Брад Мелцър
Десетият съдия (8)

Глава осма

По-късно същата вечер Бен и Лиза се върнаха в апартамента й и намериха Оубър и Нейтън да чакат отвън пред сградата.

— Къде сте, бе хора? — подскачаше на едно място Оубър. — Замръзнахме тук.

— Защо не чакате във фоайето? — попита Лиза.

— Защото скапаният портиер не иска да ни пусне. Каза, че щом домакините ни ги нямало, трябвало да чакаме отвън.

— Ти се шегуваш. — Лиза нахлу в сградата и се приближи към усмихнатия портиер. — Защо, по дяволите, карате гостите ми да чакат отвън?

— Госпожо, домакините им ги нямаше.

— Аз съм им домакините — заяви тя. — И ако закъснея пет минути, не искам приятелите ми да чакат навън на студа.

— Госпожо, може и вие да сте им домакин, но в тази сграда си имаме правила и без позволение от домакините не пускаме никого в сградата. Като портиер работата ми е да гледам да няма мотане из фоайето.

— Така ли?

— Да, госпожо, така — излая портиерът. — Асоциацията на наемателите ми е дала пълна власт да гоня безделници, скитници и други криминални субекти от това помещение.

— Сигурен ли сте? — попита Лиза.

— О, не — Бен надникна през пръстите си. — Нещата ще загрубеят.

— Нека ви кажа няколко неща — Лиза насочи пръст към лицето на портиера. — Първо, все ми е едно кой сте, но в момента, в който моите гости влязат в тази сграда, те стават и ваши гости. И ако мислите, че имате право да оставяте гостите ми да мръзнат на студа, значи изобщо не сте в час. Може и да не се намираме в замръзналата тундра, но навън е студено. Второ, разпоредбите, зад които се криете, са незаконни, защото позволяват на супермаркетни полицаи като вас да дискриминират както им падне. Затова, ако нямате солидни, реални причини да подозирате приятелите ми, съветвам ви да си държите устата затворена. И накрая, ако наричате приятелите ми безделници или престъпници, ще ви завлека в съда по обвинение в клевета, ей така, заради принципа. Няма да мога да спечеля, но ще се забавлявам страхотно, докато ви гледам как си губите парите и времето, за да се измъкнете. Сега, ако нямате какво друго да ми кажете, качвам се горе. Достатъчно ясна ли съм?

— Съвсем — каза обърканият портиер. Обърна се към Нейтън и Оубър и добави: — Извинете за неудобството.

— Приемам извинението ви — кимна Оубър, докато всички се запътиха към асансьора.

— Беше ли необходимо наистина? — попита Бен.

— Фантастично беше — извика Оубър.

— Ядоса ме — призна Лиза. — На такива им дай малко власт и веднага започват да се мислят за диктатори.

— Да, но ти направо го накара да намокри гащите — засмя се Бен.

— Бях впечатлен от яснотата на аргументите — Нейтън гледаше Лиза все едно я виждаше за първи път.

— Благодаря — каза тя, докато чакаха вратата на асансьора да се отвори.

Когато влязоха в апартамента, Лиза запали лампите и остави куфарчето си на бюрото.

— На какво мирише? — попита Бен, докато вървеше към дневната.

Оубър помириса въздуха:

— Мирише на… нещо женствено.

— Ароматни пръчици — обясни Лиза. — Току-що ги запалих. Харесват ли ви?

— Омагьосан съм — заяви Оубър.

— Предполагам, че не сте свикнали с къща, която не мирише на крака. — Лиза тръгна към спалнята и добави: — Ей сега идвам.

След няколко минути се върна в дневната с анцуг и любимата си тениска с надпис „Станфорд“.

— Почваме ли? — тя седна на канапето до Бен.

— Ето го и плана — Бен отвори куфарчето си и извади бележник и химикалка. — Рик и аз ще се видим утре. Единствената причина, поради която мога да се сетя, че Рик иска да ме види, е, че иска още нещо, и единственото нещо, което може да иска, е информация.

— Но не можеш да си сигурен — обади се Лиза.

— Това е единствената логична причина. Не мисля, че иска да си говорим за политика.

— Може би просто е решил да те бъзика що за глупак си бил миналия път — предположи Оубър.

— Не мисля, че ще е това — намръщи се Бен.

— Но защо ще иска още информация, ако вече е направил милиони долари от решението „Си Ем Ай“? — попита Нейтън Седна на канапето и остави на пода малка синя брезентова чанта.

— Нямаме представа колко е направил от „Си Ем Ай“. Може би десет милиона, а може би десет хиляди. Проблемът е, че не знаем повече за него. Ако вече не е бил богат, значи сигурно не е имал много пари, които да инвестира в акции на „Си Ем Ай“ преди да се вдигнат. Цялата му печалба може да е била хонорарът, даден му от Максуел.

— Но съм сигурен, че сумата не е била малка — каза Нейтън.

— Сигурно не е била — съгласи се Бен, — но не бих подценил силата на алчността. Ако първия път Рик е направил милион, убеден съм, че втория път ще поиска десет милиона. Не сме сигурни, че ще ми иска информация, но ако го направи, мисля, че е най-добре да следваме оригиналния план на Лиза и да се опитаме да го запишем.

— Ако наистина иска информация, тогава ще ти предложи пари. Очевидно няма да успее да те прекара като първия път.

— Не знаеш какво може да се случи — вметна Оубър. — Когато пожелае, Бен умее да бъде доста наивен.

Без да му обръща внимание, Бен каза:

— А ако ми предложи пари, ще запишем и подкупа на лента. Тогава поне ще можем да докажем, че е подкупил правителствен служител.

— Едно нещо не разбирам — обади се Нейтън. — Ако запишеш Рик, как ще използваш тази информация срещу него? Предадеш ли го на властите, изгаряш и ти.

— Зная — въздъхна Бен. — Но на този етап повече ме притеснява фактът, че той винаги ще размахва връзката ми със случая над главата ми. Ако успея да го запиша, няма да може да използва тази информация срещу мен. Въпреки че това не е идеалната ситуация, поне ще се изравним. Иначе никога няма да съм спокоен.

— Взе ли записващото устройство? — Лиза попита Нейтън.

Нейтън сложи брезентовата чанта на коленете си и дръпна ципа.

— Ето го безжичния микрофон. И просто искам да знаеш, че с подобно оборудване Съединените щати са се превърнали в суперсилата, която са сега.

— Страхотно, полковник — каза Бен. — Откъде го взе?

— Имам един приятел, който работи в охраната. Надявах се да ни снабди с последния писък на модата, но успя да ми намери само това. Без официално разрешение най-добрите неща не излизат от склада.

— Има ли от онези микрофони, които се слагат в копчетата за ръкавели? — попита Оубър.

— Те са фантастични — съгласи се Нейтън. — Надявах се и на отровни стрелички, които излитат от ръчен часовник, но това беше най-доброто. — Той стана, извади разни жички от чантата и се обърна към Бен: — Ставай и си сваляй ризата.

— Уоооооооооооооооу — зави Лиза, докато Бен се разкопчаваше.

— Чакай да го видиш гол — обърна се към нея Оубър. — Няма никакви косми по гърдите.

— Ей, поне нямам и остров Капри. — Бен стоеше гол до кръста. Той погледна Лиза и обясни: — И Оубър не е космат, но в средата на гръдния си кош има един голям остров.

— Не е вярно — отрече Оубър.

— Свали си ризата — предизвика го Бен.

— Няма нужда — усмихна се Оубър. — Но, повярвай ми, не прилича на остров Капри.

— Чакай да разбера как работи това — каза Нейтън, докато се бореше с жиците.

— Яд ме е да го кажа — обади се Лиза, — но имаш секси тяло.

Бен се опита да не се изчервява, а тя продължи:

— Сериозно. Не мислех така, но имаш страшен гръден кош — тя погледна Оубър и добави: — Мисля, че се възбуждам.

— Ами аз така влияя на хората — каза Оубър.

— Готово — заяви Нейтън, като гледаше Бен. — Защо си се изчервил? — попита той.

— Просто ми покажи как работи това — тросна се Бен.

— Добре. Взимаш този колан със заешка лапа и го увиваш около кръста си. Микрофоните са вътре в това — Нейтън посочи две малки издутинки в широкия колан. — Тук са батериите — той потупа една по-голяма издутина в задната част на колана. — Трябва да издържат осем часа и току-що ги заредих, така че всичко ще е наред. — Той извади от чантата голяма черна кутия. — Това е приемникът. В него има касетофон, така не можем да запишем целия разговор.

— Включен ли е? — попита Бен.

— Би трябвало. — Нейтън извади антената на кутията и завъртя няколко копчета. — Отиди в другата стая и кажи нещо.

Бен влезе в спалнята на Лиза, а тримата зачакаха мълчаливо, загледани в черната кутия. Изведнъж чуха:

— Аз съм в спалнята на Лиза. Сатенените чаршафи не ме изненадват, но с потрес намирам на нощното шкафче моя снимка.

— НЕ МИ ПИПАЙ ЛЕГЛОТО! — изкрещя тя.

— И чакай… това какво е? Около лицето ми има следи от червило. Лиза, толкова, толкова е тъжно.

— ИЗЛИЗАЙ МИ ОТ СТАЯТА!

— Чакайте, ето го чекмеджето с бельото. Да, момчета, то е!

Лиза скочи от канапето, а Бен влезе в дневната. Нейтън върна лентата и я пусна да се върти.

„… спалнята на Лиза. Сатенените чаршафи не ме изненадват, но…“

— Работи — каза Нейтън.

Бен свали колана и си облече ризата.

— Значи просто трябва да си говоря нормално и всичко ще се запише?

— Да.

— Не е ли по-добре да си го сложиш в гащите, да не би Рик да реши да те претърси — предложи Оубър.

— Не мисля, че идеята е добра — възрази Нейтън. — Ако го направиш, звукът няма да е ясен. — Той затвори приемника и добави: — Единственото друго нещо е, че тъй като е безжичен, радиусът му на действие е около стотина-двеста метра.

— Идеално — каза Бен, докато се закопчаваше. — Ще се срещнем в „Двата пъдпъдъка“, един моден ресторант на Масачузетс авеню. Ходих днес по обяд там, за да огледам. Мястото е малко и има само един прозорец, който гледа към улицата. Но срещу него има китайски ресторант и вие можете да седнете там.

— Знам го — кимна Нейтън. — „Орхидеята на Банкок“.

— Точно така — потвърди Бен. — Ти и Оубър трябва да отидете към седем. Аз ще се срещам с Рик в осем. Двата ресторанта са точно един срещу друг, така че с обхвата не би трябвало да има проблем.

— Възможно ли е нещо да попречи на микрофона? — попита Лиза. — Късовълнови предавания? Сателитни чинии? Нещо такова?

— Приятелят ми каза, че всичко ще е наред — успокои я Нейтън. — Не е най-доброто, но върши работа.

— Знаете ли какво ни трябва? — попита развълнуван Оубър. — Парола. Ако нещо се обърка, тя ще ни е сигнал, че имаш нужда от помощ.

— Правилно — одобри Бен и се върна на мястото си на дивана.

— Какво ще кажете паролата да е „Каква ти е повредата, Хедър?“ — попита Оубър.

— В никакъв случай — каза Бен — Трябва да е нещо, което лесно да вмъкна в разговора и да не излезе, че съм се паникьосал.

— Какво ще кажете за „пародия на справедливостта“? — попита Нейтън.

— Ами „електрическо сирене“? — обади се Оубър.

— Как да го вмъкна това в изречение? — изгледа го Бен. — Моля те, не ме убивай и може ли да си поръчам електрическо сирене?

— „Престъпления срещу човечеството“ — каза Нейтън.

— „Дяволски кучета“ — предложи Оубър.

— Ами ако просто изкрещя: „Помогнете ми, приятели мои, без капка въображение! Помогнете ми!“ — не се стърпя Бен.

— Защо не използваш думата „бинго“? — попита Лиза. — Лесно можеш да я вмъкнеш в изречение и по филмите винаги действа.

— Това е смешно — обади се Оубър. — Кажи ми един филм, в който са използвали „бинго“ за парола.

— Много са.

— Кажи ми един — не се предаваше Оубър.

— Не ме интересува дали във филмите действа — прекъсна ги Бен. — Паролата е „бинго“. Ако кажа „бинго“, притичвате ми се на помощ.

— Значи за подкупа се погрижихме — каза Лиза. — Имаме проблем само със снимките.

— И за това съм се погрижил. — Нейтън извади от чантата телеобектив. — Ще стане на моя апарат и ще можем да го снимаме тоя задник колкото си искаме.

— Трябват ни ясни снимки — напомни Лиза.

— Имай ми доверие, с този сладур ще му заснемем и черните точки по носа. Дори има вграден инфрачервен филтър. — Нейтън погледна Бен и добави: — Просто трябва да знам кого да снимам. Не съм виждал Рик.

— Погрижих се за това днес — кимна Бен. — В „Двата пъдпъдъка“ има една маса точно до прозореца. Рик и аз ще седим там, така че просто снимаш този, с който съм.

— Ами ако не седнете на тази маса? — попита Нейтън.

— Там ще сме. Като отидох да разглеждам ресторанта, бутнах на главния сервитьор стотачка, за да запазя тази маса.

— Профукал си още сто долара? — възкликна Оубър.

— Когато отидох там, вече имаше резервация на мое име — обясни Бен. — Доста беше страшничко.

— Всичко ще е наред. — Нейтън започна да прибира микрофона в чантата.

— Мислех си… — намеси се Лиза. — Ами ако Рик не те помоли за информация?

Бен сви рамене.

— Предполагам, че ще трябва да се задоволим със снимките. Успеем ли да го идентифицираме, ще можем да го притиснем, ако реши да действа срещу мен. И тогава поне ще сме в състояние да го свържем със следващия Чарлз Максуел.

— Като говорим за това — обади се Нейтън, — имате ли представа за кое дело може да попита?

— Мислих по въпроса — каза Лиза. — В „Американска стомана“ се въртят големи пари. То ще струва поне няколко милиона.

— Няма начин — настоя Бен. — Що се отнася до мен, има само едно — „Гринъл“.

— Смяташ ли? — попита Лиза.

— Сигурен съм — каза Бен. — Това дело е цяла златна мина.

— Какво ще кажете да ни обясните човешки, на нас несъвършените зрители? — подхвърли Нейтън.

— Хауард Гринъл и още няколко инвеститори — заговори Бен — притежават огромна стара църква в центъра на Манхатън. Преди около три години решили да съборят църквата и да построят на нейно място нов ресторант и пазарен комплекс — точно каквото му трябва на Ню Йорк. Когато отишли в отдела по райониране да получат одобрение за събарянето, нещата се разчули и Историческото общество на Ню Йорк, както и няколко религиозни групи започнали да твърдят, че църквата е историческа забележителност и не може да се разрушава. Започнало страхотно лобиране и от двете страни, църквата била официално обявена за забележителност и следователно минала под защитата на града. Гринъл и инвеститорите му започнали да съдят града с твърдението, че като не са им позволили да строят на собствената си земя, повторното райониране е представлявало изземване на собствеността им.

— Според клаузата за изземванията от Конституцията — намеси се Лиза, — щатът не може да вземе земя, без да обезщети собственика. В този случай стойността на обезщетението е парите, които са щели да се спечелят, ако превърнат църквата в небостъргач.

— Но нали каза, че са районирали повторно? — учуди се Нейтън. — Как така районирането ще е изземване?

— Точно това е въпросът — каза Бен. — Районирането не се смята за изземване, щом е в интерес на обществото. Например, градът може да районира една област като жилищна, за да държи настрана търговците и да подсигури интересите на общността. Това е справедливо райониране. Въпросът тук е дали запазването на историческата забележителност е в интерес на обществото.

— Очевидно е така — заяви Лиза, — тъй като забележителността е част от обществото. Тя защитава историята му и освен това привлича туристи.

— Това е едната гледна точка — Бен се обърна към Нейтън и продължи: — Тук аз и Лиза не сме на едно мнение. Мисля, че това определено е изземване. Погледни фактите. Инвеститорите са платили милиони за тази собственост, която, когато са я купили, е можело да се развива търговски. Би трябвало да могат да разчитат на тази информация. Но Лиза мисли, че няма проблем, ако правителството дойде и каже: „Съжалявам, но размислихме. Не можете да строите нищо тук, а най-вече не можете да пипате църквата, защото е историческа забележителност“. Това е лудост. Правителството просто идва с танцова стъпка и изземва земята от собствениците. Сега „Гринъл и компания“ имат една порутена стара църква, която практически няма стойност.

— Не е вярно. Сега си имат историческа забележителност.

— Лиза, никой няма да дойде в Ню Йорк, за да гледа тази съборетина. Това не е Дисни Уърлд. Не могат да й сложат входни билети. Тръсната им е и това е.

— Ако земята има толкова нужда от защита, защо просто правителството не плати на „Гринъл“? — попита Нейтън. — Защо трябва един отделен гражданин да плаща за историческа забележителност, която всички останали могат да разглеждат безплатно?

— Ето това е — възкликна Бен. — Казах ти, че е трябвало да следваш право.

— Но собственикът притежава исторически паметник — каза Лиза.

— Чудо голямо — разпери ръце Бен. — И какво от това? Ако не можеш да направиш пари от него, все едно имаш колекция от марки за петдесет милиона долара, която няма на кого да продадеш.

— Какво лошо има в това? — попита Лиза. — Трябва ли да събаряме историята, за да строим още супермаркети?

— Виж какво, не искам да звуча като чичо Скрудж, но историята не плаща сметките. Те са инвестирали милиони долари, защото са разчитали на районирането на града. Ако градът си промени мнението, значи трябва да компенсира тези, които е прекарало. Точка.

— Бен, да не казваш, че ние трябва…

— Добре, мисля, че разбирам — прекъсна ги Нейтън. — Сигурен съм, че вие двамата можете да продължавате цяла нощ, но някои от нас утре са на работа.

— А пък и решението не зависи от нас — вдигна рамене Бен. — Холис и останалите ще ни кажат какво да пишем и готово.

— Точно така — затвори чантата си Нейтън. — Затова дай да свършваме. Трябва ли да обсъдим нещо друго?

— Мисля, че това беше — каза Бен. — Да се надяваме, че утре всичко ще мине добре.

— Ако не мине, надявам се да не откачиш и да не се превърнеш в свое изчанчено и изкривено копие — обади се Оубър.

— За какво говориш? — попита Лиза.

— Ох, моля ти се — изпъшка Бен. — Стига с тая теория за Батман.

— Какво? — попита отново Лиза.

— Не знам дали ще можеш да ме разбереш — погледна я Оубър.

— Ще се пробвам.

Оубър плесна с ръце.

— Теорията се основава на идеята, че целият ти живот може да се разпадне в един лош ден.

— И какво общо има това с Батман? — скептично се поинтересува Лиза.

— Помисли си как Брус Уейн е станал Батман. Застреляли родителите му пред очите му. В същия ден изгубил целия си живот и за да запази разума си, трябвало да се превърне в нещо друго. Както и Робин — родителите му умират на трапеца. Сега помисли за лошите. Джокерът пада в цистерна с киселина и онези, на които вярва, го предават. Човекът с двете лица го удрят с шишенце киселина. Във филмите Жената-котка я блъскат през прозореца, а Смешникът губи работата си. Трябва ти само един лош ден, за да преминеш границата на маниакалната лудост.

— Страхотна теория, но има един недостатък — намеси се Бен.

— Какъв?

— ТОВА НЕ СА ИСТИНСКИ ХОРА, А ГЕРОИ ОТ КОМИКС! — извика Бен, а Нейтън и Лиза се разкикотиха.

— Е, и? — попита Оубър.

— Затова не се безпокоя дали ще искам да си купя шапка с уши или да се превърна в най-новия злодей на Готам. По някаква глупава причина, не мисля, че теорията ти е приложима в истинския живот.

— Сега така говориш — каза Оубър, — но нямаш представа какво ще донесе утрешният ден.

— Прав си — отговори Бен. — Може да не знам какво ще донесе утрешният ден, но съм абсолютно сигурен, че няма да е пелерина и колан с разни джаджи.

 

 

Когато Бен, Нейтън и Оубър се върнаха вкъщи, Ерик седеше на масата в дневната и пишеше.

— Къде бяхте бе, момчета? — Той остави химикалката на масата. — Започнах да се притеснявам.

— Ходихме…

— Никъде! — намеси се Бен.

— Бен, престани най-накрая — помоли Ерик.

— Не, не мога. — Бен влезе в кухнята да си сипе нещо за пиене. — Ти го започна и сега ще трябва да си носиш последствията.

— Казах ти, че съжалявам. Какво искаш още, по дяволите?

— Какво искам ли? — Бен си наля чаша студена вода. — Дай да видим. Искам доверие. Искам уважение.

— Оставете. — Нейтън седна до Ерик. — Всички в леглата.

— И, Оубър — добави Бен, — не ми е приятно, че си казал на майка ми за мен и Ерик. Това не е нейна работа.

Оубър седна на канапето и започна да разгръща списание.

— Просто казах, че съществува малък спор.

— Защо е трябвало да го казваш на майка ми? — попита Бен. — Необходимо ли е било наистина?

— Знаеш каква е — вдигна рамене Оубър. — Започна да ме разпитва какво става. Безмилостна е. Като че ли подушваше, че нещо не е наред. Но само това й казах, кълна се.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. След това бях непреклонен.

— Тогава тя защо ми заяви, че си потвърдил слуховете, че спя с колежката си?

Широка усмивка се разля по лицето на Оубър.

— Това й го казах за майтап.

— Благодаря ти — рече саркастично Бен. — Заради идиотщините ти Лиза сега е канена у нас за Деня на благодарността.

— Ще идва у вас за Деня на благодарността? — засмя се Оубър. — Жива ще я изядат. Не е ли страхотно?

— Кажи на Лиза да си облече бронирана жилетка — обади се Ерик.

Бен намръщено го погледна и след това пак се обърна към Оубър.

— Чакай само да хвана майка ти на телефона. — Той взе синята брезентова чанта и тръгна към стълбите за втория етаж. — Не е лошо да си вземеш усмирителната риза от химическото, ей така, за всеки случай.