Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (20)

Глава двадесета

Такър погледна мрачно тъмния прозорец на горния етаж на хотела.

— Ще отидеш ли да го извикаш, или аз трябва да свърша тази работа?

Уди гледаше прозореца, от който допреди час се чуваха гласовете на Лотън и Кайро.

— Иди ти, Тък — каза той с въздишка.

— Страхливец — изръмжа Такър, после се изправи и решително се отправи към хотела. — Надявам се, че Лоу и Кайро вече са си изяснили нещата. Ако не са, на Лоу няма да му хареса да го отмъкнат толкова скоро.

— Ще отида аз — предложи Ал. — Аз трябва да се извиня на дамата.

Уди хвана ръката на Ал, преди да се е втурнал напред да изпревари Такър.

— Вече отлагахме, колкото можахме, да кажем на Лотън. Няма време за дългите ти извинения към Кайро.

— Но аз… — опита се да възрази Ал.

Колкото и добродушен да изглеждаше Уди, Ал осъзна, че сега не е моментът да дразни шерифа. Мрачното съобщение от кантората на шериф Нютън натъжи и тримата мъже. Макар Ал да изгаряше от желание да се извини на Кайро, той седна отново на пейката и увери себе си, че скоро ще има възможност да помоли Кайро за прошка за всичките неприятности, които й беше причинил.

 

 

Ненавременното почукване на вратата накара Лотън да изругае под носа си.

— Махай се! — изръмжа той.

— Ще ми се да можех, Лоу — измърмори Такър зад вратата. — Но това не може да чака. Боя се, че нося лоши новини.

Лотън изруга, този път високо, измъкна се от леглото и навлече панталоните си. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Кайро се е завила, доколкото е възможно. После започна отново да мърмори. Още нищо не бяха решили. Такър пристигаше в ужасно неподходящ момент! Лотън и Кайро бяха оставили взаимното желание да ги завладее, но все още не беше имал възможност да й обясни странното си поведение.

Когато Лотън отвори вратата, Такър го погледна тъжно.

— Гардинерови току-що са ограбили колата със заплатите, която е трябвало да бъде разтоварена в дарлингтънската индианска агенция. Шериф Нютън събира хора да ги търсят. — Той спря да си поеме набързо дъх, преди да продължи. — Имало е престрелка и двама души са били убити, докато са се опитвали да защитят парите.

— Проклятие… — Лотън се обърна назад и се вгледа в пленителната блондинка, която стискаше юргана под брадичката си. Ако тръгне да преследва Гардинерови, кой знае кога ще се върне. Искаше да каже на Кайро толкова много неща, а сега нямаше време за това. Хиляди проклятия!

— Слизам веднага — измърмори Лотън и затвори вратата.

Това прекъсване помогна на Кайро да се осъзнае. Бузите й поруменяха от срам. Ядосваше се, че беше отстъпила на Лотън и се срамуваше, защото Такър беше разбрал какво са правили през последния един час.

— Кай, аз…

Прекъсна го Кайро, която сподавено изсъска нещо, но това нямаше значение. Лотън не беше сигурен какво иска да каже сега, когато се видя принуден за петнайсет секунди да даде кратко обяснение на последните два месеца. Това време нямаше да му стигне само да събере мислите си, камо ли пък да ги изрази с думи.

— Просто тръгвай. — Тя се обърна с гръб и се уви плътно с юргана. — Така или иначе, получи каквото искаше.

— Аз исках… — Лотън изруга отчаяно. Мътните го взели, не знаеше какво иска и какво Кайро би приела след отвратителното му отношение към нея. От самото начало не беше очаквал да му прости, но…

— Не искам да те виждам никога повече — избухна Кайро, като избърса сълзите с опакото на ръката си. — Ти си имаш твой живот, а аз мой.

Беше го улеснила, макар да не разбираше защо. Лотън Стоун не заслужаваше внимание. Нека препуска след престъпниците. Кайро не искаше да се тревожи кога и дали изобщо ще се върне. Ако не прекъсне връзката между тях тук и сега, ще полудее.

— Това, което съществува между нас, още не е свършило — заяви Лотън, докато си навличаше ризата.

— Свършило е, и още как! — противопостави се Кайро с глас, който трепереше от противоречиви чувства. — Аз не знам даже как да наричам това, което има между нас, но то определено свърши. Аз няма да се унижа още веднъж!

— Защо не? Не мислиш ли, че съм достатъчно добър за една учителка? — попита Лотън, без да се замисли. Дяволите го взели, беше не по-малко отчаян от нея и езикът му беше изпреварил мозъка, влошавайки нещата още повече.

— Не, не мисля — отвърна тя с желание да му причини същата болка като тази, която изпитваше. — По-добре се справяш с преследването на разни негодници, отколкото с ухажването на жени. По-добре прави това, което умееш. Аз ще следвам същата разумна линия на поведение.

— Добре — Лотън ядосано си обу ботушите. — Дойдох да се извиня и вече го направих. Предполагам, че с това приключваме нещата.

— Извинението ти се отхвърля.

Кайро се боеше да го погледне, за да не види любовта, която светеше в очите й и да разбере, че е удържал върховната победа над нея. — Просто се махни от стаята и от живота ми, Лотън Стоун.

— Махам се! — заяви той, преди да хлопне вратата зад себе си. Тогава изведнъж осъзна, че си е забравил пистолетите. Като си пое дъх, той се обърна, за да прибере оръжието си. Когато се изправи срещу Гардинерови, несъмнено ще трябва да е въоръжен до зъби.

След като нахлу обратно в стаята, видя Кайро седнала в леглото, насочила към него пийсмейкърите. Десетки пъти в миналото беше очаквал тази дива жена да го застреля, но никога тя не бе изглеждала така решена да го направи, както в този момент. За негово облекчение тя не натисна спусъците.

— Ето — Кайро хвърли оръжията при краката си. — Едва не изостави най-добрите си приятели.

Лотън взе пистолетите си. Вниманието му се прехвърли към замъглените зелени очи на Кайро и водопада от сребристоруси коси, който изпъкваше на лунната светлина, процеждаща се през прозореца.

— Аз наистина изоставям най-добрата си приятелка — измърмори той, преди да се отправи към вратата. — Проблемът е, че тя има склонност да бъде упорита и отказва да го повярва. Сбогом, Кай. Сигурен съм, че ще бъдеш много по-щастлива, като знаеш, че се махам от живота ти завинаги.

— Щастлива? — ентусиазмът на Кайро правеше чест на актьорските й способности. — Та аз ликувам!

Хлопването на вратата разруши самообладанието на Кайро. Мъката застана като топка на гърлото й в момента, в който Лотън се обърна и си излезе. Тя не издържа повече и заплака. Гордостта беше спряла нежните любовни думи, заключени в душата й. Би предпочела да умре, отколкото да признае на този среброок негодник колко пъти е разбивал сърцето й в миналото. Него го няма, няма да се върне и това я радва!

Лъжкиня, плачеше раненото й сърце. Ти го изгони, но никога няма да го забравиш — поне не в този живот.

Тази тъжна мисъл накара Кайро да заплаче още по-силно. Дявол да го вземе, уж не беше от жените, които плачат често, а ето че изля цял поток сълзи! Мъж като Лотън Стоун можеше да промени напълно една жена. Беше станала беззащитна жертва на вихър от сантиментални чувства, докато каменната обвивка на Лотън си оставаше непокътната от бурната им връзка.

Кайро се хвърли на леглото и напои възглавницата със сълзи. Друго можеше и да не си купува от Елрено, но ще й трябва поне една дузина носни кърпички — задължително. Вече беше изплакала цяло езеро, а краят му не се виждаше!

 

 

Такър не губи време да разпитва Лотън за срещата с Кайро. Смръщеното лице на Лотън му подсказа, че отношенията им все още не са изгладени. Такър разбираше също, че връзката им няма да може да се оправи, докато той преследва Гардинерови.

Лотън почти не обърна внимание на суматохата около кантората на шериф Нютън, докато минаваха покрай нея. Но той и не очакваше помощ от неопитни преследвачи. Лотън мислеше само за израза на лицето на Кайро и за болката, която го прониза, когато си тръгваше.

Дълго преди да намери Кайро, си беше казал, че тя няма да приеме извинението му и признанията му в любов. Беше разкрил сърцето си пред нея, а тя го беше стъпкала безмилостно. Беше обидена, ядосана и объркана. Лотън знаеше, че Кайро ще съжалява, задето е отстъпила пред жената у себе си и пред силните му желания. За да превъзмогне унижението си, Кайро беше подхранвала омразата си към него и го беше изгонила от живота си.

И тя вероятно е права да иска да се махна, размишляваше Лотън. Какво й беше донесъл той, освен неприятности и мъка? Ако беше на нейно място, сигурно също не би горял от желание да вижда Лотън Стоун.

Но откъде да знае как да се държи, като е влюбен за пръв път през живота си! Още по-лошо, беше му се наложило да се оправя с това непознато чувство тогава, когато погрешно смяташе, че жената, в която е влюбен, е негов враг.

Лутащите се мисли на Лотън изчезнаха, когато видя ужасната сцена пред дарлингтънската индианска агенция. Двама мъже от федералната охрана лежаха мъртви пред колата, надупчена цялата от куршуми. Доктор Фредерик Пулман лекуваше двама други.

Фредерик се обърна да вземе антисептичен препарат от чантата си, но замръзна на място, щом забеляза Лотън. Случката в хотелската стая на Кайро беше наранила дълбоко Фредерик и той се намръщи на неприятните спомени и на мъжа, виновен за тях.

Лотън мъдро реши да стои настрани от доктора. Вместо това разпита двамата ранени.

— Нападнаха ни от засада, когато излязохме от малката горичка на изток — отговори Джон Ханли на въпроса на Лотън. — Един от мръсниците трябва да се е покачил на някое дърво и да е чакал да отминем. — Погледът му се насочи към човека, който лежеше на земята, покрит с едно одеяло. — Хенри получи нож в гърба и се наклони напред, както си караше фургона. Щом падна, куршумите започнаха да свистят наоколо и конете препуснаха.

— Айдахо Джо — измърмори мрачно Уди. — Той обича да хвърля ножове. Това е негова запазена марка.

— Помислихме, че ще можем да ги изпреварим и да стигнем агенцията, но ни обкръжиха цял куп въоръжени мъже. Дадохме няколко добри изстрела и мисля, че ранихме един от тях — уточни Джон, докато разтриваше разсеяно ранената си ръка. — Но те хванаха избягалия фургон и взеха златото, независимо че се опитвахме да ги отблъснем с оръжие.

— Колко бяха? — попита тихо Лотън.

— Доколкото можах да видя в тъмното, шест или седем човека — предположи Джон. — Погледът му отново се устреми към тялото на стария му приятел. — Искам да дойда с вас, шерифе. Хенри ми беше като брат.

Лотън отхвърли молбата, като поклати глава.

— Ние ще се движим бързо. Ти ще си нужен тук, за да се погрижиш за погребението му.

Лотън скочи на коня веднага след като установи посоката, в която бяха избягали престъпниците. За част от секундата погледът му срещна очите на Фредерик Пулман. Измина една дълга минута, преди Лотън да отговори на негласния въпрос на доктора.

— Оставих Кайро да си върви. Всъщност тя не ми беше затворничка — измърмори той и насочи коня си на изток. — В града е. Ще бъдеш голям късметлия, ако я вземеш, докторе. Тя със сигурност повече не иска да има нищо общо с мене.

Новината накара Фредерик да въздъхне облекчено. След като се освободи от мъката да завари Кайро с Лотън Стоун, той разбра, че все още я обича. Очевидно единствената й вина беше, че се е забъркала с този шериф. Фредерик се надяваше да има възможност да спечели Кайро, без нежелателното присъствие на Лотън.

Такър зяпаше невярващо Лотън, докато яздеха през прерията.

— Ти почти даде разрешение на доктора да ухажва Кайро. Защо, по дяволите, направи това?

— Защото всичко е свършено — измърмори горчиво Лотън. — Така иска тя. И след всичко, което й причиних, така сигурно е по-добре и за двама ни. Както каза дамата, аз никога няма да бъда повече от това, което съм, и нашите два свята никога няма да бъдат достатъчно близки.

— Това са пълни глупости — изсумтя Уди. — В живота на мъжа винаги има място за една жена.

— Ти може и да имаш, Любовчийо. Но както ми напомни Кайро, аз умея най-добре да преследвам престъпници. И пет пари не струвам, когато става дума за чувства.

— Престани да ми викаш „любовчия“ — извика разгорещено Уди. — Ти си този с объркания любовен живот!

— Може би аз трябва да се оженя за дамата — запита се гласно Ал. — Аз съм този, който започна бъркотията.

— Млъквай, хлапако — нареди рязко Такър. — Имаш още много да растеш, преди да се разправяш с жени. Освен това Кайро Кълхуун е твърде много жена, обикновен мъж с нея не може да се оправи.

Изпитателният му поглед се закова в Лотън, който тихо тананикаше „Отивам при моята Лу“, както винаги, когато размишляваше за нещо, докато язди. Но сега песента звучеше тъжно.

— Дори и онзи доктор няма да успее да спечели Кайро. Дори и той не може да излекува това, което я измъчва. Само Лотън може, но той няма смелостта да опита пак, след като веднъж му отказаха.

— Остави ме на мира, Тък — сопна му се Лотън. — Имам по-важни грижи от една упорита, опака жена.

— Не по-важни — уточни Такър. — Само по-неотложни.

— Край на дискусията — отсече Лотън с нетърпящ възражение глас.

— Ей, какъв мърморко се оказа Лотън — каза Уди поверително на Такър.

Такър се засмя.

— Никога преди не е бил влюбен. Толкова е отчаян, че не знае къде да се дене.

 

 

След като изминаха осем километра, следите заведоха четиримата приятели до една дървена къща, разположена на брега на един виещ се поток и скрита от няколко дървета. Фермата принадлежеше на Ерик ОʼБрайън, якия ирландец, който беше ударил няколко юмрука на Лотън, преди да разбере, че се бие с шериф.

Един притихнал Ерик ОʼБрайън се появи на прага с пушка в ръце.

— Ако търсите онези разбойници, те вече минаха и си заминаха.

Той посочи оградата, зад която имаше няколко спънати коня.

— Откраднаха ми добитъка, останаха ми само тези няколко изтощени кранти.

Четиримата запалиха фенерите си и тръгнаха по следата, оставена от бандата. След около един километър бяха принудени да се разделят, защото следите се разклоняваха на всички посоки. Лотън изпрати Ал и Уди на юг по едната следа, а Такър тръгна на изток. Лотън пое по следата, оставена от два коня, която се връщаше обратно на северозапад.

Макар да бе доста трудно, Лотън се отърси от мъчителните си спомени за Кайро. Сега не беше моментът да си губи времето с размисли. Известни бяха няколко примера, когато престъпниците са се разделяли, за да устроят засада на преследвачите си, възползвайки се от численото си превъзходство. Ако не внимава, Лотън ще стане лесна мишена. А като се има предвид, че е обявена награда за главата му, можеше да се очаква, че Гардинерови ще го очистят при първа възможност.

Лотън извади колта от кобура, в случай че неочаквано започнеше престрелка. Той не очакваше нощта да продължи по-добре след разочароващата среща с Кайро и желанието й той да изчезне от живота й. Кайро му беше показала вратата, а Гардинерови искаха да го убият.

 

 

Фредерик Пулман ахна, когато видя хубавата блондинка на прага.

— Кайро…

Младата жена свали шала от главата си и под него се показаха гъстите й сребристоруси къдрици. Но едва когато тя пристъпи към светлината, Фредерик разбра, че тази, която е дошла в къщата му толкова късно през нощта, не е Кайро.

— Извинете, мадам, припознах се. Когато шериф Стоун ми каза…

Гласът му замря. Той погледна на другата страна и видя омразата, проблеснала в светлозелените очи на жената.

Джарита Гардинер потисна гнева, който заплашваше да провали представлението й.

— Дойдох при вас, защото съпругът ми беше ранен, когато се опита да попречи на онези бандити да ни откраднат конете.

Това беше лъжа, разбира се. Истината беше, че Ванс, най-големият й брат, бе ранен по време на нападението срещу Дарлингтън. Тя и Ванс се върнаха обратно в Елрено и намериха една изоставена землянка северно от града. Тя се отправи за лекар, а Ванс легна на нара, за да се съвземе от раната в ръката. Новината, че Лотън Стоун е още в околността, причини допълнителни грижи на Джарита. Тя живо си спомняше какво се случи последния път, когато Лотън настигна Гардинерови.

— Знам, че е късно, господине — тя спря и го дари с една пленителна усмивка. — Но съпругът ми се нуждае от незабавна помощ. Ще дойдете ли?

Джарита изпрати Фредерик, който изтича да си вземе чантата, с един замислен поглед.

— Шериф Стоун сигурно преследва крадците, които ни откраднаха конете?

Фредерик сграбчи палтото си и го навлече, докато излизаше.

— Да, така е — отговори той невинно. — И се надявам да не му остава време за друго. За Кайро ще е по-добре, ако престане да обърква живота й. Той не е достатъчно добър за нея.

При думите на Фредерик Джарита се намръщи любопитно. Като обмисляше това, което беше научила, Джарита скочи на коня си, за да заведе доктора до землянката.

— Шериф Стоун, да не би да е влюбен в някоя от тукашните жени? — попита тя с престорено безразличие.

Фредерик съжали, че е подхванал тази тема.

— Тя щеше да ми стане годеница, ако не се беше появил той. Но ако имам късмет, ще я убедя да се ожени за мен и да го забрави. Грубият му характер е по-подходящ за преследване на престъпници.

Джарита се усмихна незабелязано. Освен че беше намерила лекар за раната на брат си, беше получила и ценни сведения. За Гардинерови можеше да се окаже полезно да знаят, че легендарният Лотън Стоун има ахилесова пета, на име Кайро.

Докато бандата се спотайва преди следващия удар във Форт Рено, тя може да открие тази Кайро, която очевидно има ръста и външността на Джарита. Тази вест ще накара Ванс да се почувства много по-добре. Твърде вероятно е да се окаже, че е намерила начин да привлекат Лотън Стоун и да отмъстят за смъртта на Били Гардинер. Непобедимият Лотън Стоун ще разбере какво точно значи да изгубиш някой, който ти е скъп!

Дяволска усмивка извиваше устните на Джарита, докато яздеше към землянката, изкопана в полите на един хълм. Братята й ще се погрижат Лотън да си плати заслужено, задето ги беше ранил и убил Били. Самонадеяният шериф ще съжалява за деня, в който се е забъркал с Гардинерови!

Докато Фредерик превързваше рамото на Ванс, Джарита ловко го разпита за четиримата мъже, които обикаляха местността и търсеха бандата. Тя научи още, че шериф Нютън е поискал двама опитни помощници от Гутри и е сформирал хайка от осем неопитни мъже, които са напуснали града само преди час. Когато доктор Пулман се качи на двуколката си и тръгна обратно за града, Джарита се обърна към брат си, който се беше надигнал от нара, за да докара конете им.

— Имам някои много интересни новини — Джарита се уви плътно с шала, за да се предпази от нощния хлад. — Ако нещата станат както аз си ги представям — увери тя Ванс — ще вкараме Лотън Стоун в смъртоносен капан.

И наистина, когато Джарита разказа на Ванс за Кайро, той се почувства много по-добре. Мисълта за сладкото отмъщение подейства като благ мехлем на раненото рамо на Ванс Гардинер.

* * *

Трясъкът на гръмотевицата в далечината накара Кайро да смушка коня си, за да препусне по-бързо. Щом възстанови самообладанието си, тя напусна стаята в хотела въпреки късния час. Следвана от рунтавото куче, тя се насочи към Канейдиън Стейшън. Молеше се баща й да се е върнал от загадъчното си пътуване! Кайро отчаяно се нуждаеше от утеха и отзивчив приятел.

Мислите за Лотън Стоун я следваха неотстъпно като сянка и я накараха да пролее още няколко кофи сълзи. А тя си мислеше, че е изплакала всичките! Но споменът за Лотън беше като трън. Причиняваше й болка, докато стоеше забит в сърцето й, но болеше не по-малко, когато се опитваше да го извади.

— Проклет да е Лотън Стоун — измърмори Кайро към нощта.

Кучето се съгласи с лай, но това беше малка утеха за Кайро.

— Никога повече няма да го видя — каза си решително тя. — Той с неговите отровни лъжи за любов! — Кайро гневно изтри сълзите, които се лееха по бузите й. — Не е ли типично за един мъж да напълни ушите на жената с подобни признания, щом това ще го закара там, където иска да бъде — в леглото й.

Кучето излая отново.

— О, я млъквай, въшльо такъв. Не е нужно да се съгласяваш с всяка моя дума — скара му се тя, но се разкая, когато кучето започна да върти опашка и да подскача зад нея. — Извинявай. Ставам злобна и гадна като оня еди-кой си.

Гръм разтърси небето, а надвисналите ниско облаци закриха луната. Кайро подкара коня в галоп. Ако не побърза, ще се измокри до кости, преди да стигне хотела на баща си.

Когато студените дъждовни капки заплющяха около нея, Кайро зави към изоставената ковачница. Тъй като последната седмица беше по-топла от обичайното за сезона, Кайро оставяше коня си да пасе на открито. Но сега, заради дъжда, реши да го прибере в обора до ковачницата.

Кайро слезе на земята и заведе жребеца в една от преградите. Докато го разседлаваше, кучето тичаше наоколо и душеше за храна. Неочакваният му вой накара Кайро да сграбчи пистолета си. Кайро, чието сърце биеше учестено, се промъкна по тъмната пътека, която минаваше през единия край на обора.

След като чу Такър да казва, че в околността върлува банда престъпници, Кайро беше извънредно предпазлива. Какъвто й беше късметът напоследък, очакваше да намери цяла глутница убийци и крадци, свити в ъгъла на обора…

Тази мисъл я накара да изправи рязко глава. Какво, по дяволите, прави? Би трябвало да се обърне кръгом и да бяга в другата посока, вместо да проверява какво има в обора. Здравият разум я подтикваше да се обърне и да препусне надалеч от опасността, но едва беше направила няколко крачки, когато скръбният вой на кучето я закова на място.

Не се чуваше шум от движение в сеното, нямаше никакви признаци банда престъпници да чака спотаена. Като си пое смело въздух, тя отново се обърна, за да намери виещия пес.

В тъмното Кайро трябваше да опипва стените, за да стигне до кучето. Тя отскочи назад, когато кракът й ритна някакъв непознат предмет. Не успя да се сдържи и изпищя уплашено. Инстинктивно хвана по-здраво пистолета и се отдръпна от предмета, в който се беше спънала. Затича се към слабата светлина, която се процеждаше през отворената врата на обора.

Докато тичаше към хотела за фенер, Кайро се опитваше да диша спокойно, но въздухът беше напоен с влага, а сърцето й не преставаше да бие лудо.

Щом намери фенера, тя се втурна обратно към обора. Кайро знаеше, че не би могла да мигне, ако не разбере какво има в сеното.

Като се опита да се успокои, Кайро се отправи към далечния край на обора и зави зад ъгъла. От устните й се изтръгна смразяващ кръвта писък, когато светлината на фенера падна върху тялото на един намушкан с нож в гърба мъж, който както се опасяваше Кайро, бе лежал по лице в сеното, най-малко две седмици.

— О, боже мили — дъхът й замря в гърлото, а ръцете й се разтрепериха толкова силно, че за малко да изпусне фенера и да подпали обора. — Татко!

Душата й изстена от болка, а сърцето й замря в гърдите, когато откри баща си да лежи мъртъв в обора. Опитвайки се да си поеме въздух, Кайро падна на колене и заплака. Сега вече знаеше със сигурност, че е хваната в капана на истински кошмар. Беше изминала целия този път, борейки се с емоционалната буря, причинена от любовта към един мъж, който се беше появил и изчезнал от живота й като циклон. Беше преживяла опасности, болка, мъка и всякакви други беди. И преди да свикне с огромната празнина, която Лотън беше оставил в сърцето й, Кайро трябваше да изживее и страшната мъка от откритието, че баща й е бил брутално убит. Беше минала през ада, но беше пристигнала твърде късно, за да спаси Райлън от катастрофа. Никога повече няма да види топлата усмивка на баща си, няма да чуе сърдечния му смях. Бяха й останали само спомените за живота им заедно, преди той да тръгне след мечтата си за ново начало в Оклахома.

Докато сълзите се стичаха по бледите й бузи, Кайро се сви в сеното и потъна в морето на скъпите спомени от отминалите дни. Сякаш бе едва вчера. Кайро си представяше как баща й я хваща за ръката и я извежда на полето до обора в малката им ферма в Мисури. Учеше я да борави с огнестрелно оръжие и я караше да се упражнява, докато не започна да си служи еднакво добре с пистолет и пушка. Отново и отново Райлън заставаше зад нея, насочваше я и я учеше на самоотбрана.

— Дъще — казваше Райлън твърдо, но с обич, както само той умееше. — Ще дойде време, когато ще откриеш, че светът може да бъде жесток. Трябва да си готова да се справиш с него и с тези, които биха искали да ти навредят.

О, колко прав е бил, мислеше си Кайро и трепереше от отчаяние.

— Аз няма да мога винаги да те защитавам и ти трябва да се научиш сама да се пазиш.

След това Райлън остави оръжията и научи малката си дъщеря да се бие с юмруци и крака. Смееше се, когато Кайро удряше пълния със слама чувал от зебло, който той беше закачил за мишена.

Дори сега Кайро чуваше смеха му, когато я прегръщаше нежно след уроците по самоотбрана. Но въпреки всичко, което беше научил от своя опит, нищо не бе успяло да го спаси от камата, забита в гърба му…

Кайро изрева от гняв и мъка по-силно от воя на вятъра. Тялото й се разтресе, а душата й пресъхна.

Колко мъчение още можеше да понесе? И защо беше оцеляла тя, а не баща й, завладян от надежди и мечти? Какъв непростим грях бе извършила, та да заслужи този ад на земята? С какво непростимо престъпление баща й беше заслужил нелепата си смърт в този изоставен град?

Кайро прегърна отчаяно кучето, което допълзя до скута й, за да я утеши. Тя седя така сякаш цяла вечност, опитвайки се да свикне с мисълта, че е изгубила единствения близък човек, който й беше останал в този жесток свят. Накрая успя да се изправи и да се замъкне до хотела. През цялото време образът на баща й, който лежеше мъртъв в сеното, я следваше като призрак.

Беше предприела това ужасно пътуване от Мисури, за да започне нов живот с баща си и да сподели неговата мечта за охолство. А сега трябваше да го погребе. Кайро се зае с тъжната си задача с натежало сърце. Беше така обзета от тъга и мъка, че не можеше да мисли, можеше само механично да изпълни мрачната задача, която й предстоеше. Като в мъгла тя направи това, което трябваше да се направи, защото нямаше кой да я отмени.

Нямаше кой… Тъжната мисъл звучеше отново и отново в ума й, докато накрая тя реши, че полудява. Като се бореше със сълзите, тя изкопа гроба, в който щеше да положи баща си.

Кайро сподави риданията си, докато гледаше простия дървен кръст, който беше забила във влажната земя на възвишението, което се издигаше над Канейдиън Ривър. Сега тя беше последната от рода Кълхуун. Нямаше си никого, освен мършавото куче, което се беше сприятелило с нея. Ако скочеше в блатото под скалата, никой нямаше да заплаче за нея, никой нямаше да се натъжи.

Отчаяна и обезсърчена, Кайро се замъкна обратно в стаята си точно когато утрото разпръсна мрака на облачното небе. Беше в безопасност в странния си дом в хотела. Той беше всичко, което имаше на този свят. В стаята се намираха всички вещи, които притежаваха с баща й. Сега, когато светът се беше изплъзнал изпод краката й, Кайро имаше нужда да се порови из нещата, които баща й беше донесъл със себе си в Оклахома. Това беше единственото сигурно нещо, което й беше останало, скъпа връзка със спомените от миналото.

Сън, помисли си Кайро, когато се стовари върху леглото. Беше напълно изтощена и неспособна на каквито и да било чувства. Искаше само да затвори очите и ума си и да проспи целия ден, за да не мисли повече за нищо.

На Кайро й беше все едно дали ще се събуди отново, защото щяха да я посрещнат само горчивите спомени. Мъката я задушаваше, а сърцето й беше толкова уморено, че Кайро не знаеше дали то ще има сили да продължи да бие.

Въпреки увереността на Кайро, че вече не е способна да чувства каквото и да било, нов поток от сълзи я изпрати към печалните й сънища, които твърде много приличаха на действителността — това бяха мъчителни кошмари.