Брад Мелцър
Десетият съдия (6)

Глава шеста

На следващия ден Бен и Лиза работиха, без да спират по четири различни решения. След три месеца заедно двамата бяха развили ефикасен метод за писането на становища. Бен беше по-добър в излагането на оригиналните аргументи, затова той винаги съставяше първата чернова. С агресивен стил и безкомпромисна настойчивост, становищата му винаги вървяха последователно и твърдо от въведение към заключение. Лиза беше безупречният анализатор. Бен казваше, че тя има рентгеново зрение и успява да види пролуките и в най-добре подкованите аргументи. Затова след като Бен й представеше завършената първа чернова, редакторските й умения се развихряха с пълна сила. Тя обръщаше внимание на всички подробности и бе по-логичната от двамата, затова върху четирийсетте страници аргументи на Бен, връщаше двайсет страници забележки. Когато препишеха всичко на чисто, становището отиваше при Холис.

В шест часа Бен изключи компютъра и взе сакото си от гардероба.

— Къде отиваш? — Лиза вдигна поглед от бюрото.

— Имам покана за вечеря, която не мога да отклоня. Лелята и чичото на Ерик ни канят откакто съм се върнал от Европа.

— Все още не съм видяла черновата ти за решението „Ръсел“.

— Почти е готова. Утре по обяд го имаш.

— Дано.

— Обещавам. — Бен тръгна към вратата и телефонът му звънна. Като си мислеше, че е Ерик с поредното извинение за закъснение, Бен изтича до бюрото си и вдигна слушалката.

— Тук е Бен.

— Здрасти. Бен — каза Рик. — Как вървят нещата?

— Какво искаш, по дяволите? — разпозна гласа му Бен.

— Нищо — безгрижно заяви Рик. — Просто да видя какво правите. Разбирам, че довечера ще ходиш на вечеря.

— За събота си остава, нали? Защото…

Рик затвори.

Бен тресна слушалката.

— Какво има? Кой беше?

— Рик. — Бен тръгна към вратата.

— Какво ис… — преди Лиза да довърши въпроса си, Бен беше изчезнал.

Той взе тичешком четирийсет и четирите стъпала на съда и нетърпеливо зачака. В шест и пет Ерик и Оубър спряха пред него с колата на Ерик. Бен влезе мълчаливо в бледосивата хонда.

— Днес измислих страхотно име за мексикански ресторант — обърна се към задната седалка Оубър. — Ще го нарека „Текила присмехулник“.

Бен мълчеше.

— Съжалявам, че закъснях — обади се Ерик. — Бях…

— Къде е Нейтън? — прекъсна го Бен.

— Ще го вземем от нас. Реших, че ще искате да се преоблечете преди вечеря. Леля Кейти не държи на костюм и вратовръзка. — Ерик погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза навъсения поглед на Бен. — Какво има?

— Нищо — отвърна Бен. — Не ми се говори за това.

— Да не си…

— Не ми се говори за това — повтори Бен.

Ерик погледна Оубър, сви рамене и потегли към тях.

— Закъсняхте — обяви Нейтън, щом вратата се отвори. Бен влезе и веднага се запъти към кухнята.

— Какво му е? — попита Нейтън.

— Не казва — отговори Ерик. — Мисля, че нещо е станало в съда. — Ерик се настани на кушетката и попита: — Отдавна ли чакаш?

— Държа да знаеш, че не преставам да се учудвам как последователно закъсняваш с пет минути за всичко — заяви Нейтън. — По тебе мога да си сверявам часовника.

Несвикнал с гладко избръснатото си лице, Ерик потърка брада.

— Не съм закъснял. Ти объркваш нещата, защото си слагаш часовника десет минути напред.

— Дори не започвай — отвърна Нейтън. — По моя часовник си закъснял петнайсет минути, а в реално време — пет.

— Никога няма да те разбера — обади се Оубър. — Какво му е хубавото на това, че часовникът ти винаги е десет минути напред?

— Au contraire, мой простички приятелю. Не обръщам внимание на…

— Кой ми е отворил пощата? — прекъсна ги Бен. Той стоеше на вратата и държеше тесте пликове.

— Така си беше в кутията — каза Нейтън.

— Вашата беше ли отворена? — попита Бен.

— Само твоята — отговори Нейтън. — Мислиш, че е бил Рик?

Бен разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата си.

— Не знам какво друго да мисля. Днес ми се обади точно, когато излизах от кабинета. Знаеше за вечерята тази вечер.

— Имаше ли важни писма?

— Не. Само сметки и рекламни материали.

— Не искам да излезе, че съм безчувствен, но закъсняваме за вечеря. Леля Кейти ще ни опява до безкрай — обади се Ерик.

— Няма да дойда — реши Бен.

— Защо? — попита Ерик. — Защото някой ти е отворил пощата?

— Не, защото съм ужасен от факта, че Рик ме проверява. — Бен остави пликовете на кухненския плот и си наля чаша вода. — Може би планира да влезе тук, когато тръгнем.

— Ако искаше да влиза, щеше да го направи, когато ти е отворил пощата — каза Ерик. — Не му позволявай да ти разбива живота. Просто се опитва да те подлуди.

— Тогава ще трябва да съм луд — отговори Бен. — Тръгвайте без мен и кажете на леля Кейти, че съжалявам. А и ще взема да ви проваля вечерята, ако дойда.

— Сигурен ли си? — попита Ерик.

— Тръгвайте — каза Бен. — Аз ще се оправя.

Тримата приятели разбраха, че Бен няма да си промени решението и тръгнаха към вратата:

— После ще се видим.

Когато вратата се затвори. Бен отново грабна пликовете. Прехвърли ги и откри единствения без обратен адрес. Извади листа от плика и отново прочете написаните с черен маркер думи: „ВЯРВАШ ЛИ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ? ИСКРЕНО ТВОЙ, РИК“. Загледан в краткото послание. Бен се зачуди дали то представлява подигравателно предупреждение или най-обикновен въпрос. Като се чувстваше виновен и изпълнен с угризения за това, че не е казал на приятелите си за писмото. Бен го смачка на топка. Как, по дяволите, му позволих да направи това с мен, зачуди се той. Сега ме накара да подозирам най-добрите си приятели.

Бен хвърли останалата част от пощата обратно на плота, влезе в трапезарията и се облегна на голямата стъклена маса. Дори не си и помисляй, че е един от тях. Няма как да е един от тях, успокои се той. Ако на тях им нямам доверие, на кой да имам? Загледан в отражението си в зацапаното стъкло, той отново си припомни всички важни събития. Помисли си за всяка информация, която Рик имаше. Спомни си за всеки друг човек, който също знаеше тези неща. И намери логично обяснение за това как Рик е научил. Ако къщата се подслушва, помисли си той, може да ни е чул как си говорим за вечерята при леля Кейти. За цветята казах на Нейтън. Може и това да е чул. С добре скрит микрофон Рик може да е чул всичко. Загледан в отражението си в стъклото, Бен кимна. Това е най-логичното обяснение. Ето така е…

Под стъклената маса Бен забеляза нещо малко и тъмно. Веднага коленичи и го разгледа отблизо. Не беше нищо. Бучка кал от нечии обувки. Бен наведе масата и провери под четирите крака за микрофона на Рик. След това погледна под столовете. Обърна фотьойлите, вдигна облегалките им, стисна възглавниците, събори малката масичка, прекара длан по всички рамки на картини, провери телевизора, преобърна видеото, разгледа всяка видеокасета, извади всичко от гардероба, обърна джобовете на всяка дреха, отвори всеки чадър, надникна в бейзболните ръкавици и в кутиите на топките за тенис, завря се зад тоалетната чиния, изчисти хладилника, прерови всички шкафове, вдигна всеки кухненски уред, изпразни всяко чекмедже, огледа всяка лампа и разглоби всички телефони. Когато свърши, на първия етаж цареше хаос. И нищо.

Спокойно, каза си Бен, а ризата му беше подгизнала от пот. Не губи самообладание. След като подреди кухнята, банята, трапезарията и дневната. Бен се строполи върху канапето. Легна с лице надолу, дясната му ръка увисна към пода, а пръстите му заораха в килима. Докато успокояваше дишането си, Бен стигна до заключението. Независимо от всичко, трябва да вярваш на приятелите си. Само така ще запазиш здравия си разум. Вярвай на приятелите си.

 

 

Когато те се върнаха, Нейтън влезе в банята. Оубър се отправи към кухнята, а Ерик се сгъна пред телевизора. Бен чу, че вратата се хлопна, излезе от стаята си и слезе долу. Намери Оубър, заровил лъжица в голяма кутия със сладолед.

— Как можеш още да си гладен? — попита Бен. — Не яде ли току-що?

— В момента раста — каза Оубър.

Нейтън се върна в дневната.

— Как се чувстваш? — обърна се той към Бен. — Още ли се притесняваш за Рик?

— Разбира се, че се притеснявам. Но се успокоих. Просто ми трябваше да остана малко сам. — Той седна до Ерик на канапето. — Как беше вечерята?

— Изпусна — обади се Оубър, който продължаваше да бърка в кутията. — Леля му на Ерик е по-готина от всякога.

— Хайде да спрем да говорим за нея — помоли се Ерик.

— Виж какво, разбираме защо чувстваш, че трябва да я пазиш, но се налага да приемеш фактите — каза Нейтън. — Леля ти па-ри!

— Не разбирам — вдигна рамене Ерик. — Дори не е кой знае колко хубава.

— Никога няма да разбереш — отсече Нейтън. — Става дума за аурата й. Тя ни говори.

— Онази снимка по бански костюм още ли стои на хладилника? — попита Бен.

Оубър се усмихна.

— Вече не. — Бръкна в задния си джоб, извади снимката и я хвърли към Бен. — Реших, че ще ти трябва нещо за повдигане на духа.

— Ти си откраднал снимката от хладилника й? — Ерик надникна над рамото на Бен.

— Взехме я назаем — защити се Оубър. — Ще я върнем. Просто исках да покажа на Бен какво изпуска.

— Ей, перверзни типове — каза Ерик. — Говорите за леля ми.

— Какво ще стане, ако спиш с нея? — попита Оубър. — Децата ви мутанти ли ще бъдат или какво?

— Как се наричаха онези деца, които се раждаха от бракове между близки роднини? — попита Нейтън.

— Мисля, че бяха оубъри — обади се Ерик.

— Много смешно — каза Оубър. — Коремът ме заболя.

Успокоен от приятелското настроение, Бен още повече се убеди, че с писмото Рик просто си играе с него. Подаде снимката на Нейтън и сложи ръка на рамото на Ерик.

— Исках да ти съобщя, че имам някои добри клюки за тебе. Но трябва да си мълчиш, докато не ти кажа.

— Остави я на мира — извика Ерик, докато гледаше как Нейтън се прехласва над снимката на леля му.

— Нека просто да речем, че ако трябва да имаш журналистическо предчувствие през следващите няколко дни, ще започнеш да разпитваш за един стар съдия от Върховния съд.

— Блейк да не се пенсионира най-накрая? — попита Ерик.

— От мен не си чул нищо — напомни Бен. — Само ти казвам, че ако искаш да впечатлиш шефовете си с интуиция, трябва да душиш натам.

— Благодаря — усмихна се Ерик.

— Нещо незаконно ли му издаде? — Оубър вдигна очи от разтопения сладолед.

— Не, разбира се — каза Бен. — Просто го посъветвах приятелски.

— Защото ако е незаконно, ще трябва да извърша граждански арест.

Когато Бен поклати глава, Оубър продължи:

— Сериозно говоря. Арестувам ви и двамата.

— Оубър, ако ме арестуваш, ще се обадя на шефката ти и ще й кажа, че миналата седмица си ми пратил по факса ксерокс копие на пениса ти.

— Е, и?

— И след това ще й кажа, че ти й удари колата странично, когато се събирахте на барбекю миналия юли.

— Е, и?

— И след това ще се обадя на всичките ти кредитни карти с изтекъл срок и ще им дам истинския ти адрес и телефонен номер, където да те намерят през деня.

Оубър замълча.

— Е, и?

— И след това ще кажа на Ерик как постоянно му крадеш дребните монети, за да си пускаш прането в обществената пералня.

— Какво си правил? — попита Ерик.

— Ох, тоя лъже като…

— Значи всичките ми дребни при тебе са изчезнали!

— Лека нощ — изправи се Бен. — Време е да си лягаме.

 

 

В шест и трийсет на следващата сутрин Бен слезе за закуска.

— Добро утро — каза той на Нейтън, който винаги ставаше най-рано.

Нейтън сгъна вестника на масата и отмести настрани купата с овесени ядки.

— Мисля, че има нещо, което трябва да прочетеш.

— Какво? — Бен си наля чаша портокалов сок. — Прочети ми го.

— Мисля, че ти трябва да си го прочетеш.

Бен взе вестника. Заглавието беше шокиращо: „ЗАПОЧВА РАЗСЛЕДВАНЕ СЛЕД ОБЯВЯВАНЕТО НА РЕШЕНИЕТО ПО ДЕЛОТО «СИ ЕМ АЙ»“. Бързо зачете надолу: „Високопоставен източник от Върховния съд разкри, че е било започнато официално разследване, за да се опровергаят слуховете за закононарушение, свързано с наскоро обявеното решение за «Си Ем Ай». След като Чарлз Максуел рискува милиони за изхода от това дело, критици от Уолстрийт до Вашингтон подозират нечестна игра. В резултат Съдът е започнал «високопоставено и цялостно разследване»“. Според източника „ще бъдат разпитани всички, които са знаели резултата от делото — от отдел «Печат» до сътрудниците…“

Бен стисна зъби.

— Това са глупости — каза той и хвърли вестника на масата. — Никакво разследване няма. Просто раздухват случая.

— Видя ли от кого е?

Когато прочете „От Ерик Строумън“, стомахът на Бен олекна.

— Не може да бъде.

— Спокойно. — Нейтън постави ръка на рамото на Бен.

— Този кучи син — изкрещя Бен и разкъса вестника. Изтича от стаята и на бегом изкачи стълбите. — ЕРИК? СТАВАЙ ВЕДНАГА!

— Спокойно. — Нейтън последва приятеля си.

С ритник Бен отвори вратата на стаята на Ерик. Леглото беше празно. Нейтън въздъхна с облекчение.

— Къде е той, по дяволите? — попита Бен. В средата на неоправеното легло лежеше бял плик с името на Бен.

Докато Бен отваряше плика, на вратата се дотътри Оубър по боксерки.

— Какво става, да ви вземат мътните? — разтърка очи той.

— Не питай — предупреди го Нейтън.

— Ще ти кажа какво става — обърна се към него Бен, без да обръща внимание на писмото. — Нашият лайнян приятел е направил материал за пета страница на вестника си за възможни незаконни действия в съда. След което е добавил, че е започнато разследване, което не е вярно, а освен това, че подозират работещите в съда, че са пуснали информация на Чарлз Максуел преди обявяването на решението. С други думи, ми го е начукал. Ако досега е нямало разследване, то вече ще има. А ако и преди е имало, значи сега съвсем е подпалил отдел „Сигурност“.

— Не може да бъде — каза Оубър.

— Успокой се — обади се Нейтън. — Какво пише в писмото?

— „Скъпи Бен — зачете той, — сигурен съм, че точно сега си бесен. Надявам се, че ще ми дадеш възможност да ти обясня. Съжалявам, че трябваше да тръгна толкова рано тази сутрин, но се налагаше да свърша нещо в офиса. Винаги твой приятел. Ерик“.

— Ох, недей — Бен подаде листа на Нейтън. — Цяла година един ден не е станал преди обяд, а точно днес му се наложило? Избягал е от мен!

— Като че ли има някакво обяснение. — Нейтън подаде писмото на Оубър.

— Какво обяснение? — попита Бен. — Какво обяснение може да извини това? „Извинявай, но имаше малко празно място и реших да те прекарам“?

— Може би са се отказали от ребуса — подхвърли Оубър.

— Оубър, без майтапи по този въпрос — предупреди го Бен. — Положението е много сериозно. Заради това ще ме уволнят като нищо — Бен млъкна и се облегна на гардероба на Ерик. Нейтън и Оубър го гледаха мълчаливо. — МАМКА МУ! — изкрещя Бен и блъсна купчина хартия от бюрото на Ерик. — Сега сто на сто ще започнат разследване. Не могат да пренебрегнат материал като този.

— Трябва да говориш с него — каза Нейтън. — Обади му се.

Бен погледна часовника си и поклати глава:

— Закъснявам Трябва да тръгвам.

Слезе надолу по стълбите, грабна палтото си от гардероба и излетя навън.

— Това няма да свърши добре — въздъхна Нейтън, когато вратата се затръшна.

— Ти знаеше ли? — попита Оубър.

— Не, разбира се.

— Аз знаех. — Оубър седна на леглото на Ерик.

— Знаел си? — изуми се Нейтън. — Знаел си и не си го спрял?

— Не можех — обясни Оубър. — Знаеш какъв е, когато го хване репортерската мания. Иска да докопа „Пулицър“.

— Поне каза ли му нещо?

— Разбира се. Не искаше да ме чуе. Освен това беше късно. Каза ми снощи.

— Едно е сигурно, приятелството им е свършило. — Нейтън започна да събира падналите хартии. — А Бен не е човек, когото да имаш за враг.

— Като нищо ще го убие — добави Оубър.

— Абсолютно. Никога няма да му прости. И независимо колко време ще му отнеме, ще направи така, че да си върне на Ерик.

— Може би ще трябва да дадем обява за нов съквартирант — каза Оубър.

— Всъщност защо не го направиш още днес? Ще гласи: „Търси се средно разхвърлян съквартирант на мястото на стария, който умря. Ще трябва да съжителства с един гений, с една маймуна и с един сътрудник от Върховния съд, който отскоро налита на кръв“.

 

 

Бен наближи Върховния съд и се опита да се успокои. Започна да диша бавно и дълбоко, изкачи се по стълбите и влезе в мраморната сграда. Като хапеше вътрешната страна на бузата си, той показа пропуска си и заобиколи скенера за метали. Направи всичко възможно да изглежда спокоен и вървеше бавно. Мина през приемната и с облекчение видя, че Нанси още не е дошла. Влезе в кабинета и затвори плътно вратата.

— Предполагам, че си я видял — каза Лиза. Отвореният вестник беше на бюрото й.

— Не искам да говоря за това — отсече Бен и седна зад своето. — Той е мъртъв.

— Говори ли с него?

— Избягал е, преди да стана. Някой да е казал нещо?

— Нищо засега. Но е седем часът. Денят едва започва.

— Страхотно. Благодаря за напомнянето.

— Виж какво, това е само „Уошингтън Хералд“ Всички знаят, че е откаченият вестник на десницата. Никой не го взема насериозно. — Бен не отговори и тя продължи: — Дори не е на първа страница.

— Чудесно. Възхитен съм.

— Можеше да бъде и по-лошо. Поне не е казал, че става въпрос за сътрудник.

— Ами тогава да взема да се разтанцувам — повиши глас Бен. — Сега всичко е наред. Няма защо да се притеснявам. Кариерата ми е наред. Благодаря ти, слънчице, че ми показа пътя.

— Не ми трябва дебелашкия ти тон — изкрещя Лиза. — Опитвам се да ти помогна.

— Съжалявам, но не съм в настроение.

— Това няма нищо общо с настроението — каза тя. — Ако искаш да се вайкаш, давай. Но не си го изкарвай на мен.

— Извинявай. — Бен се облегна на стола. — Наистина. Просто ме е страх от цялото това нещо.

— И с право. Аз бих го сритала жестоко.

— Не знам какво да правя.

— Не искам точно аз да ти го казвам, но точно сега не можеш да направиш кой знае какво. Трябва да довършим решението „Ръсел“, а още не съм видяла първата ти чернова.

— Не можеш ли ти да го направиш?

— Не си го и помисляй — предупреди го Лиза. — Аз съм ти приятел и ако искаш да си излееш душата, съм винаги на разположение, но не си мисли, че ще ти върша работата, за да можеш цял ден да хленчиш.

— Хайде де, аз бих го направил за теб.

— Ти луд ли си? Докато ти пишеш „Ръсел“ и „Пачеко“, аз редактирам „Ошински“ и „Лоуъл корпорейшън“ и „Пасифик Ройъл“ и „Шопф“. А дори не сме започнали да работим по „Гринъл“, който трябва да се обяви накрая на месеца.

— Та какво ми казваш?

— Казвам ти да не напускаш работното си място, за да тичаш в „Уошингтън Хералд“ и да се спречкваш с приятеля си, което знам, че планираш да направиш, откакто си видял проклетата статия.

Бен се опита да скрие усмивката си.

— Не си мислех това.

— Сериозно?

— Щях да изчакам до обед.

 

 

В единайсет и половина звънна телефонът на Бен.

— Ало, кабинетът на съдия Холис — вдигна слушалката той.

— Бен Адисън? Обаждам се от отдел „Сигурност“ на Върховния съд. Трябва да говорим с вас. Имаме основания да мислим, че подавате информация.

— М-м-моля? — паникьоса се Бен.

— Майтап — каза Оубър. — Аз съм.

— Не го прави повече! Изкара ми ангелите.

— Отпусни се — успокои го Оубър. — Няма за какво да се тревожиш.

— Какво искаш?

— Ерик ми се обади. Каза, че иска довечера да говори с теб.

— По кое време?

— Осем, ако ти е удобно.

— Добре. Ще се видим тогава.

— Кой беше? — попита Лиза, като забеляза раздразнението на Бен.

— Оубър.

Половин час по-късно телефонът звънна отново.

— Ало, кабинетът на съдия Холис — обади се Бен.

— С Бен Адисън ли говоря?

— Да — каза Бен, раздразнен, че го откъсват от становището „Ръсел“.

— Здравейте, господин Адисън. Казвам се Даяна Мартин и работя в „Уошингтън Поуст“. Ще коментирате ли статията в днешния брой на „Хералд“?

— Вижте какво, ако сте колежка на Оубър, кажете му да се застреля.

— Господин Адисън, мисля, че ме бъркате с някого. Както казах, работя в „Уошингтън Поуст“. Ако е необходимо, ще ви изпратя удостоверение за самоличност по факса, всъщност, ако искате, можем да се срещнем за обяд и да поговорим.

Бен се изправи на стола и събори кафето на бюрото си.

— Какво мога да направя за вас днес, госпожо Мартин? — попита той, докато Лиза вадеше купчина салфетки от лявото си чекмедже.

— Както казах, чудех се дали ще коментирате статията в днешния брой на „Хералд“.

Бен повдигна купчините документи от бюрото, а Лиза попи кафето.

— Съжалявам — каза Бен. — Нямам представа за какво говорите.

— В сутрешния брой на „Уошингтън Хералд“ имаше статия за възможно изтичане на информация, свързано със скорошното решение „Си Ем Ай“. Имате ли да кажете нещо по въпроса? Ако искате, мога да не споменавам името ви. Ще бъдете неназован източник.

Бен отвори най-горното чекмедже и извади малко тесте листове. Започна да тършува из тях, докато се опитваше да не се блъсне в Лиза, и бързо намери това, което търсеше. Като четеше дума по дума от листа, на който пишеше „Изявление за пресата“, той каза:

— Оценявам загрижеността ви, но като сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, не ми е позволено да разкривам каквато и да е информация по случая.

— Значи казвате, че по случая има разследване, но не можете да говорите за него?

— Госпожо Мартин, нямам какво повече да ви кажа — заяви Бен и хвърли листа настрана. — Благодаря, че ми се обадихте. — Когато затвори телефона, Лиза тъкмо приключваше с попиването на кафето.

— Благодаря за помощта — рече той, като избърсваше останалата течност изпод голямата острилка за моливи.

— Няма проблем. — Лиза се върна обратно зад бюрото си. — Наистина ли бяха от пресата?

— Не мога да повярвам — каза Бен. — От „Уошингтън Поуст“.

— Какво казаха?

— Попитаха ме за статията. Едва не напълних гащите.

— Звучеше си съвсем нормално — успокои го Лиза. — Постъпи правилно. За това е и този лист.

— Когато започнах през август, изобщо не мислех, че ще ми дотрябва. — Бен остави листа обратно в горното си чекмедже. — Мислиш ли, че знаят?

— Не. Сигурно звънят на всички. Сигурна съм, че им е известно, че най-лесно се получава информация от сътрудниците.

— Мисля, че знаят. Трябва да знаят.

— Нищо не знаят — увери го тя. — Учудвам се, че не са ни се обадили повече журналисти. Разправяха ми, че щели да ни звънят преди всяко голямо решение.

— На теб не са ти звънили — отбеляза Бен. — Обясни ми това, госпожице Оптимис…

Звънна телефонът на Лиза.

Лиза се усмихна.

— Ало, кабинетът на съдия Холис. — Бен се заслуша, докато тя каза: — Да, но сега не мога да говоря. Може ли да ти звънна по-късно? Да, сега не е удобно.

— Кой беше? — попита Бен, щом Лиза затвори телефона.

— Приятелка от правния факултет. — Тя отиде до бюрото на Бен и добави: — Слушай, не позволявай на това да те разстройва. Сигурна съм, че звънят по списък. Ще ми звъннат и на мен.

— Както и да е — махна с ръка Бен. — Няма значение. Искам да кажа, това с пресата. Те знаят как да ги откриват тези неща. Работата им е да ми разбият живота.

— Бен, животът ти не е разбит.

— Виж какво, не ми трябват успокоения. Знам в какво съм се забъркал и ще намеря начин да се оправя.

— Не е въпросът в намирането на начина. Ти не си загазил. Никой не знае, че си ти. Освен това, ако се случи най-лошото, винаги можеш да станеш келнер.

— Много смешно. — Бен се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— На един глупав обяд с фирмата, за която работих преди две години.

— Ще те канят на работа?

— Предполагам.

— Защо ще ходиш? — попита Лиза. — Ако ще ставаш прокурор, няма нужда да ходиш във фирма. Просто трябва да отидеш в Министерството на правосъдието.

— Иска ми се. Но оттам няма да ми помогнат да си изплатя дълговете от следването.

— Още ли имаш университетски дългове? Мислех, че родителите ти са богати ръководни кадри.

— Майка ми е ръководен кадър, но семейството ми няма такива пари. Освен това исках сам да си платя.

— Така ли?

— Отговорността си беше моя. Аз следвах право, аз ще получа облагите. Защо те да плащат?

— И колко дължиш?

— От следването около деветдесет и две хиляди долара. — Лиза зяпна. — Без да броя осемте хиляди, които изплатих през последните две години.

— Не си ли чувал за финансова подкрепа?

— Разбира се — каза Бен. — Така получих заемите.

— Все още не разбирам защо не си позволил на родителите си…

— Дълга история. Накратко, те не можеха да си позволят да направят много, а аз исках да им е по-лесно. Това е. — Той погледна часовника си и добави: — Наистина трябва да тръгвам. Закъснял съм.

 

 

Бен хвана такси пред Върховния съд и се отправи към „Грейс“ — любимо място за обеди на високо равнище във Вашингтон. Въпреки че все още много от най-важните срещи в града се провеждаха в слабо осветени ресторанти, които миришеха на пури, бренди и пържоли алангле, „Грейс“ привличаше ръководни кадри и конгресмени, които държаха да бъдат видени. Разбира се, в задната част имаше четири отделни стаи, за онези, които държаха на дискретността. Прекалено големите стъклени маси, поставени на геометрични стоманени подпорки и облечените в бели калъфи столове в основното помещение бяха подредени в голям кръг, така че знаменитостите да се забелязват по-лесно. Ресторантът беше в наситено черно и бяло и това му придаваше минималистичен вид, който беше твърде ултрамодерен за центъра на окръг Колумбия.

Щом влезе, Бен затегна вратовръзката си и се огледа за Ейдриън Алкът. Алкът отговаряше за набирането на специалисти в „Уейн и Портной“, една от най-известните фирми в града и мястото, където Бен бе работил през лятото след втората година на следването. Когато беше летен помощник в „Уейн“, комитетът, който отговаряше за набирането на кадри, го водеше на бейзболни мачове в „Камдън Ярдс“, на концерти в центъра „Кенеди“, на обеди и вечери в най-добрите ресторанти на Кей стрийт. Лятото завърши с екскурзия по море за цялата фирма — повече от четиристотин човека отплаваха на две великолепни яхти. Фирмата знаеше, че е привлякла най-добрите и най-умните от най-престижните правни факултети в Америка и правеше всичко възможно да ги задържи. За летните помощници, които все още не бяха направили избора си, вечерта в открито море слагаше край на съмненията.

След като завършиха правните факултети, всичките осемнайсет летни помощници бяха пратени на едногодишен стаж като правни сътрудници. От фирмата знаеха, че през това време те ще се сдобият с безценен опит, който ще използват, когато се върнат. И за да са сигурни, че няма да забравят „Уейн и Портной“ през това време, оттам се обаждаха по два пъти всеки месец, за да се осведомят как вървят нещата. Накрая във фирмата се върнаха седемнайсет помощници. Бен отиде във Върховния съд. Когато „Уейн и Портной“ разбраха, че на осемнайсетия им летен помощник е била предложена работа като сътрудник във Върховния съд, телефонните обаждания се утроиха и започнаха безплатните обеди.

За най-престижните юридически фирми сътрудниците от Върховния съд бяха като ходещи грамоти за изключителни заслуги. В „Уейн и Портной“ десет от четиристотин петдесет и седемте адвокати бяха бивши сътрудници във Върховния съд. Днес Ейдриън Алкът се надяваше да ги направи единайсет.

— Здравей, Адисън — усмихна се топло Ейдриън, докато Бен се приближаваше към масата в една от самостоятелните стаи в ресторанта. — Моля, заповядай. — Алкът беше висок и слаб, с гъста руса коса. С усмивка, която използваше при всяка възможност, Алкът беше най-опитното оръдие на фирмата за привличане на нови хора. Той обичаше „Уейн и Портной“ и елегантният му и очарователен маниер беше убедил в същото повече от четвърт от персонала на фирмата.

— Бен, това е Кристофър Неш. Преди четири години е бил сътрудник на съдия Блейк и си помислих, че ще е хубаво да си поговориш с някой, който е минал по същия път.

— Радвам се да се запознаем — каза Бен и се ръкува с Неш. Той приличаше на типичен сътрудник на Блейк — лукав, бледен и превзет.

— Е, как се държат с теб в Голямата къща? — попита Неш. — Всичко ли е както го оставих?

— Абсолютно. — Бен веднага се подразни от опита на Неш да се прави на готин.

— Избрал си велика година да бъдеш в Съда — продължи Неш. — Това нещо със „Си Ем Ай“ подлуди всичко живо.

— Вълнуващо е, наистина — съгласи се Бен.

— И какво мислиш? — попита Алкът. — Максуел дали е знаел?

— Нямам представа — каза Бен с измъчена усмивка. — Не споделят със сътрудниците важните неща.

— Да, разбира се. — Алкът разгърна менюто. — И какво ще обядваме? Рибата тук е разкошна.

Неш погледна към Бен:

— Трябва да ти кажа, че работата във Върховния съд е най-вълнуващата на света, но нищо не може да се сравни с безплатен обяд в скъп ресторант. Стане ли въпрос за храна, съм като дете в магазин за бонбони.

Като се стараеше да обръща внимание на разговора, Бен си мислеше по какъв начин да се спаси от обяда. Ако запаля пердетата, сто на сто ще успея да им избягам в бъркотията, помисли си той, докато се взираше в менюто.

— Не знам дали знаеш, но скоро ще се изправим пред вас — обади се Алкът. — Представляваме ответника в делото „Мирски“. Устната ни аргументация е насрочена за януари.

— Ще трябва да кажеш някоя добра дума за нас — засмя се Неш и Алкът му заприглася.

Да взема да се задавя с минералната вода, помисли си Бен. Ще млъкнат веднага.

— Е, върху какво работи съдът сега? — попита Алкът.

— Ей, дори не си го помисляй — каза Неш, докато едната от двете им сервитьорки сервира в чинията му предястие от опушен костур. — Той нищо не може да каже. Съдебните дела са абсолютно поверителни. Когато ти изтече сътрудничеството, дори те карат да унищожиш всички документи.

— Вярно ли е? — попита Алкът.

— Разбира се. Мястото е херметизирано. — Неш погледна Бен и добави: — Как е съдия Блейк? Все така ли е опак?

— Напълно — каза Бен. — Най-нещастният човек в Съда.

— Скоро говорих с него. От време на време се обаждам да съветвам сегашните му сътрудници Артър и Стив. Изглеждат свестни.

— Такива са — кимна Бен.

— Опитвам се да съм им от помощ — продължи Неш, докато един сервитьор пълнеше чашата му с вода. — Знам колко напечено може да бъде.

— Обаждат ли се повечето сътрудници в предишните си кабинети? — попита Бен и си взе едно хлебче.

— Някои — отвърна Неш. — Зависи. Мисля, че всичките сътрудници на Блейк го правят, защото една година с него може да е истински кошмар.

— Той ги товари като магарета.

— Такъв си е Блейк. Мисля, че всичките му бивши сътрудници се чувстват свързани помежду си, защото са изкарали с него цяла година. Обаждали ли са се някои от старите сътрудници на Холис?

— Не — изтърси Бен. — Затова и питам.

— Чакай да помисля. Кой беше при Холис по мое време? А, спомням си, единият от тях се казваше Стю Бейли. Страхотно момче. Сега работи в „Уиник и Трюдо“.

Алкът като че ли се подразни от споменаването на най-големия съперник на „Уейн и Портной“.

— Всъщност не се учудвам, че никой не се е обадил — добави Неш. — Холис юрка много, но дълбоко в себе си е просто едно мече.

— Сериозно? — попита Алкът.

— Описанието не е лошо — съгласи се Бен.

— Срещал ли си се със сътрудниците на Остерман?

— Не — отговори Бен. — Те са единствените, които се държат настрана.

— Невероятно! — удари по масата Неш. — Нищо не се променя. — Той се наведе към Бен и понижи глас. — Когато аз бях там, сътрудниците на Остерман бяха най-ужасните, най-противните и консервативни ръбове в целия съд. А съм чувал, че всички негови сътрудници влизали в някаква мрежа. Поддържали връзка и се срещали тайно веднъж в годината.

— Това не съм го чувал — усмихна се Бен.

— Не се шегувам — заяви Неш. — Чух, че се наричали Кабала, а по-старите сътрудници учели младите как да лавират при писането на решения. Сериозно ти говоря — добави той, като забеляза съмнението по лицето на Бен. — Знаеш колко влияние можеш да имаш, ако поискаш. Когато пишеш решението, можеш до голяма степен да го направиш по свой собствен начин. Можеш да наблегнеш на определени точки или други да направиш двусмислени. Фина проява на власт, но си е пак власт.

— Да, но не можеш да направиш нищо, което съдията не иска.

— Това било страшното. Говорят, че Остерман знаел всичко и не обръщал внимание — позволявал на сътрудниците си да правят каквото искат.

— Мисля, че Хитлер така си е обучавал милицията — подхвърли Бен, докато един сервитьор напълни отново панерчетата с хляб.

— Нали ти казах, че това момче знае как стоят нещата? — Алкът посочи Неш.

— Е, кажи ми, как вървят работите в „Уейн“? — попита Бен.

— Фантастично — отговори Алкът и подпря лакти на масата. — Току-що клиент ни стана Националната футболна лига, така че ако ти трябват билети за мач на „Редскинс“, просто ми се обади. Който и да е мач в цялата страна, когато искаш. Освен това поехме и „Евиан“ и всички хладилници във фирмата са пълни с искряща прясна вода „Евиан“.

— Страхотно — каза Бен, когато усети, че Алкът очаква от него реакция.

— А благотворителният отдел скоро започна работа с Фондацията за защита на децата.

— При тях няма безплатни придобивки — засмя се Неш.

Алкът стрелна Неш с поглед.

— Но ни канят на годишните конвенции, където обикновено говори президентът.

— Чудесно — кимна Бен. — Аз съм им в списъка за кореспонденция, защото им свърших малко работа, когато бях в университета.

— Наистина? — попита Алкът. — Тогава ще трябва да те включим в това. Когато имаш свободно време, ще те запозная с председателката. Прекрасна жена. Много чаровна.

— Каза ли му за допълнителното заплащане, свързано с Върховния съд? — попита Неш.

Алкът се усмихна.

— Бен, това ще ти хареса. Комисията по набиране на нов персонал наскоро се събра, за да разгледа компенсационните суми за помощниците от първата година. Тъй като винаги сме давали допълнително възнаграждение на помощниците с опит на сътрудници, решихме да добавим допълнителна компенсация, ако кандидатът е сътрудник във върховния съд. Затова към сумата, която ти съобщих миналата седмица, прибави още десет хиляди. Това е само за първата година, но мисля, че е добре.

Бен се вторачи в чинията си и се зачуди как ще приеме работа към Министерство на правосъдието за трийсет и осем хиляди на година, при условие че на тепсия му предлагаха работа за сто хиляди долара, без да се смята скъпият обяд.

— Виж, не е необходимо да решаваш сега — каза Алкът. — Ясно ни е, че изборът не е лек. Честно казано, знам, че можеш да отидеш навсякъде, но ние те искаме в „Уейн и Портной“. Едно лято си бил с нас, познаваме те. Атмосферата е спокойна. Когато се налага, работим много, но освен това се опитваме да се наслаждаваме на всички благини, които професията ни предлага. Ако дойдеш при нас, мога да те уверя, че поне двайсет процента от работата ти ще бъде за благотворителни дела, така че пак ще можеш да работиш много за обществото. Очевидно отново ще се виждаме, но държа да си информиран за избора, който имаш.

— Оценявам това — каза Бен. — Трудно може да ти откаже човек.

— Добре — Алкът затвори менюто. — С това приключихме, сега нека си поръчаме скъпа храна.

 

 

Когато Бен се върна в офиса. Лиза все още седеше пред компютъра.

— Как мина обядът?

— Страхотно беше. — Бен се излегна на канапето и потупа стомаха си. — Ядох най-хубавото рибно блюдо в живота си. Рибата беше поръсена с ядки и покрита с най-изкусителния маслен сос с лимон. Неземно.

— Дай да те попитам, как се чувстваш, докато продаваш душата си за парче риба и марково масло?

— Изобщо недей да започваш. Аз поне се колебая дали да отида във фирма. Ти си тази, която вече е решила да се съгласи, госпожице Фауст.

— Разбира се, че ще се продавам. Имам един сааб, за който да мисля.

— Душата ти за кола. Каква поквара.

— Повярвай ми, ще бъдеш точно зад мен. Га-ран-ти-рам!

— Първо на първо, няма да бъда точно зад теб, защото никаква сума не може да ме накара да живея в Лос Анджелис. Чувал съм, че като влезеш в града, при входа на магистралите заедно с дребните монети машинките ти прибират и честността. Второ на второ, дори и да отида във фирма, ще взимам десет бона повече от теб.

— Няма — каза Лиза.

— Има.

— Няма.

— Добре. — Бен сложи ръце зад главата си. — Тогава предполагам, че не са ми предложили още десет хиляди долара, защото съм сътрудник във Върховния съд.

— Ти шегуваш ли се с мен? Дават ти десет бона отгоре, само защото работиш тук? Глупости. Трябва да се свържа с моята фирма. Искам още пари. Ще направя каквото трябва. Ще ги убедя, че съм кървящо сърце, което иска да спаси света.

Бен се засмя:

— Чакай да те питам. Има ли нещо по-отвратително от нас двамата сега? Имаме ли някакви смъртни наказания тази седмица? Дай да убием някого, защото е беден.

— Ти наистина страдаш от най-лошата либерална вина — отбеляза Лиза. — Ще бъдем богати. Чудо голямо. Работили сме здравата, за да го постигнем.

— Зная — каза Бен, — но сме имали толкова предимства…

— … Които другите деца са нямали. Да, да, да — Лиза засвири на въображаема цигулка. — Слушай, не зная ти в какво предградие си израсъл, но аз съм била в нормално семейство от средната класа. През лошите години сме били на дъното на средната класа. Ходила съм в обикновено училище и никой не ми е давал само мекото на баницата. Каква класа могат да имат родителите ми — запознали са се в Грейсленд и още разправят на хората за това.

— Знаеш ли, в живота има два вида хора — изправи се Бен. — Тези, които избират само мекото на баницата, и онези, които…

Телефонът на Лиза звънна и прекъсна Бен.

— Чакай малко, трябва да е сводникът ми. Той продава интелектуалните ми способности на онзи, който предложи най-много. — Тя вдигна слушалката. — Ало, кабинетът на съдия Холис. — След секунда се ухили и прошепна: „Уошингтън Поуст“. После извади изявлението за пресата. — Оценявам загрижеността ви, но като сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, не ми е позволено да разкривам каквато и да е информация по случая. — Затвори телефона и се облегна. — Сега доволен ли си? И аз съм заподозряна.

— Да, но ти винаги си била заподозряна. Цялото ви семейство сте банда прикрити крадци.

— Не обичам думата „крадци“. Предпочитаме да ни наричат „негодници“. — Тя тръгна към вратата и продължи — Ще предам становището „Ошински“ на Холис. Надявам се да го одобри още днес.

— Късмет — пожела Бен, докато Лиза излизаше от стаята. След това набра номера на Нейтън.

— Административен отдел — каза Нейтън.

— Така ли отговаряш по телефона? Нищо чудно, че в правителството цари бюрокрация.

— Да не би току-що да си се върнал от обяда с кастриращите адвокати? — попита Нейтън.

— Точно така.

— Знаех си, че има причина за това вълнение. С какво се опитаха да те купят този път?

— Десет бона отгоре.

— Ти сериозно ли? Аз се шегувах. Човече, сбъркал съм си професията.

— Не, не. Ти си по-добре. Най-хубавият начин да разрешаваш социалните проблеми е да размишляваш върху тях. И не забравяй, че си ме бил на САТ със сто точки, което е корен квадратен от десет хиляди.

— Да изгниеш в Хадес дано, капиталистическа пачавра такава.

— Слушай, исках да те попитам, осигури ли онези неща за събота?

— Работя по въпроса — каза Нейтън. — Рик няма да знае какво да прави, когато свършим с него.

— Планът готов ли е?

— Почти същото, както си го мислехме.

— Предполагам, че тогава сме готови — реши Бен. — Може би трябва утре вечер да се видим, за да уточним подробностите.

— Няма проблем. Между другото, предполагам, че още не си говорил с Ерик.

— Не. Ще се разправяме довечера в осем.

— Бен, направи ми една услуга, давай по-полека.

— Добре съм. Напълно съм спокоен.

— Да, но чу ли ме какво ти казах? Давай по-полека. Все още ти е приятел.

— Виж какво, трябва да тръгвам — протегна се Бен. — Имам да оправям едни становища.

— Бен затвори телефона и придърпа стола към бюрото си. Отвори кафявата папка с надпис „Решение Ръсел“ и извади първата чернова. Загледа се в страниците и се зачуди дали сътрудниците на Остерман наистина преправят становищата според собствените си мнения. Няма начин, помисли си той. Това си е чиста проба съвременна митология. Звънна телефонът на Лиза. Той се пресегна през бюрото и вдигна слушалката.

— Ало, кабинетът на съдия Холис.

— Здравейте, търся Лиза Шулман. Правилно ли съм набрала вътрешния номер?

— Да — Бен придърпа телефона към собственото си бюро. — Просто излезе за малко. Да й предам ли нещо?

— Можете ли да й кажете, че я е търсила Даяна Мартин от „Уошингтън Поуст“ и че я моля да ми се обади.

Смаян, Бен каза:

— Предполагам, че тя ви има номера.

— Не, не. Тя дори не ме познава. Сега ще ви го дам.

Бен го записа, затвори телефона и се облегна на стола си. През следващия половин час гледаше страниците на решението „Ръсел“ без да ги вижда.

 

 

В три часа Лиза се върна.

— Готови сме — пропя тя, когато влезе в стаята и хвърли на бюрото кафява папка. — Страшно му хареса! Ошински е история! — Тя погледна Бен и попита: — Какво?

— Имам да ти предавам съобщение. Обади се Даяна Мартин от „Уошингтън Поуст“. Иска да й се обадиш.

— Бен, нека ти обяс…

— Няма нужда — каза той и хвърли номера на Даяна на бюрото й. — Няма да ти повярвам.

— Бен, не бъди такъв инат.

— Защо не? Всичките ми други приятели избраха точно днес да ме прекарат. Защо да не се поинатя малко? Всъщност мисля, че днес ми е позволено да се държа като истински задник.

— С това се справяш прекрасно. И нека те попитам нещо. Защо вдигаш моя телефон?

— Не си и мисли да обръщаш нещата — скочи той от стола. — Телефонът ти звънна, аз го вдигнах. Точка по въпроса. Твоето извинение какво е?

Лиза наведе глава.

— Безпокоях се за теб, че ще откачиш, ако не ми се обадят от „Поуст“ и накарах една приятелка да ми се обади онзи първия път и аз да се престоря, че ми звънят от вестника. Опитвах се да те накарам да се почувстваш по-добре.

Бен замълча.

— Направила си това за мен?

— Защото те съжалявах — усмихна се тя.

— Извинението не е лошо.

— Хайде, не ми се сърди.

— Този път извади късмет — насочи пръст към нея Бен. — Следващия път, когато се опитваш да се правиш на добра, наистина ще се ядосам.

 

 

В седем и трийсет Бен прибра нещата в куфарчето си и излезе от кабинета. Докато слизаше по стълбите, си мислеше за предстоящата среща с Ерик. Ако няма обяснение, е мъртъв, мислеше си Бен, прекарвайки пропуска си през машината на първия етаж. Дори и да има обяснение, пак е мъртъв Мина покрай мраморните статуи в Голямата зала и чу, че пазачът на централния вход промърморва нещо в подвижната си радиостанция. Когато той се изправи. Бен се зачуди какво става. Бавно се приближи към вратата. Пазачът погледна в папката си. В последната секунда Бен реши да смени посоката. Върна се по същия път, отново прекара пропуска си през машината и влезе в северното крило на съда. Забърза към неохраняваната странична врата, която извеждаше към северната страна на сградата. Когато приближи вратата, дочу, че зад гърба му отекват стъпки. Само виновните бягат, спомни си той съвета на професора си по криминално право. Стигна до изхода и приготви пропуска си. Вкара го в машината, но не чу познатия звук, който указваше, че пропускът му е приет. Опита пак и отново нищо.

— Бен, може ли за малко?

Той подскочи. Обърна се и видя, че към него се приближава мъж в сив вълнен костюм.

— Проблем ли има? — заекна Бен.

— Би ли ме последвал? — Бен тръгна след мъжа обратно към главния вход. Докато минаваха през Голямата зала, той разхлаби вратовръзката си. Стигнаха в предната част на сградата и взеха асансьора за приземния етаж. Сред работещите в съда той беше известен като Дисниленд и в него имаше бюфет, кафене, кинозала, магазин за сувенири и изложба за историята на съда.

Когато Бен подмина статуята на Джон Маршал^[1], той стисна челюст и напрегна всички сили, за да остане спокоен. В западната част на сградата се намираха единствените офиси на приземния етаж — тези на секретарите, които отговаряха за сигурността на Съда. Бен мина през главната врата, навлезе в лабиринт от оградени с пластмасови плоскости бюра и стигна до левия ъгъл на помещението. Спря на прага на голям офис и зачака зад водача си. Едър мъж със син раиран костюм седеше зад имитация на антично бюро.

— Влез — извика той. Кръглото му лице се подчертаваше от тлъст, набразден от пъпки нос и посребрена брада. Въздухът в офиса разкриваше предпочитанията му към пурите. Предната част на бюрото му служеше за изложбена площ за колекцията му от батерии. — Направи ми услуга, затвори вратата — каза той на придружителя на Бен. Когато вратата се затвори, мъжът се облегна в кожения си стол.

— Значи ти си Бен Адисън — каза той. — Заповядай. Седни.

— Проблем ли има? — попита нервно Бен, докато сядаше на стола срещу бюрото. Стараеше се да диша бавно и равномерно и да изглежда спокоен.

— Това се опитваме да разберем — отговори мъжът, докато придружителят на Бен седна в другия стол. — В случай че не ме познаваш, аз съм Карл Лунген, главен секретар в съда. Отговарям за цялата сигурност тук. Това е Денис Фиск, заместник-секретар — добави Лунген и посочи облечения в сив костюм придружител. — Доведохме те тук днес, защото имаме някои въпроси, на които се надяваме да отговориш, или по-точно става дума за статията в днешния брой на „Уошингтън Хералд“. Ако не си запознат с материала, нека ти кажа, че е за възможност наскоро обявеното решение на „Си Ем Ай“ да е било предварително съобщено на господин Чарлз Максуел. Следиш ли ми мисълта?

— Запознат съм със статията. — Бен се подразни от снизходителния тон на Лунген.

— Хубаво. — Лунген грабна една батерия „Енерджайзър“ от 1980 година. — Разбираш ли, Бен, според въпросната статия, сигурността в този съд не си върши работата. Както можеш да си представиш, това не се отразява добре на нашата служба. За щастие, имаме много добър приятел в „Хералд“ и като му звъннахме, той ни информира, че авторът на тази статия е нов репортер. Освен това ни каза, че този репортер живее с един от нашите сътрудници. Този сътрудник си ти. Сега вече разбираш желанието ми да се срещнем.

— Знам какво си мислите — каза Бен, — но нямам нищо общо със статията.

— Значи ми казваш, че не знаеш някой да изнася информация от съда?

— Не.

— Тогава защо твоят приятел е написал тази статия?

— Не зная. Честно казано тръгвах към него, когато ме доведохте тук. За пръв път видях статията тази сутрин в седем часа. Когато отидох да поискам обяснение от приятеля ми, той беше излязъл.

— Бен, ще те питам отново. Знаеш ли някой да изнася информация от съда?

— Не, не зная. Кълна се, не зная за никого.

Лунген остави батерията обратно в редицата. Загледа се в Бен. След малко Бен заговори:

— Мога само да предполагам, че е искал да направи добро впечатление на редакторите си. Искам да кажа, той знае, че ние предварително сме запознати със становищата. Оттам нататък може да напише каквото си поиска. Знаете, че „Хералд“ пишат каквото им падне — гласът му набра сила и той продължи: — И ако Ерик имаше и най-малкото доказателство, мислите ли, че щяха да му пуснат материала на пета страница? Статията си е чисто предположение. Прочели сте я; единственото, което представя, е възможността за вътрешен източник, който обяснява щастливото попадение на Максуел. Можеше да се появи и на страницата за лични мнения.

— Бен, знаеш ли какво ще стане, ако разберем, че лъжеш? — Лунген постави длани на бюрото си. — Естествено, ще бъдеш уволнен. Ако това се случи, предполагам, че пресата веднага ще го надуши. Независимо дали си бил ти или не, бас ловя, че ще те нарочат като източника на Максуел. Бих казал, че с това кариерата ти ще приключи и единствената работа, която ще си намериш след това, ще бъде като консултант на телевизионния филм, който ще разкаже на света за историята ти.

— Защо просто не ни помогнеш? — попита Фиск с равен и успокояващ глас. Фиск изглеждаше грубоват, с изсечени черти, които се губеха в лошата кожа и неподходящия костюм. Силният му чикагски акцент наблягаше на а-тата и закръгляше о-тата. — Знаеш, че ако ни позволиш, можем да ти помогнем.

— Вижте какво, не ми разигравайте номера с доброто и лошото ченге — каза Бен, а нахлулият адреналин не позволи на гласа му да се пречупи. — Ако бях разказал тази история на Ерик, щях да съм пълен идиот. Не искам да ви обиждам, момчета, но не е необходимо да си гений, за да откриеш, че с Ерик живеем заедно. Какъв смисъл има да карам приятеля ми да пише материал, който не само ще застраши кариерата ми, но и ще насочи вниманието върху мен? — Като изчака малко, за да схванат думите му, той добави: — Статията е пълна глупост, Ерик сигурно е търсел внимание и…

— Не сме казали, че ти си помолил Ерик да напише статията — прекъсна го Фиск. — Просто мислим, че ти си му подал информацията.

— Дума не съм му казвал. Повярвайте ми, изключително много внимавах какво говоря. Особено с Ерик.

— Но си казал на Ерик, че Блейк се пенсионира, нали?

Бен захапа бузата си от вътрешната страна. Лунген продължи:

— Не ни занасяй, Бен. Приятелят ми в „Хералд“ каза, че утре излиза материал за оттеглянето на Блейк. „Хералд“ отказал да го пусне без сигурен източник и Ерик посочил теб.

Бен скръсти ръце, за да изглежда уверен, но знаеше, че губи присъствие на духа.

— Признавам, че му казах за Блейк. Казах му, че през тази седмица ще го оповестим. Но не съм му казал за…

— Признаваш, че съзнателно си съобщил информация от този съд за Блейк и очакваш да ти повярваме за Максуел? — попита Лунген.

— Знаете, че има разлика — каза Бен. — Това за Блейк всички го знаят. Не може да се нарече поверителна информация. Максуел е нещо съвсем различно.

— Точно това искаме да кажем — кимна Лунген. — Хайде сега да почнем отначало.

Решен да не покаже раздразнението си, Бен заяви:

— Вижте, кълна се, че не знам нищо за Максуел. Ако имах връзка с това, мислите ли, че сега щях да седя тук и да си говоря с вас? Ако му бях казал за решението, сега щях да си броя десетте милиона на някой плаж в Гърция.

— Бен, нека ти обясня какво мислим ние. Съгласни сме, че вероятно не си казал нищо на Ерик. Щеше да е глупаво, и честно казано, очакваме повече от теб. Вероятно не си казал нищо и направо на Максуел. Както твърдиш ти, ако го беше направил, нямаше да има нужда повече да работиш. Но се страхуваме, че може да си чул нещо от колежката ти или от сътрудник от друг кабинет за някой, от който изтича информация. Споменаваш между другото това на Ерик или пък той те чува като говориш за това и изведнъж започваме да си имаме работа с цял скандал. На този етап разполагаме само с теб.

— Казвам ви. Нямам представа някой, включително и аз, да е предавал информация от съда.

— А за оставката на Блейк?

— Знаете какво имам предвид — съществена информация за правните решения. Когато започнах работа тук, обясних на приятелите ми, че предварително знам цялата информация. Но те никога не са се интересували — дори и Ерик. Мога да си обясня нещата само като приема, че Ерик е измислил тази история, за да го публикуват. Питайте приятеля си в „Хералд“. Казахте, че са отказали да пуснат материала за Блейк без източник. Какъв източник е посочил Ерик за Максуел?

Лунген мълчеше.

— Ерик не е назовал никого, нали? — попита Бен. — Очевидно сте питали приятеля си.

— Не е — отговори Лунген, като гледаше настрани.

— Значи сте знаели, че не съм аз, но въпреки това ме въртяхте на шиш, за да се уверите — поклати глава Бен.

— Бен, в „Хералд“ може и да не знаят източника, но твърдо вярват, че Ерик има такъв. Щом са пуснали тази история, значи в нея има някаква истина.

— Не са ли ви казвали да не вярвате на всичко, което четете?

— Не се прави на умник — ядоса се Лунген. — Докато не съм сигурен какво се е случило, въпросът остава отворен.

— Ами, докато не разберете какво се е случило, аз се махам оттук. — Бен се изправи.

— Не си играя — предупреди го Лунген и също се изправи. — Ако се мислиш за толкова невинен…

— Аз съм невинен.

— Ще се подложиш ли на проверка с детектор на лъжата, за да подкрепиш това си твърдение?

Бен знаеше, че има само един отговор, който ще задоволи Лунген. С най-уверения си тон той каза:

— Щом се налага.

— Трябва да разбереш едно — намеси се Фиск. — Дори и да ти вярвахме, няма причина да приемем, че и останалата част от света ще го направи. Приятелят на Карл от „Хералд“ казва, че са им се обадили от всички големи вестници за историята на Ерик. Не са разбрали в какво се забъркват, докато не я пуснали.

— Защо не поискате опровержение? — попита Бен.

— Направихме го още сутринта — обясни Лунген. — Но тъй като статията само намеква за възможността от изтичане на информация, вестникът не го е грижа, че няма доказателства.

— Мислите ли, че другите вестници ще подемат историята?

— Сега разбираш какво ни притеснява — изгледа го Лунген. — От това, което чуваме, пресата няма да подхване историята, докато няма източник. Може да е портиер, секретарка, сътрудник, който и да е. Но щом получат източник, ще разкъсат виновника. Ако трябва да бъдем честни, източник може и да не се появи. Но човек никога не знае. Някоя сервитьорка в кафенето може да я стегне мрежичката за коса и на следващата вечер ще я видим във вечерната емисия да разправя на целия свят, че дочула как някой говори на някой.

През следващите няколко седмици, независимо от това колко се пише в печата, всеки журналист в града ще души около нас и ще се надява всичко да гръмне. И ако бях на твое място, щях да се тревожа, защото благодарение на твоя приятел, ти най-лесно можеш да си го отнесеш в тази катастрофа.

— Благодаря — каза сухо Бен, като се мъчеше да потисне безпокойството си. — Сега мога ли да си вървя?

— Сериозно ти говоря.

— Разбирам. — Бен тръгна към вратата.

— Още нещо, преди да си тръгнеш — спря го Фиск. — Ако ще се разправяш с Ерик за тази история, ще оценим, ако дойдеш утре сутринта, в случай че е изникнало нещо ново.

— Ще видим — Бен се размина с него и се измъкна през вратата.

 

 

След като Бен излезе, Лунген погледна Фиск.

— Какво мислиш?

— Знаеш — каза Фиск. — Мразя сътрудниците. Мислят, че като са започнали работа във Върховния съд, лайната им вече не миришат.

— Много ми помогна — въздъхна Лунген. — Сега кажи ми какво мислиш за Бен.

— Стана каквото очаквах. Очевидно е умно хлапе и мисля, че много добре се държа. Не е толкова тъп, че да помогне на Ерик да напише историята, но това не означава, че и Ерик е глупав. Защо? Ти какво мислиш?

— Не съм сигурен. Искаше ми се Бен да е малко по-нервен.

— Определено беше спокоен — съгласи се Фиск. — Или казва истината, или е един от най-добрите актьори, които съм виждал.

— Наистина мисля, че беше изненадан колкото нас от статията. А приятелят ми в „Хералд“ каза, че са въртели Ерик на шиш за източника. Но той не е назовал никого.

Фиск замълча за момент и след това подхвърли:

— Не ми харесват тези хлапета.

— Фиск, ти не харесваш никой, който е по-умен от теб.

— Съвсем сериозно ти говоря. Каквото и да се случи, трябва внимателно да наблюдаваме това момче.