Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Behind Closed Doors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2021)

Издание:

Автор: Б. А. Парис

Заглавие: Зад затворените врати

Преводач: Гриша Александров Атанасов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 06.04.2017 г.

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1668-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9404

История

  1. —Добавяне

Минало

Купчинката хапчета под моя матрак ми даде нова надежда за живот. За първи път от шест месеца да избягам от Джак стана реална възможност и аз изпитвах тиха благодарност към Мили, задето се намеси и отново ме събуди за живот. След като бе преминала през толкова неприятности, за да се сдобие с хапчетата, бях решена да не я разочаровам. Но трябваше да планирам всичко внимателно. Не на последно място сред проблемите ми бе фактът, че не знаех как да дозирам хапчетата. Дори и да успеех да ги дам на Джак, нямах представа след колко време ще започнат да действат и какво е действието им. И колко хапчета са необходими, за да го нокаутират? Имаше толкова много променливи, толкова много „но“ и „ако“.

Започнах да търся начин да ги поставя в някоя от напитките на Джак. Но ние пиехме нещо заедно единствено, когато бяхме на вечеря, с други хора наоколо, а ако исках планът ми да проработи, трябваше да го накарам да вземе хапчетата тук, в тази къща, докато бяхме сами. Прекарах нощта в обмисляне на всякакви възможности и когато той ми донесе вечерята на следващата вечер, вече имах идея как мога да го направя. Но най-напред трябваше да започна да подготвям почвата.

Постарах се да ме завари седнала унило на леглото, с гръб към вратата. Когато не се обърнах да взема подноса, както обикновено правех, той го остави до мен на леглото и си тръгна, без да каже и дума. Не беше лесно, като знаех, че храната е тук, особено, защото не бях хапвала нищо от обяда с Мили предишния ден, но бях решила да не хапвам. На следващия ден той не си направи труда да ми носи каквото и да е, но тъй като подносът бе все още тук, а бях дори по-гладна, ми беше трудно да издържа на изкушението. Но всеки път, когато си помислях дали да не хапна само малко, колкото да залъжа глада, си представях Мили в стаята в мазето. След това беше лесно.

На третия ден, може би с угризения, че веднъж е пропуснал да ме нахрани, Джак ми донесе закуска. Когато видя, че подносът, който ми бе донесъл два дни по-рано, с недокоснат, той ме погледна любопитно.

— Не си ли гладна?

Поклатих глава.

— Не.

— В такъв случай ще върна закуската ти в кухнята.

Отнесе и двата подноса, а без храна наоколо ми стана по-лесно. За да забравя спазмите от глада, медитирах. Ала когато и до уикенда не бях яла нищо, нито бях докоснала виното, което ми беше донесъл, Джак стана подозрителен.

— Това не е някаква гладна стачка, нали? — попита той, но взе подноса с неизядена храна и го замени с нов.

Поклатих глава летаргично.

— Просто не съм гладна, това е всичко.

— Защо?

Забавих се, преди да отговоря.

— Предполагам, никога не съм вярвала, че ще се стигне дотук — признах аз, като мачках нервно завивката. — Винаги съм си мислела, че в края на краищата ще намеря начин да спася Мили от теб.

— Нека да позная. Смятала си, че доброто ще възтържествува над злото или че ще се появи рицар в блестящи доспехи и ще спаси теб и Мили от съдбата ви.

— Нещо такова. — Оставих едно изхлипване да ме задави. — Но това няма да се случи, нали? Мили ще се премести при нас, а аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя.

— Ако това ще те утеши, никога не си можела да направиш нищо. Но се радвам, че си започнала да приемаш неизбежното. Това ще направи всичко по-лесно за теб в дългосрочен план.

Кимнах към чашата с вино на подноса, който току-що ми беше донесъл, като се опитвах да не обръщам внимание на пилето и картофите, които изглеждаха много вкусни.

— Предполагам, че не мога да получа уиски вместо виното, нали?

— Уиски?

— Да.

— Не знаех, че пиеш уиски.

— И аз не знаех, че си психопат. Просто ми донеси уиски, Джак — продължих аз и разтрих очите си уморено. — Някога пиех с баща ми, ако искаш да знаеш!

Усетих, че ме гледа, но останах с наведена глава, като се надявах, че така изглеждам нещастна. Той излезе от стаята и заключи вратата след себе си. Нямаше как да знам дали ще ми донесе уискито, което бях поискала, а ароматът на пилето беше толкова мъчителен, че започнах бавно да броя и си обещах, че ако не се върне, докато стигна до сто, ще изям порцията. Не бях дори на петдесет, когато чух стъпките му по стълбите. На шейсет ключът се завъртя в ключалката и затворих очи, като чувствах, че ако не ми е донесъл уиски, вероятно ще избухна в сълзи, защото усилията да се лишавам от храна в продължение на почти седмица щяха да се окажат напразни.

— Ето.

Отворих очи и видях, че ми подава пластмасова чашка.

— Какво е това? — попитах подозрително.

— Уиски.

Посегнах да го взема, но той си дръпна ръката.

— Първо се нахрани. Няма да е добре за мен, ако си твърде слаба, за да се грижиш за Мили.

Думите му ме смразиха, но също така ми подсказаха, че съм на прав път, защото той никога досега не бе изпълнявал, което и да е мое желание, дори и когато поисках по-голяма кърпа, за да се бърша. Но предположих, че сега, когато крайната му цел вече се очертаваше на хоризонта, не можеше да си позволи да допусне нещо да се случи с мен, което означаваше, че бе по-вероятно да изпълни всякакви мои искания, стига да бяха разумни. Това беше огромен триумф и макар да бях планирала да издържа малко по-дълго, преди да ям, прецених, че ако искам Джак да ми донесе още уиски, ще трябва да се срещнем с него по средата. Но исках да ми го носи веднага щом се върне от работа, исках да свикне да ми налива уиски по същото време, когато налива и на себе си.

— Поисках уиски, защото се надявах, че ще ми се отвори апетит — казах аз все още с протегната ръка. — Би ли ми го дал, моля?

Очаквах да откаже, но след кратко колебание той ми го подаде. Вдигнах чашата към устните си с престорено нетърпение. От миризмата стомахът ми се преобърна, но поне разбрах, че това, което ще пия, е уиски, а не нещо друго. Като усещах погледа му върху себе си, отпих. Никога през живота си не бях пила уиски и парещият му вкус ме шокира.

— Не ти ли хареса? — попита той подигравателно и разбрах, че въобще не ми е повярвал. Не вярваше, че обичам уиски, беше ми го дал само за да разбере какъв е истинският ми мотив да го поискам.

— Пил ли си някога уиски от пластмасова чаша? — попитах аз и отпих още една глътка. — Повярвай ми, вкусът съвсем не е същият. Дали не би могъл да ми го донесеш в стъклена чаша следващия път? — Надигнах отново чашата и я изпих до дъно.

— Сега хапни нещо — каза той и бутна подноса към мен.

Главата ми се въртеше от уискито, но сложих подноса в скута си. Храната изглеждаше толкова добре, че можех да опразня чинията за петнайсет секунди. Трудно ми беше да не започна да се тъпча, но се заставих да ям бавно, сякаш не изпитвах удоволствие от това, което вкусвах. Позволих си да изям само половината, а когато оставих ножа и вилицата, не бях сигурна кой е по-разочарован, аз или Джак.

— Не можеш ли да ядеш малко повече? — намръщи се той.

— Не, съжалявам — казах без въодушевление. — Може би утре.

Тръгна си и отнесе подноса със себе си. Макар да бях още гладна, вкусът на победата беше по-сладък от всякакво ястие.

Джак не беше глупав. На следващия ден, когато пак не хапнах нищо, той реши да ме удари там, където знаеше, че ще ме заболи най-много.

— Ще отменя посещението ни при Мили утре — каза той, когато вдигна недокоснатия поднос. — Няма смисъл да я водим на обяд, щом ти няма да ядеш.

Знаех, че съществува риск да не ме заведе да видя Мили, но това беше жертва, която бях готова да направя.

— Добре — свих рамене. Разбрах по изненадания му израз, че е очаквал да настоявам, да твърдя, че съм достатъчно добре, за да отида, и се зарадвах, че съм го извадила от равновесие.

— Мили ще бъде толкова разочарована — въздъхна той.

— Е, няма да е за първи път.

Той се замисли за момент.

— Нали това не е някакъв малък номер, за да ме накараш да отменя празненството за рождения ден на Мили?

Не бях очаквала да стигне до това заключение, а и то беше далеч от истината, но се попитах дали не мога да направя така, че да подейства в моя полза.

— Защо ще искам подобно нещо? — попитах аз, за да спечеля време.

— Ти ми кажи.

— Може би трябва поне веднъж да се опиташ да се поставиш на моето място. Ако Мили дойде тук, тя ще се влюби в тази къща. Как смяташ, че се чувствам аз, като знам какво си подготвил за нея и като знам, че не мога да направя нищо, за да го предотвратя?

— Нека позная. — Престори се, че се замисля за момент. — Не се чувстваш добре.

Сълзи на самосъжаление изпълниха очите ми.

— Да, точно така, Джак, не се чувствам добре. Всъщност се чувствам толкова зле, че предпочитам да умра.

— Значи това е някаква гладна стачка.

— Не, Джак, разбира се, че не е така. Знам, че Мили ще се нуждае от мен, знам, че трябва да запазя силите си. Но какво да направя, като си загубих апетита. Сигурна съм, че би се случило с повечето хора при такива обстоятелства. — Повишавам глас с една октава. — Имаш ли представа какво е за мен ден след ден да не мога да избирам какво да ям или кога искам да ям? Имаш ли представа какво означава да разчитам на теб за абсолютно всичко и понякога да се налага да чакам два-три дни за храна, защото си решил, че трябва да ме накажеш или не си даваш труда да ми донесеш нещо? Не си от най-великодушните надзиратели, Джак.

— Може би не трябваше да правиш толкова много опити за бягство — отсича той. — Ако не беше така, нямаше да се налага да те затварям в тази стая и би могла да водиш съвсем приличен живот с мен.

— Приличен! Като контролираш всеки мой ход? Ти дори не знаеш значението на тази дума! Хайде, Джак, накажи ме. Лиши ме от храна, да видим дали ми пука. Ако не ям още една седмица, ако не друго, ще бъда твърде слаба, за да присъствам на празненството за рождения ден на Мили следващата неделя.

— По-добре започвай отново да ядеш — заплаши ме той, осъзнал истината в казаното от мен.

— Или какво, Джак? — попитах подигравателно. — Не можеш да ме принудиш да ям, нали знаеш. — Замълчах. — Но тъй като не е в интерес на Мили да умра, нито в твой, защо не направиш и на двама ни услуга и не започнеш да ми наливаш уиски вечер, когато наливаш на себе си? Апетитът ми може да се върне поне малко.

— Тук аз определям дозата, не забравяй — напомни ми той.

Въпреки това, когато ставаше дума за храна, вече не беше така. Беше разбрал, че му е нужно да ме поддържа здрава и започна да прави каквото искам. Стараех се никога да не ям много, защото беше важно да си мисли, че наистина съм загубила апетита си, но беше също толкова важно да ям достатъчно, за да заслужа малкото количество уиски, което ми донасяше, когато се върнеше от работа. Когато празненството на Мили наближи, вече бях сигурна, че ще успея да постигна целта си, преди да дойде да живее с нас след два месеца. Ако, разбира се, не се случеше нещо, което да промени навика на Джак да ми носи уиски всяка вечер.