Брад Мелцър
Десетият съдия (14)

Глава четиринайсета

В десет часа в сряда Бен се протегна на червеното канапе в офиса. Със затворени очи започна да гали любимата си вратовръзка на точки.

— Как се чувстваш? — прошепна Лиза.

— Добре съм. — Той седна и бавно и дълбоко пое дъх. Погледна часовника си. — Мисля, че е време.

— Просто бъди спокоен. Мисли си за дълги разходки в гората, за подводно плуване — всичко, което те кара да се отпуснеш.

— Концентриран съм — Бен се изправи. — Аз съм картина на спокойствието. Целият съм Зен.

— Късмет — пожела му Лиза, докато Бен отваряше вратата.

Той пое по спираловидното мраморно стълбище, надявайки се по този път да срещне най-малко хора. Бавно слезе в сърцето на зданието, като броеше всяко стъпало, за да не мисли за това къде отива. Когато стигна на приземния етаж, влезе в отдел „Секретари“ и каза на секретарката, че има среща с Карл Лунген.

— Можете да влизате. Той ви очаква.

Когато Бен влезе в кабинета на Лунген, в носа го удари вонята на пури.

— Радвам се да те видя, Бен — Лунген се облегна на кожения си стол. — Сядай.

— Мислех, че в сградата не се пуши. — Бен не искаше да гледа Лунген в очите. — Това е исторически паметник, надявам се да ви е известно.

— Нали знаеш как е — потърка брада Лунген и посочи към стола пред бюрото си. — Сядай.

— Не се засягайте, но не можем ли да започваме? — попита Бен. — Имам работа. Освен това димът от пури ми вдига кръвното.

Лунген се изправи и тръгна към вратата. Бен го последва и отново отидоха при секретарката.

— Ако някой ме търси, аз съм в стаята за разпити — обяви Лунген. След това заведе Бен в основната част на приземието. Отиде до една врата с надпис „Склад“, извади връзка ключове от джоба си и отвори вратата.

Голямата, плесенясала стая без прозорци беше около петнайсетина метра на ширина и дължина. Покрай стените бяха наредени бюра, столове, кантонерки и други офис мебели, флуоресцентни крушки осветяваха изпълнения с прах въздух.

— Значи през по-голямата част от годината това е склад, а когато трябва да плашите хората, се превръща в стая за разпити — подхвърли Бен.

— Точно така — съгласи се Лунген. — Четеш ни, като отворена книга.

В средата на стаята имаше дървена маса и три дървени стола. На масата беше поставен детекторът на лъжата, който напомни на Бен за лазерния му принтер в кабинета, само че детекторът имаше повече жици. Денис Фиск размотаваше обърканите кабели и не ги погледна, докато не се приближиха.

— Готови ли сме? — попита Лунген.

— Почти — отвърна Фиск. Погледна Бен и се подсмихна. — Седни, приятел.

Бен седна, кръстоса крака и не каза нищо.

— Е, как са нещата около теб? — попита Лунген. — Как е приятелят ти Ерик?

— Нямам представа. Не съм му говорил от седмици.

— Много лошо. — Лунген седна на един от двата стола зад масата. Наведе се напред така, че лактите се забиха в коленете му. — Но все още живеете заедно, нали?

— Няма да е за дълго — отвърна Бен. — Мести се на първо число следващата година.

— Предполагам, че ще се настани в самостоятелен апартамент. Нали сега е голяма работа във вестника. Видях, че покрива всичко за Върховния съд.

— Мести се, защото аз го изгоних — заяви Бен, като се опитваше да остане спокоен.

— Знам какво искаш да кажеш. — Фиск продължаваше да се мота с кабелите. — На твое място щях да съм бесен, че приятелят ми е писал за връзката ми с цялата тупурдия около „Си Ем Ай“.

— Виж какво, я си контролирай партньора — каза Бен на Лунген. — Ако ще ме обвинява, по-добре да има доказателства. Иначе с удоволствие ще ви тресна едно обвинение в тормоз на работното място и клевета.

— Фиск нищо не е искал да каже — оправда се Лунген. — Просто всички сме малко неспокойни.

— Казах ти преди, казвам ти го пак. И аз бях изненадан колкото вас от фиаското със „Си Ем Ай“.

— Но признаваш, че си казал на Ерик за оставката на Блейк? — попита Лунген.

— Да — отговори Бен с равен и спокоен глас. — И доколкото знам, в това няма нищо незаконно. Просто се опитвах да помогна на приятеля си.

— Значи сега Ерик пак ти е приятел? — прекъсна го Фиск.

— Не, в никакъв случай. Това с Блейк стана преди Ерик да напише материала за „Си Ем Ай“. Ако имате проблем с темпоралното подреждане, да ви поясня, че това стана, преди да му се ядосам. — С усмивка Бен видя как челюстта на Фиск се изкриви — Сега, знам, че трябва да ме впечатлявате цял час с въпроси, но не можем ли вече да започваме?

— Закачи го — нареди Лунген на Фиск.

Фиск нави ръкава на Бен и уви маншон на ръката му.

— Мислех, че трябва експерт да ръководи теста — обади се Бен.

— Аз мога да се справя — отвърна Фиск.

— Е, значи съм в добри ръце — каза саркастично Бен. — Второто ти име е Безпристрастния. Денис Безпристрастния…

— Млъквай.

Когато прикрепи и останалите връзки, Фиск седна на свободното място зад бюрото.

— Искам да си поемеш дълбоко дъх десет пъти — започна Фиск. — На десетия път остани възможно най-спокоен. Тогава ще запишем началните показатели.

Бен пое дълбоко десет пъти дъх. Когато видя, че Лунген вади лист с бележки от джоба си, се опита да остане спокоен. Затвори очи, постара се да не мисли за Лунген и си представи, че лети с делтаплан над южна Франция.

Когато чу, че машината заговори с електронни звуци, Бен отвори очи и погледна право напред. С периферното си зрение видя, че Лунген записва нещо.

Фиск отвори едно от чекмеджетата и извади тесте карти.

— Погледни насам — каза той на Бен.

Толкова предвидимо — помисли си Бен, като се опитваше да не губи самообладание.

— Ето какво — обясни Фиск. — Ще ти покажа една карта и ти ще ми кажеш каква е. Ако кажеш истината, писецът няма да помръдне. Ако излъжеш, ще започне да дращи.

— Сигурен ли си, че знаеш кое какво означава? — попита Бен.

— Много смешно, умнико. Ще видим кой ще се смее след час.

 

 

— Успокой се. — Рик държеше телефонната слушалка между рамото и брадичката си.

— Сериозно ти говоря — искам си парите.

— Казах ти, че ще ги получиш, след като съм сигурен, че Бен се е разкарал от живота ми.

— Колко по-разкаран го искаш? Казах ти всичко, което знае, всичко, което прави, което мисли…

— И когато свърша със сделката, ще си получиш парите.

— Не мога да повярвам колко те е страх от Бен. За такъв всезнайко си голям страхливец.

— Това няма нищо общо със страха. — Рик прехвърли слушалката на другото ухо. — Просто съм реалист. Бен е твърде изобретателен, за да бъде оставен без надзор.

— Наречи го както искаш. Но едно запомни от мен — само защото ти ще си приключил сделката, не означава, че Бен ще престане да те гони. Ако трябва, ще го прави вечно. Защото е инат.

— Абсолютно си прав — съгласи се Рик. — Но ако Бен не може да ме намери във Вашингтон, какво те кара да мислиш, че ще успее да ме хване, ако трябва да ме търси в глобален мащаб?

 

 

В офиса Лиза гледаше втренчено стандартния огромен стенен часовник над канапето и се чудеше защо Бен се бави толкова. Вече бе изпила две чаши кафе и начеваше първата с чай. Телефонът звънна. Тя скочи към слушалката и я вдигна, преди да е свършило първото звънене.

— Тук е Лиза — каза тя. Заслуша се и продължи: — Не, спомням си, разбира се. Възможно най-скоро ще ти го дам. — Тя погледна към часовника и продължи: — Бен трябва всеки момент да се върне. Ще гледам да…

Вратата на кабинета се отвори със замах и Бен влезе. Изглеждаше изтощен, лицето му беше още по-бяло от обикновената му зимна бледност. Загледан в пода, той мина покрай Лиза и се стовари върху канапето.

— Току-що влезе. Пак ще ти се обадя — обеща Лиза. Затвори телефона и се изправи. — Какво стана?

— Провалих се — отвърна той.

— Провали си се? Шегуваш се, нали?

— Разбира се! — Той скочи от канапето и вдигна ръце във въздуха. — Справих се блестящо.

— Фантастично! — изкрещя Лиза и го прегърна, докато и двамата подскачаха.

— Оу, оу, оу — Бен се изтръгна от прегръдката й. — Мисля, че се възбуждам. Пенисът ми се уголемява.

Лиза се засмя и се отдръпна.

— Кажи ми какво стана. Какво ти казаха? Ядосаха ли се?

— Толкова бесни бяха. Фиск така си гризеше ноктите, че си помислих, че ще си изяде и кокалчетата.

— Как беше? Какво им каза?

— Накараха ме да гледам карти — обясни Бен. — Ако картата е асо спатия и аз казвам, че е асо, машината просто си скрибуца. Но като излъгах и казах, че е поп, нищо не се случи. И Лунген, и Фиск луднаха. Не можеха да повярват. Развързаха ме и пак отначало. Десет минути ме разпитваха без машината и отново ме вързаха. Тогава като стигнах до картите, машината полудя, когато не казах истината. Мисля, че стана така, защото първия път я излъгах и толкова се развълнувах.

— Сигурно си умирал от страх. — Лиза седна на канапето.

— Така си беше — Бен не го свърташе на едно място. — Мислех си, че ще намокря гащите. Когато Фиск остави картите, затворих очи и започнах да си мисля за порнофилми. Не знам как стана, но си възвърнах първоначалното спокойствие.

— Мислиш ли, че е било от хапчетата?

— Възможно е — каза Бен. — Честно казано, за това си мислех, когато затворих очи — представих си, че хапчетата действат и след това започнах да си мисля за погребението на брат ми. С тези две неща в главата тялото ми направо изключи.

— Звучи ужасно.

— Не беше забавно — призна Бен. — Но напълно ме успокои. Когато се налага да погледна нещата в перспектива, само трябва да си помисля за смъртта. Всичко бледнее в сравнение с нея.

— Щом действа… — Лиза се облегна на ръкохватката на канапето. — И какво те питаха?

— Трябва да призная, че Нейтън беше абсолютно прав. Питаха ме дали съм навършил двайсет и една и трябваше да кажа не. Когато машината не реагира, разбрах, че всичко ще е наред.

— Секретарите казаха ли нещо?

— Ако трябва да бъда честен, направих всичко по силите ми, за да не ги поглеждам. Притеснявах се, че ако ги видя колко са разочаровани, ще се развълнувам и ще проваля последната част.

— И тогава какво попитаха?

— След годините ме питаха дали пуша. Когато казах не, машината нищо не направи. След това ме питаха дали съм вършил нещо, от което се срамувам. Тогава си спомних как с теб правихме секс. Детекторът беше толкова тих, че си помислих, че са го изключили.

— Много смешно.

— Накрая ме попитаха дали знам нещо за информацията, подадена на Ерик или дали знам нещо за материала на Ерик — честно казано не си спомням точно какво ме питаха. Каквото и да е било, опитах се да не мисля за него. След това, като стана тихо, отговорих не. След третия въпрос, когато машината не полудя, се обърнах към тях. Тогава видях как гневът кипи във фасулския мозък на Фиск. Попитах ги дали съм се справил и Лунген каза, че сме били свършили. Благодари ми за отделеното време и ми се извини за неудобството.

— Мислиш ли, че са знаели, че лъжеш?

— Чакай малко. — Бен отвори вратата на кабинета. — Я повтори по-високо. Не мисля, че в Мериленд те чуха добре.

— Знаеш какво имам предвид.

Бен затвори вратата.

— Нека го кажем така. Дори и за секунда не съм си помислял, че ме смятат за напълно невинен. Но докато не намерят доказателство, не могат нищо да направят. — Бен отиде до бюрото. — Между другото, ти с кого говореше, когато влизах?

— А? — попита Лиза.

— Когато влизах, ти говореше с някого по телефона. Каза „Току-що влезе“ и затвори. С кого говореше?

— А, Нанси звънеше от кабинета на Холис. Холис изпратил последната версия на „Гринъл“ и иска двамата да я изчетем още веднъж. Трябва да сме готови с последната преработка до петък. Иска да го предаде в отдел „Администрация“ до края на седмицата, за да могат в понеделник да го обявят.

— И само това ли каза?

— Да. — Лиза забеляза скептичния поглед на Бен. — Я не ме занасяй.

— Как да те занасям?

— Знам какво си мислиш. — Лиза се изправи. — Съжалявам, че ще те разочаровам, но не говорех с Рик.

— Кой казва, че си говорила с Рик?

— Повярвай ми, този подозрителен поглед го знам. Не ми пука колко добър си бил долу с детектора, винаги мога да кажа, когато лъжеш.

— Не е необходимо да се притесняваш. Не те подозирам. Щом казваш, че е Нанси, значи е Нанси.

— Беше Нанси.

— Тогава ти вярвам — каза Бен.

— Наистина беше!

— Казах, че ти вярвам.

— Бен, аз…

— Виж какво, ако наистина мислех, че ме лъжеш, щях да ти кажа, че отивам до тоалетната, да прескоча при Нанси и да я питам. Вярвам ти, Лиза. Щом казваш, че е била тя, значи е била тя.

 

 

В петък късно следобед в продължение на три часа Бен не откъсна поглед от монитора.

— Не мога да повярвам, че още нищо не е направил — каза той, като търкаше кървясалите си очи. — Единственият начин да направи пари, е да купува собствеността.

За осми път от сряда насам Лиза препрочиташе последната чернова на „Гринъл“.

— Може би Рик не е взел „Гринъл“, а друго решение.

— Няма начин — поклати глава Бен. — Определено е „Гринъл“. Чувствам го.

— Така ли? — попита Лиза, без да вдига поглед от страниците. — Ако приемем, че свръхестествените ти способности са точни, защо си толкова сигурен, че този, който продава на Рик, ще обяви продажбата? Може просто да я осъществи и да бяга.

— Той може и да бяга, но Рик няма. В интерес на Рик е да я обяви. Иначе продавачът може да преразгледа сделката. С обявяването на сделката Рик гарантира прехвърлянето и е твърде умен, за да не го направи.

Заинтригувана от логиката в хипотезата на Бен. Лиза остави решението и се обърна към компютъра си, който също беше свързан с базата данни „Лексис“. Двамата стояха като хипнотизирани пред екраните. Тишината се наруши от звъненето на телефона на Бен.

— Ало, кабинетът на съдия Холис — каза Бен.

— Ало, Бен Адисън ли е? Същият Бен Адисън, който преди две лета работеше в „Уейн и Портной“?

Бен завъртя очи, щом позна гласа на Ейдриън Алкът. Насили се да говори любезно.

— Как си, Ейдриън? Радвам се да те чуя.

— Аз също — откликна Алкът. — Отдавна не сме си говорили. Как е в съда?

— Работа, работа, работа. — Бен се раздразни, че не може да следи екрана на компютъра.

— И аз така чувам — рече Алкът. — Казвали са ми, че нещата съвсем подлудявали към края на годината.

— Абсолютно. Опитват се да отметнат възможно най-много решения, за да могат да си се наслаждават на празниците.

— На мен ли го казваш? — засмя Алкът. — Дори и тук се опитваме…

— Бен, ела да видиш! — изкрещя Лиза и посочи към екрана.

Без да обръща внимание на бръщолевенията на Алкът, Бен погледна към екрана и се помъчи да разбере какво е накарало Лиза да извика.

— Е, реши ли накъде ще тръгне кариерата ти от следващата година? — попита Алкът и след като не получи отговор, добави: — Бен, там ли си?

— Да, да, тук съм. — Бен преглеждаше списъка от собственици, които бяха над сто. — Съжалявам, не чух последното ти изречение.

— Просто исках да знам дали си решил нещо за следващата година — повтори Алкът.

— Още не. Твърде съм зает да мисля за следващата седмица, камо ли за следващата година.

— Виж в началото — обади се Лиза.

— Напълно те разбирам — въздъхна Алкът. — Ако не ни забравяш, само това ме интересува.

Бен отиде в началото на подредения по азбучен ред списък и потърси най-новото допълнение към регистрацията на собствениците на „Гринъл“. Когато най-накрая го видя, сърцето му се обърна. Не искаше да повярва на очите си, но на екрана пишеше „Адисън и компания“.

— Виж, Ейдриън, трябва да затварям.

— Всичко наред ли е? — попита Алкът. Преди да довърши въпроса си, Бен бе затворил.

— Не може да бъде! — Бен започна да си скубе косата. — Не мога да повярвам, че това се случва. Напълно съм прецакан.

— Не го казвай — Лиза отиде да го успокоява. — Това не е…

— Лиза, когато решението излезе в понеделник, една компания на мое име ще направи милиони, заради решение, по което аз съм работил. И ти не мислиш, че трябва да се притеснявам?

— Бен, не могат да свържат компанията с теб. Не си я създал, нямаш нищо общо с нея. Освен това да не мислиш, че някой друг, освен нас, гледа тази база данни?

Телефонът на Бен звънна. Той застина и погледна към Лиза. Телефонът иззвъня отново.

— Ще вдигнеш ли? — попита Лиза.

Телефонът пак иззвъня.

— Това са секретарите — каза Бен. — Те знаят.

Той изтича до гардероба и грабна палтото си.

— Къде отиваш? — попита Лиза.

— Трябва да се махам оттук. — Бен взе куфарчето си и тръгна към вратата. — Дай ми твоя пропуск.

— Какво?

— Казах да ми дадеш твоя пропуск. — Бен хвърли своя на Лиза.

Лиза изтича до бюрото си, извади пропуска от чекмеджето и го хвърли на Бен. Той го грабна и изчезна.

— Обади ми се, като се прибереш — изкрещя Лиза, а телефонът продължаваше да звъни.

Възможно най-бързо Бен слезе по главното стълбище, потънал в пот. Когато стигна партера, забави крачка и се опита да върви спокойно. Отиде в северното крило на съда и се отправи към единствената неохранявана врата в сградата. Доближи изхода и помисли, че зад него върви някой. Обърна се и не видя никого, но ускори крачка. С разтуптяно сърце посегна към машината, която щеше да го пусне през заключената врата. Извади картата на Лиза, задържа дъх и я прокара през цепнатината. Нищо. С треперещи ръце я прокара отново. Този път чу успокоителното щракане. Натисна и отвори страничната врата на съда. Навън изпусна въздуха от дробовете си и пусна куфарчето на земята, като с облекчение подложи лице на брулещия вятър. Наведе се, подпря ръце на коленете си и около минута се опитва да се успокои. Прокара пръсти през косата си, затвори очи и се постара да събере мислите си. Взе шепа сняг от земята и го разтри в челото си, а останалото сложи в устата си. Мина няколко пресечки до Мериленд авеню, спря пред уличен автомат и се обади на Лиза.

— Ало, кабинетът на съ…

— Лиза, аз съм.

— Какво ти стана, по дяволите?

— Съжалявам. Трябваше да се махна оттам. Стана ми лошо.

— За какво ти беше моят пропуск?

— Помислих, че секретарите ще направят моя невалиден, така че да не мога да напусна сградата. Така ме хванаха миналия път.

— Значи аз да си стоя тук?

— Не. — Бен се огледа. — Можеш да използваш моя. Ако машината не те пусне, значи знаят за „Гринъл“. Ако не, значи нямат представа.

— Но не ми отговори на въпроса. Ако машината не ме пусне, как ще изляза оттук?

— Просто отиди на главния вход и кажи, че не можеш да си намериш пропуска. Ще те видят в списъка и ще те пуснат. Междувременно разбра ли от кого е купувал Рик?

— Прегледах списъка, който извадихме миналата седмица, и само едно име липсваше. „Адисън и компания“ е заменила фирма на име „Майкрон Груп“.

— А „Майкрон Груп“ са?

— Потърсих ги в „Лексис“, но нищо не излезе. Разбрах само, че са дружество с ограничена отговорност, регистрирано преди около пет години в Делауер. Оригиналните документи са на името на Мъри Фейнман, но като потърсих Фейнман, намерих само некролога му. Починал е миналата година на осемдесет и четири. „Майкрон“ сигурно е била създадена единствено с цел предсмъртни инвестиции и нямам представа кой я ръководи сега.

— Нищо друго ли не можа да намериш?

— Какво друго искаш, да те вземат мътните? Мога да ползвам само „Лексис“, което означава, че трябва да се огранича с периодични издания и обществени досиета. Впечатлена съм, че намерих и това.

— Съжалявам. Просто съм луднал — обясни Бен, докато покрай него минаваше малка група туристи с екскурзовод. Той ги изчака да отминат, преди да продължи: — Мислиш ли, че можем да открием Рик, ако потърсим в „Адисън и компания“?

— Не зная. Погледнах името и никъде не е зарегистрирано. Или това е направено в друга държава, или тази компания е филиал на по-голяма, на която не знаем името. Очевидно Рик я е нарекъл така, само за да те ядоса.

— Мисля, че има и още нещо. Щом насочва вниманието към мен, значи никой няма да търси него.

— Може и да е вярно. Сега какво ще правиш?

— Ще те чакам, докато си тръгнеш. Така ще разбера дали секретарите са по петите ми.

— Ще чакаш два часа?

— Майната им на двата часа. Тръгвай веднага. На Холис не му пука. Решението „Гринъл“ си е наред — дай го на Нанси. Освен това нямаме никаква друга работа.

— Значи ония петдесетина молби да не ги броим?

— Хайде, Лиза. Петък е. Просто си тръгвай.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Кажи ми къде си.

— В телефонната кабина на ъгъла на Мериленд и Ди.

— Добре. След десет минути съм при теб.

Когато Лиза дойде на ъгъла, се притесни, защото не можа да открие Бен. Огледа се, видя няколко дузини хора, които си пробиваха път през наскоро разчистените от сняг улици, но никой не приличаше на него. Забеляза телефона на ъгъла, приближи се и с учудване видя лист хартия между слушалката и вилката. Вдигна я и взе листчето, на което видя почерка на Бен. „Вземи таксито с жълто и черно от отсрещната страна“.

Лиза смачка листчето и погледна през рамо, като се почуди дали не я следят. Пресече улицата и видя таксито.

— Такси! — извика тя. — Когато шофьорът кимна. Лиза отвори задната врата и влезе. Преди да каже каквото и да е, колата тръгна по Мериленд авеню.

— Извинете, но знаете ли къде отиваме? — попита тя.

— Имаше ли проблем? — Бен подаде глава от предната седалка.

Лиза подскочи.

— Майко мила, изкара ми ангелите! — извика тя. — Защо се криеш на пода?

— Не знаех дали някой ще те проследи, или дали ще дойдеш сама.

— Не се притеснявай. Пропускът ти си работи нормално. Мисля, че секретарите не знаят нищо.

— Или вече знаят, че съм си тръгнал.

— Бен, успокой се. Никой, освен нас, не гледа базата данни. Секретарите нямат представа. Сам го каза — те са тъпаци.

— Хубаво. — Бен не откъсваше поглед от задния прозорец на таксито.

Лиза се обърна.

— Спри вече. Никой не ни следи.

— Не мога да повярвам, че това ми се случва — поклати глава Бен. — Животът ми е съсипан.

— Да не говорим за това — Лиза кимна към шофьора. — Ще приказваме, като се приберем.

След петнайсет минути пристигнаха пред дома на Бен.

— Виждаш ли, прибра се спокойно — каза Лиза, докато Бен отключваше. — Ако секретарите наистина бяха по петите ти, щяха да ни скочат, още щом излезем от таксито.

Бен отвори вратата и с учудване откри Оубър в дневната пред телевизора.

— Защо се прибираш толкова рано? — попита Оубър. — А, разбирам — добави той, като видя Лиза. — Какво ново, госпожичке?

— Нищо особено. — Лиза свали палтото си. — А при теб?

— Нищо — каза Оубър.

— А ти какво правиш тук? — попита го Бен. — Не трябва ли да си на работа?

— Така си е. — Оубър изключи телевизора. — Просто имам дълга обедна почивка.

— Почти три и половина е — отбеляза Бен.

— Така ли? — Оубър пак включи телевизора. — Значи имам още половин час, преди да се появя отново.

— Съзнаваш ли, че ние с нашите данъци ти плащаме да си седиш тук? — Лиза се настани до него. — Отивай на работа.

— Ей, моите данъци плащат твоята заплата — върна й го Оубър. — Нали?

— Няма значение. — Бен седна от другата страна на Оубър.

— Какво стана? — Оубър се загледа в екрана.

След като му обясни всичко, Бен добави:

— И щом обявят решението в понеделник, „Гринъл и сътрудници“ ще натрупат милиони, а всички ще посочат мен.

— Така и трябва — отсече Оубър. — Ти си президент на „Адисън и компания“.

— Не е време за шеги — намръщи се Бен.

— Тогава може ли да те помоля за една услуга? — попита Оубър. — Ако понеделник ще ти е последният ден в съда, мога ли да дойда да гледам как обявяват решението?

— Наистина ли искаш да дойдеш? — попита Бен.

— Абсолютно — каза Оубър. — Ако вече няма да си там, мисля, че това е последната ми възможност да мина зад сцената.

— Няма сцена — обади се Лиза. — Съдиите седят на маса.

— Значи зад масата — поправи се Оубър. — Ще ме вземеш ли?

— Разбира се — сви рамене Бен. — Защо не? — Той се обърна към Лиза и добави: — Между другото, това с „Адисън и компания“ предполагам, че отговаря на въпроса ти дали Рик ще вземе участие в „Гринъл“.

— Не разбирам — въздъхна Лиза. — Как може Нейтън да стори това с теб?

— Нямаш доказателства, че е бил той — изведнъж се ядоса Оубър.

— Така ли? — попита Лиза. — Ами тогава защо не сме го видели оня специален микрофон?

— Не питай мен — каза Оубър. — Но ако искаш да говориш за Нейтън, направи го на друго място. Не ми се слушат повече глупости.

— Ама вие сте точно като ония трите маймуни — присмя се Лиза — Ти не искаш да чуеш нищо лошо. И сега ако можем да хванем Нейтън и Ерик, Нейтън няма да говори нищо лошо, а Ерик няма да печата нищо лошо.

— Слушай, кучко кльощава, можеш да…

— Спрете и двамата — прекъсна ги Бен. — Нямам време да се правя на миротворец. По-късно ще се карате.

— Как можеш да й позволяваш да говори такива неща? — попита Оубър. — Тези хора още са ти приятели.

— На мен ли позволява? — посочи себе си Лиза. — Ами на теб?

— Виж, не ми пука, ако е Нейтън — каза Бен. — Не ми пука, ако е, който и да е от вас. Точно сега дори и майка ми да е замесена, ми е все едно. Важното е друго — в понеделник всичко свършва.

Оубър дръпна якето си от канапето.

— Бен, ще си говорим по-късно, когато нея я няма. Трябва да се връщам на работа.

— Най-после — извика Лиза, докато Оубър затваряше вратата. — Виж, и аз трябва да тръгвам. Ще се чуем ли по-късно?

— Да. Сега просто ме изостави. Няма значение.

— Хайде, Бен. Не ме карай да се чувствам виновна. Знаеш, че трябва да се оправим с онези молби. Така поне един от нас ще работи по тях.

— Да, права си. За мен ще е добре да остана сам. Така няма да товаря никого с моите проблеми.

— Не говори така — каза Лиза. — Знаеш, че не ми е все едно…

— Шегувам се — прекъсна я Бен. — Тръгвай. Ще се чуем по-късно.

 

 

Като заобиколи главното фоайе на „Уошингтън Хилтън“. Рик пъхна ключа с личен код в компютризираната ключалка и влезе в страничния проход, който водеше на паркинга. Тръгна направо към асансьорите с бърза и уверена крачка. Слезе на десетия етаж и рязко зави надясно към стая 1014. Пъхна ключа в ключалката, натисна бравата и влезе.

— Къде си, по дяволите? Закъсня половин час.

— Не е твоя работа къде съм бил — слаба усмивка озари лицето на Рик.

— Значи направи много пари. Чудо голямо.

— Определено чудото беше голямо — каза Рик. Седна на едно от яркожълтите канапета и вдигна крака на масичката. Апартаментът беше луксозен — три стаи, маслени картини по стените, плътен кремав килим, зареден бар — Знаеш ли, че в този хотел са стреляли по Рейгън?

— Не. Но съм сигурен, че някой ден тази информация ще ми послужи.

— Вярно е — настоя Рик — Тукашните все още му казват Хинкли Хилтън.

— Прекрасно. Възхитен съм.

— Защо си толкова кисел? — попита Рик.

— Виж какво, нямам време за това. Трябва да се връщам на работа. Преведени ли са парите или не?

— Последните петстотин хиляди ще бъдат там днес в края на работния ден. Рик бръкна в джоба на сакото си, извади малък лист и го хвърли на масичката. — Ето ти номера на сметката. Надявам се да се наслаждаваш на печалбата.

— Не се съмнявам.

— И като си помислиш — каза Рик, — че всичко това се случи, защото не харесваш приятеля си.

— Не си ме разбрал. Само защото съм взел решението от куфарчето на Бен, не означава, че не го харесвам. Видях една златна възможност и не можах да я отмина.

— Разбира се, разбира се. Иначе си му страхотен приятел. Точно заради това ми каза за детектора и годишниците, и…

— Исках да те питам. Как така Бен не успя да те открие в тях? Мислех, че няма начин да не те хване.

— Значи си толкова глупав, колкото и Бен — сви рамене Рик. — Грешката в плана с годишниците беше предположението му, че съм ходил в елитно учебно заведение. Защото сте такива интелектуални сноби, че не можехте да допуснете дори, че умни хора съществуват и извън „Бръшляновата лига“.

— Прав си. Хвана ме. — Той се плесна по коляното и се изправи. — Е, някъде печелиш, някъде губиш.

— Този път ти спечели.

— Със сигурност.

— Беше удоволствие да се работи с теб — протегна ръка Рик.

— За мен също. — Ерик тръгна към вратата. — Може да се видим на плажа.