Б. А. Парис
Зад затворените врати (23)

Настояще

Едва когато самолетът излита, започвам да се отпускам постепенно. Но знам, че дори, когато пристигна в Банкок, постоянно ще се оглеждам през рамо. Съмнявам се дали усещането за заплаха някога ще ме напусне, дори фактът, че Мили е в безопасност в училището, не е достатъчен, за да разсее страховете ми, че Джак някак си ще се добере до нас. Обмислях да я взема със себе си, да кажа на Джанис, че Джак е отстъпил на Мили мястото си в самолета и да я помоля да я доведе на летището. Но е по-добре, че тя не е въвлечена в това, което предстои. Очакват ме трудни времена, в които трябва да запазя самообладание, и може да ми дойде твърде много, ако се налага да бдя над Мили в същото време. След всичко, преживяно през последните няколко часа, всяка дреболия може да ме накара да загубя усещането за контрол, което се опитвам с толкова усилия да съхраня. Но си напомням, че ще имам достатъчно време да оставя маската си да се смъкне за малко, когато пристигна в Тайланд и се озова зад затворени врати.

Преминаването през паспортния контрол в Банкок е кошмарно, страхът, че ще усетя ръката на Джак върху рамото си никога не е бил по-голям, макар че е невъзможно да се е озовал тук преди мен. Въпреки това се улавям как оглеждам лицето на шофьора на таксито, преди да се кача в колата, за да се уверя, че зад волана не седи Джак.

В хотела ме посреща топло г-н Хо, управителят, който написа писмото за мен, а когато изразява изненада, че съм сама, аз изразявам същата изненада, че не е получил имейла на г-н Ейнджъл с молба да се грижи за мен, докато той пристигне. Г-н Хо ми казва, че ще се радва да го направи и ми съчувства, когато споделям, че работни ангажименти възпрепятстват мъжа ми да се присъедини към мен преди сряда.

Усещам колебанието на управителя — възможно ли е, пита той, съпругът ми, г-н Джак Ейнджъл, да е онзи г-н Ейнджъл, споменаван наскоро в някои от английските вестници във връзка с делото на Антъни Томазин? Признавам, много доверително, че той и съпругът ми са наистина едно и също лице и че разчитаме на неговата дискретност, тъй като бихме желали никой да не знае къде сме отседнали. Споделя, че е чул в международните новини вчера, че г-н Томазин е бил оправдан, а когато потвърждавам, че е чул правилно, казва, че г-н Ейнджъл навярно е разочарован. А аз му отговарям, че да, г-н Ейнджъл е много разочарован, особено след като това е първото дело, което губи. Докато ме регистрира, г-н Хо пита как се чувствам — деликатен намек за психичното ми състояние — и дали полетът е бил лек. Когато му казвам, че трудно заспивам, отвръща, че най-малкото, което може да направи за толкова добър клиент като г-н Ейнджъл, е да ни предостави вместо стаята един от техните апартаменти. Облекчението от това, че няма да се наложи да се върна в стаята, където разбрах, че съм се омъжила за чудовище, е толкова голямо, че ми се иска да го разцелувам.

Г-н Хо настоява да ме придружи лично до новата ми стая. Минава ми през ум, че той може би се пита защо винаги отсядаме в една от най-малките стаи, щом Джак е такъв знаменит адвокат, затова се постаравам да спомена, че съпругът ми предпочита да запазва анонимност, когато сме на почивка, а не да привлича вниманието към себе си, като ръси пари наоколо. Не го казвам точно така, но той схваща същината.

След като г-н Хо си тръгва, пускам телевизора и намирам „Скай Нюз“. Дори и в Азия решението по делото Томазин е голяма новина, а когато показват Антъни Томазин да се обръща към репортерите на излизане от съда предишния ден, на заден план се забелязва и Джак, обсаден от журналисти. Не мога да гледам повече и бързо изключвам телевизора. Отчаяно се нуждая от душ, но трябва да направя две обаждания — до Джанис и до Джак, за да им кажа, че съм пристигнала благополучно. За щастие знам наизуст и двата номера — на Джак, откакто го срещнах за първи път, а на Джанис, защото е най-важният номер в света. Поглеждам часовника си, три следобед местно време е, което означава, че в Англия е девет сутринта. Като съпруга на Джак Ейнджъл се придържам към приоритетите и се обаждам първо на него. За миг ме обхваща паника, когато осъзнавам, че той би могъл да смени номера си по всяко време през изминалата година, затова премалявам от облекчение, когато се включва гласовата му поща. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя и да оставя такова съобщение, каквото би оставила любяща съпруга, такова съобщение, каквото бих оставила, ако живеех така, както бях мечтала.

„Здравей, скъпи, аз съм. Знам, каза ми, че може и да не вдигнеш, но все пак се надявах; както предполагаш, вече ми липсваш. Но може би още си в леглото? Както и да е, пристигнах благополучно и познай какво? Г-н Хо толкова ме съжали, задето съм сама, че ни смени стаята с по-хубава! Но дори и така, знам, че ще ми е мъчно да съм тук без теб. Както и да е, надявам се пресата да не те преследва твърде много и да успееш да се оправиш с всичките си документи. Не се преуморявай, а ако ти остане минутка, моля, обади ми се, аз съм в стая 107, в противен случай аз ще опитам отново по-късно. Обичам те, до скоро.“

Затварям и набирам мобилния на Джанис. По това време в събота сутрин тя и Мили трябва да са привършили закуската и да са на път към конюшните за урока по езда на Мили. Джанис не отговаря веднага и сърцето ми се разтуптява от страх, че в крайна сметка Джак някак си е успял да се добере до Мили. Но тя най-после вдига и докато говоря с нея, си напомням да спомена, че Естер и децата й ще се обадят, за да се видят с Мили на следващия ден. После се чувам с Мили и ми е достатъчно да разбера, че е в безопасност, поне за момента, за да се почувствам по-добре.

Влизам в банята. Душът е в ъгъла, скрит зад непрозрачна преграда, което означава, че не мога да го използвам, тъй като винаги има възможност, макар и малка, да изляза и да заваря Джак да стои от другата й страна. Оглеждам банята, за да разбера дали ако оставя отворена вратата и тази на спалнята, ще мога да виждам дневната и входната врата. Уверявам се, че е възможно, след това напълвам ваната, събличам се и колебливо се потапям в топлата вода. Когато водата залива раменете ми, напрежението, погълнало ме в момента, в който чух Джак да влиза в къщата в три часа предния следобед, се стопява и се разплаквам с дълбоки мъчителни ридания, които се изтръгват от тялото ми плашещо често.

Когато успявам да се взема в ръце, водата вече е толкова студена, че треперя. Излизам от ваната, загръщам се в белия халат, предлаган от хотела, и отивам в спалнята. Вече умирам от глад, затова вземам менюто за румсървис. Знам, че ще се наложи да напусна стаята в някакъв момент, ако искам да покажа, че всичко е наред, но все още не мога. Поръчвам клуб сандвич, но когато пристига, съм твърде уплашена, за да отворя вратата, дори и с веригата, все ми се струва, че ще видя Джак да стои отпред. Вместо това извиквам да оставят подноса пред стаята, което не е много по-добре, защото е възможно да се спотайва в коридора, готов да ме натика вътре, щом открехна вратата. Събирането на смелост да отворя вратата достатъчно широко и да придърпам подноса в стаята е голяма победа и ми се иска да бях се досетила да поръчам бутилка вино заедно със сандвича, за да мога да я отпразнувам. Но си напомням, че ще има достатъчно време за празнуване по-късно, когато всичко свърши, приблизително след пет дни, смятано отсега, ако изчисленията ми са правилни. А дали са правилни или не, е нещо, което няма как да знам. Поне не още.

Когато свършвам с яденето, разопаковам куфара си и поглеждам часовника. Още е само пет и половина и тъй като никой не би очаквал от мен да сляза сама на вечеря през първата си нощ в хотела, се чувствам оправдана да остана в стаята си през останалата част от денонощието. Внезапно ме обзема изтощение и се излягам на леглото, без да очаквам, че ще успея да заспя. Но заспивам, а когато отново отварям очи, стаята е потънала в мрак, скачам от леглото, сърцето препуска в гърдите ми, хуквам из стаята и включвам всички лампи. Знам, че няма да мога да заспя отново от страх, че щом отворя очи, ще заваря Джак, надвесен над мен, затова се подготвям да прекарам дълга нощ в компанията единствено на своите мисли.

Когато настъпва утрото, се обличам, вземам телефона и набирам номера на Джак.

„Здравей, скъпи, всъщност не очаквам да се свържа с теб, защото в Англия е два сутринта и сигурно спиш дълбоко, но реших да ти оставя съобщение, за да го чуеш, когато се събудиш. Исках да ти се обадя, преди да заспя миналата нощ, но си полегнах в шест часа вечерта, а се събудих едва преди десет минути, което само показва колко съм уморена! Слизам за закуска след минута, но нямам никаква представа как ще прекарам остатъка от деня. Може да отида на разходка, но вероятно просто ще вися край басейна. Нали ще ми звъннеш, когато се събудиш? Винаги можеш да оставиш съобщение на рецепцията, ако не съм в стаята си. Чувствам се ужасно далеч от теб, което си е така, разбира се. Както и да е, обичам те и ми липсваш, не забравяй да ми се обадиш.“

Слизам долу за закуска. Г-н Хо е дежурен. Пита ме дали съм спала добре и аз потвърждавам. Предлага да седна отвън, на терасата, и аз прекосявам фоайето, като си припомням колко пъти с Джак сме минавали през него по пътя към трапезарията, ръката му стиснала здраво моята, докато шепне заплахи в ухото ми.

Веднъж излязла отвън, си вземам плодове и палачинки, намирам маса в ъгъла и се замислям дали някой друг в света е бил толкова заблуден като мен. Изглежда странно, че никога няма да мога да споделя с някого какво съм преживяла, никога няма да мога да разкажа за какво чудовище съм била омъжена, не и ако всичко се развие така, както се надявам.

Храня се бавно, защото трябва да си запълня времето, но докато ям, осъзнавам, че ако протегна врат, мога да видя балкона на стаята на шестия етаж, където прекарах толкова много самотни часове. Оставам там повече от час и ми се ще да си бях донесла книга. Да седя сама без каквото и да е занимание може да изглежда подозрително, тъй като не са много хората, които заминават на почивка, без да вземат поне една книга, с изключение на онези, които са потеглили набързо. Сякаш си спомням, че Джак ме преведе покрай книжарница за книги втора ръка, когато отивахме да направим снимки как двамата си прекарваме прекрасно в Банкок, затова излизам от хотела и отивам да я потърся. Намирам я лесно, тя е от онзи тип места, които обичам, но ми се струва, че прекалено ще се набивам на очи, ако се задържа, затова си купувам няколко книги и се връщам в хотела, удивена, че мога да се чувствам относително безопасно на място, където някога съм преживяла такива ужаси.

В стаята се преобличам в бански костюм и слизам при басейна, въоръжена с книга и кърпа. Когато излизам от басейна след плуването, забелязвам няколко мъже, които гледат към мен, и се подготвям да им кажа, ако решат да се приближат и да ме заговорят, че съпругът ми пристига само след два дни. Прекарвам времето до три часа, като чета книга и плувам, после напускам терасата; и се качвам в стаята си, където оставям разочаровано съобщение на мобилния на Джак.

„Джак, аз съм. Надявах се да ми се обадиш досега, но вероятно още спиш, което всъщност е добре, защото се притеснявах, че се съсипваш от работа по двайсет и четири часа в денонощие. Бях при басейна цяла сутрин, затова сега ще отида на разходка. Ще ти се обадя, когато се върна. Обичам те.“

Изчаквам в стаята си около час, после слизам във фоайето, бързо помахвам на г-н Хо, който, изглежда, работи по двайсет и четири часа на ден, и излизам през главния вход. Разхождам се известно време, озовавам се на пазара и прекарвам известно време в избиране на копринени шалове за Джанис и Мили. Купувам няколко пощенски картички, намирам бар, поръчвам си безалкохолен коктейл, чета си книгата, надписвам картичките и се питам с какво ли ще запълня следващите няколко дни.

Отправям се обратно към хотела и незабавно съм пресрещната от г-н Хо, който иска да знае дали си прекарвам добре. Доверявам му, че се чувствам леко объркана без Джак и го питам дали не мога да се запиша за някоя екскурзия на следващия ден. Той ми разказва за пътуването с преспиване до древните храмове, на което отиват някои от гостите на хотела, и ме пита дали не бих желала да се присъединя. Това е идеално решение, но е важно да не изглеждам прекалено нетърпелива, затова се колебая малко и питам кога точно ще се върнем, като напомням, че Джак трябва да пристигне в сряда сутринта. Той обещава, че ще се върна в хотела във вторник вечерта и след още малко двоумение позволявам да бъда убедена. Добавям, че тъй като ще трябва да стана рано на следващата сутрин, вероятно ще вечерям в стаята си, а той се съгласява, че това е добра идея. Качвам се в стаята си и отново се обаждам на Джак.

„Здравей скъпи, още нямам съобщение от теб, затова продължавам да се чудя дали си отишъл на обяд у Естер — смяташе да те покани тези дни. Казах й, че вероятно ще си твърде зает, но може би имаш нужда от почивка. Както и да е, просто исках да ти кажа, че реших да отида на екскурзия с преспиване до няколко храма, тръгва се утре рано сутринта — г-н Хо го предложи, и поне ще си запълня времето, докато пристигнеш. Не ми харесва, че няма да мога да говоря с теб преди вторник вечерта, което е вторник следобед за теб — категорично ще си купя мобилен телефон, когато се върнем в Англия! Но ще ти се обадя веднага щом се върна в хотела и се надявам да те заваря, преди да тръгнеш за летището. Мислех си дали да не дойда да те посрещна, знам, че каза не, че ще стигнеш сам дотук, но може би, след като сме били разделени четири дни, ще си променил решението си! Нямам търпение да те видя и искам да знаеш, че никога повече няма да тръгна без теб, без значение колко много работа имаш. Е, по-добре да отида да се приготвям. Не забравяй, че те обичам много. Ще поговорим във вторник. Не се преуморявай!“

Следващата сутрин отивам на пътуването и се присламчвам към приятна двойка на средна възраст, която, когато обяснявам, че съм сама, защото очаквам съпругът ми да пристигне, ме взема под крилото си. Разказвам им за Джак и за блестящата му работа в полза на малтретираните жени с такава убеденост, че почти си вярвам. Те в крайна сметка събират две и две — защото са чели вестници — затова признавам, че моят съпруг наистина е Джак Ейнджъл. За щастие те са достатъчно дискретни да не споменават делото Томазин, макар да виждам как направо изгарят от желание да попитат. Вместо това им казвам за Мили, колко се радваме, че ще дойде да живее с нас и колко съм благодарна, че имам такъв прекрасен приемащ я съпруг. Разказвам им за нашата къща, за жълтата спалня на Мили и за празненството, което сме организирали за осемнайсетия й рожден ден само преди няколко седмици. Докато се върнем в хотела, по-късно от предвиденото, във вторник вечерта, те вече са ми първи приятели и когато се разделяме, за да се приберем по стаите си, приемам поканата им двамата с Джак да вечеряме с тях, щом пристигне.

В стаята поглеждам часовника си. Почти единайсет часът е, значи пет следобед в Англия. Правдоподобно е Джак вече да е тръгнал за летището, затова се обаждам на мобилния му и попадам на гласовата поща. Този път се старая да звуча разтревожено.

„Джак, аз съм. Току-що се върнах от пътуването до храмовете, по-късно от очакваното, и не мога да повярвам, че още не вдигаш телефона. Надявам се, това не означава, че още работиш, защото трябва да тръгнеш за летището веднага, освен ако вече не си на път. Моля те, обади ми се веднага щом чуеш съобщението просто за да ми кажеш дали всичко става по график за заминаването ти тази вечер. Знам, каза ми, че ще бъдеш «извън обхват», но очаквах да успея да поговоря с теб поне веднъж, преди да тръгнеш! И се надявах да открия съобщение на телефона ми тук. Не искам да се заяждам, но започвам да се притеснявам леко от мълчанието ти. Надявам се това да не означава, че ще дойдеш чак в четвъртък, нали? Както и да е, моля те, обади ми се веднага след като получиш това съобщение. Не се притеснявай, че ще съм заспала — няма да съм!“

Чакам около половин час, набирам номера му отново, а когато пак се свързвам с гласовата поща, оставям още едно съобщение „Пак съм аз, моля, обади ми се“. След още половин час просто издавам въздишка на разочарование, преди да затворя. Намирам в чантата си визитка на Джак и се обаждам в службата му. Отговаря рецепционистката и аз, без да се представям, искам да ме свърже с Адам.

— Здравей, Адам, аз съм Грейс.

— Грейс! Как си? Как е в Тайланд?

— Добре съм, а Тайланд е прекрасен, както винаги. Мислех си, че може още да си на работа — не те прекъсвам, нали?

— Не, няма нищо, бях на среща с клиент, но той тъкмо си тръгна, слава богу. Един от онези случаи, които не ти се иска особено да поемаш, но жена му е твърдо решена да му вземе и ризата от гърба, така че няма как да не ми е жал за него. Не че позволявам на емоциите да ми влияят, разбира се — добавя той със смях.

— Това със сигурност не би било добре за бизнеса.

— Съгласен съм.

— Както и да е, няма да те задържам, само се питах дали не си виждал Джак през уикенда или поне да си говорил с него, защото не успявам да се свържа и започвам малко да се притеснявам. Наистина, той ми каза, че няма да си вдига телефона заради пресата, но си мислех, че на мен би могъл да вдигне. Може би е отговорил на теб?

Настъпва доста дълго мълчание.

— Искаш да кажеш, че Джак е все още в Англия?

— Да, поне до тази вечер. Взема вечерния полет, нали помниш — е, поне се надявам да го вземе. Каза, че може да не успее да дойде тук преди четвъртък, но не вярвам наистина да го мислеше. Проблемът е, че не мога да се свържа с него.

— Грейс, нямах представа, че Джак е тук, мислех, че е в Тайланд с теб. Мислех, че е заминал в петък вечерта, след делото.

— Не, накара ме да дойда първа. Каза, че иска най-напред да разчисти всички документи, че не може да понесе мисълта отново да се занимава с тях, когато се върне.

— Е, мога да го разбера, предполагам. Няма нищо по-лошо от това да се върнеш от почивка и да завариш изостанала работа, а е още по-трудно, когато става въпрос за загубено дело. Предполагам, че трябва да се е чувствал доста потиснат.

— Може да се каже — признавам. — В интерес на истината, никога не съм го виждала толкова съкрушен, затова исках да остана с него. Но той каза, че предпочита да бъде сам, че ако съм край него, ще му отнеме повече време да довърши всичко и ще загубим и двамата от почивката си. Затова съм тук.

— Между нас казано, така и не разбрах защо той въобще пое това дело.

— Може би е оставил емоциите си да му повлияят — предполагам. — Но въпросът е, Адам, че ти би трябвало да знаеш за оставането му, защото не му ли предложи да го закараш до летището тази вечер?

— Кога?

— Ами, в петък, предполагам, когато ти е казал, че остава.

— Съжалявам, Грейс, боя се, че не съм говорил с Джак от петък сутринта, преди да тръгне за съда, макар да му оставих съобщение на гласовата поща, за да го подкрепя след загубата. Искаш да кажеш, че не си се чувала с него, откакто си заминала?

— Да. Не се притесних особено в началото, защото той ме предупреди, че няма да отговаря на телефона си, а и бях на екскурзия последните дни. Но очаквах поне да остави съобщение на телефона тук, в хотела, за да ми каже, че всичко върви по график за тази вечер. Може би вече е тръгнал за летището — знаеш какви са задръстванията в пиковите часове — но продължавам да попадам на гласовата му поща. Знам, че няма да вдигне телефона, ако шофира, но вече наистина се тревожа.

— Може би е забравил да го включи отново, след като го е изключил в петък.

— Може би. Слушай, Адам, няма да отнемам повече от времето ти, сигурна съм, че всичко е наред.

— Искаш ли да се обадя на няколко души и да видя дали някой е говорил с него през уикенда? Това ще те успокои ли?

Облекчение изпълва гласа ми.

— Да, определено. Може да опиташ с Естер — когато ме закара до летището, каза, че ще покани Джак по някое време през почивните дни.

— Ще я потърся.

— Благодаря, Адам. Как са Даян и децата между другото?

— Всички са добре. Нека да проведа тези разговори и пак ще се свържа с теб. Можеш ли да ми дадеш номера си там?

Прочитам му го от бележника на хотела, който лежи на нощното шкафче, и сядам на леглото, за да почакам. Опитвам се да чета, но ми е трудно да се съсредоточа. Половин час по-късно Адам се обажда, за да ми каже, че не е намерил никого, който да е говорил е Джак през уикенда, само няколко души са го видели в офиса, преди да тръгне за съда.

— Аз също се опитах да го набера няколко пъти, но стигах до гласовата поща всеки път, както и Естер, когато се опитала да се свърже с него. Но това не означава нищо, както казах, може би просто е забравил да го включи.

— Не мисля, че би забравил, особено след като знае, че аз ще искам да говоря с него. А си мисля и нещо друго — защо да ми казва, че си му предложил да го закараш до летището, ако не си?

— Може би е смятал да ме попита, а после е променил решението си. Виж, не се притеснявай, сигурен съм, че всичко е наред. Сигурен съм, че ще бъде на този полет довечера.

— Смяташ ли, че ако телефонирам на „Бритиш Еъруейс“ след няколко часа, те ще ми кажат дали се е регистрирал или не?

— Не, няма да кажат, освен ако не е спешен случай. Конфиденциалност на пътниците и други подобни.

— Тогава предполагам, че просто ще трябва да изчакаме до утре сутринта — въздишам.

— Е, когато го видиш, непременно му се скарай, че те е притеснил. И му кажи да ми изпрати есемес, че е пристигнал.

— Можеш ли тогава да ми дадеш номера на мобилния си? — Той ми го диктува и аз го записвам. — Благодаря, Адам.

Отново ми е трудно да заспя. Рано следващата сутрин, красиво облечена и гримирана, слизам във фоайето. Г-н Хо отново е на рецепцията. Той предполага, че съм слязла да чакам Джак и ми казва, че може да се наложи да чакам дълго, тъй като има опашки на паспортния контрол плюс пътя с такси от летището. Предлага ми да закуся, но му казвам, че предпочитам да изчакам Джак, защото той навярно ще е гладен, когато пристигне.

Намирам място не много далеч от главния вход и сядам да чакам. Докато минутите се нижат, поглеждам часовника си притеснено, а когато става очевидно, че нещо не е наред, отивам при г-н Хо и го питам дали може да провери пристигнал ли е навреме полетът от Лондон. Той проверява на компютъра си и когато ми казва, че полетът наистина закъснява и трябва да кацне всеки момент, не мога да повярвам на късмета си, защото няма да се налага да показвам паника още няколко часа. Г-н Хо се усмихва при вида на облекчението, изписало се на лицето ми, а аз признавам, че съм започнала да се тревожа защо не се появява Джак. Продължавам да чакам, а г-н Хо ми поднася чай, за да мине по-леко времето ми.

Когато близо два часа по-късно Джак все още не е пристигнал, е време да започна да се чувствам притеснена. Искам да използвам телефона на рецепцията и докато набирам номера на Джак, казвам на г-н Хо, че Джак ме е предупредил за възможността да вземе полета в сряда вечерта, но не мога да не се тревожа, защото би се обадил, за да ме уведоми. Когато попадам на гласовата поща, гласът ми се разтреперва и се изпълва със сълзи на разочарование и тревога.

„Джак, къде си? Знам, че полетът закъсня, но вече трябваше да си тук. Надявам се, това не означава, че ще пристигнеш чак утре — ако е така, можеше поне да ме предупредиш. Имаш ли представа колко съм уплашена, че нямам никакви новини от теб през последните четири дни? Дори и да не искаш да си вдигаш телефона, можеше да ми се обадиш, трябва да си получил всичките ми съобщения. Моля те, позвъни ми, Джак, ужасно е да стоя тук, без да знам какво се случва, не че не се грижат добре за мен — добавям бързо, защото знам, че г-н Хо слуша, — грижат се, но просто искам ти да си тук. Моля те, обади ми се и ми кажи какво става. Сега съм във фоайето, но ще се върна в стаята си, можеш да оставиш и съобщение на г-н Хо на рецепцията. Обичам те.“

Затварям и виждам, че г-н Хо ме гледа със съчувствие. Предлага ми да отида да закуся, а когато му казвам, че не съм гладна, обещава да ми се обади, ако Джак телефонира, така че го оставям да ме убеди да хапна нещо.

Тръгвам към терасата и се натъквам на Маргарет и Ричард, двойката, с която се запознах предния ден при пътуването до храмовете, и очите ми се изпълват със сълзи на разочарование, когато им обяснявам, че Джак още не е дошъл. Те ми казват да не се притеснявам, напомнят, че ме е предупредил за възможно забавяне и настояват да прекарам деня с тях. Казвам им, че предпочитам да остана в хотела през следващите няколко часа, в случай че Джак се обади или изведнъж се появи, но ще се присъединя към тях следобед, ако не се получи.

Качвам се в стаята си и се обаждам на Адам. Изпитвам облекчение, когато той не вдига, тъй като това ми позволява да му оставя съобщение, че Джак не е бил в самолета. По-късно слизам да се присъединя към Маргарет и Ричард, а тревогата, че нямам вести от Джак, е ясно изписана на лицето ми, особено когато им казвам, че отново съм опитала да набера мобилния му няколко пъти, но без успех. Те са самата доброта и се радвам, че ми помагат да се разсея. Накъсвам времето, прекарано с тях, с безплодни обаждания на мобилния на Джак, като го моля да ми се обади.

Вечерта моите нови приятели отказват да ми позволят да седя сама и унила, така че вечеряме заедно, а те обясняват бодро с какво нетърпение очакват да се запознаят с Джак на следващата сутрин. Най-после се връщам в стаята си около полунощ и намирам съобщение от Адам, който се извинява, че е пропуснал обаждането ми и пита дали бих искала да отиде до къщата, за да провери да не би Джак да е още там. Обаждам му се и му казвам, че бих искала, ако той няма нищо против, но след това съобразяваме, че ако Джак е решил да хване полета тази вечер, вече ще е тръгнал за летището. Затова му казвам да не си прави труда, че ще му се обадя, щом Джак пристигне и се шегуваме как ще го смъмрим, че ни е накарал да се притесняваме.

На следващата сутрин Маргарет и Ричард ми правят компания, докато чакам Джак да пристигне от летището, така че те са тук и стават свидетели на мъката ми, когато той не се появява. По съвет на Маргарет се опитвам да разбера от „Бритиш Еъруейс“ дали Джак е бил в самолета, но те не са в състояние да ми помогнат, затова се обаждам в Британското посолство. Обяснявам им всичко и може би защото името на Джак им е добре известно, те ми казват, че ще видят какво могат да направят. Когато ми се обаждат и потвърждават, че Джак не е бил в самолета, аз се разплаквам. Успявам да се овладея, колкото да им кажа, че изглежда той не е и у дома, но макар да изразяват съчувствие, те ми казват, че не могат да направят много на този етап. Предлагат да се обадя на приятели и роднини в Англия, за да проверя дали някой не знае къде е той, а аз им благодаря и затварям.

С Маргарет до мен се обаждам на Адам и с глас, треперещ от безпокойство, му казвам какво е станало. Той веднага предлага да отиде до къщата и ми се обажда половин час по-късно, за да каже, че стои пред портите, но всичко е затворено и никой не отговаря на звънеца. Затова се притеснявам Джак да не е претърпял злополука по пътя към летището и въпреки че ме успокоява, той обещава да направи някои справки. Казвам му, че посолството на Великобритания е предложило да се опитам да разбера дали някой не е говорил с него, след като заминах и той предлага да се обади тук-там заради мен.

Докато чакам Адам да ми позвъни пак, Даян се обажда, за да ме успокои и да ми каже, че Адам прави всичко възможно да открие Джак. Говорим известно време, а след като затварям, Маргарет започва да ми задава деликатно въпроси и осъзнавам, че тя и Ричард се питат дали няма някой друг в живота на Джак, някой, с когото би могъл да избяга. Ужасена, й казвам, че никога не ми е хрумвало, защото в поведението му никога не е имало нищо, което да го подскаже, но предполагам, че това е една възможност, която ще трябва да имам предвид.

Телефонът звъни отново.

— Грейс?

— Здравей, Адам. — Старая се гласът ми да звучи колебливо, сякаш се боя да чуя какво ще ми каже. — Успя ли да разбереш нещо?

— Само това, че Джак не е постъпвал в никоя от болниците, в които се обадих. И това е добра новина.

— Така е — съгласявам се и въздишам с облекчение.

— От друга страна, обадих се на всички, за които можах да се сетя, но изглежда, никой не се е чувал с него, поне през последните няколко дни. Така че, страхувам се, отново сме в изходна позиция.

Поглеждам Маргарет, която кима насърчително.

— Трябва да те попитам нещо, Адам — казвам аз.

— Давай.

— Възможно ли е Джак да има връзка, може би с някого в работата? — изричам на един дъх.

— Връзка? Джак? — Адам звучи шокирано. — Не, разбира се, че не. Той никога не би направил подобно нещо. Той едва поглеждаше други жени, преди да те срещне, а след това със сигурност не е поглеждал. Би трябвало да го знаеш, Грейс.

Маргарет, която е схванала същината, стиска ръката ми.

— Разбирам го — казвам гузно. — Просто не мога да си представя някаква друга причина да изчезне внезапно без следа.

— Сещаш ли се за някакви други негови приятели, за хора, които може би не познавам?

— Май не — отговарям. — Чакай малко, ами Мойра и Джайлс, хората, които бяха на празненството на Мили. Дали не би могъл да се свържеш с тях? Но им нямам номера.

— Остави го на мен. Каква е фамилията им?

— Килбърн-Хауъс, мисля.

— Ще им звънна и пак ще ти се обадя — обещава той.

Когато се обажда половин час по-късно и ми казва, че те също не са се чували с Джак, се разстройвам още повече. Изглежда, никой не знае какво да прави. Общото мнение — на Маргарет, Ричард, Адам и Даян — е, че е твърде рано да се обяви за изчезнал, затова ме съветват, че най-доброто решение е да се опитам да поспя и да видим дали Джак няма да се появи на следващата сутрин.

Той не се появява. Денят минава като в мъгла, а г-н Хо, Маргарет, Ричард и Адам поемат нещата в свои ръце. Казвам им, че искам да се прибера вкъщи, но те ме убеждават да остана още един ден, в случай че Джак се появи, и се съгласявам. В ранния следобед — осем часа сутринта в Англия — Адам се обажда и казва, че е говорил с местната полиция и че те са съгласни, с мое разрешение, да проникнат в къщата, за да видят дали няма да намерят нещо, което да подскаже къде може да е отишъл Джак.

Най-напред ми се обаждат и ме молят да разкажа кога съм видяла Джак за последен път, а аз им казвам, че е било, когато Естер дойде да ме вземе, за да ме закара до летището, че ми махна с ръка от прозореца на кабинета си. Обяснявам, че нямаше как той да ме изпрати, защото изпи доста голямо уиски, когато се прибра от работа, и добавям, че не ми се искаше особено да заминавам сама за Тайланд, макар Джак да ме беше предупредил, че може да се наложи, когато започна да става ясно, че делото Томазин ще се проточи. Те казват, че ще се свържат пак с мен веднага, когато могат и аз оставам да седя в стаята си и да чакам край телефона с Маргарет до мен, хванала ръката ми. Знам, че новината, която чакам, няма да дойде скоро, затова след известно време казвам на Маргарет, че бих искала да се опитам да поспя и се отпускам на леглото.

Успявам да спя, докато моментът, който очаквам, откакто пристигнах в Тайланд, най-накрая настъпва. Започва се с почукване на вратата и тъй като аз не помръдвам, Маргарет отива да отвори. Чувам мъжки глас, после Маргарет идва до леглото, побутва ме по рамото и ми казва, че някой иска да говори с мен. Надигам се и я виждам да се измъква от стаята, искам да я извикам, да й кажа да не ме оставя, но той вече пристъпва към мен, така че е твърде късно. Сърцето ми бие толкова бързо, дишането ми е толкова плитко, че не смея да го погледна, преди да успея да се овладея. Забила съм поглед в пода, затова виждам най-напред обувките му. Направени са от хубава кожа и са отлично лъснати, точно както се очаква. Той произнася името ми и когато очите ми се вдигат нагоре, виждам, че макар костюмът му да е тъмен, в съответствие с повода, е направен от лека материя поради климата. Очите ми достигат лицето му, то е приветливо, но сериозно, точно каквото трябва да бъде.

— Г-жо Ейнджъл? — повтаря той.

— Да? — питам с нотка на безпокойство в гласа.

— Казвам се Алистър Страхън. Аз съм от Британското посолство. — Той се обръща и виждам млада жена, която стои зад него. — А това е Вивиън Дашмур. Питам се дали бихме могли да поговорим?

Скачам на крака.

— За Джак ли става дума, успяхте ли да го намерите?

— Да, или по-скоро полицията в Англия го намери.

На лицето ми се изписва облекчение.

— Слава богу! Къде е той? Защо не си вдига телефона? Пътува ли насам?

— Дали да не отидем да поседнем? — предлага младата жена.

— Разбира се — казвам аз и ги каня в хола. Сядам на дивана, а те заемат креслата.

— Е, къде е той? — питам. — Искам да кажа, идва ли насам?

Г-н Страхън прочиства гърлото си.

— Много съжалявам, че трябва да ви кажа това, г-жо Ейнджъл, но се боя, че г-н Ейнджъл е открит мъртъв.

Взирам се в него, очите ми се разширяват от шока. На лицето ми се изписва объркване.

— Н-не разбирам — заеквам.

Той се размърдва с неудобство.

— Боя се, че вашият съпруг е бил намерен мъртъв, г-жо Ейнджъл.

Клатя яростно глава.

— Не, не може да бъде, той идва тук, при мен, каза, че ще дойде. Къде е? — Гласът ми трепери от вълнение. — Искам да знам къде е той. Защо не е тук?

— Г-жо Ейнджъл, знам, че е много трудно за вас, но ние трябва да ви зададем няколко въпроса — казва младата дама.

— Бихте ли искали да доведем някого — приятел може би?

— Да, да — кимам. — Може ли да повикате Маргарет, моля?

Г-н Страхън отива до вратата. Чувам тих говор и Маргарет влиза. Виждам шокирания й израз и започвам да треперя неконтролируемо.

— Те казват, че Джак е мъртъв — изричам. — Не може да бъде, не може да бъде.

— Всичко е наред — шепне ми тя, сяда до мен и ме прегръща през рамото. — Всичко е наред.

— Дали да не поискаме да ни донесат чай — казва младата жена и става. Отива до телефона и говори с някого на рецепцията.

— С колата ли е катастрофирал? — питам Маргарет смаяно. — Това ли се е случило? Джак е катастрофирал на път за летището? Затова ли не е тук?

— Не знам — отвръща тя тихо.

— Сигурно е така — продължавам, като кимам убедено. — Сигурно е бързал да хване полета, сигурно е тръгнал късно от дома, карал е прекалено бързо и е катастрофирал. Това се е случило, нали?

Маргарет поглежда към г-н Страхън.

— Боя се, че не знам.

Зъбите ми започват да тракат.

— Студено ми е.

Тя скача на крака, доволна, че може да се заеме с нещо.

— Искаш ли пуловер? Имаш ли в гардероба?

— Да, мисля, че имам, не пуловер, жилетка може би. Халата, би ли ми донесла халата?

— Да, разбира се. — Тя отива в банята, намира халата, връща се и го намята на раменете ми.

— Благодаря ти — прошепвам признателно.

— Така по-добре ли е? — пита тя.

— Да. Но Джак не може да е мъртъв, това трябва да е грешка, нека да е грешка.

Почукване на вратата я спасява от необходимостта да отвърне нещо. Младата жена отваря и г-н Хо влиза, последван от момиче, което бута количка с прибори за чай.

— Ако мога да помогна с още нещо, моля да ме уведомите — казва тихо г-н Хо. Усещам, че ме гледа, докато излиза от стаята, но продължавам да стоя с наведена глава.

Младата жена разлива чая и ме пита дали искам захар.

— Не, благодаря.

Тя поставя чаша с чинийка пред мен и аз вземам чашата, но треперя толкова силно, че чаят се разплисква по ръката ми. Опарена, пускам с изтракване чашата обратно върху чинийката.

— Съжалявам — казвам. Сълзи изпълват очите ми. — Много съжалявам.

— Всичко е наред — бърза да ме успокои Маргарет, взема салфетка и бърше ръката ми.

Правя усилие да се овладея.

— Извинете, не чух името ви — казвам на г-н Страхън.

— Алистър Страхън.

— Г-н Страхън, вие казвате, че съпругът ми е мъртъв.

— Поглеждам към него за потвърждение.

— Да, боя се, че е така.

— Тогава можете ли да ми кажете как е умрял? Имам предвид бързо ли е било, пострадал ли е някой друг при инцидента, къде се е случило? Трябва да разбера, трябва да науча как е станало.

— Не е било катастрофа с кола, г-жо Ейнджъл.

— Не е автомобилна катастрофа? — заеквам аз. — Тогава как е умрял?

Г-н Страхън изглежда притеснен.

— Боя се, че няма лесен начин да се каже това, г-жо Ейнджъл, но изглежда вашият съпруг сам е отнел живота си.

Избухвам в сълзи.