Брад Мелцър
Десетият съдия (9)

Глава девета

По обяд на следващия ден Лиза влезе в кабинета и заяви:

— Отново отложиха.

— Как така? — Бен вдигна глава от двайсетината молби, натрупани на бюрото му. — Събота е — съдиите дори не са тук.

— Остерман току-що се обадил на Джоуел от дома си. Още не били решили.

— Невероятно. И защо? Да не искат да направят „Гринъл“ най-протаканото решение в историята?

— Поставили са си за краен срок следващия вторник.

— Преместили са заседанието от сряда във вторник?

— Само за следващата седмица — обясни Лиза. — Искали да са сигурни, че всички ще почиват един ден преди Деня на благодарността, затова дотогава трябва да е решено.

— Хубаво звучи — призна Бен.

— И те се проявяват от време на време. — Лиза седна на канапето, събу си обувките и погледна часовника. — Само осем часа до голямата среща. Страх ли те е вече?

— Стомахът ми не е съвсем в ред.

— Поне сега можеш да бъдеш спокоен, че няма как да те накара да му кажеш решението на „Гринъл“.

— Научих си урока, благодаря — каза сухо Бен.

— Не го приемай лично.

— Как мога да не го приемам лично? — попита Бен.

— Не съм казала, че ще му го изпееш — оправда се Лиза. — Но ако те попита как е минало решението, физиономията ти може да те издаде.

— Мила моя, когато човек има лице на покерджия като моето, не е необходимо да се тревожи, че би могъл да се издаде.

— С малкия си мозък ти наистина ли вярваш, че имаш лице на покерджия?

— Аз знам, че имам лице на покерджия — погледна я Бен с каменна физиономия.

— Това ли ти е лицето за покер? Все едно имаш запек.

— Изглеждам жестоко. — Бен с всички сили се стараеше да задържи изражението си. — Аз съм вълк, тръгнал на лов. Аз дебна. Аз съм хитър.

— Ти мечтаеш. Ако някой ме погледне така, ще реша, че е прекалил с успокоителните.

Бен излезе от ролята си и я заплаши с пръст.

— Не подценявай силата на друсания поглед. Нали така спечелихме Студената война.

— Щом казваш.

— Сериозно ти говоря. Цялата кампания за повторното избиране на Рейгън се основаваше на това.

— Не те слушам.

— Така да бъде. Но трябва да ти кажа, че отрицанието е ужасна психична задръжка. Поврежда те по начини, които не можеш да си представиш.

— Няма нищо — каза Лиза. — Обичам да живея на ръба.

 

 

В седем и трийсет вечерта Бен сложи необходимите неща в куфарчето си и извади палтото си от гардероба.

— Готово ли е всичко? — попита Лиза.

— Така мисля — Той сложи палтото на бюрото си и опипа гърдите си, като за пети път проверяваше дали микрофонът е добре прикрепен — Мисля, че сме готови — добави и взе палтото си. — Ако Нейтън си свърши работата, всичко би трябвало да мине добре. До утре ще имаме обвинение в предлагане на подкуп и позитивна идентификация.

— Обади ми се, когато всичко свърши. Късмет — Лиза се наведе към Бен и го целуна по бузата.

Бен се усмихна.

— Колко трудно ти беше да се въздържиш и да не ми пуснеш език?

— Едва устисках — отговори тя. Когато той тръгна към вратата. Лиза добави: — Накарай Рик да ти направи предложение. Иначе ще имаш само снимки на двама мъже, които вечерят.

— Смятай го за направено.

 

 

Силно притеснен, Бен се отправи към Масачузетс авеню. Оглеждаше се дали го следят, през две минути се обръщаше назад. Ноемврийската нощ беше студена — за жителите на Вашингтон направо ледена — и той вдигна яката на палтото си. Идвам от Бостън, помисли си. Това време не би трябвало да ме притеснява. На половин пресечка от китайския ресторант Бен отново погледна през рамо.

— Нарушител едно-девет. Нарушител едно-девет, чувате ли ме? Говори бащата на Оубър, Робърт Оубърман. Чудех се дали синът ми все още е в мозъчна категория перце? Чувате ли ме?

Когато наближи „Двата пъдпъдъка“, Бен видя, че масата до прозореца е празна. Още веднъж хвърли поглед през рамо. Нищо. Накрая погледна към китайския ресторант и видя дегизираните фигури на Нейтън и Оубър. И двамата носеха анцузи с надпис „Вашингтон, окръг Колумбия“ и еднакви мрежести бейзболни кепета от Смитсоновия институт. С фотоапаратите до тях напълно се вписваха в туристическата тълпа на късния есенен сезон. Нейтън почти незабележимо вдигна палец. Приемникът работеше.

Бен изкачи стълбите към „Двата пъдпъдъка“ и се зачуди кога ще се появи Рик. Сигурно ще закъснее, помисли си той.

„Двата пъдпъдъка“ беше скромен ресторант, разположен в стара червеникавокафява сграда зад Капитолия. Личеше си, че е ресторант само по малката табела във виненочервено и бяло над входа. Липсата на елегантност отвън се компенсираше от пищния интериор вътре. Обзаведено с антични мебели, заведението имаше за цел да възпроизведе атмосферата на дом, в който всяка стая е трапезария. За да подчертае уюта, ресторантът предлагаше необичайни столове — канапета-скулптури, кушетки за двама в стил ар деко, антични столове с облегалки във формата на крила и подновени, облицовани скамейки. Бен се приближи към управителя, който беше облечен в черен вълнен панталон и черно кашмирено поло.

— Здравейте, казвам се Бен Адисън. След около пет минути имам среща тук с един приятел.

Управителят погледна в списъка си и каза:

— Да, господин Адисън, имаме резервация за двама за осем часа. Бихте ли искали да се настаните сега или предпочитате да изчакате приятеля си?

— Предпочитам да седна, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се. Ето оттук. — Той поведе Бен към масата до прозореца. — Приятна вечеря — пожела му и остави менюто пред него.

— Вътре съм — прошепна Бен към гърдите си. — Чувате ли ме? — От удобната си позиция видя как от другата страна на улицата приятелите му кимнаха.

 

 

— Какво каза? — попита Оубър.

— Чакай малко — Нейтън се напрегна да чуе тихия глас, който идваше от малката слушалка в ухото му. — Пита дали го чуваме. — Нейтън кимна, насили се да се усмихне и каза на Оубър: — Сега остава да чакаме.

 

 

В осем и петнайсет Рик още го нямаше. Къде е той, по дяволите, чудеше се Бен, докато си вземаше гризина от кошницата в средата на масата. Може би няма да дойде. Може би е разбрал и този план. Няма начин. Не може да не дойде. Кльощавото копеле е алчно. Ще дойде и още как.

— Да ви донеса ли нещо от бара? — попита сервитьорът.

— А? — стресна се Бен.

— Да ви донеса ли питие, докато чакате?

Бен погледна надолу и видя, че е начупил гризината на малки парченца, които покриваха бялата покривка.

— Не, не, благодаря.

 

 

— Изглежда притеснен — Оубър надникна през окуляра на фотоапарата на Нейтън.

— Естествено, че ще е притеснен — каза Нейтън — Рик закъснява петнайсет минути.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Откъде да знам? — попита Нейтън. — Не го познавам.

 

 

След пет минути сервитьорът се приближи към Бен.

— Вие ли сте господин Адисън?

— Да — отвърна Бен.

Без да каже нищо повече сервитьорът му подаде лист хартия. Той го разгърна и прочете написаната на ръка бележка. „Бен, хайде да направим купона другаде. Онези туристи отсреща ме изнервят. Последвай сервитьора до задната част на ресторанта и аз ще се погрижа за останалото. Естествено, ще те разбера, ако не искаш да дойдеш, но не го ли направиш, повече няма да разговаряме. Рик“.

Бен погледна нагоре и сервитьорът му каза:

— Можете да ме последвате, господине.

— Къде мислиш, че тръгна? — попита Оубър, когато Бен стана от масата.

— Нямам представа — отвърна Нейтън. — Нищо не каза. Може би отива до тоалетната.

 

 

Когато тръгна към задната част на ресторанта. Бен се обърна към сервитьора:

— Знаете ли, тъкмо си мислех, че ще се насладя на приятна и спокойна вечеря. След това изведнъж, бинго, получавам бележка да изляза отвън. Можете ли да си представите колко съм изненадан?

 

 

— Олеле, загазил е. — Нейтън грабна фотоапарата и бързо навлече палтото си.

— Какво каза? — Оубър тръгна след Нейтън.

— Просто вземи твоя апарат — поръча Нейтън. Двамата изскочиха навън, пресякоха улицата и влязоха в „Двата пъдпъдъка“. Вътре ги спря управителят.

— Мога ли да ви помогна?

— Къде е момчето, което седеше на тази маса? — посочи Нейтън.

— Мисля, че отиде до тоалетната — отговори той.

Нейтън бързо го заобиколи и тичешком прекоси ресторанта.

— Къде е тоалетната? — изкрещя той, като се блъсна в един от помощник-сервитьорите.

— Натам — посочи момчето към задната част на ресторанта.

Нейтън влетя в тоалетната и отвори вратите на кабинките.

— По дяволите — извика той, като видя, че и двете са празни. На излизане се сблъска с Оубър. — Няма го — каза Нейтън, застанал в тесния коридор. Огледа се и забеляза аварийния изход в дъното. И двамата се затичаха към вратата, отвориха я и излязоха на улицата зад ресторанта. На пресечката видяха отдалечаваща се черна лимузина. — Бързо, фотоапаратът! — каза Нейтън. Оубър му го подаде Нейтън светкавично изщрака четири пози, докато колата се отдалечаваше. — Майната му! — изкрещя той, когато тя изчезна зад ъгъла.

— Успя ли да хванеш номера? — попита Оубър.

— Не можах да го видя, но на снимките трябва да излезе. Надявам се да можем да ги увеличим. — Нейтън извади приемника от брезентовата чанта, сложи слушалката в ухото си и го включи.

— Не мисля, че ще има полза — обади се Оубър.

Изненадан, че го чува и с двете си уши. Нейтън го погледна и видя, че Оубър вдига микрофона на Бен от земята.

— По дяволите! — Нейтън махна слушалката от ухото си.

— Мислиш ли, че ще е в безопасност? — попита Оубър.

— Разбира се — Нейтън не звучеше много убеден. — Сигурен съм. — Когато се увери, че колата не се вижда, Нейтън се обърна и извика: — Лиза, успя ли да го хванеш?

— Да — извика в отговор Лиза и отвори капака на големия зелен контейнер за боклук до задния вход. Нейтън и Оубър тръгнаха към нея, тя им подаде фотоапарата и изскочи от контейнера. — Всичко улових! Шофьора, Рик, номера на колата!

— Така ми се иска да имахме и аудиозапис — каза Нейтън, докато пренавиваше апарата на Лиза.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Поне ще успеем да го идентифицираме.

— Слава богу, че се скри в контейнера — добави Оубър.

— Идеята беше на Бен — каза Лиза. — Знаеше, че Рик ще ви забележи веднага.

Тя започна да почиства дънките си от парченцата мръсотия и добави:

— Просто не ми се искаше точно аз да клеча в оная смрадлива дупка.

— Рик нямаше да предприеме нищо, преди да се справи с мен и Оубър — отбеляза Нейтън, когато тримата тръгнаха по уличката. — Значи си сигурна, че ясно си снимала Рик? — попита той, като държеше двата фотоапарата.

— Съвсем — отсече Лиза. — Прозорците бяха затъмнени, но Бен накара Рик да ги свали, преди да влезе в колата.

— И като говорим за него — обади се Нейтън, — сигурни ли сме, че ще е в безопасност? Защото ако не сме, веднага звъня в полицията.

— Недей още — спря го Лиза, като стигнаха до пресечката — Доколкото ни е известно, единственото, което Рик иска, е информация.

 

 

— Отдавна не сме се виждали — каза Бен на Рик, когато седнаха на задната седалка на лимузината. — Предполагам, че напоследък си доста зает.

— Може да се каже. — Рик приглади бежовото си кашмирено палто върху скъпите кафяви панталони от туид.

— Освен това предполагам, че оттогава си се издигнал. Впечатлен съм. Цяла лимузина само за мен.

— Решихме, че заслужаваш най-доброто.

— Би трябвало да благодаря и на шофьора. — Бен потропа на стъклото, което разделяше задната от предната седалка. — Добре ме опипа, преди да ме пусне в колата.

— Идеята беше моя — призна Рик. — Ако трябва да бъда честен, той каза, че ти нямаш достатъчно акъл, за да се сетиш за безжичен микрофон.

— Така ли каза? — Бен зачука по-силно по стъклото. Когато шофьорът го погледна през рамо, Бен му показа среден пръст. После се обърна към Рик. — Съжалявам. Докъде бяхме стигнали?

— По-напрегнат си, отколкото си те спомням. — Рик прекара длан през идеално сресаната си руса коса.

— Ами нали знаеш, работата във Върховния съд може да ти докара нещо такова — сви рамене Бен. — Ох, забравих, ти не си работил там. Грешката е моя.

— Бен, знам, че си разстроен. И разбирам…

— Не, не разбираш. Освен ако и на тебе някога някой, на когото вярваш, не ти го е начукал, за да изкара малко лесни пари.

— Не ме съди така. Не знаеш нищо за мен — тросна се Рик. — Съжалявам, че трябваше да постъпя така с теб, но тогава не бях сигурен, че мога да ти се доверя.

— И затова ли се возим сега? Защото вече ми имаш доверие?

— Не съм казал такова нещо. Просто мисля, че заслужаваш обяснение.

— И какво ти е обяснението? С информацията, която открадна от мен, си отишъл при Максуел и си спечелил няколко милиона долара. Какво друго има да ми казваш?

— Толкова ли си сигурен, че точно това съм направил?

— Толкова — отвърна Бен. — Последния път, когато се видяхме, се хранеше за четири долара и деветдесет и девет цента в една пицария. Сега се ветрееш в лимузина и си наконтен като за филмова премиера. Да добавим и това, че Максуел спечели един от най-рискованите облози в историята на телекомуникациите, и бих казал, че картинката е пълна. Прав ли съм?

— Защо толкова държиш да делиш всичко на добро и лошо? — попита го Рик. — Това ти е проблемът, знаеш ли? Искаш отговорите винаги да са или бели, или черни. Но животът е в сиви нюанси, приятелю…

— Рик, защо поиска да се видим? — прекъсна го Бен.

— Просто си приказвам със стар приятел. Знам, че напоследък не ти е лесно и исках да се уверя, че си добре.

— И защо да не ми е лесно? — Бен се зачуди какво точно знае Рик.

— Първо, приятелят ти те използва, за да напредне в журналистическата си кариера, след това те разпитват в отдел „Секретари“ и планът ти да ме запишеш на лента се проваля. Казано накратко, мисля, че седмицата ти е доста ужасна. Прав ли съм?

— Натоварена беше, но се справям.

— На това му се казва оптимистичен подход — подсмихна се Рик. — Нека те питам нещо, Бен. Твоите разследвания за миналото ми показаха ли нещо? Както ти писах в писмото, номерът с телефонните сметки беше хитър, но с ходенето в апартамента ми се изложи. Искам да кажа, от човек с твоя интелект очаквам истинско мислене.

— Като оставим настрана безжичния микрофон в копчетата на ръкавелите ми, мога да кажа, че ужасно се издъних. Но благодарение на тях съм спокоен.

— Иска ти се — Рик се насили да се засмее.

Като забеляза неудобството му, Бен извади кърпичка от джоба на сакото си и му я подаде.

— Може би ще пожелаеш да си избършеш челото. Изглеждаш ужасно непрофесионално.

— Наистина ти харесва да си мислиш, че победата е твоя, нали? Но ако по теб имаше и най-малък намек за подслушващо устройство, щях да разбера. Твърде много съм заложил в този бизнес, за да рискувам заради някаква глупава грешка. — Сега беше ред на Бен да се изпоти. Рик го забеляза и му върна кърпичката. — Микрофони в колчета за ръкавели — за кого се мислиш? За Джеймс Бонд?

— Рик, ако си толкова добре информиран, защо рискуваш да се виждаш с мен?

— Както ти казах, просто се срещам със стар приятел. Кажи ми сега какво става в съда?

— Всичко е чудесно. От началото на сесията съм написал над трийсет решения. Поне дванайсет от тях можеха да ти донесат над един милион долара. — Бен гледаше Рик, без да мигне. — Не обиждай интелекта ми. Кажи ми какво искаш и каква ти е цената.

— Аха, искаш всичко да ти е подредено, нали? — засмя се Рик. — Знам, че си в неизгодна позиция. Когато започна тази година, се беше запътил към звездите. Но заради провала с Ерик, подложи цялата си кариера на риск. Ако пресата те свърже с Ерик, ще те изядат жив. Каквото и да са ти предлагали правните фирми в окръг Колумбия, ако те заподозрат, че портиш информация, никой в страната няма да те наеме. Което означава, че следващите няколко седмици ще са рисковани за теб.

— Заплашваш ли ме?

— Никак даже. Всъщност, предлагам ти примирие. Знаеш от какво имам нужда. Сигурен съм, че винаги ти е било ясно. В замяна ще направя така, че щедро да ти се отблагодарят.

— Ще трябва да ми простиш — криминалният ми жаргон хич го няма. Какво означава „щедро“ тези дни?

— Три милиона долара — каза Рик рязко. — Предполагам, че това ще е достатъчно, за да заровиш всичките си страхове за финансовото ти бъдеще.

— Да не си пушил от банкнотите, които спечели? Защо, по дяволите, да взимам пари от теб? Точно сега животът ми си е наред. Пресата леко ме подозира, но иначе се държи добре. Взема ли парите обаче, направо съм прекаран. Ако някой сътрудник се появи с три милиона долара, хората сериозно ще се замислят.

— Бен, така или иначе си прекаран. В момента може и да нямаш проблеми с пресата, но както ти казах, въпрос на време е, преди да те свържат с Ерик. Когато това се случи, надявам се да си готов. Вземи парите — поне ще бъдеш подсигурен за катастрофата, в която ще се превърне животът ти.

— Прав си, ако от медиите направят връзката, съм мъртъв. Но няма гаранции, че това ще стане. Ала набъбне ли изведнъж банковата ми сметка с три милиона долара, направо ще се разсмърди. Тогава най-добре да си призная всичко.

— Объркваш се в семантиката. Наистина ли ме мислиш за толкова глупав, че да се явя на прага ти с торба пари? Трите ти милиона ще бъдат прехвърлени в сметка, която никой, освен нас, няма да може да открие.

— Разбира се — в швейцарска банка. Колко съм глупав.

— Бен, не си играя. Това тук е реалността. Ако искаш да рискуваш живота си, като се надяваш на медийна некомпетентност, моля заповядай. Но знам, че си по-прагматичен. Ако не вземеш парите, рискуваш всичко. Надявам се, че ще избереш по-осигуреното бъдеще.

— И ако не ти помогна, как да съм сигурен, че няма да ме изнудваш?

Рик го погледна студено.

— Не можеш да бъдеш. Но изнудването не решава проблемите ни. Ако разкриеш връзката си с тези решения, аз също рискувам. Както знаеш, излезе ли истината наяве, най-голямата лупа в света ще се насочи към нас. Лесно е да прелъжеш сътрудник на Върховния съд, но не е толкова просто да се надхитряш с Комисията по акции и ценни книжа и възможностите на настойчивите медии.

— И ако откажа?

— Тогава ще намеря някой друг — каза Рик. — Повярвай ми, няма да е трудно.

— Конкретно решение ли те интересува?

— „Гринъл срещу Ню Йорк“. Има и други.

— И за кога ти трябва информацията?

— Даваш ми я поне три седмици преди официалното обявяване. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Бен зачопли дупка в кожената седалка.

— Как се чувстваш, като знаеш, че си се запътил към ада?

— Без да ми четеш конско — сопна се Рик. — Лесно е да си честен, когато си на върха. Опитай да започнеш от дъното.

— Хайде, поплачи си.

— Сериозно ти казвам. Ако бях на твое място, щях да се интересувам повече как да си устроя бъдещето и по-малко от етика. Безработните правни гении хич не вървят на трудовата борса.

— Нека те питам още нещо — каза Бен. — Как разбра всичките тези неща за мен?

— Много питаш. Нали знаеш, фокусниците не обясняват номерата си.

— Добре казано. Толкова си оригинален. И за какво друго ще си говорим?

— Мисля, че това е всичко.

— Едно нещо трябва да знаеш — допълни Бен. — Откакто ми ограничиха пропуска, секретарите ме дебнат непрекъснато.

— Не мисля, че намалените ти права на достъп ще повлияят на нещо — заяви Рик. — В бъдеще, ако искаш да се свържеш с мен, използвай пощенската кутия.

— Между другото, това с пощенската кутия не беше лошо. Впечатли ме.

— Нищо особено — отвърна саркастично Рик и натисна бутона за връзка с шофьора. — Видиш ли удобно място, спирай. Гостът ни напуска.

Когато шофьорът спря колата. Рик се обърна към Бен.

— Моля те, свали си контактните лещи.

— Какво?

— Чу ме добре. Свали си лещите. Предпочитам да не знаеш номера на колата ми.

— Струват сто долара. — Бен махна лявата си леща.

— Няма да ти ги вземам — успокои го Рик. — Просто искам да ги свалиш.

Когато Бен държеше и двете лещи в ръка, Рик отвори вратата.

— Благодаря за вечерята — каза Бен саркастично. Рик затръшна вратата и колата бързо потегли. С примижали очи Бен се опита да види номера.

— Задник такъв!

 

 

— Къде е той, по дяволите? — попита Нейтън.

— Сигурен съм, че всичко е наред. — Оубър се наведе и започна да разглежда съдържанието на хладилника. — Просто се разхождат с Рик.

— Как можеш да си толкова спокоен? — изгледа го Нейтън.

— Не съм. — Оубър си избираше къде да седне. — Но какво искаш да правя? Ще се прибере, когато се прибере. — Отвори една консерва и добави: — Да не мислиш, че Рик го е отвлякъл и го е хвърлил от кея?

— Не, разбира се — Нейтън отиде в кухнята. — Рик не е някакъв дребен престъпник. Ако искаше да елиминира Бен като свидетел, щеше да го гръмне в главата няколко дни след като излезе решението. Рик иска още информация. — Нейтън си изми ръцете в мивката. Спря водата и се замисли. — Оубър, имаш ли доверие на Лиза?

— Какви ги говориш?

— Сериозно те питам — Нейтън избърса ръцете си. — Имаш ли доверие на Лиза?

— Разбира се. — Оубър седна на масата. — Вбесява ме, но определено й имам доверие. Ти какво мислиш?

— Мисля, че някой донася на Рик. Не може просто да ти излезе късметът и да познаеш целия ни план. Дори и да ни е видял, откъде е разбрал за микрофона? Доколкото мога да схвана, или Рик подслушва всички ни, или има човек отвътре, който му казва какво замисляме.

— Не може да бъде. Може би е наясно, че Бен е достоен противник. В такъв случай просто е предпазлив.

— Може би — измърмори Нейтън.

— Но защо подозираш Лиза? — попита Оубър.

— Защото, освен Бен, само ние тримата знаехме за плана. Ако някой порти, това сме или ти, или аз, или Лиза.

— Не съм аз — каза отбранително Оубър.

— Не съм казал, че си ти. Казах, че е Лиза.

— Мислиш ли, че би направила това?

— Откъде да знам? — попита Нейтън. — Но не мислиш ли, че е доста странно, че искаше да се прибере вкъщи, вместо да дойде и да изчака с нас?

— Искаше да се изкъпе. Вонеше.

— Можеше и тук да се изкъпе. Освен това, какво знаем всъщност за нея?

— Знаем, не Бен работи с нея от четири месеца и не лоша дума не е казал.

— Просто защото й е навит. Сексът винаги пречи на правилните преценки. Винаги.

— Не знам — Оубър поклати глава. — Не мисля, не Лиза е замесена.

Изведнъж входната врата се отвори и влезе Бен. Залетяха въпроси:

— Какво стана? Къде те откара? Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Бен беше стиснал ръце. — Просто ми трябва малко разтвор за контактни лещи. — Той тръгна към банята и добави: — Умникът ме накара да си махна лещите, за да не му видя номера на колата.

— Няма значение дали си го видял, защото ние щракнахме всичко — заяви Нейтън, докато Бен си слагаше лещите. — Имаме няколко снимки на колата, а Лиза засне всичко останало.

— Тя къде е? — попита Бен. Започна да мига, за да намести лещите и сълзи от разтвора потекоха по бузите му.

— Отиде у тях да се изкъпе — обясни Оубър.

— Видяла ли е, когато Рик отвори прозореца? — попита Бен.

— Каза, че е видяла. Изщракала е цялата лента.

— Промихте ли ги? Снимките ясни ли са? Сигурно ще можем да ги увеличим.

— Вече се погрижих — каза Нейтън. — Дадохме ги в студиото на ъгъла. Затваряха, така че снимките ще са готови чак утре. Щом ги вземем, ще ги занеса в работата. Ще го идентифицираме за нула време.

— А той какво каза? — попита Оубър. — Какво стана?

— Вие сами видяхте — Бен още се бореше с лещите. — Точно както си мислехме, знаел е всичко, по дяволите. Докато си седях на масата, ми пусна бележка да го чакам отвън, тъй като не искал вие двамата да го снимате. Без малко да напълня гащите.

— Значи е знаел, че сме там — обади се Нейтън. — Запази ли бележката? Можем да я изследваме за отпечатъци от пръсти или да направим анализ на почерка.

— Забрави — махна с ръка Бен. — Шофьорът ми я взе, точно преди да ме пребара за микрофона.

— Казах ти… — започна Оубър.

— Не искам да те слушам — ядоса се Бен.

— Седни — обади се Нейтън.

— Не мога. — Бен се облегна на кухненската маса. — Твърде съм нервен. — Той прокара ръце през косата си и добави: — Не мога да повярвам. Сега нямаме аудиозапис. И бормашина да му бяхме дали, едва ли щеше да ни го начука по-яко.

— Какво друго каза?

— Иска решението за „Гринъл“ и ще ми плати три милиона долара, ако му го дам.

— Три милиона? — попита Оубър.

— Отказа ли му? — добави Нейтън.

— Не, разбира се — каза Бен. — Направих точно, както си говорихме. Обещах му, че ще си помисля.

— Кога сме говорили за това? — попита Оубър. — Аз не си спомням.

— Снощи — отговори Бен. — Ти беше при Ерик.

— Защо не ме викнахте?

— Казах ти — беше с Ерик — обясни Бен. — Извинявай.

— За Ерик… — започна Оубър.

— Оубър, знам, че това те разстройва, но наистина не ми се говори на тази тема — каза Бен. — Въпросът е приключен, така че престани.

— Мислиш ли, че Рик ти е повярвал, че можеш да се заинтересуваш? — попита Нейтън.

— Абсолютно. Каза, че ако ме свържат с Ерик, с мен е свършено. Затова, ако не взема парите, съм глупак.

Нейтън се замисли.

— Така си е.

— Знам — Бен скочи от масата и тръгна към кухнята. — Единственото друго нещо, което ме побърка, е, че знае толкова много за мен. Знае всичко. Знае за Ерик и за отдел „Секретари“. Дори спомена нещо за срещата ми с фирмата — добави Бен и вдигна телефонната слушалка.

— На кого ще звъниш? — попита подозрително Нейтън.

— На Лиза — отвърна Бен. — Искам да й кажа какво се е случило. — Той забеляза странните погледи на Нейтън и Оубър и попита: — Защо? Какво има?

Нейтън мълчеше.

— Той мисли, че Лиза може да бута информация на Рик — обясни Оубър.

— Вие се шегувате. — Бен остави телефона и се върна в дневната. — Не говорите сериозно, нали?

— Напълно е възможно — каза Нейтън. — Как иначе ще обясниш, че Рик знае всичко?

— Не е трудно — отговори Бен. — Знае името на Ерик и е видял статията във вестника.

— А откъде е разбрал за целия ни план?

— Може да ви е забелязал от другата страна на улицата.

— И аз това казах — обади се Оубър.

— Ами останалите неща? Ами за секретарите? Ами за фирмата ти? А за микрофоните? — продължи Нейтън. — Хайде, Бен, не си затваряй очите.

— Не си затварям очите — настоя Бен. — Повярвайте ми, мисля за това от самото начало. Но не смятам, че е Лиза. Никога не би направила това.

— Едва я познаваш — напомни Нейтън. — Нямаш представа какво би и какво не би направила.

— Тя е добър приятел — заяви Бен. — Гарантирам, че не би го направила. Само защото Рик е невероятно изобретателен, не означава, че един от близки те ми приятели е виновен.

— Ерик ти е близък приятел от две десетилетия и те продаде без проблем. Откъде знаеш, че Лиза не би направила същото?

— Защото Лиза е по-добър човек от Ерик. Знам, че я мислите за кресла, но тя е честен човек. Повярвайте ми, не би направила това.

— Бен, разсъждаваш глупаво. — Нейтън се изправи. — Грешиш, ако мислиш, че не би те продала. Всеки си има цена, тя също. Ако започнеш да мислиш с истинската си глава, ще видиш, че съм прав.

— Не, не може да бъде — поклати глава Бен. — Ако Лиза подаваше информация. Рик щеше да е по-добре информиран и от мен. Той знаеше за неща, които са ставали, но само най-общо. Нямаше никакви подробности.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Мога — заяви Бен. — Подадох му въдицата и той се хвана.

— Повярва за пропуска? — попита Нейтън.

— Клъвна като шаран.

— Интересно — каза Нейтън.

— Какъв пропуск? — Оубър се обърка. — За какво си говорите, мътните да ви вземат?

— Снощи обсъждахме стратегията — обясни Бен, — и с Нейтън решихме да спомена нещо, което не се е случило в действителност. Ако Рик каже, че знае за него, ще разберем до каква степен блъфира. Затова му подхвърлих, че от отдел „Секретари“ са ми ограничили правата за достъп, което не е вярно. И Рик заяви, че знаел.

— Страхотно — Оубър беше впечатлен.

— Наистина — кимна Бен. — Но все още ми се иска да разбера как Рик се докопва дори и до малкото неща, които знае.

— Мисля, че ни подслушва — каза Оубър.

— Продължавам да си мисля, че може да е Лиза — настоя Нейтън.

— Не искам да те слушам — тръгна към стаята си Бен — Твърде много неща са ми на главата и не желая да почна да подозирам най-близките си приятели.

Бен влезе в стаята си, затвори вратата и се обади на Лиза.

— Бен? — обади се тя тревожно.

— Спокойно, добре съм. — Той се наведе под бюрото, за да търси подслушващо устройство.

— Какво стана? Добре ли си? Предложи ли ти?

— Определено иска информация — каза Бен. Подробно й обясни случилото се през последните часове и добави: — Значи остават снимките, които ти и Нейтън сте направили. Надявам се да са достатъчни.

— Кога ще са готови?

— Утре сутринта. — Бен започна да рови из дреболиите по рафтовете. — Нейтън ги е дал тук наблизо. Но ако и от тях нищо не излезе, ще сме там, откъдето започнахме.

— Ще се получат — увери го Лиза. — Щом Нейтън прекара снимките и номера на колата през министерството, ще имаме всичко, което ни е нужно.

— Предполагам — въздъхна Бен.

— Значи си спокоен? Не си откачил?

— Напълно съм спокоен. — Той се мушна под леглото. — Лиза, между другото, благодаря ти, че се напъха в онзи контейнер. Без теб бяхме загубени.

— Спокойно. Нали затова съм тук.

— Зная, но исках да ти благодаря.

— Пак заповядай — Лиза затвори телефона.

 

 

По-късно същата вечер Нейтън влезе в стаята на Бен. Той седеше отпуснат на стола зад бюрото си и втренчено гледаше стената.

— Как я караш? — попита Нейтън.

— Добре. Опитвам се да проумея нещата.

— Идеи имаш ли?

Бен бавно поклати глава.

— Не.

— Не е необходимо да се занимаваш с тези глупости — Нейтън седна на леглото на Бен. — Имам предвид, че можеш просто да се откажеш. Само гордостта ти ще пострада.

— Не става въпрос за гордост. — Бен седеше неподвижно. — Рик винаги ще има информация, която може да навреди на кариерата ми. Ако се откажа, никога няма да знам дали някой ден няма да ми я размаха под носа, а ако разберем нещо за него, поне ще можем да действаме, замисли ли да ме изнудва в бъдеще. — Той извади молив от горното чекмедже на бюрото си. — Освен това, Рик е мой.

— Не искам да звуча песимистично, но мислил ли си да отидеш в полицията и всичко да им разкажеш? Все пак не си дал информацията нарочно. Рик те е подлъгал.

— Мислил съм и за това — призна Бен. — Но няма значение как Рик е получил информацията. Ако разберат, че съм направил подобно нещо, ще ме изритат от съда.

— Да, но няма да отидеш в затвора — не си имал престъпни намерения.

— Ако уволнят сътрудник от Върховния съд, всички вестници ще гръмнат. Медиите гълтат съдебните скандали по-бързо, отколкото в моето семейство се справят с десерта и ако това се случи, цялата ми кариера отива на кино. Ще ми отнемат юридическите права и вече никога няма да мога да се занимавам с право.

— Мисля, че най-вече се притесняваш да не загубиш титлата си на Златно момче.

— Сигурно си прав. Жестоко съм се трудил, за да стигна дотук. Последното нещо, което искам да направя, е да захвърля всичко, като си призная. Не се обиждай, но това не ми се струва най-доброто решение.

— Просто изследвам възможностите — каза Нейтън. — Знаеш, че каквото и да решиш, аз съм с теб.

 

 

Рано на следващата сутрин Бен почука на вратата на Нейтън.

— В теб ли е квитанцията за снимките? Искам да отида да ги взема.

— Чакай малко. — Нейтън завързваше връзките на маратонките си. — Ще дойда с теб. — Той ги развърза и отново ги завърза.

— Хайде де — подкани го Бен. — За кой път ги връзваш? Четвърти? Пети? Шести? Това е болест, така да знаеш.

— Обичам възелът да е съвършен — Нейтън продължаваше да се занимава с връзките си. — Извинявай, но съм перфекционист.

— Това не е перфекционизъм. Тебе трябва да те снимат за следващия календар на организацията на натрапчиво маниакалните разстройства.

— Готов съм.

— Ето на това му викам страшна фльонга — Бен се загледа в обувките му. — Браво на теб.

— Завиждаш — каза Нейтън, докато слизаха по стълбите да си вземат палтата. — Между другото, майка ми не ме оставя на мира цяла седмица. Идваш ли на вечеря вечерта преди Деня на благодарността?

— Кой ще е там? — Бен закопчаваше палтото си.

— Нашите, ние четиримата и Лиза, ако ще идва.

— Какво искаш да кажеш с това „ние четиримата“? Няма да вечерям с Ерик.

— Хайде де — замоли се Нейтън, докато отваряше входната врата. — Държиш се като пубер.

— Напротив. Просто искам да си прекарам приятно у вас. Ако дойде Ерик, няма да мога. Точка.

— Какво искаш да направя? — попита го Нейтън. — Да му кажа да не идва? Да поканя всички, а него не? Освен това, ако не го поканя, майките ни няма да ни оставят на мира. Ще искат да разберат всичко от началото до края.

И двамата мълчаха, докато стигнаха до ъгъла на пресечката. Накрая Бен отстъпи:

— Добре. Нека дойде.

— Благодаря — въздъхна с облекчение Нейтън. — Радвам се, че опрощаващата ти страна победи.

— Това няма нищо общо с опрощаването. Просто поставих на едната везна омразата ми към Ерик, а на другата — майчинските разпити. Спор няма. Майките са непобедими.

Бен и Нейтън минаха още три пресечки, докато стигнаха до „Фотоапарати и видеокамери на Роб“. Когато наближиха магазина, Бен каза:

— Сигурно ще трябва да увеличим снимките.

— Няма проблем. За час ще го направят. Повече се притеснявам, че номерът на колата няма да ни свърши работа.

— Напротив. Дори да разберем само компанията, от която я е наел, пак е нещо. — Бен отвори вратата за приятеля си и го последва в магазина.

Нейтън извади двете квитанции и ги подаде на една от касиерките зад щанда.

— За получаване на снимки.

Едната от тях пое квитанциите и тръгна към рафтовете с готовите снимки, а другата се обърна към Бен.

— Да не сте следвали в Мериленд? Изглеждате ми познат.

— Съжалявам, но не съм — отговори Бен. — Но приятелят ми е бил там. Има диплома по връзване на обувки — Той посочи към краката на Нейтън. — Виждали ли сте нещо толкова засукано през живота ви? Искам да кажа, освен него?

Момичето се наведе през щанда.

— Фльонгата си я бива.

— Съжалявам — каза другото момиче, докато продължаваше да рови из пликовете. — Кога е трябвало да са готови снимките?

— Казахте да ги вземем тази сутрин — отвърна Нейтън. — Записани са на името Оубърман. Две ролки.

Момичето поклати глава.

— Тук ги няма. Изчакайте. — Тя разгърна бележника си и спря на една от страниците. — Чакайте, ето ги. Ваш приятел ги е взел преди половин час.

Тръпка премина по гърба на Бен.

— Какъв приятел?

— А, спомням си го. Аз го обслужих — обади се другата. — Каза, ако дойдете, да ви предам, че той вече е взел снимките.

— Да не беше един висок с руса коса и торбички под очите? — попита Бен.

— Да — отговори тя — Беше толкова сладък.

— Да му го — Бен удари с юмрук по стъкления щанд.

— Спокойно. — Нейтън погледна стреснатите служителки и обясни. — Не ни е приятел. Дали сте снимките на човек, който не трябваше да ги вижда.

— Толкова съжалявам — обади се момичето. — Не съм искала да…

— Не се притеснявайте — успокои я Нейтън.

— Как така да не се притесняват? — изкрещя Бен. Той се обърна към момичетата. — Нямате ли правила за работа тук? Не искате ли квитанция?

— Той знаеше името — каза, че сте му приятели.

— Пазите ли негативите? — викна отново Бен. — Пазите ли каквото и да е, ако някой свие чужди снимки?

— Не, негативите се връщат на клиента.

— Не мога да повярвам. — Бен тръгна към вратата.

— Случайно да имате охранителни камери тук? — попита Нейтън. — Нещо, което да е щракнало нашия приятел?

— Съжалявам — отвърна момичето. — Откраднаха ги, когато ни обраха миналия март.

— Невероятно! — Бен излезе от магазина.

Нейтън махна на момичетата:

— Благодаря за помощта. — Той се затича, за да се изравни с Бен. — Съжалявам. Не биваше да оставям ролките за през нощта.

— Ти не си виновен — отговори Бен. — Трябваше да се досетя. Това беше тъпо. Можех да дойда по-рано.

— Как мислиш, че е разбрал? Смяташ ли, че някой ни е проследил, когато те оставихме в ресторанта? — Докато се мъчеше да не изостава от Бен, Нейтън попита: — Каза ли на Лиза за снимките?

Бен не отговори.

— Казал си й, нали?

Отново тишина.

— Отговори ми! — настоя Нейтън. — Каза ли на Лиза за снимките?

Бен изведнъж спря, разпери ръце и изкрещя:

— ДА! КАЗАХ Й! Какво искаш да ти отговоря? Казах й, че сме ги дали в студио на няколко крачки от нас.

— Защо си го направил? Предупредих те…

— Казах й, защото й вярвам. И когато говоря с нея, не се притеснявам да си меря думите — тя ми е приятелка. Каквото и да разправяш, нямаш доказателства против Лиза. Не вярвам нито на дума от предположенията ти.

— Какви доказателства искаш? Ако ти забие нож в гърба, ще кажеш, че не е тя, защото не си я видял.

— Лиза не печели нищо от това да говори с Рик. Ако искаше пари, сама щеше да му каже решението.

— Така ли мислиш? — попита Нейтън. — А какво ще кажеш за следния сценарий? Рик и Лиза са се сдушили и Лиза съобщава решенията на Рик Проблемът е, че ако се размирише, няма кого да натопят. Идва един побъркан сътрудник на име Бенджамин Адисън. Събират информация за него и ако нещо се скофти, имат си жертвен агнец. Единственото, което трябва да направят, е да събират доказателства за това, че си замесен.

Известно време Бен не каза нищо. Накрая заяви:

— Не съм съгласен с теб, но разбирам какво искаш да ми кажеш. Когато се върнем от Деня на благодарността, ще говорим за това, но дотогава искам да прекарам добре вкъщи. Лиза ще е с мен и отказвам да я подозирам през целия уикенд.

— Тогава не я взимай с теб — предложи Нейтън.

— Не си го и помисляй. Взела си е билет и идва с мен. Точка по въпроса.

— Животът си е твой — вдигна рамене Нейтън.