Брад Мелцър
Десетият съдия (4)

Глава четвърта

Бен изкачи тичешком стълбите и след това с пълна скорост се понесе към кабинета. Отиде към най-отдалечената кантонерка и я издърпа от стената. Нямаше подпис на Рик Фейгън.

— По дяволите! — изкрещя той и с юмрук направи огромна вдлъбнатина в кантонерката. — Как може да съм толкова глупав?

Обърна се и на бюрото си видя гигантски букет от червени, жълти и лилави цветя. Извади картичката от огромната плетена кошница и отвори миниатюрния плик. „Благодаря за помощта — прочете той. — Искрено твой, Рик“. Стомахът на Бен се обърна. Прилоша му и помисли, че ще повърне. Когато стаята започна да се върти, той сложи глава на бюрото си. Яко съм загазил, помисли си. Какво ще правя, дявол да го вземе?

Когато успя да си поеме дъх, Бен бутна настрани кошницата с цветята, грабна телефона и се обади на Нейтън.

— Аз съм — каза той.

— Добре ли си? — попита Нейтън. — Като че ли си останал без дъх.

— Можеш ли да дойдеш вкъщи?

— Няма и десет часа.

— Нейтън, моля те, хайде да се видим вкъщи. Важно е.

— Разбира се. — Нейтън звучеше объркан. — Тръгвам веднага, но ми кажи какво става?

— Ще ти кажа, като се видим — обеща Бен и затвори. Написа кратка бележка на Лиза, грабна куфарчето си и се отправи към вратата. Когато излизаше от сградата, я видя да се изкачва по стъпалата на съда.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Лошо ме е свил стомахът — обясни Бен. Лицето му беше пепеляво. — Ще кажеш ли на Холис, че е трябвало да се прибера у дома заради това?

— Разбира се. Добре ли си?

— Просто трябва да се прибера.

 

 

Бен влезе в къщата, качи се направо в стаята си, седна на леглото и се опита да се отпусне. Забави дишането си. Представи си, че се разхожда в тиха гора. Помисли си за тишината на подводното гмуркане. Спокойно, каза си той. Всичко е наред. И по-лоши неща се случват. Рак. Чума. Смърт. Не го свърташе на едно място и започна да кръстосва малката стая. Отново и отново въртеше лентата със събитията в главата си.

— Дявол да го вземе! — каза най-накрая на глас. — Как можах да сгафя така?

Седна отново на леглото и се опита да се отпусне. Нямаше смисъл. Почуди се какво да прави. Да отиде ли при Холис? Ще го уволнят на секундата. Трябваше да има по-добър начин. Докато мозъкът му разиграваше различните варианти, той продължаваше да се връща на същото заключение. Първата стъпка беше да намери човека, причинил му тези беди. Бен знаеше, че трябва да намери Рик. На алеята паркира кола и прекъсна мислите му.

— Бен! — извика Нейтън от долния етаж.

— Горе съм — обади се Бен.

Нейтън се стрелна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж и влезе в стаята на Бен.

— Какво се е случило?

Бен седеше на леглото с глава в ръце.

— Всичко оплесках — измърмори той.

— Какво? Кажи ми.

Накратко, Бен му разказа.

— И мисля, че този Рик може да е подал информацията на Максуел.

Нейтън се загледа през прозореца.

— Не знаеш това — заяви той. После бавно и спокойно добави: — Няма смисъл да мислиш за най-лошото.

Бен погледна приятеля си и усети, че Нейтън се опитва да го успокои, но много не си вярва.

— Нейтън, знам, че е Рик. Никой не рискува милиони просто ей така. Дори ми изпрати цветя, за да ми благодари. Прекара ме и аз се хванах. За него е било лесно. Трябвало е само да проучи тук-там и да се обади в съда, щом дойдат новите сътрудници. Съдиите ги няма, а ние сме с жълто около устата. Толкова е просто.

— Не разбирам. — Нейтън се облегна на перваза. — Никога ли не си питал Холис за Рик?

— Не, естествено — каза Бен. — Не исках Холис да знае, че получавам помощ отвън. Лиза и аз трябва да изглеждаме възможно най-точно. — Погледът на Бен падна към пода. — МАЙНАТА МУ! — изкрещя той и заудря по леглото. — Толкова съм глупав!

— Нищо не можеш да направиш — въздъхна Нейтън, като се опитваше да успокои приятеля си. — Можем да опитаме да открием Рик. Имаш ли му телефона?

— Вече проверих. Изключен е. Но му имам адреса.

 

 

— Наистина няма смисъл да идваш — каза Бен и отвори вратата на кафявото волво на Нейтън.

— Караш ме да изляза от работа, а след това искаш да ме разкараш, когато отиваш да проверяваш къщата на нашия човек? — попита Нейтън. — Просто забрави.

— Не се опитвам да те държа настрана или нещо такова…

— Зная — прекъсна го Нейтън. — А аз съм тук, не защото се страхувам, че ме държат настрана, а защото искам да ти помогна.

— Оценявам това — кимна Бен, докато Нейтън маневрираше, за да излезе на шосето. — Просто не искам да те намесвам в проблемите ми.

Нейтън подкара по Седемнайсета улица и спря на паркинг на няколко преки от адреса.

— Дай да вървим дотам.

Бен погледна тъмните облаци.

— Имаш ли чадър? Всеки момент ще се изсипе дъжд.

— Под седалката ти трябва да има един — каза Нейтън.

Роуд Айланд 1780 се намираше в търговската част на града и като че ли идваше от друго време. Сградата бе строена в края на седемдесетте, беше боядисана в зелен като жлъчка цвят, висока осем етажа и с опушени прозорци, които заемаха цялата стена. Истинско петно в кариерата на всеки архитект. Бен и Нейтън отвориха тежките стъклени врати, влязоха във фоайето и се приближиха до портиера, който седеше зад ръждясало метално бюро в иначе модерно мебелираното помещение.

— Мога ли да ви помогна? — попита портиерът.

— Идвам при брат си. Рик Фейгън — заяви Бен. — Той е в апартамент 317.

В продължение на няколко секунди портиерът фиксира двамата приятели. Накрая каза:

— Елате с мен.

Бен и Нейтън се спогледаха и за момент се поколебаха. Но Нейтън кимна одобрително на Бен и двамата тръгнаха след портиера. Той ги поведе към малко стълбище и след това покрай единствения асансьор в сградата. После завиха по голям коридор надясно. Спряха пред стая, на която пишеше „Вход за външни лица забранен“, портиерът отвори вратата и ги въведе вътре.

— Седнете — покани ги той и им посочи двете захабени кожени кресла в чакалнята. Нейтън и Бен се подчиниха, а портиерът влезе през друга врата, която изглежда водеше към офис.

— Мислиш ли, че това ще мине? — попита Нейтън.

— Не пречи да опитаме — отговори Бен.

Нейтън огледа празната чакалня, облицована в изкуствен чворест чам.

— Това място си е мафиотско, откъдето и да го погледнеш — прошепна той.

— Какви ги говориш?

— Без майтап — каза Нейтън. — Мирише на мухъл, като къщата на братовчед ми Лу. Трябва да се махаме оттук.

— Ти си тръгвай — прошепна Бен. — Аз оставам.

— Не трябваше да идваме — добави Нейтън. — Може и Рик да е в другата стая.

Преди Бен да успее да отговори, портиерът и един дребен мъж с мустаци излязоха от офиса.

— Аз съм управителят. Мога ли да ви помогна?

— Здравейте, аз съм брат на Рик Фейгън — Бен протегна ръка на управителя. — Той ни каза да се срещнем тук.

Управителят пренебрегна ръката на Бен и внимателно разгледа и двамата. След това сложи ръце в джобовете на провисналите си панталони и се подсмихна.

— Ако сте му брат, как така не знаете, че той се изнесе още преди две седмици? Вижте какво, хората тук не обичат да им се бъркат в личния живот. Ако се надявате да ни преметнете, по-добре измислете нещо свястно, а недейте да разправяте, че сте му брат. Сега, освен ако не сте ченгета, измитайте се оттук.

Портиерът грубо изтика Бен и Нейтън навън.

— Мисля, че мина доста добре — отбеляза Нейтън, когато стъклената врата се затвори зад тях. Застанал под сенника на сградата, Бен се загледа в проливния дъжд. Нейтън отвори чадъра и каза: — Е. поне няма да…

— Свършен съм — промълви Бен и се затича под дъжда към колата.

В колата Бен мълчеше.

— Хайде, стегни се — каза Нейтън, когато се прибраха вкъщи.

— Просто трябва да помисля — отговори Бен и се запъти направо към кухнята.

— Последните петнайсет минути само това правиш. Кажи нещо.

— Какво искаш да ти кажа? — Бен повиши глас. — Току-що ме прецакаха и цялата ми кариера е заложена на карта. Страшен ден, няма що!

— Само не си го изкарвай на мен. — Нейтън си наля чай с лед от хладилника. — С теб съм, но недей с камшика по моя гръб.

— Извинявай. — Бен седна на малката кухненска маса. — Просто… просто… това е катастрофа.

Нейтън подаде чай с лед на Бен.

— Няма нищо. Но нека поне не стоим със скръстени ръце. Съсредоточи се. Дай да планираме смъртта на Рик.

— През последните три часа само това правя — призна Бен, стиснал чашата. — Засега мисля, че ще е най-добре да му отпоря клепките и да го друсна пред огледалото. Тъй като няма да може да си затвори очите, ще полудее, докато се гледа.

— И това е начин.

— Не се майтапя. — Бен отпи голяма глътка чай. — Трябва да го намеря. Ако се разчуе, че от мен е изтекла информация за решение, животът ми е свършен. А без Рик не мога да докажа, че съм невинен. С него поне мога да се опитам да извадя на бял свят връзката с Максуел. Иначе не знам какво да правя. Можем ли да го издирим чрез Министерството на външните работи?

— Не и без да кажем защо го търсим. А ако го направиш, можеш да се сбогуваш с работата си.

— И с цялата ми кариера.

— Но можем да проведем поверително разследване — в гласа на Нейтън се прокрадна новооткрита увереност. — Само трябва член на Конгреса да… — Той скочи, грабна телефона и набра номера на Оубър. — Ало, Оубър? Аз съм. Трябва ни сериозна помощ. Все още ли отговаряш на писмата на избирателите?

— Абсолютно — отговори Оубър. — Аз съм царят на непотребната кореспонденция.

— Значи още имаш достъп до машината, която подписва сенатора?

— Разбира се — каза Оубър. — Да не мислиш, че сенатор Стивънс лично ти е подписал картичката за рождения ден?

— Трябва ми една услуга — започна да обяснява Нейтън. — Искам да напишеш официална молба на бланка на Сената. Адресирай я до мен в Министерството на външните работи и помоли за поверителна проверка на името на… Как му беше името, Бен?

— Ричард или Рик Фейгън — каза Бен с уморена усмивка. — Ето му старите координати.

След като ги издиктува на Оубър, Нейтън добави:

— И подчертай, че цялата кореспонденция трябва да е насочена към мен.

— За какво е това? — попита подозрително Оубър.

— По-късно ще ти кажа — обеща Нейтън. — Сега не му е времето.

— Ама това не е ли незаконно? — настоя Оубър.

— Може и така да се каже, но случаят е спешен — отговори Нейтън. — Информацията ни трябва.

— Всъщност мисля, че има начин да заобиколим незаконната част. — Бен взе слушалката от Нейтън. — Оубър, аз съм. Чакай да те питам нещо. Какво правите, когато някое ку-ку започне да пише на сенатора?

— Зависи — каза Оубър. — Сериозните смъртни заплахи отиват направо в Тайните служби. Но ако си личи, че е безобиден хахо, просто трябва да бъдем дискретни.

— Прекрасно — възкликна Бен. — Ето какво ще направиш. Напиши едно писмо със смъртна заплаха до сенатора и го подпиши с името на Рик Фейгън. Но го направи малко по-изчанчено. Така, ако някой попита защо си започнал разследване, ще им дадеш писмото и ще им кажеш, че просто си се опитвал да предпазиш живота на сенатора.

— Добър ход. — Нейтън грабна обратно слушалката. — Оубър, още нещо. Постарай се машината за автографи да изработи добър подпис. Ония, фалшивите си личат от километър. — Нейтън затвори телефона. — По-добре ли си сега?

— Малко. — Бен приглади назад мократа си от пот коса. — Между другото, благодаря ти, че дойде вкъщи.

— Ти заповядваш, аз изпълнявам — козирува Нейтън.

 

 

По-късно същия следобед телефонът в стаята на Бен звънна.

— Ало — каза той, като се протегна от леглото, за да стигне слушалката.

— Бен, Лиза е. Обаждам се да видя как си.

— Добре. — Бен се чувстваше неудобно, че я лъже. — Само ме присвива стомах.

— Ти да не ме премяташ нещо? — попита Лиза. — Защото след работа веднага идвам у вас.

— Кълна се, че съм добре. — Бен се излегна на леглото и се загледа в тавана. — Имам разстроен стомах и не се чувствах добре. Така става ли?

— Разбира се. Чудесно. Е, липсвах ли ти много?

— Адски. Днес какво се случи? Нещо вълнуващо?

— Нищо. Говорят само за делото на Чарлз Максуел. Холис се притеснява, че щом обявят решението, всички ще креснат, че Максуел е имал вътрешен информатор.

— Напълно възможно. — Бен си играеше с вертикалните щори на прозореца.

— Предполагам — каза Лиза. — Просто си мисля, че медиите са засмукали левия фъстък на Картър^[1]. Шапка да падне и крещят, че има заговор.

— Левия фъстък на Картър? — засмя се Бен. — Ти в кое десетилетие живееш?

— Никога ли не си го чувал това? Много известен лаф.

— Да бе, когато имаше нефтена криза.

— Виж какво, нямам нужда да ми се присмиват. Имам и по-добри неща за вършене. Между другото, кой ти е изпратил цветя?

Бен веднага се сети, че е забравил да изхвърли букета на Рик и се опита да спечели време.

— Какви цветя? — заекна той.

— На бюрото ти се мъдри огромна кошница.

— Сигурно са от майка ми. Снощи й казах, че не се чувствам добре.

— Искаш ли да погледна картичката? — попита Лиза. — Защото виждам плика точно до…

— Не — изкрещя Бен. — Не пипай там.

— Извинявай — каза Лиза. — Не исках…

— Не си виновна ти. Просто не обичам да ми пипат пощата.

 

 

— Може би е по-добре тази седмица да не ходя на работа — измърмори Бен, докато Нейтън приготвяше вечерята.

— В никакъв случай. — Нейтън режеше на ситно глава лук. — Не е необходимо да привличаш внимание върху себе си. Най-добре е да си вършиш работата, все едно нищо не се е случило.

— Но няма да мога да се съсредоточа. Трябва да открия Рик. Трябва да…

— Забрави за това — прекъсна го Нейтън. — Какво ще правиш? Ще се шляеш из града, докато не се блъснеш в него? Ако Оубър започне правилно разследването, до края на седмицата ще имаме това, което ни трябва. — Той вдигна капака на тенджерата и ароматна пара нахлу в стаята. — Решил ли си дали да казваш на Оубър какво се е случило?

— Налага се. — Бен постави две чинии на масата. — Той ми е приятел.

— Освен това е глупак — добави Нейтън.

— Да, но въпреки това ми е приятел. И има право да знае за какво е писмото.

— Ами Ерик? — попита Нейтън и изсипа нарязания лук в тенджерата.

— Не знам. Не искам да въвличам всички. Достатъчно зле е, че замесих вас двамата.

— Оценявам загрижеността ти, но мисля, че трябва да му кажеш. Може би някой от източниците му във вестника ще може да открие нещо за сградата на Рик.

— Идеята не е лоша — съгласи се Бен.

— Мислил ли си да казваш на Холис?

— Не мога — поклати глава Бен. — Ще загуби всякакво уважение към мен. Да не споменавам, че ще трябва и да ме уволни, защото съм нарушил моралния кодекс. — Той сложи на масата вилици и салфетки и добави: — Но мисля, че мога да кажа на Лиза.

— Лошо — отвърна Нейтън. — Определено не съм съгласен. Едва я познаваш. Защо си мислиш, че няма да те издаде?

— Няма — каза Бен. — Лиза е страхотен приятел. Освен това има право да знае. Говорила е с Рик. Дори и само заради собствената й безопасност, трябва да й кажа.

— Нищо не я заплашва. Няма защо да й казваш каквото и да е.

— Напротив. — Бен държеше на своето. — Това трябва да го направя. Ако тя беше на мое място, бих искал да ми каже. Освен това с всичките тези цветя, които Рик изпрати в съда, е ясно, че той няма просто да изчезне. Мисля, че се опитва да ми каже, че знае как да се свърже с мен… и в такъв случай трябва да предупредя Лиза.

— Внимавай — каза Нейтън. — Не бих искал да ти се върне… По дяволите! — Нейтън не улучи скилидката чесън, която кълцаше, и резна пръста си. — Майната му! — изкрещя той.

— Добре ли си? — попита Бен.

— Нищо ми няма. — Нейтън сложи пръста си под течащата струя вода. — Малко съм се резнал.

— Тези ранички най-много болят.

Точно в този момент се прибраха Оубър и Ерик.

— Дом, скапан дом — пропя Оубър, запъти се направо към кухнята и се обърна към Нейтън. — Каква беше тази тайнственост днес? Какво толкова се е случило?

Хванал пръста си с другата ръка, Нейтън не каза нищо и погледна Бен.

— Загазих. — Бен се опита да звучи възможно най-спокойно.

— Дано е нещо сериозно — изгледа го Оубър. — Мога да отида в затвора за писане на фалшиви смъртни заплахи на сенатори.

— Написал си смъртна заплаха на сенатор? — попита Ерик и си открадна парченце червена чушка от дъската за рязане.

— Ще ви разкажа какво се случи — каза Бен, — но трябва да ми се закълнете, че ще мълчите като гроб. — Той набързо им обясни всичко, като добави и приключенията с Нейтън в сградата на Рик.

— Ти си свършен — заяви Оубър. — Вероятно в момента мъдруват как да те очистят.

— Казах ти да не му казваш — обърна се Нейтън към Бен.

— Ерик, мислиш ли, че можеш да откриеш нещо за онази сграда от колегите ти? — попита Бен.

— Ще пробвам — отвърна Ерик, без да го погледне.

— Какво има? — Бен забеляза неудобството му.

— Това не е шега. — Ерик седна на кухненската маса. — Който и да е този Рик, той не играе на дребно. Не можеш просто да отидеш при Чарлз Максуел и да му кажеш: „Знам една тайна“. Рик има връзки.

— Сигурен съм — кимна Бен. — Когато днес бяхме в тази сграда, управителят и дума не ни каза.

Ерик замълча за малко и попита:

— Знам, че ще ме сметнеш за луд, но мислил ли си да разкажеш всичко на пресата?

— В никакъв случай — отсече Бен. — Ако в съда научат, че съм нарушил моралния кодекс, ще ме уволнят и с кариерата ми е свършено. На всичкото отгоре ще стана на глупак пред милиони хора.

— Лошо си се подредил. — Оубър също се пресегна за парченце чушка.

— Благодаря — каза Бен. — Благодаря за подкрепата. — Обърна се към Ерик. — На този етап все още искам да видя какво можем сами да направим. Кариерата ми е в достатъчна опасност, последното, което искам, е да споделя това с цяла Америка.

— Както желаеш — сви рамене Ерик. — Животът си е твой.

 

 

Когато на следващия ден Бен отиде на робота, веднага потърси картичката в букета. Скъса малката бележка и се зачуди какво да прави с кошницата. Не искаше да я оставя тук, но се страхуваше, че ако я изхвърли. Лиза ще стане още по-любопитна. Накрая сложи кошницата върху една от кантонерките. По този начин щеше да разкраси стаята и да каже, че цветята са от майка му.

Дори и без цветята, бюрото на Бен беше затрупано с документи. Сред купищата молби имаше чернови на предстоящи решения. Всеки комплект от документи беше в кафява папка с надпис „Поверително — само за кабинета на съдия Холис“. Въпреки че нищо не пречеше някой да отвори папката, Холис бе убеден, че моралните последствия ще разколебаят потенциалните любопитковци. На всяка папка имаше и жълто самозалепващо се листче, с което Бен и Лиза удостоверяваха състоянието на документа. Нито едно становище не стигаше до Холис, докато и двамата не останеха доволни от него. Бен бързо прегледа жълтите листчета и с изненада откри едно, на което пишеше: „Първа чернова — решение «Креймър»“.

Лиза влезе в стаята.

— Здрасти, болничък. Как се чувстваш?

— Чудесно. — С папката „Креймър“ в ръка той добави: — Не е трябвало да правиш това. Моя работа беше да напиша първата чернова.

— Знам, но те нямаше, а аз разполагах с малко свободно време, затова реших…

— Но не е трябвало да пишеш цяло становище. Имаш си достатъчно работа.

— Забрави за него — махна с ръка Лиза. — Исках да ти помогна. Направих го. Свършено е. Бъди благодарен.

Бен изчака, докато Лиза седна зад бюрото си, усмихна се и каза:

— Благодаря.

 

 

На обяд Бен и Лиза отидоха да хапнат в „Юниън Стейшън“. Години наред станцията чезнеше в развалини, а сега още веднъж се бе превърнала в убежище за туристите. Под извитите сводести тавани, между статуите, колоните, скулптурите и арките бяха изникнали повече от сто изискани магазина, киносалон с няколко зали и разбира се, ресторант. На Бен му призляваше всеки път, като минаваше оттам.

Лиза и Бен заобиколиха огромните туристически групи и заеха маса в ъгъла на ресторанта.

— Добре ли си? — попита Лиза, като гледаше как Бен рови пържените си картофки.

— Чудесно. Но имам нещо да ти казвам.

— Чакай малко. Ако ще ми разправяш, че си влюбен в мен, ще повърна.

— Не е това — каза Бен. — Много ти се иска. — Той избърса ръце със салфетката и попита: — Спомняш ли си Рик? Стария сътрудник на Холис? — Лиза кимна. — Преди около три седмици се изпуснах пред Рик за изхода на делото „Си Ем Ай“. Няколко дни по-късно знаеш какво се случи — Максуел рискува всичките си пари заради тази правна победа. Когато се опитах да намеря Рик, беше изчезнал. — Лиза зяпна. — Рик Фейгън никога не е бил сътрудник във Върховния съд. Номерът, който ми даде, е изключен; вече не живее на същия адрес. Изчезнал е.

— Ти шегуваш ли се с мен? — възкликна Лиза, а сандвичът още беше в ръката й. — Защо, по дяволите, ще му казваш решението?

— Просто се майтапехме един ден — започна да се оправдава Бен. — Спомена, че му било любопитно и аз му казах. Всеки път, когато имахме нужда от помощ, той беше насреща. Не можех да му откажа.

— Но решенията никога не трябва да се казват предварително — извиси глас Лиза.

— Виж какво, знам, че оплетох конците — каза Бен. — Но той съвсем ме омая. Повярвай ми, и ти щеше да се хванеш. Капанът беше идеален.

— Не мога да повярвам.

— Лиза, успокой се. Споделих с теб, защото ти имам доверие. Нищо няма да кажеш, нали?

Лиза остави сандвича си и погледна колегата си.

— Това е сериозно, Бен. Не можем просто да си мълчим.

— Знам. Но докато не успея да докажа, че е бил Рик, искам да си затраем. Нейтън ще направи проучване от министерството, а Ерик ще поразпита колегите си дали знаят нещо за сградата, където е живял Рик.

— Трябва да кажем на Холис.

— Нищо няма да казвам на Холис — настоя Бен и се наведе към Лиза. — Повярвай ми, цяла нощ не съм спал. Ако отида при Холис, ще ме уволнят. Дори и да не съм имал лоши намерения, съм нарушил моралния кодекс. Ако ме уволнят, с мен е свършено.

Лиза дълго мълча и след това попита:

— Защо ми разказваш това?

— Защото не искам и ти да пострадаш. Не знам дали Рик нацелва всеки сътрудник или аз съм Гламчото на годината. Не очаквам да лъжеш заради мен и не желая да те забърквам в неприятности. Исках да знаеш, защото си ми приятел.

Лиза отново замълча.

— Значи онези цветя вчера… не са от майка ти, така ли?

— От Рик са. Исках да ти кажа вчера, но просто…

— Провери ли кошницата за бръмбари?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш… бръмбари, подслушващи устройства?

— Да не мислиш…

— Давай да се махаме оттук. — Лиза бутна стола и грабна чантата си.

 

 

Двамата се затичаха нагоре по ескалатора и изскочиха от „Юниън Стейшън“. В противоположния ъгъл на ресторанта, Рик се облегна на стола си.

— Къде тръгнаха? — попита той.

— Не можах да чуя — каза сътрудникът му, като наближи масата. — Но видя ли ги какви са паникьосани? Не знаят накъде да бягат.

Рик се усмихна.

— Смешното е, че всичко тепърва започва.

 

 

Бен и Лиза тичешком изминаха Първа улица и не си продумаха, докато не влязоха в съда.

— Ей, хора — попита Нанси, докато минаваха покрай бюрото й, — как мина обядът?

— Добре — каза Бен.

— Прекрасно — добави Лиза.

Шмугнаха се в кабинета си и затръшнаха вратата. Запътиха се направо към кантонерката. Бен грабна плетената кошница и я сложи на канапето. Навиха ръкави и методично разкъсаха огромния букет. Цвете по цвете, те смачкаха всяко венче и огледаха всяко стъбло. Двайсет и две рози, четиринайсет перуники и четири фрезии по-късно канапето и половината под бяха покрити с разкъсаните останки от красивия букет. Не откриха нищо.

— Трябва да има нещо тук — настоя Лиза. — Защо иначе ще ги изпраща тези цветя?

— Може просто да е искал да ме притесни — предположи Бен. — Или може би си играе с мен.

Докато Лиза изчисти канапето, Бен пак се зарови в купчината цветя. В следващите петнайсет минути отново прегледаха всяко цветче. След това разкъсаха самата кошница. Нищо.

— По дяволите! — Бен избута кашавата смес на пода. — Не може да бъде.

— Не мисля, че пропуснахме нещо.

Бен се облегна на канапето.

— Разбира се, че не сме изпуснали нищо. Просто си загубихме времето.

— Няма значение. Знаеш, че трябваше да го направим. Ами ако бяхме намерили нещо?

— Но не намерихме. — Бен нервно започна да дърпа износения плат на канапето. — Нищо не можем да открием.

Лиза докосна рамото му.

— Нормално е да си уплашен.

— Просто животът ми…

— Знам, че е заложен на карта — каза Лиза. — И не го заслужаваш. Но ще те измъкнем.

— Не искам да се забъркваш. Казах ти само, за да те предупредя.

— Твърде късно, скъпи — сгълча го Лиза, а ръката й още лежеше на рамото на Бен. — Сега тук ли ще киснем цял ден или ще ходим да търсим нашия човек?

Бен я погледна и се насили да се усмихне.

— Ти си добро другарче, Лиза Мари. Отида ли в затвора, взимам те с мен.

 

 

По-късно през седмицата Бен, Лиза и Оубър чакаха Нейтън да се върне от работа. В дневната на момчетата Бен и Оубър седяха на голямото синьо канапе, а Лиза — на кушетката, с крака върху възглавниците.

— Не разбирам — обади се Лиза. — Почти девет часа е. Защо още го няма?

— Каза, че свършват с молбата за издирване към седем или осем — Бен погледна часовника си. — Може би просто малко се бавят.

— А може би Рик и бандата му от престъпни сътрудници са го хванали — предположи Оубър, докато режеше ноктите на краката си. — Сега ще трябва да го спасяваме с импровизирани оръжия от кухненски прибори.

— На тебе какво ти става? — Бен погледна приятеля си.

— Мина ми мисъл — отговори Оубър.

Лиза опита да смени темата.

— Все още не разбирам как така и четиримата сте се озовали във Вашингтон. Моите приятели се разпръснаха по цялата страна.

— Всъщност е съвсем просто — обясни Бен. — Нейтън, Ерик и аз се интересувахме от политика и беше логично да се насочим към Вашингтон. Оубър дойде, защото не искаше да остане настрана.

— Не е вярно — Оубър вдигна поглед от стъпалата си. — Дойдох, защото вярвам в сенатор Стивънс.

— Не може да бъде — каза Лиза. — Ти нищо не знаеш за сенатор Стивънс.

— Много знам за него.

— Кажи ми едно нещо — предизвика го Лиза. — Избери, което и да е негово становище и ми го обясни.

Оубър дълго мълча и след това се засмя:

— Той е срещу престъпността и защитава децата.

— Това е революционна платформа — отвърна Лиза. — А аз си мислех, че Стивънс върви по утъпкания път или с други думи защитава престъпността и е против децата.

— Остави го на мира — добави Бен. — Оубър е човек с необикновени способности. Знае много повече, отколкото показва.

— Защо ли ми е трудно да повярвам? — вметна Лиза.

— А трябва — заяви Оубър. — Например, знам как да позная дали чифт зарчета са балансирани правилно.

— Зарчета?

— Да, зарчета. Като онези, които използваш в игрите.

— През последните няколко години Оубър беше най — как да кажа — предприемчив от нас четиримата — обясни Бен. — Веднага след колежа той и баща му измислиха една игра, с която смятаха да залеят нацията. Оттам и познанията за зарчетата.

— Ти си измислил игра? — учуди се Лиза.

— Всъщност идеята беше на татко. Наричаше се…

— „Спекулации — игра с коварство и измама“ — изрецитираха едновременно Бен и Оубър.

— Така си беше — продължи Оубър. — Ултраинтензивна стратегическа игра. Имаше си всичко — залагания, блъфове, силни ходове, всичко, което една силна игра трябва да има.

— И какво стана?

— Никой не я хареса — призна Оубър. — Казаха, че е много скучна. След година и половина фалирахме и започнах едно живописно митарство из непривлекателната част на трудовата борса. В продължение на три години съм бил какво ли не — бояджия, съветник по маркетинг и помощник по обществените отношения.

— Щом си такъв неудачник, как така си се добрал до работа в Сената?

— Заради Бен — обясни Оубър. — Когато чу, че в кабинета на сенатор Стивънс има свободно място, ми написа представително писмо, така ми направи автобиографията, че изглеждаше супер политическа и ме подготви за интервюто. Седмица по-късно получих работата. Останалото е записано в историята на Конгреса.

— И как познаваш дали зарчетата са подправени? — попита Лиза.

— Не казвам — извика Оубър. — Направи си твоя фирма за игри.

Лиза завъртя очи и се обърна към Бен.

— Значи ти си следвал право. Ерик — журналистика, а този ексцентрик е хвърлял зарчета. Ами Нейтън какво е правил, преди да започне в обществения сектор?

— Беше стипендиант на „Фулбрайт“ и след колежа две години учи международна търговия в университета в Токио. След това работи в отдела за чуждите пазари на една японска хайтек компания. После се върна в Щатите и започна да се изкачва по стълбицата на Министерството на външните работи. Мисля, че той ще… — Бен млъкна, когато Нейтън отвори входната врата.

— За вълка говорим… — каза Лиза. — Самият Нейтън-сан.

— Е? — нервно попита Бен, още щом Нейтън влезе.

— Нищо. — Нейтън подхвърли една дебела папка на Бен. — Откриха четиристотин петдесет и седем Рик Фейтъновци. Само дванайсет отговарят на възрастта и физическото описание, а от тях едва двама имат криминално досие. Нито един не е с правно образование, а и двамата са в затвора. Обадих се в изследователския център и ми казаха, че Рик сигурно използва псевдоним. Ако не открием истинското му име, няма да го намерим.

— Мамка му — процеди Бен, докато разгръщаше безполезните документи.

— Между другото — Нейтън се обърна към Оубър, — проверили са подписа на сенатор Стивънс и излязло, че е истински. Мислех, че ще използваш машината за автографи.

— Така и направих — каза гордо Оубър. — Но седнах върху нея, докато подписваше. Така парафът изглежда най-истински.

— Браво на тебе. — Нейтън беше впечатлен.

— И аз си имам моите моменти. — Оубър отново се захвана с ноктите си.

Лиза наблюдаваше как Бен нервно прехвърля документите.

— Не се самонавивай. Това не означава, че спираме дотук.

— Ерик още не се е върнал — добави Нейтън. — Да се надяваме, че ще донесе някаква информация за сградата.

В десет и петнайсет Ерик се прибра. Бен, Лиза, Нейтън и Оубър гледаха телевизия, колкото да убият времето.

— Къде се забави толкова? — попита Бен, като насочи дистанционното към телевизора и го изключи.

— Закъснял съм само петнайсет минути. Трябваше да редактирам един материал — обясни Ерик. — Има ли нещо за ядене?

— Откри ли нещо за сградата? — попита Нейтън, докато Ерик се отправи към кухнята.

— Да бе — Ерик се върна в дневната. — Щях да забравя. Мястото не е добро. Разпитах някои от репортерите и ми казаха, че нещата там били доста мръсни.

— На такова миришеше — вметна Нейтън.

— Собственик е някой си Мики Строс — обясни Ерик. — Мики е боклук. Преди две години намерили в сградата двама застреляни. Миналата година оттам действала някаква групировка с наркотици, но Мики твърдял, че нищо не бил усетил. Момчетата в службата казват, че и ТИР да мине през офиса и направо през бюрото му. Мики ще се кълне, че не го е видял Рик е адски умен, щом е избрал такова място — очевидно знае, че Мики няма да го изпорти.

— Трябва да влезем там. — Бен се изправи. — Може би в договорите за наем фигурира истинското име на Рик.

— От къде на къде? — обади се Лиза. — Ако на мястото му се носи такава слава, защо ще си правят труда да подписват договори?

И четиримата зяпнаха Лиза.

— Права е — каза Нейтън накрая.

— Това не означава, че договори не съществуват — тръгна към вратата Бен. — А и само с това разполагаме засега.

— Къде отиваш? — Ерик се запъти към кухнята. — Да не мислиш, че най-тържествено ще те пуснат вътре?

— Не може да е толкова трудно — Бен беше хванал бравата. — Само някакъв задръстен портиер стои отпред.

— И една камера — добави Нейтън.

Бен го погледна.

— Камера ли имаше?

— Една от онези старите — обясни Нейтън. — Точно над вратата на офиса. Но едва ли представлява невъзможно препятствие.

— Ами ако се представим за разносвачи на пица? — попита Оубър. — Така ще влезем.

— Няма да стане — каза Бен. — Офисът сигурно е празен, няма кой да поръча пица.

— Но поне ще минем покрай портиера — настоя Оубър. — След това ще остане само да отворим ключалката на офиса.

— Невъзможно — отвърна Бен. — Освен ако не си специалист ключар, няма надежда да отворим сами. Някак трябва да накараме портиера да ни пусне вътре.

— Ако обичате — намеси се Лиза. — Не ми е приятно да ви разбивам фантазиите, но не сте ли разбрали още, че това, което планирате, е незаконно?

— Казах ти, че не трябва да я каним — изпъшка Оубър. — Всичко разваля.

Без да обръща внимание на Оубър, Лиза погледна сериозно Бен.

— Това вече не са игри. Ако влезеш с взлом в сградата, нарушаваш закона. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Нямам избор — каза Бен нервно.

— Ами тогава помисли за последствията — предложи Лиза. — Ако те хванат, оставаш без работа. Ще ти отнемат правото да практикуваш правна професия. Кариерата ти няма да я има никаква. И всичко това заради някакво глупаво влизане с взлом.

— Няма да е влизане с взлом — защити се Бен. — Ако накараме портиера да ни пусне, ще сме получили позволение.

— Но ще влезеш с лъжа — настоя Лиза.

— Значи най-много да ми лепнат незаконно влизане.

— Много хубаво, няма що. Защо просто не…

— Какво искаш да направя? — гласът на Бен потрепери. — Трябва да вляза там. Ако се разбере, че съм подал информация на външно лице, кариерата ми ще свърши така или иначе. Така поне имам шанс да предотвратя всичко това. Ако не ти харесва, разбирам, но моля те, не ми чети морал. Достатъчно ми е трудно. — Той се обърна към приятелите си: — Други идеи?

— Ами ако се облечем като работници и кажем, че идваме да пръскаме сградата против хлебарки? — предложи Оубър.

— И откъде ще намерим униформите? — попита Нейтън. — Или просто да отидем по дънки и с фенерчета и да се надяваме, че няма да обърнат внимание?

— Ами като бояджии? — попита Оубър. — Като в „Ужилването“. Портиерът ни пуска, а ние, вместо да мажем, отваряме досиетата.

— Ако наистина искаш да го направиш, ти предлагам друго — намеси се Лиза. — Вместо веднага да се отдаваш на престъпления, защо да не опитаме полузаконно? Ще отидем при портиера и ще му предложим подкуп. Ще му кажем номера на апартамента на Рик и ще го помолим да провери договора. Така няма да се наложи да влизаме с взлом.

— Идеята не е лоша — призна Нейтън.

— Какво е най-лошото, което може да се случи? — вдигна рамене Бен. — Портиерът да ни откаже?

— А ако ви познаят и ви убият? — Ерик се върна от кухнята със сандвич с говеждо месо.

— Няма да ни познаят — каза Нейтън. — Портиерът не може да е един и същ през деня и през нощта.

— Ами ако е същият? — попита Ерик.

— Ще се престорим, че сме сбъркали сградата — заяви Нейтън. Като забеляза, че Бен мълчи, го попита: — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна неубедително Бен, след което се обърна към Лиза и добави: — Ако не искаш да дойдеш, ще те разбера.

— Не на мене тия мачо приказки — докачи се тя. — Щом съм тук, значи вече съм замесена.

— Аз не мога да дойда — обади се Ерик и преглътна хапка говеждо. — Трябва да се върна във вестника и да си довърша материала.

— Как така няма да дойдеш? — попита Нейтън. — Бен има нужда…

— Какво да направя? — вдигна рамене Ерик. — Имам материал.

— Не се притеснявай — успокои го Бен. — Но ако не се върнем до два часа сутринта, обади се в полицията.

 

 

В полунощ приятелите търсеха място за паркиране на ъгъла срещу сградата.

— Това е най-ужасният град — каза Нейтън. — Хиляди хора. Хиляди коли. Дванайсет паркинга.

Бен изучаваше капките, които потропваха по предното стъкло.

— Ще се провалим.

— Да не си си променил мнението? — попита Лиза от задната седалка. — Какво стана? Да не си започнал да мислиш?

— Не съм си променил мнението — обърна се към нея Бен. — Просто съм нервен. Проблем ли е това?

— Не се притеснявай — каза Оубър. — Всичко ще се оправи.

Убеден, че никога няма да намери място за паркиране, Нейтън вкара колата в една малка алея до сградата.

— Парите у вас ли са? — попита той и изключи двигателя.

— В мен са — отвърна Бен и провери в десния джоб на сакото си за първите сто долара и в левия за останалите двеста.

— Все още си мисля, че трябва да дойда — заяви Нейтън.

— Спри да го приемаш лично — отговори Бен. — Вече го решихме. Отиваме Лиза и аз. По-вероятно е да повярват на мъж и жена.

— Кой казва? — попита Оубър.

— Аз — сопна се Бен. — Сега спри да мрънкаш. Чудо голямо. — Той извади чадъра изпод предната седалка, отвори вратата и излезе от колата. Лиза го последва.

Когато тръгнаха към сградата. Бен прислони Лиза под чадъра.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го тя.

— Не съвсем — призна Бен.

— Тогава защо не се обърнем и…

— Знаеш, че не мога — въздъхна той. — Трябва да открия Рик. Точно сега това е най-доброто, което можем да направим. Ако искаш да си тръгнеш…

— Тук съм — успокои го Лиза. — Докато се придържаме към закона, съм с теб.

Когато стигнаха до сградата, Бен с учудване откри, че входната врата е заключена. Лиза притисна лице към стъклото.

— Позвъни — нареди му тя. — Той е вътре.

Секунди по-късно се чу бръмчене и Бен успя да отвори вратата. Уверено и спокойно двамата с Лиза се приближиха към нощния пазач, който седеше зад металното бюро.

— Какво има? — попита той. — Ключ нямате ли си?

— Всъщност не живеем тук — обясни Бен.

— Тогава при кого отивате? — попита пазачът и вдигна телефонната слушалка.

— При никого — каза Бен. — Искаме да ви помолим за една услуга.

Пазачът остави слушалката.

— Слушам ви.

— Съпругата ми и аз търсим брат й, който едно време живееше тук. Той ни дължи пари, и както разбирате, се опитваме да си ги върнем. — Бен извади петте двайсетдоларови банкноти от десния си джоб и ги сложи на бюрото на пазача. — Чудехме се дали можете да ни помогнете да открием договора му за наема или пък дали не е оставил нов адрес. Каквато и да е информация ще ни е от помощ.

Втренчен в Бен и Лиза, пазачът каза:

— Тук договори няма.

— Ами нов адрес? — попита Бен. — Бихте ли проверили?

— Нямаме такава информация за никого — поклати глава пазачът. — Нищо такова.

— Все пак бихте ли погледнали още веднъж? — помоли Бен. — Може би в офиса има нещо. — Той хвърли още сто долара на бюрото. — Апартаментът му беше номер 317. Трябва ми само име или адрес. Никой няма да разбере.

— Ако й е брат, защо ще му търсите името? — стана подозрителен пазачът.

— Слушай сега, наистина ли те интересува толкова? — намеси се Лиза. — Това са лесни пари. Искаш ли ги или не?

Пазачът продължаваше да ги гледа. Накрая взе парите.

— За триста ще го направя.

Бен хвърли още сто долара. Пазачът прибра парите в джоба си, изправи се и отвори горното чекмедже на бюрото. Извади пистолет и го насочи към Бен и Лиза.

— Ще броя до три.

— Какво да правим? — попита Бен и вдигна ръце.

— Знам кои сте — заяви пазачът. — А сега се махайте оттук.

— Спокойно — обади се Лиза.

Пазачът махна предпазителя.

— Махайте се! Веднага!

И двамата се обърнаха, бързо излязоха навън и затичаха.

— Да изчезваме оттук — извика Бен, когато заедно с Лиза се качиха в колата.

— Какво стана? — Нейтън запали двигателя. — Взехте ли договора?

— Карай. Просто карай — каза Бен нервно. — Неми се говори.

 

 

В дванайсет и половина всички си бяха вкъщи.

— Какво стана? — попита Ерик от креслото с дистанционно в ръка.

— Нищо не успяхме да вземем — въздъхна Нейтън и се стовари на голямото канапе. — Рик е търсена личност в онази сграда.

— И загубихме триста долара — добави Оубър, свали си пуловера и го хвърли на канапето.

— Лиза къде е? — попита Ерик.

— Оставихме я у тях — каза Бен. — Нямаше смисъл да я водим тук.

— Според думите на пазача, няма договори или друга информация за наемателите на сградата — обясни Нейтън. — Излиза, че Рик е още по-обигран, отколкото си мислехме.

— Значи това е? — попита Ерик. — Свършихте ли с разследването?

— В никакъв случай. — Бен се изкачи по стълбите. — Едва сега започваме.