Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Behind Closed Doors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2021)

Издание:

Автор: Б. А. Парис

Заглавие: Зад затворените врати

Преводач: Гриша Александров Атанасов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 06.04.2017 г.

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1668-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9404

История

  1. —Добавяне

На моите дъщери Софи, Клоуи, Селин, Елоиз, Марго

Настояще

Бутилката шампанско се чуква в мраморния кухненски плот и звукът ме кара да подскоча. Поглеждам към Джак с надежда, че не е забелязал колко съм нервна. Той улавя погледа ми и се усмихва.

— Отлично — казва тихо.

Хваща ме за ръка и ме повежда към гостите, които ни очакват. Докато прекосяваме преддверието, виждам разцъфналия лилиум, който Даян и Адам са донесли за нашата градина. Обагрените му в розово цветове са толкова красиви, че се надявам Джак да го посади някъде, където ще мога да го виждам от прозореца на спалнята. Само при мисълта за градината сълзите напират дълбоко в мен и аз ги преглъщам бързо. Залогът тази вечер е толкова голям, че трябва да се съсредоточа върху ставащото тук и сега.

Във всекидневната огънят гори равномерно в старинната камина. Вече е март, но във въздуха все още лъха хлад, а Джак обича нашите гости да се чувстват възможно най-комфортно.

— Къщата ви наистина е страхотна, Джак — казва Руфъс с възхищение. — Не смяташ ли, Естер?

Не познавам нито Руфъс, нито Естер. Те са нови тук и тази вечер се срещаме за първи път, което ме изнервя още повече. Но не мога да си позволя да подведа Джак, затова изобразявам усмивка на лицето си и се моля те да ме харесат. Естер не се усмихва в отговор, затова решавам, че запазва мнението си за себе си. Но не мога да я виня. Сигурна съм, че откакто се присъединиха към нашия кръг от приятели преди месец, са й повтаряли отново и отново, че Грейс Ейнджъл, съпругата на блестящия адвокат Джак Ейнджъл, е идеален пример за жена, която си има всичко — съвършен дом, съвършен съпруг, съвършен живот. На нейно място и аз бих се притеснявала.

Погледът ми се натъква на кутията скъпи шоколадови бонбони, която тя току-що е извадила от чантата си, и усещам прилив на възбуда. Не искам да я даде на Джак, затова пристъпвам плавно към нея и тя инстинктивно ми ги подава.

— Благодаря, изглеждат прекрасно — казвам с признателност и ги оставям на масичката за кафе, така че да мога да ги отворя по-късно, когато поднесем кафето.

Естер ме заинтригува. Тя е пълна противоположност на Даян — висока, руса, слаба, сдържана; освен това съм респектирана от факта, че е първият човек, който влиза в нашия дом и не се прехласва колко е красив. Джак настоя да избере сам къщата ни, каза ми, че тя ще бъде моят сватбен подарък, така че я видях за първи път, когато се върнахме от медения ни месец. Макар да ми разказваше, че това ще е идеалният дом за нас, не осъзнавах напълно какво има предвид, докато не я видях. Разположена в голям парцел в далечния край на селото, тя предоставяше на Джак жадуваното уединение, както и привилегията да притежава най-красивата къща в Спринг Итън. И най-сигурната. Има сложна алармена система, със стоманени капаци за защита на прозорците на партерния етаж. Може да изглежда странно, че те често остават затворени през деня, но както казва Джак на всеки, който попита, с работа като неговата добрата сигурност е един от приоритетите.

Имаме много картини по стените на всекидневната, но хората обикновено са привлечени от голямото червено платно, окачено над камината. Даян и Адам, които вече са го виждали, не могат да се сдържат да не отидат да го огледат пак и Руфъс се присъединява към тях, докато Естер сяда на един от кремавите кожени дивани.

— Невероятна е — казва Руфъс, загледан с възхищение в стотиците миниатюрни мазки, съставящи по-голямата част от картината.

— Нарича се „Светулки“ — пояснява Джак, докато развива телчето от бутилката шампанско.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Нарисувана е от Грейс — казва му Даян. — Можеш ли да повярваш?

— Да можехте да видите и другите картини на Грейс. — Джак изважда тапата от бутилката със съвсем тих звук. — Наистина си струва.

Руфъс оглежда стаята с интерес.

— Тук ли са?

— Не. Те са окачени на друго място в къщата.

— Само за очите на Джак — шегува се Адам.

— И на Грейс. Нали така, скъпа? — казва Джак и ми се усмихва. — Само за нашите очи.

— Да, така е — съгласявам се и извръщам глава.

Присъединяваме се към Естер на дивана и Даян възкликва от удоволствие, когато Джак налива шампанско във високите чаши. Поглежда към мен.

— По-добре ли се чувстваш сега? — пита тя. — Грейс не можа да обядва с мен вчера, защото беше болна — пояснява тя на Естер.

— Беше само мигрена — протестирам.

— За съжаление Грейс е предразположена съм мигрени. — Джак ме поглежда съчувствено. — Но никога не траят дълго, слава богу.

— Не се появяваш за втори път — упреква ме Даян.

— Съжалявам.

— Е, този път поне не беше забравила — закача ме тя. — Защо не се срещнем следващия петък, за да наваксаме? Ще бъдеш ли свободна, Грейс? Без час при зъболекар, за който изведнъж си спомняш в последния момент?

— Да, и без мигрена, надявам се.

Даян се обръща към Естер.

— Искаш ли да дойдеш и ти? Трябва да бъде в ресторант в града, защото работя.

— Благодаря, с удоволствие.

Хвърля ми поглед, навярно за да провери, да не би да имам нещо против да се присъедини, а когато й се усмихвам в отговор, се чувствам ужасно виновна, защото вече знам, че няма да отида.

Джак моли всички за внимание и произнася тост за Естер и Руфъс, приветства ги с добре дошли в района. Вдигам чашата си и отпивам глътка шампанско. Когато мехурчетата започват да танцуват в устата ми, изпитвам внезапен проблясък на щастие и се опитвам да го задържа. Но той изчезва толкова бързо, колкото се е появил.

Поглеждам Джак, който разговаря оживено с Руфъс. Той и Адам срещнали Руфъс в голф клуба преди няколко седмици и му предложили да се присъедини към тяхната игра. Като разбрал, че Руфъс е отличен играч на голф, но не толкова силен, че да го победи, Джак поканил него и Естер на вечеря. Като ги наблюдаваш двамата, става очевидно, че Джак се е заел да впечатли Руфъс, което означава, че е важно аз да спечеля Естер. Но няма да е лесно. Докато възхищението на Даян се печели с лекота, с Естер изглежда по-сложно.

Извинявам се и отивам в кухнята, за да донеса хапките, които съм приготвила по-рано, и да нанеса последните щрихи от вечерята. Етикетът изисква — а Джак е педантичен в това — да не отсъствам дълго, така че бързо разбивам на пяна белтъците, които чакат в купата, и ги добавям към основата за суфлето, подготвена предварително.

Докато сипвам с лъжица сместа в отделните съдове, хвърлям нервни погледи към часовника, после слагам съдовете на водна баня и ги поставям във фурната, като си отбелязвам точното време.

За миг ме залива паника, че може да не успея да се справя с всичко, но си напомням, че страхът е мой враг, опитвам се да запазя спокойствие и се връщам в дневната с подноса с хапки. Поднасям на всички и приемам с благодарност комплиментите им, защото Джак също ще ги чуе. И наистина, той ме целува по главата и се съгласява с Даян, че наистина съм превъзходна готвачка, а аз беззвучно въздишам с облекчение.

Решена съм да постигна напредък с Естер и сядам до нея. Като вижда това, Джак ме освобождава от хапките.

— Заслужаваш почивка, скъпа, след като свърши толкова тежка работа днес — казва той, като балансира подноса върху дългите си елегантни пръсти.

— Работата въобще не беше тежка — възразявам, което е лъжа, и Джак го знае, защото той избра менюто.

Започвам да задавам на Естер всички правилни въпроси: свикнала ли е тук, съжалява ли, че е напуснала Кент, дали двете й деца са се приспособили в новото училище. По някаква причина фактът, че съм добре информирана, изглежда, й е неприятен, поради което смятам за свой дълг да попитам за имената на сина и дъщеря й, макар да знам, че се казват Себастиан и Айслин. Знам дори на колко години са, седем и пет, но си давам вид, че не ми е известно. Наясно съм, че Джак слуша всяка моя дума и знам, че той ще се пита на какво си играя.

— Вие нямате деца, нали? — изрича Естер повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Не, още не. Решихме най-напред да се порадваме няколко години един на друг.

— Защо, колко дълго сте женени? — В гласа й се прокрадва изненада.

— От една година — признавам.

— Имаха годишнина миналата седмица — намесва се Даян.

— А аз все още не съм готов да споделя моята красива жена с някого другиго — казва Джак и пълни отново чашата й.

Гледам, разсеяна за миг, как една малка пръска шампанско не улучва чашата и капва на коляното на безупречния му панталон.

— Надявам се да нямате нищо против, че питам — подхваща Естер и любопитството й очевидно напира, — но някой от вас бил ли е женен преди?

Звучи така, сякаш й се иска отговорът да бъде да; сякаш ако открие, че недоволен бивш съпруг или съпруга дебне някъде отзад, това ще е доказателство, че не сме чак толкова съвършени.

— Не, нито единият, нито другият — отговарям аз.

Тя поглежда към Джак и разбирам, че се чуди как някой, който изглежда толкова добре, е успял да остане необвързан толкова дълго време. Усетил погледа й, Джак се усмихва добродушно.

— Трябва да призная, че на четирийсет години бях започнал да се отчайвам дали някога ще намеря идеалната жена. Но щом видях Грейс, разбрах, че тя е тази, която съм чакал.

— Толкова романтично — въздъхва Даян, която вече знае историята как сме се срещнали с Джак. — Загубих бройката на жените, които се опитах да събера с Джак, но не се получи с никоя, докато не срещна Грейс.

— Ами ти, Грейс? — пита Естер. — И за тебе ли беше любов от пръв поглед?

— Да — казвам аз и си припомням. — Така беше.

Връхлетяна от спомените, се изправям сякаш прекалено бързо и главата на Джак се извръща към мен.

— Суфлето — обяснявам спокойно. — Трябва вече да е станало. Готови ли са всички да седнем на масата?

Подканени от Даян, която им казва, че суфлето не може да чака никого, те пресушават чашите си и се отправят към масата. Но Естер се спира по пътя, за да огледа по-отблизо „Светулките“, и когато Джак се присъединява към нея, вместо да я подкани да седне, въздишам с облекчение, защото суфлето още не е готово. Ако беше готово, щях да съм на ръба на сълзите от притеснение заради забавянето, особено след като Джак решава да обясни някои от техниките, които съм използвала при създаването на картината.

Когато в крайна сметка сядат пет минути по-късно, суфлето е съвършено готово. Даян изразява възхищението си, Джак ми се усмихва от другия край на масата и казва на всички, че аз наистина съм много умна и талантлива.

Вечери като тази ми напомнят защо се влюбих в Джак. Очарователен, забавен и интелигентен, той знае точно какво да каже и как да го каже. Тъй като Естер и Руфъс са нови тук, той прави така, че разговорът, който водим, докато ядем нашите суфлета, да им бъде от полза. Подканва Даян и Адам да споделят някои неща, например къде пазаруват и с какви спортове се занимават, за да приобщим новите ни приятели към нашата среда. Макар че Естер изслушва учтиво списъка на заниманията им в свободното време, имената на техните градинари и детегледачки, най-доброто място да се купи риба, знам, че аз съм онова, което я интересува, и знам, че ще се върне към факта за сравнително късния ни брак с надеждата да открие нещо — каквото и да е — което да й покаже, че не сме толкова съвършени, колкото изглеждаме. За нейно съжаление ще остане разочарована.

Тя изчаква Джак да нареже телешкото „Уелингтън“ и да го сервира с огретен от картофи и моркови, леко глазиран с мед. Има и сладък грах, който съм потопила във вряла вода точно преди изваждането на телешкото от фурната. Даян се прехласва как съм успяла да приготвя всичко едновременно и признава, че винаги избира за основно ястие къри, което може да се направи по-рано и да се претопли в последния момент. Иска ми се да й кажа, че бих предпочела да постъпвам като нея, че мъчителните изчисления и безсънните нощи са цената, която плащам, за да поднеса такава съвършена вечеря. Но алтернативата — да поднеса нещо, което е по-малко от съвършено — въобще не съществува.

Естер ме гледа от отсрещната страна на масата.

— Е, къде се срещнахте с Джак?

— В Риджънтс парк — отговарям. — Един неделен следобед.

— Кажи й какво се случи — подканя ме Даян с поруменяла от шампанското бледа кожа.

Поколебавам се за миг, защото съм споделяла тази история и преди. Но Джак обича да ме слуша как я разказвам, така че е в мой интерес да я повторя. За щастие Естер ми се притичва на помощ. Взела паузата ми за неохота, тя се намесва.

— Моля те — настоява.

— Е, добре, с риск да доскучая на тези, които вече са я чували — започвам с извинителна усмивка, — бях в парка със сестра ми Мили. Често ходим там в неделя следобед, а тази неделя се оказа, че свири оркестър. Мили обича музиката и толкова много й хареса, че стана от мястото си и започна да танцува пред естрадата. Наскоро се беше научила да валсира и както се въртеше, протегна ръце пред себе си, сякаш танцуваше с някого.

Улавям се, че се усмихвам при спомена и отчаяно ми се иска животът все още да беше толкова прост, толкова невинен.

— Хората като цяло бяха доброжелателни, щастливи да видят как Мили се радва — продължавам, — но забелязах, че на един-двама им беше неприятно и реших, че трябва да направя нещо, може би да я повикам да си седне обратно на мястото. Но дълбоко в мен не ми се искаше, защото…

— На колко години е сестра ти? — прекъсва ме Естер.

— На седемнайсет — замълчавам за момент с нежелание да приема реалността. — Почти на осемнайсет.

Естер повдига вежди.

— А, значи обича да привлича внимание.

— Не, не е така, просто…

— О, сигурно е така. Искам да кажа, хората обикновено не стават да танцуват в парка, нали? — Тя оглежда масата триумфално и когато всички избягват погледа й, не мога да не почувствам съжаление към нея.

— Мили има синдром на Даун. — Гласът на Джак разчупва неловкото мълчание, възцарило се на масата. — Това означава, че често е очарователно спонтанна.

Смущението залива лицето на Естер, а на мен ми става неприятно, че хората, които са й разказали всичко друго за мен, не са споменали Мили.

— Както и да е, преди да успея да реша какво да правя — притичвам й се на помощ, — този съвършен джентълмен стана от мястото си, отиде при танцуващата Мили, поклони се и протегна ръка към нея. Е, Мили беше възхитена и когато затанцуваха валс, всички започнаха да ръкопляскат, после и други двойки станаха от местата си и започнаха също да танцуват. Беше много, много специален момент. И, разбира се, аз веднага се влюбих в Джак, защото той бе причината това да се случи.

— Тогава Грейс още не знаеше, че ги бях видял с Мили в парка предишната седмица и веднага се бях влюбил в нея. Тя беше толкова грижовна с Мили, толкова безкористна. Не бях виждал такава посветеност у никого дотогава и бях решен да я опозная.

— А Джак тогава още не знаеше — казвам на свой ред, — че бях го забелязала предишната седмица, но не предполагах, че би се заинтересувал от някой като мен.

Става ми забавно, когато всички започват да кимат в знак на съгласие. Макар да съм привлекателна, Джак изглежда като филмова звезда и хората си мислят, че трябва да съм щастлива, защото е пожелал да се ожени за мен. Но не това имам предвид.

— Грейс няма никакви други братя и сестри, затова си мислеше, че ще бъда обезкуражен от факта, че Мили един ден ще бъде единствено нейна отговорност — обяснява Джак.

— Както стана с други — уточнявам.

Джак поклаща глава.

— Напротив, разбирането, че Грейс би направила всичко за Мили ме накара да осъзная, че тя е жената, която бях търсил през целия си живот. При моята професия е лесно да се отчаеш от човешкия род.

— Разбрах от вестника вчера, че отново е време за поздравления — казва Руфъс и вдига чашата си към Джак.

— Да, добра работа — присъединява се Адам, който е адвокат в същата кантора като Джак. — Още един трофей на колана ти.

— Случаят беше ясен като бял ден — казва Джак скромно. — Макар да не беше много лесно да докажа, че моята клиентка не си е причинила сама раните, имайки предвид склонността й към самонараняване.

— Но като цяло случаите на домашно насилие не са ли сравнително лесни за доказване? — пита Руфъс, докато Даян пояснява на Естер, в случай че все още не е осведомена, че Джак е защитник на слабите и потиснатите, и по-конкретно на малтретирани съпруги.

— Не искам да омаловажавам чудесната работа, която вършиш, но обикновено има веществени доказателства или свидетели, нали?

— Силата на Джак е в това, че умее да убеди жертвите да му се доверят достатъчно, за да му разкажат какво се случва — обяснява Даян, която, предполагам, е малко влюбена в Джак. — Толкова жени нямат към кого да се обърнат и се страхуват, че няма да им повярват.

— Той също така гарантира, че извършителите ще попаднат на топло за много дълго време — добавя Адам.

— Не изпитвам нищо, освен презрение към мъжете, за които се установи, че упражняват насилие върху съпругите си — казва Джак твърдо. — Заслужават всичко, което получават.

— Ще пия за това — Руфъс вдига чашата си отново.

— Никога досега не си губил дело, нали, Джак? — пита Даян.

— Не, и не възнамерявам.

— Практика без нито една грешка — бива си го — отронва Руфъс впечатлен.

Естер поглежда към мен.

— Сестра ти Мили май е доста по-млада от теб — отбелязва тя и връща разговора към точката, до която бяхме стигнали.

— Да, разликата ни е седемнайсет години. Мили се появи чак когато майка ми беше на четирийсет и шест. В началото не бе разбрала, че е бременна, така че за нея си беше шок да открие, че отново ще става майка.

— Мили с родителите ви ли живее?

— Не, в пансион в едно прекрасно училище в Северен Лондон. Но ще навърши осемнайсет през април, така че ще трябва да го напусне това лято, което е жалко, защото много й харесва там.

— И къде ще отиде? При родителите ви?

— Не — замълчавам за миг, защото знам, че това, което ще кажа, ще я шокира. — Те живеят в Нова Зеландия.

Естер се стъписва.

— Нова Зеландия?

— Да. Пенсионираха се и заминаха миналата година, малко след сватбата ни.

— Разбирам — казва тя. Но знам, че не е така.

— Мили ще се нанесе при нас — обяснява Джак и ми се усмихва. — Знаех, че това ще бъде условието на Грейс, за да се съгласи да се омъжи за мен и бях повече от щастлив да се съобразя с него.

— Много великодушно от твоя страна — казва Естер.

— Ни най-малко, очарован съм, че Мили ще живее тук. Това ще добави още едно измерение към живота ни, нали, скъпа?

Вдигам чашата си и отпивам глътка вино, за да не се налага да отговарям.

— Очевидно се разбираш добре с нея — отбелязва Естер.

— Е, надявам се, че ме харесва, колкото аз нея — въпреки че й отне известно време, след като се оженихме с Грейс.

— Защо?

— Мисля, че реалността на нашия брак се оказа шок за нея — обяснявам аз. — Тя обожаваше Джак от самото начало, но когато се върнахме от медения си месец и тя разбра, че той ще бъде с мен през цялото време, стана ревнива. Но сега вече всичко е наред. Джак отново е нейният любимец.

— За щастие Джордж Клуни зае мястото ми като обект на неприязън за Мили — смее се Джак.

— Джордж Клуни? — пита Естер.

— Да — кимам доволна, че Джак го спомена. — Падах си малко по него.

— Не сме ли всички така? — промърморва Даян.

— … а Мили толкова ревнуваше, че когато веднъж приятели ми подариха календар с Джордж Клуни за Коледа, тя надраска върху него „Не харесвам Джордж Клуни“, само че го беше изписала фонетично — Ж-О-Р-Ж К-У-У-Н-И — има малки проблеми с „Л“ — обяснявам. — Беше толкова сладка.

Всички се засмиват.

— И вече постоянно повтаря на всички, че харесва мен, но не харесва него. Стана нещо като мантра „Теб харесвам, Джак, но не харесвам Жорж Куни“ — усмихва се Джак. — Трябва да призная, доста съм поласкан, че съм споменаван редом с него — добавя той скромно.

Естер го поглежда.

— Знаеш ли, малко приличаш на него.

— С тази разлика, че Джак изглежда много по-добре — ухилва се Адам. — Няма да повярвате какво облекчение изпитахме, когато се ожени за Грейс. Най-малкото, жените в офиса престанаха да си фантазират за него. А също и някои от мъжете — добавя той със смях.

Джак въздъхва добродушно.

— Стига толкова, Адам.

— Ти не работиш, нали? — казва Естер, обръщайки се отново към мен.

Долавям в гласа й леко завоалираното презрение, което работещите жени запазват за онези, които не работят, и се чувствам принудена да се защитя.

— Преди работех, но напуснах точно преди с Джак да се оженим.

— Така ли? — смръщва се Естер. — Защо?

— Тя не искаше — намесва се Джак. — Но работата й беше много напрегната, а аз не исках да се връщам у дома изтощен и да откривам, че Грейс е точно толкова изтощена, колкото и аз. Може би беше егоистично от моя страна да я помоля да се откаже от работата си, но исках да мога да се връщам у дома и да се разтоварвам от стреса през деня, а не да се натоварвам допълнително. Освен това тя пътуваше доста и не исках да се прибирам в празна къща, както беше толкова години.

— Какво работеше? — пита Естер и ме фиксира с бледосините си очи.

— Бях купувач за „Хародс“.

Проблясъкът в очите й ми показва, че е впечатлена. Не ме моли да обясня по-подробно, което подсказва, че няма да го покаже пак.

— Пътуваше по целия свят, първа класа — казва Даян задъхано.

— Не по целия свят — поправям я. — Само до Южна Америка. Подбирах плодове, главно от Чили и Аржентина — добавям предимно за Естер.

Руфъс ме гледа с възхищение.

— Трябва да е било интересно.

— Беше — кимам. — Харесвах всеки миг.

— Тогава сигурно ти липсва. — Още едно твърдение на Естер.

— Не, всъщност не — лъжа аз. — Тук има много неща, с които да се занимавам.

— А скоро ще трябва да се грижиш и за Мили.

— Мили е много самостоятелна и така или иначе ще работи през повечето време в „Медоу гейт“.

— Градинският център?

— Да. Тя обича растения и цветя, затова е много щастлива, че й предложиха идеалната работа.

— Тогава какво ще правиш по цял ден?

— Почти същото, каквото правя и сега. Знаеш какво е — готвене, чистене, градинарство, когато времето позволява.

— Трябва да дойдете на обяд в неделя следващия път, за да видите градината — казва Джак. — Каквото и да бодне Грейс, всичко се хваща.

— Боже — подхвърля Естер небрежно, — колко много таланти. Толкова се радвам, че ми предложиха работа в „Сейнт Поликарп“. Ставаше ми доста скучно да си стоя вкъщи по цял ден.

— Кога започваш?

— Следващия месец. Ще замествам учителка в отпуск по майчинство.

— Джак ми каза, че имате огромна градина — обръщам се към Руфъс и докато сервирам още от телешкото „Уелингтън“, което заедно със зеленчуците се поддържа топло на котлона, разговорът край масата се върти около градинарството, а не около мен. Всички се смеят и говорят един през друг, а аз се улавям, че гледам замечтано другите жени и се питам какво ли е да бъдеш като Даян или Естер, да не се налага да се съобразяваш с някой като Мили. Веднага след това се чувствам виновна, защото обичам Мили повече от живота си и не бих я заменила за нищо на света. Самата мисъл за нея ми вдъхва нова решителност и се изправям целеустремено на крака.

— Готови ли са всички за десерта? — питам.

Двамата с Джак разчистваме масата и той ме следва до кухнята, където поставям чиниите на спретната купчинка в мивката — ще се заема с тях по-късно, а той прибира ножа за месо. Десертът, който съм направила, е шедьовър — съвършено гнездо от целувки, високо десет сантиметра, пълно с разбита сметана. Изваждам плодовете, които съм подготвила по-рано, и внимателно слагам върху крема резенчета манго, ананас, папая и киви, а след това добавям ягоди, малини и боровинки.

Когато вземам нара, усещането в ръката ми ме пренася назад в друго време, на друго място, където топлината на слънцето върху лицето ми и ромонът на оживени разговори бяха неща, които смятах за даденост. Затварям очи за миг и си припомням живота, който имах.

Осъзнавам, че Джак чака с протегната ръка и му подавам плода. Той го разрязва наполовина, а след това аз изстъргвам семената с лъжица и ги поръсвам върху другите плодове. Десертът е готов и го отнасям в трапезарията, където възгласите, приветстващи появата му, потвърждават, че Джак е бил прав да го изберем вместо тортата с кестени и шоколад, която аз бих предпочела да направя.

— Можеш ли да повярваш, че Грейс никога не е ходила на готварски курс? — казва Даян на Естер и взема лъжичката. — Прекланям се пред такова съвършенство, а ти? Макар че никога няма да вляза в банския, който си купих — добавя тя, простенва и потупва корема си през морскосинята ленена рокля. — Наистина не бива да го ям, като се има предвид, че току-що направихме резервация за лятото, но е толкова вкусно, че не мога да устоя!

— Къде ще ходите? — пита Руфъс.

— В Тайланд — отговаря му Адам. — Щяхме да ходим във Виетнам, но когато видяхме снимките от последната почивка на Джак и Грейс в Тайланд, решихме да оставим Виетнам за следващата година — поглежда към Даян и се усмихва. — Щом Даян видя хотела, в който бяха отседнали, всичко беше решено.

— Значи ще сте в същия хотел, така ли?

— Не, нямаше свободни места. За съжаление не можем да си позволим лукса да почиваме извън периода на отпуските.

— Възползвай се максимално от него, докато можеш — казва Естер, обръщайки се към мен.

— Така възнамерявам.

— Пак ли ще ходите в Тайланд тази година? — пита Адам.

— Само ако можем да отидем преди юни, което е малко вероятно, защото се задава делото Томазин — казва Джак. Поглежда многозначително през масата към мен. — А после, ами Мили ще бъде с нас.

Задържам дъха си, надявайки се никой да не намекне, че ако изчакаме, бихме могли да вземем и Мили с нас.

— Томазин? — Руфъс повдига вежди. — Чух нещо за това. Съпругата му е ваш клиент?

— Да.

— Дена Андерсън — казва замислено той. — Трябва да е интересен случай.

— Така е — съгласява се Джак и се обръща към мен: — Скъпа, ако всички са привършили, защо не покажеш на Естер снимките от последната ни почивка в Тайланд?

Сърцето ми прескача.

— Едва ли иска да гледа нашите ваканционни фотоескизи — казвам, като се старая да прозвучи непринудено.

Но дори и този лек намек за несъгласие между нас двамата е достатъчен за Естер.

— Бих искала да ги видя! — възкликва тя.

Джак избутва назад стола си и се изправя. Взема фотоалбума от чекмеджето и го подава на Естер.

— Тогава ние с Грейс ще направим кафе, докато разгледате снимките. Защо не минете във всекидневната, там ще ви е по-удобно.

Когато се връщаме от кухнята с подноса с кафето, Даян възклицава над снимките, докато Естер не коментира много.

Трябва да призная, че снимките са зашеметяващи, а на тези, където присъствам, съм показана в най-добра светлина: красиво загоряла, стройна, каквато бях и на двайсет години, облечена в някои от многобройните ми бански костюми. На повечето от снимките съм застанала пред луксозен хотел, лежа на неговия частен плаж или седя в бар или ресторант с колоритен коктейл и чиния с екзотична храна пред мен. На всяка се усмихвам към камерата, олицетворение на спокойна и глезена жена, много влюбена в съпруга си. Джак е нещо като перфекционист, когато става въпрос за фотографиране и заснема една и съща поза отново и отново, докато остане доволен от резултата, така че се научих да заставам правилно още първия път. Има и някои снимки с нас двамата, направени от услужливи непознати. Даян отбелязва закачливо, че на тези снимки Джак и аз често гледаме с обожание един към друг, а не към обектива.

Джак налива кафето.

— Някой иска ли шоколадов бонбон? — питам и посягам колкото мога по-небрежно към кутията, донесена от Естер.

— Сигурен съм, че всички ядохме достатъчно — предполага Джак и се оглежда за потвърждение.

— Определено — казва Руфъс.

— Не мога да изям нищо повече — изпъшква Адам.

— Тогава ще ги прибера за друг път — Джак протяга ръка за кутията и аз вече се примирявам, че никога няма да ги опитам, когато Даян идва на помощ.

— Да не си посмял. Сигурна съм, че мога да сместя един-два бонбона.

— Предполагам, че няма смисъл да споменавам банския ти — въздъхва Адам и клати глава към жена си с престорено отчаяние.

— Абсолютно никакъв смисъл — съгласява се Даян, взема шоколадов бонбон от кутията, която Джак й е подал, и я предава на мен. Вземам един, пъхам го в устата си и предлагам кутията на Естер. Когато тя отказва да си вземе, аз вземам още един, преди да подам кутията пак на Даян.

— Как го правиш? — пита Даян и ме гледа с почуда.

— Моля?

— Да ядеш толкова и никога да не наддаваш.

— Късмет — казвам, пресягам се и вземам още един бонбон. — И контрол.

Едва когато часовникът показва дванайсет и половина, Естер предлага да си тръгват. Във всекидневната Джак раздава палтата и докато помага на Даян и Естер да се облекат, аз се съгласявам да се срещна с тях в града следващия петък в „Ше Луи“ за обяд в 12,30. Даян ме прегръща за довиждане, а когато стискам ръката на Естер, й казвам, че очаквам с нетърпение да я видя отново на обяд. Мъжете ме целуват за довиждане и на тръгване всички ни благодарят за съвършената вечер. Всъщност толкова много „съвършенства“ витаят наоколо, че когато Джак затваря вратата зад тях, вече знам, триумфирала съм. Но трябва да се уверя, че и Джак го е разбрал.

— Утре трябва да тръгнем в единайсет — казвам аз, като се обръщам към него. — За да стигнем навреме и да вземем Мили за обяд.