрешно абсолютно тих и неподвижен. Когато стрелях, аз се концентрирах върху правилното позициониране на мерниците, бях абсолютно неподвижен физически и умствено, и после натисках спусъка. Бях много добър стрелец. Всеки път, когато стрелях, от десет изстрела получавах по десет попадения точно в центъра на мишената. В моята рота имаше някои хора, които изобщо не можеха да уцелят даже мишената, защото не бяха разбрали истинското значение на инструкциите.

Дейвид: Наистина ли си можел да имаш окончателното преживяване, когато си бил на шест, без физическото присъствие на Гуру?

Пападжи: Да. Аз имах същото преживяване дори без физическото присъствие на Гуру. Всеки има това преживяване без физическото присъствие на Гуру. Гуруто просто ти дава указания как да откриеш това сам.

Новолуние в небето може да е трудно да се види. Но някой, който сам го е видял, може да каже на тези, които не са го видели: „Погледнете, на клона на това дърво стои един гарван. Вижте къде сочи пръстът ми. Зад главата на гарвана можете да видите луната.“

Ако следваш съветите, ще видиш луната, но ако задържаш вниманието си върху сочещия пръст или гарвана или клона на дървото, ти ще пропуснеш идеята на указанията, които ти се дават. Книгите, които са оставени от основателите на различни религии, и учителите, които ги разясняват, са пръстите, които сочат. Хората в крайна сметка се фокусират върху тези пръсти и не следват посоката на погледа, за да видят към какво сочат те. Никоя книга, никой човек, никоя дума не разкриват истината. Ти сам трябва да я потърсиш и да я видиш. Това трябва да бъде твое собствено преживяване, а не нещо, което си взел от някой друг.

Дейвид: Не се ли нуждаеше от тези двадесет и пет години интензивна бхакти към Кришна, за да изгориш всички твои неосъществени желания?

Пападжи: Това беше моето желание: да виждам Кришна със собствените си очи. Това желание дойде не от този живот, а от предишен. Аз се опитвах да видя Кришна дори в последния си предишен живот. В този настоящ живот аз ходих на мястото, където бях живял в последния си предишен живот. Видях храма, който бях построил там, и идола на Кришна, който бях монтирал в храма, но старото ми самадхи е било отнесено от река Тунгабхадра. Това желание не беше осъществено, затова аз имах нужда от ново раждане, за да го приключа. Всеки, който към момента на смъртта си има неосъществено желание, ще трябва да се върне отново в друго тяло, което отново ще се опита да изпълни това желание. Това ще продължи да се случва, докато не останат повече никакви желания. И когато няма никакво желание, това се нарича свобода, освобождение, еманципация. Това е краят на цикъла на раждане и смърт.

Дейвид: Беше ли ти предопределено да се срещнеш с Махарши през 1944 г. и да имаш окончателното си преживяване с него, или това можеше да се случи по-рано?

Пападжи: Ако прочетеш живота ми, ще разбереш, че това е трябвало да се случи, че съм бил предопределен да се срещна с него. За мен беше планирано да се срещна с него. Но същевременно аз мога да кажа, че не вярвам в съдбата, защото за повечето хора съдбата означава един вид безропотен фатализъм. Хората със слаб ум обвиняват съдбата за всичко, което им се случва. Моят ум никога не е бил слаб. Никога не приемах, че животът ми трябва да следва някакъв определен модел. Аз знаех какво искам и излязох да се боря за това.

Няма нужда да обвиняваш съдбата за всички неща, които ти се случват. Ако искаш да си свободен, защо ти е да мислиш дали е предопределено или не? Просто вземи решение: „Искам да бъда свободен днес. Искам да бъда свободен точно сега. Отказвам да го отлагам.“ Това преживяване ще дойде, когато откажеш да приемеш каквото и да е оправдание или причина за забавянето му.

За вас е голям късмет да бъдете тук в Лакнау. Това преживяване е налично сега и то е налично тук, в самия Лакнау. Как може да кажете, че „сега“ не е тук? Сега е винаги тук. Нито в следващия момент, нито в последния момент, нито утре, нито вчера. Между следващия момент и предишния момент има нещо, което не всеки може да види. Защо? Защото трябва да бъдеш него, а не да го видиш. Ето как откривате пролуката и оставате там. Това същество е достъпно по всяко време за всички, но вие трябва да бъдете сериозни ако искате да бъдете едно с него. Трябва да вземете решение, че няма да отлагате. Вие сега сте в много добри условия. Не пропускайте този шанс, който ви е даден. От шест милиарда души по света днес, само около стотина са тук. Такъв страхотен късмет имате! Няма да ви обезкуражавам. То ще дойде при вас, защото то е вече тук. Не е нужно да се опитвате. Точно опитването е, което ви създава проблеми. Не се опитвайте и дори не мислете. Мисленето също се нуждае от известно използване на главата ви. Не мислете и не полагайте усилие. И тогава ще видите какво ще се получи.

 

 

Когато за първи път съставих разказ за живота на Пападжи, този, който впоследствие се появи в книгата „Интервюта с Пападжи“, работех основавайки се на предположението, че духовната му кариера има начало, среда и край, и че кулминацията настъпва по време на една от ранните му срещи с Махарши. Аз подредих фактите, за да отговарят на това предположение, без тогава да знам, че самият той има напълно различно виждане за събитията от живота си. През октомври 1995 г., в отговор на друг въпрос, който му зададох в сатсанг, той потвърди също толкова категорично, че окончателното му преживяване е дошло, когато е бил момче в Лахор.

 

 

Имах пряко преживяване [когато ми беше предложена тази напитка от манго], но никой там не можеше да ми каже: „Това е истината. Нямаш нужда от нищо друго.“

Вместо това, всички ми казваха: „Мирът, на който се наслаждаваше в това състояние, дойде заради Кришна. Ако започнеш да Го обожаваш, Той ще се появи пред теб и ще те направи щастлив.“

Аз вече бях щастлив, но по някакъв начин тези неинформирани хора ме накараха да правя садхана, защото мислеха, че имам нужда от нови преживявания. Тъй като нямах никой, който да може да каже с авторитет: „Нямаш нужда от нищо друго. Остани такъв, какъвто си“, в резултат аз прекарах години в търсене на външни богове.

Нямаше промяна в моето разбиране, моето преживяване и моето убеждение, откакто бях на шест години. От шестгодишна възраст до сега, когато съм на повече от осемдесет години, няма промяна, но тази истина, това разбиране, не ми бяха напълно разкрити, докато не срещнах Махарши. Това е ролята на истинския учител: да ви покаже и да ви каже, че вие вече сте Това, и да го направи по такъв авторитетен начин, че никога да не се усъмните в думите му.

 

 

Пълният текст на този разговор ще се появи в по-късна глава, „Гуру и ученик“. Междувременно, аз ще се върна към историята на живота на Пападжи. Когато прекъснах разказа, за да започна това дълго отклонение за точната дата на просветлението на Пападжи, той беше в Раманасрамам, описвайки случилото се в деня, когато е отишъл да каже на Махарши, че вече не може да продължава със своята джапа. След това много важно посещение той се върнал да работи за британската армия в Мадрас.

 

 

След това преживяване в присъствието на Махарши, външният ми живот продължи почти както преди. Върнах се в Мадрас, продължих работата си и издържах семейството си по най-добрия начин според възможностите си. През уикендите или когато натрупвах достатъчно отпуск, аз се връщах в Тируванамалай, седях в краката на моя Учител и се наслаждавах на сияещото му присъствие. Циничният, скептичен търсач, който се беше агресивно конфронтирал с Махарши при първото си посещение, си беше отишъл завинаги. Всичко което остана, беше любов към него.

През първите няколко месеца след това посещение, аз не бях имал нито една мисъл. Можех да отида в офиса и да изпълнявам всичките си задължения, без никога да имам никаква мисъл в главата. Това беше същото, както когато ходех в Тируванамалай. Дали седях в залата с Махарши, обикалях по планината или пазарувах в града, всичко което правех се изпълняваше без никаква умствена дейност изобщо. Имаше един океан от вътрешна тишина, който никога не пораждаше дори една вълничка от мисъл. Не ми отне дълго време, за да осъзная, че умът и мислите не са необходими, за да функционираш в света. Когато човек пребивава като Себето, някаква божествена сила поема контрол върху живота на човека. Тогава всички действия се случват спонтанно и се изпълняват много ефективно, без никакви умствени усилия или дейност.

Често водех семейството и колеги от службата в ашрама през уикендите. От всички хора, които заведох, Махарши изглежда особено обичаше дъщеря ми. Тя беше научила езика тамил доста добре през времето прекарано в Мадрас, така че можеше да разговаря с него на родния му език. Те се смееха и играеха заедно всеки път, когато го посещавахме.

При едно от моите посещения, тя седна пред Махарши и влезе в нещо, което изглеждаше като дълбок медитативен транс. Когато звънецът за обяд удари, аз не успях да я събудя. Махарши ме посъветва да я оставя на спокойствие, затова отидохме да ядем без нея. Когато се върнахме, тя все още беше на същото място и в същото състояние. Тя прекара още няколко часа в това състояние, преди да се върне към нормалното си будно състояние.

Майор Чадуик наблюдаваше всичко това с голям интерес. След като преживяването й приключи, той се обърна към Махарши и каза: „Тук съм от десет години, но никога не съм имал подобно преживяване. Това седемгодишно момиче изглежда имаше това преживяване, без да полага никакви усилия. Как е възможно това?“

Махарши само се усмихна и каза: „Откъде знаеш, че тя не е по-стара от теб?“

След това силно преживяване, дъщеря ми се влюби в Махарши и се привърза много към формата му. Преди да си тръгнем тя му каза: „Ти си моят баща. Няма да се върна в Мадрас. Ще остана тук с теб.“

Махарши се усмихна и каза: „Не, ти не можеш да останеш тук. Трябва да се върнеш с истинския си баща. Отиди на училище, завърши образованието си и след това можеш да се върнеш, ако искаш.“

Преживяването оказа дълбоко влияние върху живота й. Само преди няколко седмици [септември 1992 г.] я чух да казва на някого в кухнята ни, че оттогава не е минал и ден без тя да има някакъв спомен за това събитие. Но ако я попиташ за това, тя не може да даде никакъв отговор. Ако някой я попита: „Какво се случи онзи ден, когато беше в транс пред Махарши?“, отговорът й винаги е един и същ. Просто започва да плаче. Тя никога не беше в състояние да опише или обясни, даже на мен, какво точно се бе случило.

При моите посещения в Шри Раманасрамам, аз седях в залата с Махарши, като го слушах как се справя с всички въпроси и съмнения, които поклонниците му даваха. Понякога, ако някой отговор не беше ясен, или ако не отговаряше на моето собствено преживяване, аз самият задавах въпрос. Моето обучение в армията ме научи, че трябва да продължавам да разпитвам, докато не разбера напълно какво ми се обяснява. Аз приложих същите принципи и към философските учения на Махарши.

Веднъж например, го чух да казва на посетител, че духовният Сърдечен център се намира от дясната страна на гръдния кош и че мисълта „аз“ възниква от това място и там утихва. Това не съвпадаше с моето собствено преживяване на Сърцето. При първото ми посещение при Махарши, когато Сърцето ми се отвори и разцъфна аз знаех, че то не е нито вътре, нито извън тялото. Въз основа на собственото си преживяване на Себето аз знаех, че не е възможно да се каже, че Сърцето може да бъде ограничено от тялото или локализирано в него.

Затова се включих в разговора и попитах: „Защо поставяте духовното Сърце от дясната страна на гърдите и го ограничавате до това място? Не може да има дясно или ляво за Сърцето, защото то не пребивава вътре или извън тялото. Защо не кажете, че е навсякъде? Как можете да ограничите истината до едно място в тялото? Няма ли да е по-правилно да се каже, че тялото се намира в Сърцето, а не Сърцето в тялото?“

Аз бях доста енергичен и безстрашен в задаването на въпросите си, защото това беше методът, на който бях научен в армията.

Махарши ми даде отговор, който напълно ме удовлетвори. Обръщайки се към мен, той обясни, че говори по този начин само на хора, които все още се идентифицират с телата си.

„Когато говоря за «аз», което възниква от дясната страна на тялото, от едно място в дясната страна на гърдите, информацията е за тези хора, които все още смятат, че те са тялото. На тези хора казвам, че Сърцето се намира там. Но наистина не е съвсем правилно да се каже, че «азът» възниква от и се слива със Сърцето от дясната страна на гърдите. Сърцето е едно друго име на Реалността и то не е нито вътре, нито извън тялото; за него не може да има вътре или вън, тъй като единствено то съществува. Под «Сърце» аз не разбирам някакъв физиологичен орган или сплит или нещо подобно, но докато човек се идентифицира с тялото и мисли, че е тялото, за него се препоръчва да види къде в тялото мисълта «аз» възниква и се слива отново. Това трябва да е Сърцето от дясната страна на гърдите, тъй като всеки човек, независимо от расата и религията, и на какъвто и език да казва «аз», сочи дясната страна на гърдите, за да се посочи. Това е така по целия свят, така че това трябва да е мястото. И чрез интензивно наблюдаване на ежедневното възникване на мисълта «аз» при събуждане и нейното утихване при заспиване, човек може да види, че тя е в това Сърце от дясната страна.“

Обичах да говоря с Махарши, когато беше сам или когато имаше много малко хора наоколо, но това често не беше възможно. През по-голямата част от деня той беше заобиколен от хора. Даже когато се обръщах към него с въпрос, трябваше да имам под ръка преводач, защото моят тамил не беше достатъчно добър, за да поддържа философски разговор.

Летните месеци бяха най-доброто време да го хванеш в тиха обстановка. Климатът беше толкова неприятен по това време, че идваха малко посетители. Веднъж през май, в разгара на лятото, бяхме само около петима с Махарши. Чадуик, един от петимата, се пошегува по този въпрос: „Ние сме твоите бедни поклонници, Бхагаван. Всички, които могат да си позволят да отидат на хълмовете, за да се охладят, си тръгнаха. Само ние, бедняците, останахме.“

Махарши се засмя и отговори: „Да, да останеш тук през лятото, без да избягаш, е истинската тапас“.

 

 

Да правите тапас означава да се подложите на някаква тежка форма на духовна дисциплина, за да постигнете духовен напредък. Тъй като думата тапас произлиза от санскритска дума означаваща „горещина“, Бхагаван вероятно е направил умишлена игра на думи.

Пападжи продължава:

Понякога придружавах Махарши при разходките му из ашрама. Това ми даде възможност да разговарям насаме с него и да наблюдавам от първа ръка как той се държи с поклонници и работници в ашрама. Гледах го как контролира раздаването на храната, така че всички да получават равни порции; гледах го как възразява на работници, които искаха да му правят прострация, вместо да продължават с работата си. Всичко, което правеше, съдържаше урок за нас. Всяка стъпка, която той правеше, беше сама по себе си учение.

Махарши предпочиташе да работи сдържано и незабележимо с хората около себе си. Нямаше големи демонстрации на неговата сила, а просто непрекъснато фино излъчване на благодат, което неумолимо проникваше в сърцата на всички, които влизаха в контакт с него.

Един инцидент, на който станах свидетел, илюстрира много добре финия и косвен начин, по който той работеше с нас. Една жена донесе мъртвия си син при Махарши, като постави трупа пред дивана. Изглежда момчето бе починало от ухапване от змия. Жената молеше Махарши да го върне към живота, но той умишлено игнорираше нея и нейните многократни молби. След няколко часа управителят на ашрама я накара да отнесе тялото. На излизане от ашрама тя срещна някакъв змийски чародеец, който твърдеше, че може да излекува сина й. Мъжът направи нещо на ръката на момчето, на мястото, където е бил ухапан, и момчето веднага се съживи, въпреки че беше мъртъв за няколко часа.

Поклонниците в ашрама приписаха чудотворното излекуване на Махарши, казвайки: „Когато на вниманието на джнани се постави проблем, някаква «автоматична божествена дейност» довежда до решение“.

Според тази теория, Махарши не е направил нищо съзнателно, за да помогне на момчето, но на по-дълбоко, несъзнателно ниво, неговото осъзнаване на проблема е довело до появата на правилния човек на правилното място. Махарши, разбира се, отхвърли всякаква отговорност за чудотворното излекуване. „Така ли?“ — беше единственият му отговор, когато му разказаха за драматичното възстановяване на момчето. Това беше типично за Махарши. Той никога не правеше някакви чудеса и никога не приемаше някаква отговорност за онези, които изглежда се случваха или в негово присъствие, или поради вярата на поклонника в него. Единствените „чудеса“ на които той се отдаваше, бяха тези, на вътрешна трансформация. С дума, поглед, жест или просто оставайки в мълчание, той успокояваше умовете на хората около себе си, давайки им възможност да осъзнаят кои са те наистина. Няма по-голямо чудо от това.

 

 

По това време Пападжи се среща с друг велик светец, мюсюлмански пир от Багдад. За него му било казано от професор от Аллахабад, когото бил срещнал в Раманасрамам:

Докато работех в Мадрас, получих телеграма от д-р Сайед в Аллахабад, който ме помоли да разбера дали има мюсюлмански пир, който живее на улица Линги Чети в Мадрас. Д-р Сайед беше мой приятел, когото бях срещнал в Раманасрамам. Той беше едновременно мюсюлманин и Кришна бхакта, много необичайна комбинация. Телеграмата ме информира, че трябва да попитам в къщата на Хан Бахадур Абдул Рашид, армейски контрагент работил за Чеширския полк, който тогава е бил базиран в Авади. По-късно разбрах, че д-р Сайед е научил за този човек от негов познат суфи в Пешавар. Когато неговият приятел суфи му казал, че този пир е мистик от най-висш ранг, той изведнъж почувствал силно желание да го види.

Тъй като самият аз работех за армията, аз знаех за този Хан Бахадур, човекът, от когото може да се получи информация за пира. Той притежаваше фабрика и имаше договор с армейската база в Ренигунта.

Отидох да го видя на работното му място и го слушах, докато той ми разказваше увлекателната история за това как се запознал с този пир.

„Пътувах с ван, когато забелязах един факир да върви по пътя. Предложих му да го закарам и в крайна сметка го заведох у дома си в къщата ми на улица Линги Чети. Той изглежда нямаше къде да отседне, затова му казах, че може да се чувства у дома си в моята къща. Аз си мислех, че му правя услуга, но той отказа, като каза, че никога не отсядал при никого. Изглежда той обича да стои абсолютно сам на места, където няма шанс да срещне някой друг. Имам още една къща, съседна на тази, в която живея. Там бяха някои от шивачите, които работят за моята фабрика, но освен тях къщата беше необитавана. Обясних на факира, че мога да организирам тези шивачи да вършат работата си някъде другаде, и че след като си заминат, той ще може да разполага с цялата къща за себе си. Той прие, при условие че на никого няма да бъде позволявано да влиза в тази къща, освен на него самия. Даже на мен нямаше да е позволено да вляза, след като той се премести там. Това беше странна молба, но я приех. По някакъв начин аз се чувствах привлечен от този човек и исках да му служа. Всеки ден оставям храна пред вратата му. Той я приема, но всъщност не съм го виждал от деня, в който се нанесе. Той излиза само да вземе храната, когато наоколо няма никой друг.“

Обясних целта на посещението си. „Един мой приятел в Аллахабад ме помоли да разпитам, защото иска да дойде да го види. Той изобщо среща ли се с хора? Дали да му пиша и да му кажа да дойде?“

„Не мога да кажа — отговори Хан Бахадур — Ако има късмет, факирът може да отвори вратата си за него. Той прие возенето с моя ван и се съгласи да живее в една от къщите ми. Аз считам това за мой добър късмет. Но досега той не се е съгласил да се види с никого. Дори на мен не ми позволява да дойда да го посетя.

Преди няколко седмици бях поканен на специална коледна вечеря под домакинството на губернатора на Президентството на Мадрас, сър Малкълм Най. По време на церемонията съпругата му ме попита дали има светци в града, които може да посети. Казах й за пира, който живее в тази къща, но я предупредих, че той вероятно няма да има желание да я види, тъй като никога не отваряше вратата си за никого. Тя все пак искаше да опита, затова уговорихме време да се обадим заедно на факира.

В уречения ден се качихме заедно на вратата му. Почуках, обясних кой съм и го информирах, че съпругата на губернатора на Президентството на Мадрас би искала да го види за няколко минути, за да получи неговия даршан. Нямаше отговор. Извиних се на лейди Най като казах, че някои факири са такива. От тях зависи как ще решат кого да видят и кого да избегнат.

Можете да пишете на приятеля си в Аллахабад и да му кажете всичко това. Ако все още иска да дойде, той ще знае какво да очаква, когато почука на вратата.“

Написах писмо до д-р Сайед, като му разказах цялата история. Мислех си, че моето писмо ще го обезкуражи да дойде. Обаче той не изчака писмото ми да пристигне. Той беше потвърдил от независим източник, че пирът е в тази къща, и беше напуснал Аллахабад още преди моето писмо да стигне до него. Той пристигнал на вратата ми рано на следващия ден, нетърпелив да ме придружи до пира. Аз не съм бил там, когато е пристигнал, затова жена ми му сервирала закуска. Тя му казала, че трябва да се върна от офиса си в 13 часа, но той не искал да чака толкова дълго. Появи се в кабинета ми и ме помоли веднага да го заведа да види пира.

Как бих могъл да изляза от офиса насред сутринта за такова пътуване? Казах му, че директорът ми няма да позволи такова пътуване през работно време. Без да се обезсърчава, д-р Сайед отиде да се срещне с шефа ми и някак си го убеди да ме пусне за няколко часа.

Отидох в офиса на Хан Бахадур и представих д-р Сайед като професора от университета в Аллахабад, който беше дошъл чак до Мадрас, за да се срещне с този пир. Той не беше оптимист относно шансовете ни да влезем. Той повтори историята за съпругата на губернатора, тъй като д-р Сайед все още не знаеше за тази случка и добави, че е малко вероятно мъжът да отвори вратата за нас.

Хан Бахадур ни заведе до вратата и ни остави там. Д-р Сайед почука и се представи на персийски, тъй като смяташе, че това ще докаже неговите достойнства. Той преподаваше ориенталски езици в Аллахабад и беше признат експерт по исляма. Никакъв отговор не дойде отвътре.

„Нека да почакаме малко — каза той — сега е часът за намаз. Той може да казва молитвите си.“

Двайсет минути по-късно той почука отново. Този път пирът му отговори, като извика отвътре да си върви.

Д-р Сайед не се зарадва, когато чу това. Беше направил дълго пътуване специално, за да се срещне с този човек, а не можеше дори да мине през входната врата.

„Този ​​човек не е като Махарши — оплака се той — Махарши е на разположение на всеки, който иска да го види. Този човек не допуска дори един човек да го види. Как можем да се ползваме от тези светци, ако те дори не ни допускат в тяхното присъствие? Нека се ​​върнем в дома ти. Губим си времето тук.“

Не исках да си тръгвам, без да съм видял този пир.

„Върни се в къщата ми и обядвай с жена ми. Кажи й какво правя. Дойдох да видя този човек и няма да си тръгна, докато не го видя.“

Имах чувството, че човек, който е толкова решен да избягва компания от всякакъв вид, трябва да е някой, който си заслужава да се срещне.

Д-р Сайед не беше изминал повече от няколко метра по улицата, когато пирът отвори вратата за мен. Посочих отдалечаващата се фигура на професора и обясних, че той е дошъл специално от Аллахабад, за да го види.

„Да го извикам ли обратно?“ — попитах.

„Не — каза пирът много твърдо — Той не е дошъл тук с добър мотив. Той иска да му помогна да разреши имотен спор в негова полза. Не се интересувам да срещам такива хора. Ти, от друга страна, си пир на Индия. Радвам се да срещам хора като теб.“

Той ме покани да вляза и ме помоли да седна на неговата сазенамаз — лична молитвена постелка. Поседяхме заедно в мълчание за известно време. Малко по-късно отново се почука на вратата.

„Това е моят обяд — обяви пирът — Слугата на Хан Бахадур го оставя на прага ми всеки ден по обяд. Ти трябва да ядеш с мен.“

Седнахме заедно и споделихме обяда му. По време на яденето той ми разказа историята на живота си. Първоначално той бил професор от Багдад, но в един момент изпитал желание да дойде в Индия, за да се срещне с някои от живите Учители на Индия.

„Знам за хора като Шамс Табриз от Мултан, Кабир и други велики Учители от миналото — каза той — Почувствах желание да дойда тук, за да видя дали днес Индия все още ражда такива велики Учители.“

Разказах му за Рамана Махарши и също споменах един суфи, когото бях срещнал в родния си град в Пенджаб. Той прояви голям интерес към това, което имах да кажа за Махарши, особено след като живееше толкова близо до Мадрас.

Около 15 ч. му казах, че трябва да се прибера, защото там ще ме чака моят приятел от Аллахабад. Попитах пира дали мога да дойда да го видя отново, но той беше уклончив.

„Не е нужно да идваш — каза той — Аз ще бъда с теб, винаги когато пожелаеш да ме видиш.“

Когато се прибрах вкъщи, жена ми ми каза, че д-р Сайед вече си е тръгнал за гарата.

„Той си е взел само три дни отпуск от университета си — каза тя — Имаше билет за връщане за следобедния влак. Не можеше да изчака да те види, защото това би означавало да отсъства от работата си в Аллахабад.“

Писах му, като му разказах какво се случи, след като ме остави пред вратата на пира. Той ми писа в отговор и ме информира, че казаното от пира за него е било вярно. Той участвал в спор за имот в Аллахабад. За няколко години имал работа като преподавател в университет в Англия. По време на отсъствието му някои от неговите роднини се нанесли в къщата му. При завръщането му те отказали да я освободят, въпреки че първоначално се били съгласили, че ще обитават къщата само по време на неговото пребиваване в Англия. Той искаше благословиите на пира, за да си върне къщата, поради което пирът отказа да се срещне с него.

Д-р Сайед ми писа, че е разочарован, че не е успял да се срещне с пира, но добави няколко реда за това, колко е щастлив, че аз съм успял да се срещна с друг велик светец.

Въпреки че пирът не ме насърчи да дойда отново, аз го убедих да дойде с мен, за да се срещнем с Махарши на едно от посещенията ми през уикендите. В Тируванамалай ние седяхме заедно в залата за известно време, гледайки Махарши. Само след няколко минути, пирът стана, поздрави го и излезе.

Когато го настигнах и го попитах защо си тръгна толкова внезапно, той каза: „Аз помирисах това единствено цвете в градината на индуизма. Нямам нужда да помирисвам никое друго. Сега аз съм задоволен и мога да се върна в Багдад.“

Този човек беше джнани, истински познавач на реалността. Такива същества са много редки. За тези няколко минути с Махарши той успя да се убеди, че разцъфването на джнана при индусите не се различава от най-висшето преживяване, постигнато от ислямските светци.

 

 

При честите си посещения в Раманасрамам Пападжи се сприятелил с по-малкия брат на Махарши, който често го посещавал, когато идвал в Мадрас по работа. Също така, къщата на Пападжи се превърнала в център за поклонници, които пътували до и от Раманасрамам.

 

 

Ниранджанананда Свами, известен с прякора си Чинасвами, беше по-малкият брат на Махарши и управител на ашрама. Той много ме обичаше. Винаги когато идваше в Мадрас, за да върши някаква работа от името на ашрама, той ме посещаваше за кратко в апартамента ми на улица Лойдс. Той идваше главно да върши печатарски работи за ашрама, но също така и за други дребни поръчки, като например закупуване на нови гуми за волските талиги на ашрама. Винаги го канех да обядва с мен, но той обикновено се оправдаваше с аргумента, че трябва да се върне в ашрама със следобедния влак. Когато беше време да се връща, обикновено го придружавах чак до Милапор. При една от тези разходки, докато го изпращах, той ми каза, че Махарши е дал пълните си благословии само на мен, а даже на по-малкия си брат не ги е дал.

Ходех до ашрама два пъти месечно. Събота и неделя бяха почивни дни в армейските магазини, където работех, затова обикновено ходех през уикендите. Взимах влака в събота следобед и се връщах в неделя вечерта. Това ми даваше една нощ и един ден в ашрама.

Веднъж отидох в ашрама с един мой стар приятел от Бангалор, който идваше в Мадрас да ме види. Той знаеше за финансовото ми състояние, защото жена ми му се оплакваше, че харча половината от заплатата си не само за пътуване два пъти месечно до Тируванамалай, но и за садху и гости от Шри Раманасрамам, които канех в нашия дом. Много от тях пренощуваха при мен, докато чакаха да хванат влакове за Бомбай, Делхи и други места.

Веднъж, в деня за плащане на заплатата, отидох в Шри Раманасрамам, без първо да дам пари на жена ми за наема на апартамента, за училищните такси на децата и за други домакински разходи. Имах всички тези пари в джоба си, но забравих да й ги дам, преди да тръгна. Разбрах грешката си едва на гарата, когато извадих парите си, за да си купя билета и видях, че сумата за жена ми все още е при мен. Споменах това на моя приятел от Бангалор, който пътуваше с мен.

Прекарах уикенда в ашрама. Когато се канех да замина за Мадрас в неделя следобед, си помислих: „Защо да връщам обратно всички пари със себе си?“ Вместо това ги дадох на Чинасвами като дарение за ашрама.

Моят приятел, който си тръгваше по същото време, даде дарение от 10 рупии. Когато ме видя да предавам парите си, той знаеше, че давам цялата си заплата на ашрама и че парите трябваше да се използват за всичките ми домакински разходи в Мадрас. Той каза този факт на Ниранджанананда Свами, който тогава отказа да приеме моето дарение. Чинасвами каза, че ще приеме само 10 рупии от мен, същата сума, която приятелят ми беше дал. Докато ми връщаше останалата сума, той спомена, че по онова време ашрамът нямал много разходи.

„В момента готвим само за около двадесет души — каза той — Дневните ни разходи не са много високи. Харчим само по около 80 рупии на ден, така че не се нуждаем от твоите пари.“

Много хора имаха проблеми с Чинасвами, но аз винаги се разбирах много добре с него. Неговият син, Шри Т. Н. Венкатараман, който беше председател на Съвета на настоятелите в Раманасрамам в продължение на много години, винаги когато посещавах ашрама ми казваше, че съм единственият поддръжник на баща му. Имах много добри отношения с всички настоятели на ашрама.

 

 

Съпругата на Пападжи имала други причини да се безпокои от неговото привидно нехайно отношение към парите:

В съботните вечери, ако не бях на посещение при Махарши за уикенда, ходех на плажа Марина в Мадрас и медитирах през цялата нощ. Приблизително по това време, мисля, че беше 1945 г., прочетох една история за Рамакришна Парамахамса, великият светец от Бенгал.

Той сядал край река Ганг в Калкута с купчина камъни от едната си страна и купчина монети от другата. Той хвърлял редувайки последователно монети и камъни в реката, опитвайки се да разбере дали има разлика между двете. Накрая, стигнал до заключението, че няма разлика между тях и хвърлил всичките си останали пари във водата. Духът му на отричане и пълното му пренебрежение към парите ми харесаха толкова много, че реших да му подражавам при посещенията си на плажа. Винаги когато ходех там, аз хвърлях в морето каквото и да имах в джобовете си, без дори да запазвам достатъчно за трамвайната си такса до вкъщи. В ранната сутрин си правех една дълга разходка до дома.

Една събота вечер жена ми и децата ми решиха да дойдат с мен на плажа. Щом пристигнахме й казах: „Всеки път, когато дойда тук, аз съм поразен от този велик дух на отричане. Хвърлям всичко, което имам в морето и се прибирам вкъщи пеш без нищо. Тъй като ме придружавате тази седмица, вие трябва да направите същото. Свалете всичките си бижута — вашите пръстени, гривни, обеци, гривни за глезени — и ги хвърлете в морето.“

Жена ми помисли, че съм луд, и ми го каза по недвусмислен начин. Тя обаче не запази бижутата си за много дълго. Около седмица по-късно в къщата ни имаше обир, при който бяха откраднати бижутата, с които тя бе отказала да се раздели на плажа.

По онова време ние бяхме взели апартамента си под наем от учител, който живееше на етажа под нас. Той имаше шест дъщери и момче с детски паралич, което не можеше да ходи. За едно индийско семейство това беше невъобразима катастрофа: момчето никога нямаше да работи или да намери съпруга, а бащата, нископлатен мъж, трябваше да намери шест големи зестри, за да омъжи всичките си дъщери.

Една вечер се прибирахме от един храм, където бяхме на празник на Кришна Джанмастами. Когато наближихме къщата си, забелязахме учителят да слиза по стълба от нашия балкон на неговия етаж. Влязохме вътре и открихме, че бижутата на жена ми са откраднати заедно с някои от нейните сарита.

Помислих си: „Беше ни предопределено да загубим тези бижута. Тя не искаше да ги хвърли в морето, затова дойде крадец и ги взе от нея.“

Съжалявах този човек от долния етаж. Той имаше толкова много проблеми в живота си, толкова дъщери, които да отгледа и да им намери съпрузи, и болен син, когото също да гледа.

Помислих си: „Нека задържи парите, които ще получи от бижутата. Той има нужда от тях, за да се грижи за семейството си.“

Няколко дни по-късно получих заплашително писмо от адвоката на хазяина, в което се казваше, че ако не платя дължимия наем за къщата, ще бъда изгонен. Той твърдеше, че дължа наем за дванадесет месеца, докато аз знаех, че бях платил целия си наем, включително авансово за следващите три месеца. Потърсих разписките и установих, че те също са откраднати. Без тези документи аз не можех да докажа, че изобщо съм плащал някакъв наем.

Тъй като отказах да платя пари, хазяинът в крайна сметка ме даде на съд. Обясних на съдията какво се бе случило, че всъщност бях видял хазяина да слиза от апартамента ми в деня, в който разписките изчезнаха.

„Подадохте ли си жалба в полицията?“ — попита той.

„Не — отговорих — Той е беден човек при лоши обстоятелства. Не исках да му създавам още повече проблеми. Той се нуждае от пари, за да омъжи дъщерите си, затова не се оплаках.“

Съдията повярва на моята история и отхвърли делото, но преди да ме пусне, ме предупреди, като каза: „Г-н Пунджа, внимавайте. Този вид почтеност няма да ви помогне. Тя само ще ви създаде повече проблеми.“

По-късно научих от нашите съседи, че не за първи път учителят пробвал този трик върху един от своите наематели. Тъй като не можехме да останем повече там след случилото се, ние се изнесохме възможно най-скоро. Седем дни след прекратяване на делото, единственият син на учителя почина. Не след дълго самият учител почина на петдесетгодишна възраст, след като бе ухапан от змия. Ако мамиш някого, природата няма да те остави на мира. Ще изпиташ последствията.

Попитах съпругата и децата му дали някога им е хрумвало, че семейните нещастия може да са резултат от нечестния живот, който са водили. Жена му се държеше така, сякаш не знаеше за какво говоря. Напомних й за бижутата, които бяха откраднати от апартамента ни. В нощта, когато се случи това, тя държеше стълбата за съпруга си, така че трябва да е знаела какво прави той. Тя отрече всичко. Бях се опитал да им помогна, като не подадох жалба, но те заведоха дело и ме дадоха под съд. След това, когато делото им беше отхвърлено, те продължиха да лъжат за това. Такъв е начинът на живот на света.

Този свят е една голяма самсара. Всички са уловени в нея, както честните, така и нечестните. Много малко хора осъзнават това и правят успешно усилия да избягат. Това го разбрах, когато седях на плажа и гледах как рибарите ловят рибите с мрежа и ги изкарват на брега. Две лодки с дълга мрежа между тях се движеха бавно към брега. Рибите биваха заобиколени, но те не се тревожат. Все още има много вода за тях, в която да се движат. Това е положението на всички в света. Ние сме обградени от мрежата на смъртта. Ако не направим нещо по въпроса, сме обречени да умрем, но на кого му пука, кой се опитва да избяга? Почти никой.

Книгата на Рамакришна, която четях, имаше една случка за различните реакции на рибите, които откриват, че са хванати в мрежа. Докато гледах как рибарите прибират улова си, осъзнах точността и уместността на думите му.

Има някои риби, които са толкова подозрителни, че изобщо никога няма да се доближат до мрежата. Те имат инстинктивно недоверие към нея. Има светци, които са били такива. От детството си нататък, те са отказвали на света да ги докосва изобщо. Те осъзнават опасността от нещата, които са непостоянни, и не се занимават с тях. „Мрежата не беше тук вчера. Тя е преходно нещо. Ще я избегна.“ Сукадев е бил човек, който никога не е позволил на света да го докосне.

Останалите разпознават опасността едва когато мрежата започне да се затваря около тях. В началото бягството е сравнително лесно. Преди краищата на мрежата да се съединят, човек може да изплува вън от опасност, като напусне зоната, която мрежите ще заградят. Веднага щом почувстваш натиска на мрежата, трябва да се втурнеш към свободата, иначе ще бъде твърде късно. Тези, които достатъчно рано в живота усещат, че мрежата на самсара се затваря около тях, са тези, които бързо изплуват надалеч и избягват. Рам Тирта принадлежи на тази категория. Той бил женен и имал работа като професор по математика, но усетил, че мрежата се затваря около него и изплувал в безопасност, преди да го улови.

Тези, които отлагат опита си да се освободят, по каквато и да е причина, вероятно ще открият, че са се озовали на масата за вечеря на някой друг. Когато мрежата се затваря и стяга, някои риби се държат за мрежата заради сигурност. Да се държиш за каквото и да било в рамките на самсара няма да ти помогне. Привързаностите към семейство, приятели или религиозни идеи няма да ви помогнат. Те просто улесняват смъртта да ви хване. Някои риби осъзнават голямата опасност, в която се намират, едва когато мрежата се затвори. Те правят късен опит за освобождаване, опитвайки се да прескочат мрежата. Повечето от тях не успяват. Или рибарите ги хващат докато скачат, или грабливите птици ги улавят във въздуха. Много малко успяват да прескочат мрежата и да оцелеят. Това са хората, които се пробуждат за опасностите на самсара, след като са били оплитани в продължение на десетилетия в семейството си, работата си, отговорностите си и т.н. През четиридесетте, петдесетте и шестдесетте си години малцина осъзнават затруднението си и се борят смело, за да избягат. Малцина от тях успяват, но повечето не. Останалите, голямото мнозинство, не правят нищо до последната възможна минута. Те започват да се борят едва през последните няколко секунди преди да бъдат извадени от водата. Това са хората, които го отлагат за далеч след пенсионирането си, мислейки, че първо ще се погрижат за всичките си светски дела. Детството и юношеството са най-лесните периоди за бягство. След това става все по-трудно и по-трудно.

Една нощ видях един рибар да изважда улова си на брега. Той застана на брега и пусна една или две живи риби обратно в морето. Жена му му помагаше. Не можех да разбера какво прави, затова отидох при него и го попитах защо връща рибата обратно в морето.

„За да покажем благодарността си към морето, затова че осигурява храната ни“ — отговори той.

Някои хора чакат чудо да ги спаси в последната минута. Може да се случи, но вероятно няма. По-добре е да излезеш със собствените си усилия, докато все още имаш силата, младостта и влечението да го направиш.

 

 

Пападжи нямал планове да се връща в Лиалпур, за да се види отново с родителите си, но в средата на 1947 г. политическите събития в Индия го принудили да напусне Раманасрамам. Той самият дава предисторията на заминаването си, преди да опише драматичното си пътуване до дома.

 

 

През 1947 г. британското правителство, под натиска на мюсюлманите, реши, че след Независимостта Индия ще бъде разделена. Областите с мюсюлманско мнозинство ще образуват новата държава Пакистан; останалата територия ще бъде новата, независима Индия. В северозапада, границата преминаваше приблизително от север на юг и бе разположена на изток от Лахор. Това означаваше, че семейството ми ще се окаже в Пакистан след Независимостта, която трябваше да се случи през август. През месеците преди Независимостта много мюсюлмани от Индия мигрираха в зараждащата се държава Пакистан. По същото време много индуси, които живееха в райони, които щяха да бъдат в Пакистан, ги напуснаха, за да живеят в Индия. Емоциите се засилиха и в двете общности. Индусите, опитващи се да напуснат Пакистан, биваха нападани, ограбвани и дори убивани от мюсюлмани, докато мюсюлманите, които се опитваха да напуснат Индия, биваха подложени на същото отношение от индусите. Насилието ескалира чак до там, че цели влакове с индуси, напускащи Пакистан, биваха отвличани и разстрелвани от мюсюлмани, докато в другата посока индусите атакуваха влакове от бягащи мюсюлмани и убиваха всички пътници. Не знаех нищо за всичко това, защото не ме беше грижа да чета вестници или да слушам радио.

През юли 1947 г., месец преди Независимостта, Девараджа Мудалиар, съставителят на Ден след ден с Бхагаван, се приближи до мен и ме попита от коя част на Пенджаб идвам. Когато му казах, че идвам от град на много километри западно от Лахор, той ме информира за предстоящото Разделяне, подчертавайки, че семейството ми и къщата на баща ми ще се окажат в Пакистан.

„Къде са всички членове на твоето семейство в момента?“ — попита той.

„Доколкото знам — отговорих, тъй като нямах много контакти с тях — те всички все още са в родния ми град. Никой от тях не живее на място, което ще бъде в Индия.“

„Тогава защо не отидеш да ги доведеш? — попита той — Не е безопасно за тях да остават там.“ Той ми разказа за масовите кланета, които се случват, и настоя, че е мой дълг да се грижа за семейството си като ги заведа на безопасно място. Той дори ми предложи да ги доведа в Тируванамалай.

„Няма да отида — казах му — Не мога да напусна компанията на Махарши.“

Това не беше оправдание; чувствах, че това беше вярно съвсем буквално. Бях стигнал до етап в отношенията си с Махарши, при който го обичах толкова много, че не можех да откъсна очи от него и не можех да обмислям идеята да отида на другия край на страната за неопределен период от време.

 

 

Степента на привързаност на Пападжи добре се илюстрира от една история, която той ми разказа през 1994 г.

 

 

През по-голямата част от живота на Махарши достъпът до него е бил неограничен. Поклонниците можели да влизат и да го виждат по всяко време. Но към края на живота му, когато големи тълпи идвали всеки ден в ашрама, на него му били давани няколко периода за почивка, през които никой не бивал допускан до залата с него. На мен ми беше трудно да съм далеч от неговото присъствие, затова когато вратите на залата бяха заключени, аз седях пред прозореца и гледах вътре. Диванът на Махарши беше разположен по такъв начин, че не се виждаше от прозореца, но когато той малко се раздвижваше или се протягаше, понякога беше възможно да мернеш крак или лакът. Перспективата за такова мярване ме държеше залепен за прозореца с часове. Обикновено не виждах нищо, но понякога бивах възнаграден от мярване на някой от крайниците му, който се движи. Перспективата да получа такъв даршан беше достатъчна, за да ме държи до прозореца по цял ден. Аз даже спях там през нощта. Бях толкова влюбен в неговата форма, че не исках да пропусна и най-малката възможност да виждам дори малка част от нея.

Когато ме пускаха в залата, вниманието ми винаги беше върху неговото лице. Не можех да гледам нищо друго. Понякога очите му бяха полуотворени, но през повечето време те бяха широко отворени и празни. Никога не съм виждал очи като неговите в никое друго живо същество. Само веднъж през този период, той погледна обратно право към мен. Погледна право в очите ми, очите ни се срещнаха, като любовник гледащ в очите на любимата си. Цялото ми тяло се разтресе и завибрира. Не усещах присъствието на тялото изобщо. Сълзи потекоха от очите ми и гърлото ми се задави. С часове не можех да говоря с никого.

 

 

След като не успял да убеди Пападжи да си тръгне, Девараджа Мудалиар отнесъл въпроса до Махарши.

 

 

Този ден, докато придружавахме Махарши на вечерната му разходка извън ашрама, Девараджа Мудалиар се обърна към него и каза: „Семейството на Пунджа изглежда е блокирано в западен Пенджаб. Той не иска да отиде там. Нито изглежда се интересува да се опита да ги измъкне. Независимостта е след по-малко от месец. Ако не отиде сега, после може да е късно.“

Махарши се съгласи с него, че моето място е със семейството ми. Той ми каза: „Ще има много проблеми в района, от който идваш. Защо не отидеш веднага там? Защо не отидеш и не отведеш семейството си?“

Макар че това се равняваше на заповед, аз все още се колебаех. От деня, в който Махарши ми беше показал кой съм аз, изпитвах огромна любов към него и огромна привързаност към него. Искрено чувствах, че нямам никаква друга връзка в света, освен тази, която имах с него. Опитах се да обясня позицията си на Махарши.

„Този ​​стар живот беше само един сън — казах аз — Сънувах, че имам жена и семейство. Когато те срещнах, ти сложи край на съня ми. Вече нямам семейство. Имам само теб.“

Махарши ми опонира, като каза: „Но ако знаеш, че семейството ти е сън, какво значение има ако останеш в този сън и изпълниш дълга си? Защо се страхуваш да отидеш, ако това е само сън?“

Тогава обясних основната причина за нежеланието ми да отида. „Аз съм прекалено привързан към твоята физическа форма. Не мога да те напусна. Обичам те толкова много, че не мога да откъсна очите си от теб. Как бих могъл да си тръгна?“

„Аз съм с теб, където и да си“ — беше неговият отговор.

От начина, по който говореше с мен разбрах, че той е твърдо решен, че трябва да отида. Последното му изявление беше, на практика, благословия за предстоящото ми пътуване и за бъдещия ми живот като цяло.

Веднага разбрах дълбокото значение на забележката му. „Азът“, който беше истинската природа на моя Учител, беше и моята вътрешна реалност. Как бих могъл да съм далеч от това „Аз“? Това беше моето собствено Себе, и двамата с моя Учител знаехме, че нищо друго не съществува.

Приех решението му. Направих прострация пред него и за първи и единствен път в живота си докоснах нозете му като акт на благоговение, любов и уважение. Той обикновено не позволяваше на никого да докосва нозете му, но това беше специален случай и той не възрази. Преди да стана, събрах част от праха под нозете му и го сложих в джоба си, за да го запазя като свещен спомен. Помолих и за неговите благословии, защото имах предчувствието, че това е последната ни раздяла. Аз някак си знаех, че никога повече няма да го видя.

Напуснах ашрама и се отправих към Лахор. Атмосферата там беше точно толкова лоша, колкото ми беше казано да очаквам. Ядосани мюсюлмани тичаха наоколо крещейки: „Убийте индусите! Убийте индусите!“ Други викаха: „Ние получихме Пакистан толкова лесно, нека сега нахлуем в Индия и да я завладеем! Нека я вземем с меч!“ Някои от тях всъщност имаха мечове в ръцете си, които размахваха във въздуха, докато скандираха лозунгите си.

Отидох до гарата и си купих билет за родния ми град. Намерих място в почти празен вагон, сложих чантите си там и излязох да пия едно питие на щанда за чай на перона.

Изненадан, че намерих влака толкова празен, попитах един от минувачите „Какво става? Защо влакът е толкова празен?“

Той ми обясни причината. „Индусите не пътуват повече. Те се страхуват да отидат, където и да било с влак, защото тук са малцинство. Толкова много пътници във влак са убити, че никой не иска да пътува повече по този начин.“

В онези дни на насилие индусите и мюсюлманите пътуваха в отделни вагони, за да могат да се защитават взаимно в случай на проблеми. Почти празните вагони, които гледах, бяха тези, заети от индуси.

И тогава вътрешен глас, гласът на моя Учител, ми каза: „Отиди и седни с мюсюлманите в тяхното отделение. Там нищо няма да ти се случи.“

На пръв поглед това изглеждаше добра идея, но имах съмнения относно способността си да заблудя пътуващите с мен мюсюлмани да повярват, че съм един от тях. Освен че бях облечен много различно, ушите ми бяха пробити — нещо, което мюсюлманите не правят. Имах и много забележима татуировка „Ом“ от външната страна на едната ми длан. Аз произхождах от общност на брамини индуси, които смятаха, че всички мюсюлмани са замърсени и нечисти, защото ядат говеждо месо. Всеки, който искаше да влезе в нашата къща, трябваше първо да покаже външната страна на дланта си. Всички местни индуси там имаха татуиран „Ом“; мюсюлманите нямаха. Индусите биваха допускани; мюсюлманите не.

Вслушах се в гласа и седнах с мюсюлманите. Никой не възрази или постави под въпрос правото ми да бъда там. Разговаряхме помежду си за обикновени неща и когато те от време на време избухваха в скандирания „Убий индусите! Убийте индусите!“, аз се включвах. Някъде в провинцията влакът беше спрян от мюсюлмани и всички пътници в индуските вагони бяха застреляни. Никой не ми обърна внимание, въпреки че поне за моите собствени очи аз очевидно бях индус.

Слязох от влака, когато стигнах в Лиалпур и взех една тонга от гарата, но когато разбрах, че шофьорът е мюсюлманин, не посмях да му кажа къде живея. Вместо да му кажа да ме закара в Гуру Нанак Пура, мястото, където живееха родителите ми, аз му казах да ме остави в Ислям Пура. Извървях последните два километра до къщата си по безлюдни улици. Когато стигнах до дома си, той беше заключен и залостен, както всички останали къщи в района. Почуках силно, но никой не отговори. Накрая баща ми се появи на покрива и поиска да разбере кой съм.

„Това е синът ти, Харбанс! — извиках в отговор — Не виждаш ли? Не разпознаваш ли гласа ми?“ [Харбанс е името, с което родителите на Пападжи се обръщали към него.]

Той ме позна и показа своето удивление от завръщането ми. Той знаеше, че семейните ми задължения никога не са заемали високо място сред приоритетите ми.

„За какво си се върнал? — попита той малко скептично — Пенджаб гори. Индусите са убивани навсякъде. Както и да е, как успя да дойдеш до тук? Влаковете продължават ли да се движат?“

„Да — обадих се аз — влаковете все още се движат. Така дойдох тук.“

Баща ми помисли известно време, преди да вземе важно решение.

„В такъв случай — каза той — трябва да изведеш семейството от Пенджаб и да ги настаниш някъде в Индия. Ако влаковете все още се движат, мога да получа железопътни пропуски за всички вас.“

По време на обсъжданията, които последваха, баща ми спомена, че заместник-комисарят на областта е бил мой стар армейски приятел. Тъй като и двамата мислехме, че той може да ни помогне по някакъв начин, отидохме да се срещнем с него на следващия ден. Представих му баща си и му разказах за нашата ситуация и планове. Той се съгласи да постави полицейски охранител пред дома ни, за да ни предпази от разбойническите банди, които обикаляха квартала. Като брамини индуси, ние щяхме да бъдем главна цел на банди като тези.

На следващия ден, снабдени със съответните пропуски, аз изведох тридесет и четири членове на моето семейство, от тях почти всички жени, от Западен Пенджаб в Индия. По време на пътуването ни станахме свидетели на много убийства. До Лахор бяха убивани индусите. След Лахор сикхите убиваха мюсюлманите. Навсякъде имаше ужасни сцени.

Махарши ме беше изпратил в Пенджаб да изпълня дълга си. Това беше типично за него, защото той никога не позволяваше на своите поклонници да изоставят семейните си задължения.

С думите: „Аз съм с теб, където и да си“, той ме изпрати, за да изпълня задълженията си.

Когато за първи път чух тази забележка, аз оцених само нейното философско значение. Не ми беше хрумнало, че и физически ще бъда под неговата грижа и закрила. Обаче това очевидно бе така. Той ми беше казал къде да седна във влака. В продължение на много часове след клането бях седял неразпознат в мюсюлмански вагон, въпреки че имах белези, които ме идентифицираха като индус. В обстановка на пълна анархия бях осигурил места за голям контингент от семейството си и ги изведох вън от опасност с последния влак, който изобщо някога тръгна от Лахор за Индия. След Независимостта трансграничните железопътни линии бяха демонтирани и самата граница беше затворена. Благодатта на Учителя ни защити и предпази всички нас от нараняване.

Заведох семейството си в Лакнау, защото там имах приятел от армейския си период, на когото знаех, че мога да разчитам за помощ. През първия месец отседнахме при него в Нака Хиндола, който е близо до гара Чарбагх, но беше прекалено пренаселено за двете ни семейства, затова през септември 1947 г. заведох всичките си роднини в една нова къща в Нархи. Даже там беше много пренаселено: над тридесет от нас трябваше да живеем в четири стаи. Тази къща беше моят постоянен дом в продължение на много години. Един по един роднините ми се преместваха в други къщи и други градове, но аз останах там със семейството си до 1990 г.

Родителите ми останаха в Пакистан до след Разделянето, но животът там скоро станал непоносим. Нашето семейство притежаваше няколко съседни къщи на улица в Гуру Нанак Пура, но те скоро били превзети от мюсюлмански бежанци. На родителите ми било позволено да задържат една стая в една къща. Когато протестирали им било казано, че една стая е достатъчно място за живеене на двама души. Хората, които незаконно се нанесли, знаели, че никое мюсюлманско правителство никога няма да ги изгони. Накрая родителите ми потърсили помощта на заместник-комисаря, който им беше предложил закрила по време на краткото ми посещение, и той се погрижил те да отлетят до Индия. Преди да се качат на самолета всичките им притежания били откраднати от пакистанските служители, които отказали да им позволят да вземат каквото и да било със себе си. Даже личните бижута на майка ми били откраднати. Пристигнали в Лакнау само с дрехите на гърба си. Не успях да се свържа с тях след моето заминаване от Лиалпур, затова те нямали представа къде съм. Те даже не знаели дали останалата част от семейството им са живи или мъртви. Накрая те ни открили, като попитали в правителствения офис, където бежанците имигранти можеха да оставят своите имена и адреси. Бях оставил адреса си в Нархи там, в случай че те се появят в офиса да ни търсят. Първоначално те се преместиха в къщата в Нархи с нас, но тъй като там беше толкова пренаселено, скоро им намерих отделна къща на Бътлър Роуд, малко извън града на брега на река Гомти.

След две години семейството ми започна да се дели и да се разотива в различни посоки. Сестрите ми, свекървите им и няколко други членове на семейството се преместиха в други градове в Северна Индия. Жена ми и децата ми, родителите ми и двамата ми братя продължиха да са с мен в Лакнау. Двамата ми братя започнаха колеж в Лакнау и решиха да останат там докато не завършат.

Не можеше и дума да става за връщане при Махарши, защото аз бях единственият член на семейството, който имаше някаква квалификация да работи в Индия. Поех отговорността за семейните дела и се ангажирах да изхранвам, обличам и издържам тази огромна група бедни бежанци. След като бях слушал Махарши в продължение на няколко години, аз знаех наизуст съвета, който той винаги даваше на главите на семейство: „Пребивавай като Себето и върши своите задължения в света, без да се привързваш към тях по никакъв начин.“ През следващите няколко години имах широки възможности да живея тази философия.

Трябваше да работя денем и нощем, за да поддържам семейството си. Винаги съм бил голям, силен мъж, но въпреки това преживях изтощително, тежко време, опитвайки се да се справя с всички нужди и очаквания на тридесет и четири души на моя издръжка, всички ние изпаднали в нужда в една чужда земя. Семейството ми не изпитваше нужда да прави икономии, което хич не облекчаваше ситуацията. В редките случаи, когато се прибирах вкъщи, намирах къща, пълна с жени, които пият чай и пържат планини от пакори [пържени в дълбока мазнина вкуснотии]. Спомням си, че почти всяка седмица им купувах 18-килограмова кутия с олио за готвене.

 

 

Едно от ранните работни места на Пападжи било продавач в магазин за спортни стоки, разположен в Хазрат Гандж, главният търговски център в Лакнау. По-късно, обаче, той получил по-добра работа за демонстрация и продажба на селскостопанска техника за чуждестранна фирма, наречена Алис Чалмърс. Тази работа го отвела из целия щат Утар Прадеш, въпреки че бил базиран главно в Басти, централно управление за областта, разположено на изток от Лакнау. Той трябвало да закарва машините и оборудването на неговата фирма в селата от неговата област и да демонстрира тяхната полезност пред местните фермери. Това била лесна работа за него, тъй като той бил придобил обширни познания за тежката техника през периода си в британската армия.

При една от командировките си той имал необичайна среща с напълно непознат човек, който дошъл при него, търсейки видение на Бога:

 

 

Бях назначен в Басти да демонстрирам плугове, трактори и други земекопни машини. Фирмата, в която работех, се опитваше да ги продава на фермери отглеждащи тръстика. Един ден бях повикан от директора ми да присъствам на конференция в Лакнау. Пътуването ми дотам премина през Айодхия, родното място на Господ Рам. През този град тече река Сарию, но в онези дни нямаше мост. Пътниците трябваше да прекосят реката с лодка. Когато слизах на другия бряг, видях млад мъж да стои на брега на реката. Той се приближи до мен и каза, че ме е чакал там цял ден и е много щастлив, че най-после съм дошъл. Погледнах го, но той не приличаше на никого, когото бях виждал преди. Той се представи като лекар от Гуджарат.

„Аз съм бхакта на Рам — започна той — Един астролог в Сурат ми каза, че всеки, който отиде в Айодхия и прекара един месец непрекъснато напявайки мантри за Рам, всяка година в продължение на шест години, ще срещне Рам в човешка форма.“

Той ме отведе настрана и ме помоли да седна на една дървена пейка. Това бяха пейките, които свещениците използваха, когато отиваха на брега на реката, за да извършват религиозни церемонии.

„Това е последният ден от последния месец — каза той — От шест години идвам тук и напявам мантрата на Рам. Днес трябва да видя Рам. Ако не го видя, за мен няма да остане нищо друго да направя, освен да предложа това тяло на реката. Взех решение, че ако Рам не ми се появи днес, аз ще се удавя в тази река.“

Не виждах какво общо има това с мен, затова му казах: „Аз съм просто механик, който работи за фирма в Басти. Бях извикан да присъствам на среща в Лакнау. Не мога да ти помогна. Не знам нищо за Рам. Това не е моя работа. Не мога да изисквам Рам да се появи пред теб. Тук, в Айодхия, има много светии и свами. Това е голям център за поклонение. Може би трябва да отидеш и да потърсиш някой, който може да ти помогне.“

Дори му предложих няколко имена и адреси, но той отказа да бъде отблъснат от твърдението ми, че съм невеж по духовните въпроси.

„Един глас в сърцето ми каза, че ще има някой в ​​този курс на лодката, който може да ми покаже Рам. Този глас ми каза, че той ще бъде облечен в кхаки и че ще кара мотоциклет. Вие сте единственият човек, който отговаря на това описание. Гласът ми каза, че трябва да изчакам този човек, защото той е този, който би ми показал Рам.“

Аз станах да си тръгвам, обяснявайки му докато вървях, че трябва да си тръгна, преди да е станало тъмно. Когато ме видя да си тръгвам, той скочи в реката и нагази навътре докато водата не покри главата му. Започна да се мята наоколо и видях, че вероятно ще се удави, ако не направя нещо, за да му помогна. Скочих в реката с всичките си дрехи и доплувах до него. Нямаше време да се съблека, защото главата му вече беше изчезнала под водата веднъж. Хванах го и се опитах да го върна на брега, но той не искаше да бъде спасен.

Той се мъчеше да се освободи от хватката ми и ми извика: „Ти трябва да ми покажеш Рам! Трябва да обещаеш да ми покажеш Рам! Ако не го направиш, никога няма да се върна на брега на реката! Ти си последният човек, когото ще видя на този свят! Ако не можеш да ми покажеш Рам, ще се удавя и ще Го видя във Вайкунта! [индуското небе, където живее Рам]. Не мога да продължа да живея, без да Го видя!“

„Това е самоубийство — казах — Ако умреш по този начин, няма да отидеш във Вайкунта. Ще получиш много лошо прераждане, ако изпълниш заплахата си.“

„Не ме интересува! — извика той — Днес е денят! Ако не видя Рам през следващите няколко минути ще се удавя! Ти си единственият човек, който може да ми помогне. Покажи ми Рам или ме остави да умра!“

Приех искането му, защото нямаше друг начин да го извадя от реката.

Няколко минути по-късно се върнахме на брега, целите вир-вода и опитващи се да си поемем дъх. Той се обърна към мен и каза: „Сега трябва да изпълниш обещанието си. Ако не го направиш или не можеш да го направиш, аз ще се върна в реката да се удавя.“

Изправен пред този много реален ултиматум, знаех, че трябва да се опитам да му помогна да види Господ Рам. Помолих го да седне. Когато той се успокои, го погледнах и казах: „Самият Рам стои пред теб. Не виждаш ли сам, че Той е там?“

Изведнъж той Го видя. Лицето му се преобрази, осветено от някакво преживяване на видение. Той се хвърли на земята и многократно направи прострации както пред мен, така и пред видението на Рам, което виждаше. Когато най-накрая стана, той обяви, че иска да прекара остатъка от живота си в служене на мен. Каза ми, че амбицията, която е имал цял живот, е била изпълнена и че като израз на своята благодарност иска да посвети остатъка от живота си на служене на мен.

Не исках неговото служене и не исках някой да ме следва наоколо до края на живота ми. Вместо това предложих той да извърши малка церемония, за да покаже своята благодарност, след което да се разделим и всеки да си върви по пътя.

Той имаше една малка чанта, тенджера за готвене и екземпляр на Рамаяна със себе си. Когато го попитах къде е отседнал в Айодхия, той ми показа един изоставен храм близо до неизползван вир за къпане. Реката леко бе променила своето течение, оставяйки тази яма висока и суха.

Позволих му да направи Гуру пуджа с вода, която беше донесъл от Сарию. Той направи три прострации в края на церемонията, след което отново ме попита дали може да ме придружи и да ми служи. Отново отказах.

„Не мога да те взема със себе си — казах — Остани тук и празнувай. Дългогодишното ти желание най-накрая беше изпълнено. Повикай някои брамини и бедни хора, и ги нахрани, за да покажеш своята благодарност. Остани тук още няколко дни, почитайки Рам в този храм. След това се върни при семейството си и им разкажи как Рам ти се е явил тук, в Айодхия.“

Приготвих се да си тръгвам, но мъжът ме хвана и каза жално: „Но аз дори не знам кой сте. Къде живеете? Как мога да ви намеря отново?“

Не исках този човек да ме следва наоколо до края на живота ми, затова му казах: „Никога не давам адреса си на никого. Ако искаш да служиш на някого, служи на Рам.“

Оставих го там, взех мотора си и продължих с пътуването си до Лакнау.

 

 

Странни срещи като тази щели да станат характерни за учителската кариера на Пападжи през следващите години. Търсачите се оказвали насочвани към него и в негово присъствие те имали необикновени преживявания. Тези, които искали да видят Бога в определена форма, Го откривали да се появява във видение, докато тези, които имали силно желание за духовна свобода, често имали пряко преживяване на Себето. В никой случай Пападжи не давал някаква садхана или практика. Тези забележителни преживявания се случвали просто защото поклонникът е бил в неговото присъствие.

Тъй като тази среща в Айодхия е най-ранната от този тип, която успях да запиша, аз попитах Пападжи кога е започнал кариерата си като Гуру, очаквайки той да даде някаква дата през 40-те години. Отговорът му беше много изненадващ:

 

 

Кариерата ми на Гуру започна още когато бях момче на четиринадесет. Една жена, която беше наша съседка, попита майка ми: „Защо лицето на сина ти сияе и грее като на йога?“ Даже в онези дни други хора можеха да видят, че нямам обикновено детство. Тази жена беше достатъчно интелигентна, за да предусети причината за различния ми външен вид. Тя ме питаше дали правя някакъв вид джапа и дали лицето ми не грее в резултат на това. Ако практикуваш йога, лицето ти ще започне да сияе. След известно време не можеш да го скриеш от други хора.

Директорът на моето училище веднъж дойде в къщата ми. Той събираше дарения от родителите на всички ученици, които посещаваха неговото училище. Докато седеше в нашата къща, той ме изучаваше внимателно. Той също така каза, че приличам на йога, и искаше да знае какви упражнения правя.

След Разделянето този човек също дойде и се установи в Лакнау. Срещнах го докато се разхождах по Хазрат Гандж няколко години по-късно. Направих прострация пред него на улицата, защото това е начинът, по който изразяваме уважение към нашите стари учители. Той беше много изненадан от поведението ми, особено след като беше чул, че съм станал велик йога.

Той ми каза: „Когато говоря с приятелите си за учениците, на които съм преподавал, те искат да знаят колко от тях са имали успешна кариера. Казвам им: «Някои от тях станаха съдии, а двама от тях станаха посланици, но също така се гордея, че съм произвел един велик йога». Тогава им разказвам за теб.“

Това беше същият човек, който беше отказал да ме бие с пръчка, след като бях имал дълбокото преживяване в училище, след чуването да се напява „Ом шанти, шанти, шанти“ по време на сутрешните молитви.

 

 

В англо-ведическите училища Даянанда е традиционно учениците да поздравяват учителите си всяка сутрин, като докосват нозете им в знак на уважение. Пападжи просто бил поздравил стария си учител по начина, по който винаги го е правил в миналото.

Говорих със Сивани, дъщерята на Пападжи, относно твърдението му, че е започнал кариерата си на Гуру докато още е бил в ранна тийнейджърска възраст.

„Най-ранните ми спомени за него — отговори тя — са от 1940 г., когато бях на около пет. Даже тогава имаше постоянен поток от хора, които идваха да го видят за духовни съвети или сатсанг. Където и да живеехме, хора винаги се стичаха в къщата по всяко време на деня и нощта. Целият му живот беше такъв.“

Пападжи потвърди, че учителската му кариера е започнала от много ранна възраст, в отговор, който той даде на Риши, финландски телевизионен журналист, който го интервюира през февруари 1995 г.:

 

 

Риши: След вашето просветление вие сякаш продължихте с нормалния си живот. Защо не започнахте незабавно да помагате на други, които все още страдат?

Пападжи: Аз продължих обичайния си живот, но вече имаше различно отношение към него. Знаех, че всичко, което правя, се извършва автоматично, че не се прави от мен, докато имам наум постигането на някакъв резултат. Когато се извършват действия без никаква мисъл за бъдещо възнаграждение, има едно състрадание и една светлина, които се предават на всички наоколо. Блаженството и мирът, които такъв човек усеща, автоматично се предават на други хора. Човек не трябва да излиза с идеята: „Ще направя това или онова, за да помогна на други хора, които страдат“. Това е действие с идеята за възнаграждение и то не помага на никого.

Ти казваш: „Защо не започнахте незабавно да помагате на други, които все още страдат?“ Аз започнах даже още когато бях малко момче, когато жените от моето село идваха в къщата ни, за да пеят техните Кришна бхаджани. Не е нужно да се обличаш в оранжево и да си пуснеш дълга брада, за да помагаш. То може да се прави много дискретно. Моите обикновени дрехи и нормалната ми работа бяха добра маскировка за мен. Те държаха много хора надалеч и ми позволиха да работя ненатрапчиво.

 

 

Пападжи изнасял духовни лекции в ранните си тийнейджърски години, което може би е една от причините той да датира учителската си кариера от тази епоха, но с изключение на баща си, той изглежда не е имал поклонници, които са го смятали за Гуру, до 1940-те години. Най-ранният, на когото попаднах, беше мюсюлманският професор д-р Хафиз Сайед, когото Пападжи срещнал в Раманасрамам в средата на 40-те години. Това е същият човек, който искал от Пападжи да го заведе да види пира в Мадрас. Връзката започнала с необикновена, предопределена среща:

Бях отседнал в Шри Раманасрамам с жена си и децата си. Децата ми си играели пред залата, където седял Махарши, когато д-р Сайед излязъл и ги видял.

Той ги попитал: „Къде е баща ви?“

Те отговорили: „Той отиде в къщата, която наехме в нивите“.

„Можете ли да ме заведете при него? — попитал д-р Сайед — Не знам къде е това. Искам да се срещна с него.“

Той влезе в къщата ми няколко минути по-късно. Предложих му чай и го поканих да дойде на обяд по-късно, но той не прие. Каза, че неговият готвач вече му е приготвил храна в собствената му къща и че трябва да се върне навреме, за да я изяде.

„Но можете да дойдете на чай с мен този следобед — каза той — Елате в пет часа, защото има нещо интересно, което искам да обсъдя с вас.“

Приех поканата и няколко часа по-късно взех цялото си семейство в къщата на професора.

След като чаят свърши, д-р Сайед премина към основния въпрос на срещата. „Вярвате ли в астрологията?“ — попита той.

Отговорих: „Не, не вярвам“.

Той продължи като ми каза, че мюсюлманите също не трябва да вярват на това, но наскоро се било случило нещо, което го накарало да преразгледа своите възгледи.

„Сега не съм толкова сигурен — започна той — Може би до известна степен вярвам в това, но не съм напълно убеден.“

Той ми показа хороскоп, който е бил изготвен за него на санскрит. Беше преведен на английски от д-р Радхакришнан, видния философ и учител, който по-късно стана президент на Индия. Д-р Сайед е познавал д-р Радхакришнан, когато са работили заедно в университет в Англия. Д-р Сайед е бил персийски специалист, докато д-р Радхакришнан е преподавал сравнителна религия. Хороскопът бил дошъл от колекция на Брихат Нади. Това е много мистериозна и древна школа по астрология.

Преди много векове някои индийски мъдреци, за които се твърди, че били водени от риши Брихат, записали хиляди лични хороскопи за хора, които ще се родят в далечното бъдеще. Всички те били във формата на ръкописи върху палмови листа. Има няколко места в Индия, които твърдят, че имат копия на всички тези предсказания. Човек може да отиде там и да провери дали там се съхранява собствения му хороскоп. Има едно надеждно място в Хошиарпур в Пенджаб, има и други центрове, които имат копия, но много от местата, които рекламират тези листа днес, са мошенически. Д-р Сайед трябва да е намерил една от редките автентични колекции, защото предсказанието, което ми показа в този ден, беше удивително точно.

Предсказанието започваше с това, че д-р Сайед е бил индус в последния си предишен живот и че е бил ученик на известен древен Гуру. Той бил извършил някакво действие, което много ядосало този Гуру.

Гуруто го проклел, с думите: „В следващия си живот ти ще се родиш като мюсюлманин, но любовта ти към индуизма и любовта ти към Кришна ще останат с теб.“

Това обясняваше странната смесица от вярвания, които имаше д-р Сайед. Макар че бил мюсюлманин по рождение и макар че много харесвал всичко, свързано с ислямската традиция, той също така бил и Кришна бхакта, който носел със себе си миниатюрно издание на Бхагавад Гита в джоба на гърдите си. Той също така беше станал ученик на Рамана Махарши, нещо, което никой ортодоксален мюсюлманин не би направил.

Този хороскоп казваше, че в настоящия си живот той ще отиде във Вриндаван и ще получи инициация от свами, наречен Баба Харидас. Според хороскопа, този Харидас в последния си живот е бил съученик на Сайед при неговия Гуру. Когато на д-р Сайед било дадено това предсказание, той вече бил отишъл във Вриндаван и бил получил посвещение от този свами. Имаше още една връзка от миналия му живот. Хороскопът казваше, че друг от неговите Гуру-бай [съученици] ще се роди като съвременник на д-р Сайед, ще се казва Никсън и ще промени името си на Кришна Прем. По онова време имаше един англичанин на име Никсън, който беше велик Кришна бхакта. Той бил дошъл в Индия, установил се в Алмора и станал учител, след като променил името си на Кришна Прем. Д-р Сайед също познавал този човек, тъй като те за известно време били в един и същ университет.

Точните предсказания не свършваха с това. По-нататък в хороскопа беше посочено, че през 1932 г. д-р Сайед ще се срещне с Рамана Махарши и ще го приеме за свой Гуру. Това била годината, в която д-р Сайед за първи път се срещнал с Махарши. Имаше още едно предсказание, която тепърва трябваше да се сбъдне. На листа беше посочено, че през 1944 г. д-р Сайед ще се срещне с човек на име „Хариваншлал“, който в крайна сметка ще стане неговият последен Гуру. Д-р Сайед беше малко озадачен от това предсказание. Годината, в която ми го показа беше 1944-та, но той нямаше представа кой е Хариваншлал, нито къде може да бъде намерен. Освен това, той не търсеше нов Гуру. Той беше напълно удовлетворен от Махарши.

Когато видях името си „Хариваншлал“, написано на страницата, замълчах. Не му казах, че това е моето собствено име. В онези дни хората в ашрама ме познаваха само като г-н Пунджа от Пенджаб. Никога не бях казвал на никого, че малкото ми име е Хариваншлал.

Това предсказание също се сбъдна. Д-р Сайед стана много привързан към мен и в крайна сметка той стана мой ученик. След смъртта на Махарши през 1950 г., той често ме посещаваше в горите на Карнатака и аз често го посещавах в дома му в Аллахабад. Той живееше на Граждански линии № 2, Аллахабад, адрес, който беше доста близо до този, на друг мой ученик. Този друг ученик беше служител в Провинциалната държавна служба, който по това време беше назначен в Джханси като съдия. Когато беше в Аллахабад, той отсядаше в колония, наречена Алън Гандж.

През 50-те години аз работех в различни части на Карнатака. На всеки шест месеца д-р Сайед идвал в Бангалор и питал директора на моята фирма къде съм. Д-р Сайед беше смятан за нещо като ВИП, защото познаваше много важни хора в Индия, затова директорът на моята фирма винаги му даваше кола да го закара в която и да е част от гората, в която работех. Той даже изпращаше готвач и малко храна, за да мога да угощавам своя гост подобаващо. Д-р Сайед обикновено прекарваше около месец с мен и след това се връщаше към преподавателската си работа в университета в Аллахабад.

Д-р Сайед беше обявил, че аз съм неговият Гуру, дори докато Махарши беше все още жив. Много от хората в Раманасрамам не харесаха това. Един от тях, г-н Босе от Бенгал, беше особено критичен. Д-р Сайед обикновено отговаряше с цитиране на една персийска поговорка:

Тифале мариям хуа каре кой, мере марц ки дуа каре кой

Това означава: „Дори и Исус да е, синът на Дева Мария. Ако не е помогнал лично на мен, какво ме ползва това?“

Много други стари поклонници на Бхагаван ме посетиха или в Лакнау, или в горите на Карнатака: С. С. Коен, Дилип Кумар Рой, Б. М. С. Найду и няколко други. Но д-р Сайед беше този, който имаше най-силната връзка.

Когато пристигнах в Лакнау от Лиалпур, писах на д-р Сайед, за да му кажа къде съм. Той дойде веднага, като доведе със себе си Сароджини Найду, една от най-известните поетеси в Индия. По това време тя беше губернатор на Обединените провинции, щатът, който по-късно бе преименуван на Утар Прадеш. През следващите години д-р Сайед ме посещаваше редовно в Лакнау и аз се стараех да го виждам всеки път, когато посещавах Аллахабад.

 

 

Пападжи започва да дава редовни сатсанги в края на 40-те години и скоро придобива репутацията на динамичен учител, който предизвиква незабавни резултати. Някои от местните хора в Лакнау започнали да го посещават редовно и даже няколко чужденци намерили своя път до вратата му.

 

 

Чужденците за пръв път започнаха да ме посещават в края на 40-те години, но някои от първите, които дойдоха, не знаеха много английски или друг индийски език, който знаех. Спомням си един холандец, който пристигна през 1948 г., без да знае английски изобщо. Една жена от Австрия превеждаше въпросите му като му говореше на немски, но той дори и немски не знаеше много добре. Беше трудна работа да се опитам да разбера какво иска.

Едно испанско момче дойде около 1950 г. Той също не знаеше никакъв английски. В онези дни събирах речници, защото трябваше да науча много езици през работните си дни. Намерих един испано-английски речник в колекцията си и му го дадох. С помощта на тази книга той успя да се изрази много бавно и много зле.

Когато не съм бил в стаята, един от моите индийски ученици го попитал: „Как можеш да говориш с Учителя и да получиш нещо от него, ако нямате общ език?“

Изглежда той отговорил по обичайния си измъчен начин: „Даже да знаех неговия език и той да знаеше моя, той не би могъл чрез думи да ми предаде това, което имам нужда да знам. Дойдох тук за различен вид предаване. Дойдох, за да почувствам неговия мир и любов. Ние не се нуждаем от общ език за това. Аз мога да почувствам тези неща, въпреки че не можем да си говорим много добре.“

Учениците бяха изумени от разбирането, показано в неговия отговор. Испанецът остана и в рамките на около месец успя да проговори английски достатъчно добре, за да бъде разбиран.

 

 

Една от първите чужденки, които го намерили, била германка на име Тони, която била първата от дълга поредица жени, които се опитали да се прилепят към Пападжи.

 

 

След разделянето на Индия през 1947 г., аз напуснах Лиалпур и отидох в Лакнау с голям контингент от семейството ми. Не всички от нас дойдоха. Някои от жените и родителите ми останаха в Пакистан. Към петнадесети септември те можеха да се присъединят към мен, защото си бях намерил работа и им бях подготвил място за отсядане. В онези дни на всички бежанци от Пакистан беше давана първа преференция за работа и специални дажби от плат, захар и други стоки. Баща ми имаше късмета да получи временна работа в Министерството на информацията и радиопредаването. До офиса му имаше един супермаркет, чийто собственик имаше много интересна житейска история.

Родителите му го били изпратили в Берлин да учи право, но когато завършил, той осъзнал, че не се чувства вдъхновен да се занимава с тази професия, въпреки че тя би била много престижна. Докато се обучавал в Берлин, той се бил влюбил в момиче на име Антоанета, която той наричаше Тони.

Баща ми се срещнал с Тони при едно от посещенията си в магазина на съпруга й. Поговорил с нея за мен, обяснявайки, че съм ученик на Рамана Махарши, южноиндийски Гуру. Тони била любопитна да се срещне с мен, затова помолила баща ми да я заведе в къщата ми в Нархи.

Тя дойде в нашата къща и седна на един от диваните в предната стая. Баща ми ни остави сами, защото трябваше да отиде и да се заеме с работата си. Когато започнахме да говорим, скоро стана ясно, че тя говори английски свободно. Тя поиска моето разрешение да запали цигара. Не отказах, макар че имахме домашно правило, че никой не бива да пуши в стаята. След известен предварителен разговор, тя попита дали може да ми зададе въпрос. Приближи се много близо до мен и сложи ръката си на коляното ми. Аз бях доста изненадан, защото в онези дни нямах много опит в това как се държат чужденките. Вместо да ми зададе въпрос, тя ми показа една книга, наречена Вечната философия, редактирана от Алдъс Хъксли.

Отворих книгата и прочетох някои твърдения на Майстер Екхарт, германски светец и мистик, живял преди няколкостотин години. Никога не бях срещал името му преди, но само от прочитането на няколко реда можех да кажа, че неговият възглед за света и за себе си беше индийски, а не западен.

Вдигнах поглед от четенето си и й казах с известна изненада: „Това, което той пише, е от Упанишадите“.

Виждах, че тя е сериозен ученик по философия, затова обещах да й дам някои други книги за четене.

В един момент тя каза: „Дойдох в Индия със съпруга си, не заради брачните ни отношения, а за да се срещна със светец. Съпругът ми изобщо не се интересува от осъзнаване на истината, но за мен това е най-важното нещо в живота ми.“

Тогава тя ме шокира, като каза, че е влюбена в мен.

Казах й: „Можеш да ме обичаш като брат или като учител, или просто като твоето собствено Себе“.

Тя нямаше предвид това. Погледна ме провокиращо, усмихна се и каза: „Не. Искам да те обичам, както съпругата обича съпруга си.“

Почувствах, че трябва да съм стриктен и строг с нея, преди нещата да излязат от контрол.

„Имам жена на долния етаж и деца, за които да се грижа. Не се интересувам от връзка с никой друг.“

Тя не изглеждаше обезсърчена от моя категоричен отказ. Вместо това, опита различен подход.

„Знам, че индийците са много зле платени — каза тя — Моето правителство има схема за подпомагане на своите граждани в Индия. Ако германка се омъжи за индийски мъж, тя има право на пенсия от германското правителство, за да може да поддържа стандарта си на живот в Индия.“

Изглежда намекваше, че ако се оженя за нея, германското правителство ще се грижи за мен до края на живота ми. Не знам дали тази схема съществуваше наистина, но това ми каза тя.

След това продължи с думите: „Когато съпругът ми ме заведе в селото си, родителите му не бяха доволни. Те не искаха да ме приемат за снаха. Съпругът ми беше решил да започне бизнес в този град. Родителите ми бяха дали много пари в случай че искаме да започнем някакъв подобен бизнес, затова му ги дадох.“

Изведнъж тя започна да се смее и каза: „Бих искала да направя малко понички за теб, но индийците не харесват вкуса на тази храна“.

След тази рязка смяна на темата, тя се върна към финансовите си примамки. „Имам достатъчно пари, за да дам 2 000 рупии на жена ти“ — каза тя. Изглежда тя смяташе, че това ще бъде достатъчно, за да й се плати и да се отърве от нея.

„Ако имаш връзка с мен — продължи тя — ще се погрижа за всички твои домакински разходи, включително обучението на децата ти.“

Мислейки, че ме е убедила с тези парични предложения, тя се приближи към мен и ме попита дали може да ме целуне.

Много твърдо отхвърлих нейните аванси. „Ти дойде тук за напътствия в търсенето ти — й казах — Но ти не искаш това. Опитваш се да разстроиш семейството ми. Махай се!“

Тя изглеждаше много разочарована от отказа ми. Тръгна си, изглеждайки много обезсърчена и взе велосипедна рикша, за да се върне в къщата си.

Съпругът й работел в магазина си. Когато пристигнала в къщата си, там била само нейната прислужница. След като била в къщата само за няколко минути, Тони изведнъж започнала да танцува и да плаче по един лудешки, френетичен начин. Нейната прислужница била толкова изплашена от поведението й, че избягала да доведе съпруга на Тони. Той дошъл веднага, но не можал нищо да направи, за да я успокои. Тя просто продължила да танцува и да плаче.

Накрая съпругът се свързал с баща ми, който отишъл да ги види посред нощ. Когато се появил, тя извикала: „Не искам теб. Иди и доведи сина си. Само него искам да видя.“

Баща ми дойде в къщата ми и ми каза: „Изглежда, че тя е напълно полудяла. Трябва да отидеш там веднага. Отвън има кола, която чака да те закара там.“

Отначало отказах поканата, без да посочвам причина.

„Но ти трябва да отидеш — каза той — Нещо се е случило по време на срещата й с теб. Нещо се е запалило в сърцето й, което не е било там преди. Тя танцува като Мирабай и напява името ти. Твоята дхарма е да помагаш на сериозни търсачи като нея.“

Баща ми изглеждаше озадачен. Той не можеше да разбере защо отказвам да помогна на някой, който толкова очевидно се нуждае от спешно внимание. Той знаеше, че срещата ни по някакъв начин е подтикнала дивите й преживявания и смяташе, че като подбудител на тях аз нося някаква специална отговорност. Накрая, когато той ме попита директно защо отказвам да отида, му казах какво се бе случило по-рано същия ден.

„Когато я остави сама в стаята ми по-рано днес, тя ми каза, че иска да бъде моя съпруга. Опита се да ме подкупи, за да приема, а след това, когато отказах, тя се опита да ме целуне. Как мога да отида в къщата на такава жена? Ако отида там, тя просто отново ще се опита да ме хване в капан.“

Баща ми веднага разбра и се съгласи с моето решение. „О, разбирам. Не биваше да я водя при теб. Не разбирах, че това е, което тя наистина е искала. Аз съм виновен, но как бих могъл да знам, че тя ще се държи по такъв глупав начин?“

Баща ми си тръгна, после разказал цялата история на съпруга на Тони и казал, че при тези обстоятелства той напълно подкрепя решението ми да стоя далеч от жена му.

През следващите два дни тя нито ядяла, нито спяла. Продължавала с екстатичното си танцуване денонощно. Накрая съпругът й се отвратил от нея, изхвърлил цялото й имущество, продал магазина си и изчезнал на неизвестно място. Изглежда и той е бил толкова щастлив да се отърве от нея, колкото и аз.

Дълго време не я видях отново. Много години по-късно, когато пътувахме в Хималаите с някои чуждестранни момчета и момичета, разбрах, че тя се е събрала отново със съпруга си и че сега те живеят в ашрам близо до Хардвар. Срещнахме се при следните обстоятелства.

Ашрамът, в който бях отседнал, беше отказал да настани чуждестранните момичета, които пътуваха с мен. Управителят ми каза: „Това е място за отсядане на санясини. Не позволяваме жени да спят тук.“

Той каза, че мъжете могат да останат, но жените ще трябва да намерят настаняване на друго място. Предложи да опитаме в един наскоро построен ашрам, който имал квартири само за жени.

Отидох на мястото, което той описа. Когато попитах за управителя се оказа, че той е съпругът на Тони. Изглежда, сякаш те отново се бяха събрали, защото тя също беше там по това време.

Тони ме видя от верандата на горния етаж и веднага дотича да ме поздрави. Самата тя бе станала някакъв вид гуру и имаше няколко свои ученици. Макар че беше облечена в шафрановите^[4] дрехи на отречен човек, тя дойде при мен и започна да ме прегръща и целува. Между прегръдките и целувките ми каза, че е взела саняса от Ананда Маи Ма.

Тя покани всички нас да отседнем в ашрама, който изглежда се справяше много добре. Беше добре построен, имаше тридесет стаи и хубав храм вътре. Благодарих й за предложението, като й казах, че всички сме си уредили настаняване на друго място. Не исках да се забъркам отново в нейните афери. Събрах групата си и всички се преместихме в ашрама Сапт Риши, който бе възможно най-далеч от нейното място в границите на града.

 

 

Както бил предвидил, когато напуснал Раманасрамам през август 1947 г., Пападжи никога повече не успял да види Рамана Махарши. Семейните му задължения го държали ограничен до Утар Прадеш. Той знаел, че Махарши не е в добро здраве, тъй като историята за болестта му била широко отразявана във вестниците, но смъртта му през 1950 г. дошла като вид изненада за него:

 

 

В 8:45 ч. вечерта, на 14 април, 1950 г., аз се разхождах по една улица в Лакнау. Изведнъж усетих чудовищен спазъм в гърдите, който почти ме повали на земята. Помислих, че това трябва да е някакъв вид инфаркт. Няколко секунди по-късно видях няколко души, сочещи нагоре към голям метеор, който преминаваше през небето. Това беше метеорът, който хиляди хора в цяла Индия видяха през първите няколко секунди след смъртта на Махарши. Много хора казаха, че инстинктивно са знаели, че появата на метеора означава, че Махарши е мъртъв. Това никога не ми хрумна тогава. Разбрах за смъртта му едва когато слушах новините по радиото на следващия ден.

 

 

Пападжи продължил да работи за Алис Чалмърс до 1952 г. В свободното си време давал сатсанги в Лакнау и посещавал някои от новите си ученици в различни части на Утар Прадеш. Той започнал да придобива репутация на учител до такава степен, че в местните вестници започнали да се появяват статии. Когато тълпи от нови посетители започнали да прииждат при него, той решил да напусне работата си и да се върне в Южна Индия:

Толкова много хора започнаха да тичат при мен и статии във вестници бяха публикувани. Когато броят на хората достигна четиридесет или петдесет, нямах друг избор, освен да избягам на юг, където бях живял преди.

 

 

Пападжи си мислел да се върне в Раманасрамам и да живее там живот в уединение, но съдбата имала други планове за него. Разказът за неуспешния му опит да се откаже от светските си отговорности ще бъде изложен в следващата глава.

Преди да завърша тази глава за физическата връзка на Пападжи с неговия Учител, бих искал да добавя една кратка случка, която демонстрира благоговението и благодарността, които той още изпитва към Шри Рамана Махарши.

Седях с него през 1992 г., току-що приключил да го интервюирам по темата за събитията, случили се, когато е бил в Раманасрамам през 40-те години.

„Вие ми разказахте всички факти — казах аз — Като заключение, бихте ли казали няколко думи за това, какво чувствате към Махарши днес? Би било хубав завършек, ако може просто да кажете няколко думи на благодарност или признателност, обобщавайки това, което Махарши е направил за вас.“

Той отвори уста да говори, но никакви думи не излязоха. След две или три секунди по бузите му потекоха сълзи.

Той обърна глава, за да скрие сълзите си. „Не мога да отговоря на този въпрос — каза той — Не мога да говоря за това. Никакви думи никога не могат да го изразят.“

Макар че през следващите години открих, че Пападжи рядко говори за благодарността, която изпитва към Шри Рамана Махарши, аз намерих следните разкриващи коментари в писмо, което Пападжи е написал до един от своите ученици през 1982 г.:

Моят Учител говореше в тишина.

Моят Учител говореше чрез очите си.

Моят Учител говореше чрез думи.

Всичките три езика, които съм чувал.

Кришна пее чрез Своята флейта:

това го чух.

Рама със стрелата Си стреля по мишена:

това го научих.

ПРОСВЕТЛЕНИЯТ не приема каквото е написано, видяно, възприето или чуто:

Тази Праджна [трансцендентно осъзнаване] МЕ прие.