Брад Мелцър
Десетият съдия (12)

Глава дванайсета

По обяд на следващия ден Бен се облегна на кантонерките в ъгъла на стаята, докато чакаше първата чернова на решението „Гринъл“ да излезе от принтера. Бързаше да го даде на Лиза и знаеше, че тя ще трябва да го хареса. Само да го види, мислеше си той, докато първата страница изпълзяваше от машината. Това несъгласие е толкова силно, че няма да знае какво да го прави. Първо, ще залетят извинения. Ще ме моли за прошка. Ще се кълне, че вече няма да се съмнява в мен. Естествено, ще каже: „Ти си по-добрият“. След това ще си разкъса дрехите и ще легне гола на бюрото.

Докато Бен се усмихваше мислено. Лиза влезе с трясък и с две средно големи кутии, които остави на канапето.

— Къде беше? Изпусна тържеството за годишнината на Блейк.

— Чудо голямо. — Бен пое още един лист от принтера. — Какво ми пука, че е бил в съда десет години? Освен това исках да довърша „Гринъл“. Почти накрая бях и не исках да затлачвам потока гениалност, който струеше от мен към компютъра. — Лиза тръгна към бюрото си, а Бен добави: — И какво направи Блейк така или иначе? Ръкува се с всички и им благодари за подкрепата?

— В общи линии. Но не беше никак лошо. Всички съдии бяха там, както и сътрудниците и помощния персонал. Продължи само половин час, но беше хубаво. — Тя сложи очилата си за четене и добави: — И изпусна неизбежната конфронтация между Остерман и Ковач.

— Сдърпаха ли се наистина? — Бен бе любопитен да разбере нещо повече за слуховете за вражда между крайно консервативния Остерман и полулибералния Ковач.

— Нищо не стана, но само те двамата никога не си говорят. И Джоуел ми каза, че когато назначили Ковач, Остерман го поздравил с думите: „Надявам се, че знаеш колко четене ти предстои“.

— Стига бе.

— Без майтап — каза Лиза. — Очевидно намеквал за интелигентността на Ковач.

— И Ковач какво му отговорил?

— Нямам представа. Джоуел само това ми каза.

— Толкова е тъпо — поклати глава Бен. — Някои от тези съдии са на почти седемдесет години и продължават да се държат като деца. Като хлапета, които си играят в пясъчник.

— Така е — кимна Лиза. — Старите съдии тормозят новите. Като някакво гериатрично братство са, най-новият съдия получава най-лошия кабинет, най-лошото място в съда, най-лошите запазени места за семейството му. Дори като заседават, най-ниският по ранг съдия вдига телефона, ако се позвъни и отваря вратата, ако се почука.

— Не е вярно, нали?

— Напротив. Отиди в книжарницата на приземния етаж. Пише го във всички книги за съда.

— Не мога да си представя, че съдиите се тормозят един друг — с нисък глас Бен започна да имитира Остерман: — Ей. Ковач, да ми почистиш кабинета и да избършеш праха преди устната аргументация утре! И ако не го направиш, няма да получиш несъгласието „Мирски“! Ясно ли е?

— Да, господин Остерман! — влезе в играта Лиза.

— Как ме нарече? — изкрещя Бен.

— Да, господин председател на Върховния съд Остерман! — извика Лиза.

Бен извади поредния лист от принтера.

— Мога да си ги представя.

— Между другото, наистина ли си свършил с „Гринъл“?

— Ето го — посочи Бен, докато последната страница се показваше. Той тресна трийсетте листа на бюрото на Лиза. — Току-що отпечатано.

— Кутиите са за теб — Лиза махна към канапето. — В приемната има още седем, но не можах да ги взема всичките.

Бен извади ключовете от джоба си и с тяхна помощ отвори една от тях. Вътре лежеше годишник на правния факултет на университета Колумбия. Без нищо да каже. Бен затвори кутията и се върна на бюрото си.

През следващия половин час наблюдаваше как Лиза чете написаното от него и се надяваше да забележи някаква реакция по лицето й. Пълна глупачка ще е, ако не го хареса, помисли си той. Когато колежката му обърна последната страница, Бен попита:

— Е? Какво мислиш?

— Отлично становище — Лиза остави очилата си на бюрото. — Определено съм впечатлена. Четвъртата глава е феноменална. Най-добрият начин да направиш на пух и прах мнението на мнозинството е да посочиш логическите последствия от него. Блейк ще се вбеси, като го прочете.

— Значи бях прав.

— Да, да. Беше прав. Вече няма да се усъмнявам в теб. Ти си специалист по всичко, свързано със сътрудничеството във Върховния съд. — Лиза посочи кутиите. — Какво получи?

— Нищо.

— Просто ми кажи какво е — тръгна към кутията Лиза.

Бен скочи от мястото си.

— Лична работа — каза той и покри капака с ръце. — Не се обиждай, но не искам да говоря за това.

— Какво има вътре? Отрязана глава? Секс играчки? Каква е голямата тайна?

— Не пипай — Бен отблъсна ръцете на Лиза от кутията.

Учудена от настойчивостта му, Лиза отстъпи назад.

— Съжалявам — каза Бен. — Просто не искам да ги пипаш.

— Ако ми нямаш доверие, кажи ми го в очите.

— Лиза, не е това. Просто…

— Не ме занасяй. Обиждаш и себе си, и мен. Очевидно е нещо, свързано с Рик. Какво друго може да е толкова важно?

— Няма нищо общо с Рик.

— Тогава покажи ми го.

— Лиза, не мога. Аз…

— Откакто се върнахме от празниците, ходиш на пръсти около мен. Зная, че не е свързано със секса — мисля, че си достатъчно умен. Но е ясно, че криеш нещо.

— Какво крия? — попита Бен.

— Просто се държиш по такъв начин. Просто си… различен. Не мога да го обясня. Като че ли си се оттеглил в някакъв твой Уолдън^[1]. Когато миналата седмица влязох и ти говореше по телефона, каза, че планирате рождения ден на Оубър. При първата ми среща с Оубър, той ми разправяше, че е роден през лятото и колко кофти било това, защото всички забравяли рождения му ден и не получавал подаръци. Бен, в случай че не знаеш, сега сме декември. — Лиза млъкна и го загледа.

— Не че ти нямам доверие.

— Тогава кажи ми какво има в кутията.

— Какво?

— Чу ме. Ако ми имаш доверие, кажи ми какво има в кутията.

Бен с нежелание я отвори.

— Просто стари годишници. Надявах се да намеря Рик на снимка и така да се опитам да разбера кой е.

Лиза потропваше с крак по пода и имаше вид, като че ли ще избухне всеки момент. Изведнъж извади портмонето си от чекмеджето на бюрото, грабна палтото си и отвори вратата.

— Лиза, не исках…

Тя затръшна вратата след себе си.

 

 

В осем вечерта Бен заудря по входната врата.

— Отворете — извика той. Едва крепеше четири кутии с годишници и усещаше как вече му се изплъзват. — Бързо!

— Задръж! — Нейтън тичаше към вратата. — Идвам!

Когато отвори, Бен влезе вътре, превит от тежестта на кутиите, и ги пусна на кушетката — В таксито има още. Ще ми помогнеш ли?

Без да си облече якето. Нейтън изтича към таксито, което чакаше отпред. Взе три от петте кутии в багажника и хукна обратно, последван от Бен. Щом влязоха, той се обърна към него.

— Предполагам, че това са годишниците.

— Повечето от тях. — Бен сваляше палтото си. — Още не са пристигнали от Харвард и Мичиган.

— Видях по новините тържеството на Блейк. Ти беше ли?

— Не, пропуснах го — каза Бен. — Лиза ме пресоваше. Беше бясна, защото най-накрая проумя, че вече не й говоря за Рик.

— Как разбра?

— Защото е умна. За разлика от тъпанарите в министерството ти, аз работя с брилянтни, дедуктивни хора. Когато видя годишниците, разбра, че нещо става без нея и леко ми се засегна.

— Значи си й казал за годишниците?

— Трябваше. Това беше единственото, което можех да направя, за да й покажа, че й вярвам.

— И не се ли хвана?

— Шегуваш ли се? Сега има конкретно доказателство, че крия от нея.

— Значи вече единственият човек, на когото нямаме доверие, не само, че знае за най-новия ни план, но и ти е страшно сърдит.

— Горе-долу — въздъхна Бен. — Не че беше лош ден, нали така? Утре ще взема да изпочупя няколко огледала, за да видя колко по-лошо може да стане.

Оубър влезе.

— Имам уникална и по-добра идея за нов ресторант — обяви той. — По-добра от тази за „Текила присмехулник“.

— Май не трябва да чакаш до утре — обади се Нейтън.

— Ето я идеята. — Оубър захвърли якето си на масата в трапезарията. — Това ще е първият нееврейски магазин за готови специалитети в света. — Той размаха ръце във въздуха. — Съществуват твърде много еврейски ресторанти и те всички предлагат едно и също. Но има милиони хора, които не искат типичните пастърми и говеждо с ръж. Затова ще отворя заведение „Исусе Христе, този сандвич си го бива“ — първото нееврейско заведение с готови специалитети в света. Всеки сандвич ще бъде на бял хляб и всичко ще бъде с майонеза и сирене по избор. Истинска златна мина! — Той потри ръце и добави: — Ако искате, можете първи да инвестирате.

— Защо не вземеш да сключиш договор с „Чудни хлебчета“? — предложи Нейтън.

— Идеята не е лоша — съгласи се Оубър. След това забеляза мрачната физиономия на Бен. — На теб какво ти е?

— Лиза разбра, че планираме нещо за Рик без нея и сега мисли, че й нямаме доверие.

— Права е — кимна Оубър. — Нямаме й.

— Освен това вече не говори с Бен. Мрази го и би искала той да изчезне.

— А-у-у-у-у, не се разстройвай заради това. — Оубър седна до Бен. — Знаеш ли колко жени ме мразят? Не е лошо, да ти кажа.

— Защо си в такова добро настроение? — попита Бен, докато гледаше Оубър. — Не съм те виждал толкова вманиачен, откакто не изпи наведнъж една опаковка с детски витамини.

— Просто съм щастлив. — Оубър прегърна Бен. — Имам добри приятели, хубав дом, хубава работа… — Оубър забеляза кутиите, натрупани на кушетката. — Това годишниците ли са?

— Същите — отвърна Нейтън. — Сламката, която пречупи гърба на Лиза.

— Не бих се тревожил за нея. — Оубър се обърна към Бен. — Вие сте печени приятели. Скоро ще се сдобрите.

— Всичко ще бъде наред — съгласи се Нейтън. — Искам да кажа, вземи себе си и Ерик. Отношенията ви се подобряват на тласъци.

 

 

Час по-късно им доставиха голяма пица с домати и чесън. Всички си взеха по един резен и се съсредоточиха върху разпръснатите в дневната годишници.

Оубър седеше с крака, вдигнати на канапето и беше облечен в сив анцуг и тениска на черни райета.

— Дори не разбирам защо трябва да го правим — изстена той, като разглеждаше един стар годишник от Станфорд. — Нямам представа как изглежда Рик. Не съм го виждал никога.

— Просто продължавай да разгръщаш — каза Бен. — Казах ти на какво прилича. Има дълго лице и постоянни торбички под очите.

— Половината хора тук са такива — оплака се Оубър. — Не се обиждай, но вие, адвокатите не сте красиво племе.

— Търсиш, защото имам нужда от помощта ти — настоя Бен. — Ако видиш някой, който отговаря на описанието, подчертай го с маркера. По този начин намаляваме възможността аз да не го забележа, като стигна дотам.

— Но така и така ти пак трябва да ги гледаш — отбеляза Оубър.

— Млъквай и започвай — обади се Нейтън.

— Всички започват да си приличат — изпъшка Оубър два часа по-късно. — Всички класове са еднакви — плешиво момче, грозно момче, грозно момиче, плешиво момче, грозно момиче, плешиво момиче.

— Съгласен съм, че не са красавци — добави Нейтън.

— Мисля, че трябва да обявим състезание — заяви Оубър. — Печели този, който открие най-грозната снимка.

— И какво печели? — поинтересува се Бен.

— Няма значение — каза Нейтън, който седеше на канапето. — Току-що спечелих. Вижте го тоя извънземен.

Нейтън подаде годишника на Оубър и му показа снимката на Бен от Йейл.

— Я се виж — извика Оубър. — С какво си си бил сресал косата? С гребло?

— Определено не е бил хубав ден за косата ми — съгласи се Бен, като гледаше снимката.

— Никак даже — добави Оубър. — Като че ли си спал с малка кутийка на главата. Идеален квадрат.

— Трябва да се опитаме да намерим снимката на Лиза — реши Нейтън и се придвижи към купчината от Станфорд. — Тя е завършила в същата година като теб, нали? — Той разгледа съответния годишник. — Тук я няма — заяви след минута. — Явно не обича да се снима.

— Наистина ли? — попита подозрително Бен.

— Виж сам. — Нейтън подаде годишника на Бен. — Няма я никъде.

Бен разгледа фамилните имена, които започваха с „Ш“. Не намери снимка и обърна накрая, където откри името на Лиза в списъка на студентите „Без снимка“. — Знаеш ли какво си мислех? — попита накрая той. — Ами ако…

Преди да успее да довърши изречението, Ерик отвори входната врата, влезе вътре и изтърси снега от шапката си.

— Почти полунощ е — погледна часовника си Оубър — Рано ти е да се прибиращ.

— Вие какво правите? — Ерик веднага забеляза разпръснатите годишници.

— Ако нямаш нищо против това е лична работа — каза Бен.

— И аз се радвам да те видя — кимна му Ерик. — Между другото, исках да поговоря с теб за бележката ти.

— Няма какво да говорим — сопна се Бен. — Само ми кажи какво си решил. Няма да споря с теб.

— Да, но какво ще…

— Не искам да говоря сега за това — отсече Бен. — Ако нямаш отговор, би ли ни извинил? Искам да обсъдя нещо лично.

— Може ли да поговорим утре? — Ерик зачеса покаралата си брада.

— Не, вече ти казах…

— Бен, ако очакваш от мен да се изнеса, можеш поне да ми отделиш половин час. Нека поговорим утре?

— Добре — съгласи се Бен и си взе резен пица от чинията. — Утре ще те открия.

Ерик започна да се качва по стълбите, а Нейтън попита:

— Какво беше това?

— Оставих му бележка, че искам възможно най-скоро да реши какво ще прави. Ако след Нова година не се изнесе, отивам си аз. Просто трябва да съм наясно, за да започна да си търся квартира.

— Бен, моля те, не прави това — замоли се Оубър. — Ще се разберете по някакъв начин.

— Няма — каза Бен. — Минали сме границата. Зная, че това те разстройва, но не можем всички да останем най-добри приятели до края на живота си.

— Не говори така — кипна Оубър. — Ти само трябва да…

— Нищо не трябва да правя. Каквото реши Ерик, аз ще се съглася. Не ми пука.

— Не ти пука? — попита Оубър. — Как може да си толкова задръстен?

— Аз ли съм задръстен? — отвърна Бен. — И това ми го казва човек, който иска да отвори магазин за готови нееврейски деликатеси, който мисли, че Мусолини е вид спагети и според когото е престъпление, че Музеят за въздухоплавателна и космическа техника не продава бомбички! И ти ми казваш, че аз съм задръстен?

Оубър млъкна като ударен от гръм.

— Какво? — попита Бен.

Нейтън се обърна към Бен:

— Беше ли необходимо наис…

— Не съм глупав — обади се Оубър с треперещ глас. — Може да не съм велик като блестящия Бен Адисън, но не съм глупак.

— Съжалявам — започна да се оправдава Бен. — Опитвах се да…

— Опитваше се да се почувстваш по-добре — прекъсна го Оубър, а очите му се напълниха със сълзи. — Направи това, което винаги си правил — заяждаш се с Оубър и всички започват да се смеят. Най-добре е така да се справим с проблема. Да бе, за по-хубав начин не мога да се сетя. Забрави, че винаги си го изкарваш на мен. Просто продължавай да вършиш това, което правиш най-добре.

Изненадан от гнева на Оубър, Бен не знаеше какво да каже. През всичките тези години и след всичките шеги, които Оубър бе понесъл, за пръв път нервите му не издържаха.

— Успокой се — започна Бен.

— Не искам да се успокоявам — избърса сълзите си Оубър. — Може и да ви е смешно, но на мен ми е писнало да съм шут. Не съм глупак — изчерви се той. — Не съм глупак и отказвам да се отнасяте с мен като с такъв.

— Никой не те мисли за глупак — обади се Нейтън. — Сега поеми дъх и се успокой.

Оубър обърна глава.

— Съжалявам — извини се Бен. — Не трябваше да си го изкарвам на теб.

— Да, така е — каза Оубър.

— Знаех, че си разстроен заради Ерик и не трябваше да те дразня.

— Ще го преживея.

Бен мълчаливо гледаше към Оубър и се чудеше как спокойният им разговор се бе превърнал в катастрофа. Разбираше, че Оубър е разстроен заради Ерик, но усещаше, че го е засегнал много по-дълбоко.

— Знаеш, че не те мисля за глупак.

— Зная — преглътна Оубър. — Съжалявам, че избухнах така. Просто се подразних. — Той се наведе напред, пое дълбоко дъх и се загледа в пода. — Не става въпрос точно за Ерик, а за нас четиримата. Ако искаме да сме всички заедно, вие двамата трябва да намерите начин да се оправите.

— Честно казано, не мисля, че това вече е възможно. — Бен седна до Оубър. — Трябва да си подготвен за тази вероятност.

— Не можете ли просто…

— Оубър, правя каквото мога.

— Не е вярно.

— Необходимо ли е да почваме отначало? — въздъхна Бен. — Изборът е в ръцете на Ерик. Нека изчакаме и да видим какво ще стане.

— Добре, ще чакаме. — Оубър се изправи. — Но ако разбиеш тези приятелства, искам да знаеш, че няма да ти простя. — Без дума повече, той тръгна към стаята си.

Когато Оубър се прибра. Нейтън погледна Бен.

— Давай го по-леко с него — каза Нейтън.

— Знаех, че е разстроен, но не предполагах, че е толкова зле. Когато започна да плаче, помислих, че ще се разпадна. Все едно някой ме ритна в стомаха.

— Това значи ли, че ще се сдобриш с Ерик?

— Бих искал заради Оубър, но знаеш, че не мога. Точно сега основната ми задача е да хвана Рик и да се оправя с тази бъркотия.

— Добре. Но ни направи една услуга. Не забравяй приятелите си.

Рано на следващата сутрин Бен взе метрото до „Юниън Стейшън“ и се отправи към „Пощенски кутии и други“. Когато приближи магазина, се зачуди дали всичко с Ерик ще се оправи. Няма друг начин, успокои се той. Това е най-доброто решение на проблема. Просто изчакай и виж какво ще стане.

В магазина измъкна незапечатан плик от задния си джоб, извади написаното на машина писмо отвътре и го прочете за четвърти път. „Скъпи Рик. Тъй като остават три седмици до решението, мисля, че е време да се видим. Както говорихме в лимузината, имам това, което поиска от мен. Моля те избери подходящо време и място възможно най-скоро“.

Бен прибра писмото обратно в плика и го сложи в своята празна пощенска кутия. Зачуди се дали Рик ще повярва, че се е заинтересувал от парите. След като заключи кутията, тръгна към предната част на магазина. Може би трябва да наблюдаваме това място, помисли си той. Рик сигурно идва тук за писмата, освен ако не използва куриер. Дълбоко замислен, Бен отвори вратата и без да иска се сблъска с влизащия човек.

— Съжалявам — каза другият. — Аз съм виновен.

Бен позна гласа и шокиран вдигна глава. Беше Рик.

— Недей да се изненадваш толкова — каза Рик. — Приличаш на малко хлапе. — Той влезе в магазина, Бен се обърна и тръгна след него.

— Проследил си ме, нали? — попита Бен.

Рик не обърна внимание на въпроса, извади свой собствен ключ и отвори кутията. Взе писмото на Бен, отвори го и го прочете.

— Съгласен съм — кимна накрая той. — Къде искаш да се видим?

— Зададох ти въпрос. Проследи ли ме?

— Защо си толкова разстроен? — Рик се подсмихна.

— Защото побеснявам, като те гледам. И не мисли, че съм забравил за Деня на благодарността. Знам, че онзи тип с баща ми си бил ти. Ако отново се приближиш до семейството ми…

— Искаш ли да спрем със заплахите? — Рик прекъсна Бен. — По-лош си от колегите ми. — Бен погледна през рамото на Рик и видя, че в магазина са влезли много клиенти. Рик проследи погледа му и също се обърна. — Направо да изкрещиш, нали? Най-накрая ти се явявам посред бял ден, а около теб няма пукнат фотоапарат. Ако наистина беше умен, един от твоите приятели трябваше да дойде с теб дотук.

— Откъде знаеш, че не е така? — попита Бен.

— Мечтай си — Рик се забавляваше. — Погледни фактите — докато не разбереш кой съм, имаш нужда от мен. Сега за мястото, където ще се срещнем. Бих искал да отидем на летището. Пет часа следобед, следващата събота, на националното летище. Ще вдигнеш белия обществен телефон, там ще има съобщение за теб. Следвай указанията и скоро след това ще се видим.

— Не искам да се виждаме на летището. — Бен се надяваше да спечели време. — Много хора има там. Нека изберем друго място.

— Или летището, или нищо — отвърна му веднага Рик. — И ако бях на твое място, щях да спра да се лигавя. След теста с детектора на лъжата така и така ще трябва да си търсиш нова работа. — Рик пъхна плика в джоба на светлокафявото си палто, обърна се и се отправи към вратата. — До следващата седмица.

Бен го последва навън и бързо огледа паркинга, за да хване поне номера на колата му.

— По дяволите — прошепна той, когато видя, че Рик маха на едно такси. Бен също се опита да хване такси и бясно размаха ръце във въздуха. — ТАКСИ! — изкрещя той. Помъчи се да различи таксито на Рик, което вече се губеше през една пресечка. То направи ляв завой и Бен разбра, че отново го е изпуснал.

Тръгна да се прибира, като се проклинаше, че не е предвидил действията на Рик. Докато се чудеше какво да предприеме, разбра, че му остава само една седмица, за да измисли нов план. Когато тръгна по алеята към входната врата, се опита да измисли къде би избрал Рик да се видят на едно претъпкано с хора летище. Може би на някое уединено място, например в една от залите за бизнес срещи. Той отвори входната врата и не видя никой в кухнята и дневната. Свали палтото си, сложи го в гардероба и се качи горе. Когато стигна втория етаж, чу, че в банята тече вода. Беше му все едно кой си е вкъщи, чудеше се откъде Рик е разбрал за детектора на лъжата. Мислите му се прекъснаха, когато влезе в стаята си и видя, че Ерик рови в горното чекмедже на бюрото му.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Исусе! — възкликна Ерик. — Изкара ми акъла.

— Ще ми отговориш ли на въпроса? Защо ми ровиш из нещата?

— Търсех лепенка — каза Ерик. — Исках да поставя обяви в някои от кафенетата по нашата улица. Трябва да си намеря ново място. Искаш ли и обявите да видиш?

Бен отвори едно чекмедже, извади скоч и го подаде на Ерик.

Ерик го взе и тръгна към вратата.

— Благодаря за помощта.

 

 

Рик погледна часовника си, докато се разхождаше във фоайето на „Уошингтън Хилтън“. Влезе в асансьора, оправи вратовръзката си и бръкна с ръце в джобовете на кафявия си костюм от туид. Когато слезе на десетия етаж, беше закъснял точно с петнайсет минути. Поразходи се по коридорите и видя посетителя си, който чакаше пред стая 1027.

— Закъсняваш.

— Съжалявам. Просто исках да съм сигурен, че никой от приятелите ти не обикаля наоколо — обясни Рик, докато отваряше вратата на стаята. — Знаеш, не съм известен, нали? — След като влязоха в стаята, той затвори вратата. — Стой там.

— Какво?

— Просто предпазни мерки. — Рик извади от куфарчето си тънък, черен детектор за метали. Докато обхождаше тялото на посетителя си, каза: — Сигурен съм, че ме разбираш. — След като се увери, че няма записващи устройства. Рик се отправи към дневната на апартамента, седна в едно от двете еднакви кресла и даде знак на госта си също да се настани. След което почна по същество. — Не искам да съм нелюбезен, но решението в теб ли е?

— Да. Парите в теб ли са?

— По-голямата част.

— Какво искаш да кажеш? Какво значи „по-голямата“?

— Досега в сметката е преведен точно един милион. Естествено, можеш да се обадиш и да провериш.

— А останалите петстотин хиляди?

— Ще ги депозирам след следващата ни среща… ако продължаваш да ме информираш за Бен.

— Това не беше част от сделката.

— Беше — каза Рик спокойно. — Когато се свързах с теб, казах, че част от сделката ще бъде да държиш Бен настрана. Най-добрият начин да го направиш, е да ме информираш къде е. С прости думи, когато му кажа, че нямам нужда от помощта му, той ще е като мъртъв. И ще направи всичко възможно да разбере как съм получил решението без него.

— Значи искаш да го портя още един месец?

— Повярвай ми, няма да е нищо по-лошо от това, което правиш сега.

— Благодаря, това ми дойде добре.

— Договорихме ли се? — попита Рик.

— Не още. Искам парите в следващите две седмици. Ще ти казвам какви ги замисля Бен, но това няма да ми е постоянно задължение. Щом обявят решението, оставаш сам.

Рик кръстоса крака и се облегна на фотьойла.

— Справедливо.

— Второ, искам да знаеш, че не съм просто най-евтината ти възможност. Ако отидеш при Бен, не само, че ще ти струва повече, за да вземеш решението — ще трябва и непрекъснато да се притесняваш от изобретателността му по време на всяка среща. Той продължава да преговаря с тебе, само за да може да те идентифицира. И беше въпрос на време да успее.

— Повярвай ми. Бен никога не е бил близко до успеха.

— Съмнявам се. Видях как ти увисна ченето, когато ти казах за годишниците.

— Мисли си каквото искаш — вдигна рамене Рик. — Но знаеш, че работя с теб, само защото Бен става твърде нестабилен. Когато настъпи моментът, не мисля, че ще ми даде решението.

— Може и да си прав — посетителят на Рик извади решението „Гринъл“ от хартиен плик. — За твой късмет…

Когато документът от трийсет страници легна на масичката, Рик се наведе напред, вдигна го и го разгърна.

— Невероятно. Съдът е решил, че това е изземване. Не мислех, че Вейд е способен на такова нещо. — Той стигна до последната страница и добави: — Много лошо, че Гринъл не знае, че седи на златна мина. Ако знаеше, нямаше с такава охота да си набира нови партньори.

— Страхотно. И кога искаш да се видим пак?

Рик остави документа в куфарчето си и каза:

— Ще ти се обадя. — Стана от фотьойла, отиде до вратата и я отвори. Когато и двамата излязоха в коридора, Рик добави: — Ако нямаш нищо против, ще взема асансьора от другата страна на сградата.

— Ако това ще те направи щастлив.

Рик тръгна по коридора и се обърна.

— Между другото, поздравления. Сега си милионер.