Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (8)

Глава осма

От момента, в който Лотън се върна, след като бе намерил избягалия кон на Кайро, тя почти не му обръщаше внимание. Междувременно той проведе още един откровен разговор със себе си и стигна до извода, че Кайро е невинна и не заслужава съмненията му. Чувстваше вина, че така внезапно я изостави и беше готов да се извини за безсърдечността си. Това, че изобщо бе помислил да се извинява за поведението си на жена, беше нещо ново за него. Но изведнъж, след като в момент, в който се върна в лагера, Кайро му обърна гръб, му се изпари всяко желание за каквито и да било признания.

На следващата сутрин Лотън се осмели да попита защо тя все още е така рязка и сприхава и словесната битка бе подновена.

— Напомням си защо съм тук, в тази територия, с теб — беше му отвърнала тя. След това дръзката блондинка заяви, че ще му е безкрайно благодарна, ако следващия път, когато го налегне нагонът, се държи настрана, защото, както се беше изразила тя: „ако тук ще стават някакви убийства, то това няма да е убиване на твоето време с моето тяло!“.

— Какво, по дяволите, трябва да означава тази злонамерена забележка? — беше я парирал Лотън.

На което Кайро отговори:

— Сети се сам, като си мислиш, че си така дяволски умен, господин Ред и Законност!

Лотън беше припомнил на Кайро, че й е спасил живота и би могла най-малкото да бъде учтива и да не отвръща така грубо.

— Считай, че съм ти благодарила — отсече в отговор Кайро и препусна с коня си по ширналата се прерия, без да поглежда назад.

Това беше последният им разговор. Оттогава Кайро не поглеждаше към Лотън, а и той я пренебрегваше по същия начин. Макар че Лотън изведнъж пожела за тази озадачаваща жена място в ада, той се насочи към Уебърс Фолз и към лукса да спят в хотелското легло, вместо на студената земя.

Лотън съзнаваше, че Кайро все още изпитва доста силни болки, макар че упоритата жена по-скоро щеше да умре, отколкото да му го признае. Беше видял как се мръщи всеки път, когато прехвърлеше тежестта си на левия си крак, или когато се размърдаше неспокойно на седлото. Не би трябвало и да се замисля за мъките й, след като тя навярно, както си седеше на коня, измисляше как още да го измъчи, преди бандата на Гардинерови да го убие.

През последните няколко дни Лотън непрекъснато си мънкаше мелодията на „Отивам при моята Лу“, докато с Кайро яздеха през планини и долини. След като часове наред го беше слушала да припява монотонно, тя не можеше да понася повече това.

— Би ли престанал да виеш — помоли го тя. — За разлика от теб, аз имам някакъв музикален слух.

— Тък и Уди никога не са се оплаквали от пеенето ми.

— Трябва да са извънредно търпеливи хора, щом те слушат как виеш като настъпено коте — сряза го Кайро. — Не би могъл да вземеш висок тон, дори и да те ударят с чук по главата!

— Е, ти също не си съвършена — усмихна се Лотън. — Имаш повече недостатъци, отколкото е необходимо.

— Като например? — попита тя, а после съжали, че не си е държала устата затворена.

— Като например досадния ти навик да носиш със себе си толкова много неща, че изглеждаш сякаш седиш между гърбиците на камила, а не върху седлото на кон — заяви той. — Ужасно ме дразни и това, че подреждаш храната в чинията си така, че нито един вид да не докосва някой от останалите.

— Какво лошо има в това, че искам да се насладя на един вид храна, без ароматът й да се е смесил с този на останалите? — попита Кайро предизвикателно. — Едва ли е толкова лошо, колкото да нахвърляш всичката храна накуп, както правиш ти!

— Това, че разделяш храната си и мъкнеш всичките тези ненужни „нужни неща“, показва, че си прекалено претенциозна — парира Лотън, като я гледаше убийствено. — Това, от което имаш нужда, е един фургон да разкарва насам-натам всичките ти вещи и една печка, та да си готвиш всичко на нея!

— Как бих искала да имам един фургон — нахвърли се Кайро върху него, като отвърна на гневния му поглед с един, не по-малко ядосан. — Тогава бих могла да пъхна главата си под една възглавница и да се увия с куп одеяла във фургона, та да не те слушам как виеш с този твой досаден глас!

Лотън изпълни желанието на Кайро. Той спря да пее. Вместо това злобно тананикаше припева на „Отивам при моята Лу“… отново и отново. Знаеше, че лази по нервите на Кайро, но пък нейните надути забележки пълзяха по неговите.

Макар Кайро да не се оплака повече от неспособността му да пее вярно, тя вътрешно кипеше. Знаеше, че Лотън я дразни нарочно, и при това се справяше отлично, да го вземат дяволите.

Кайро си напъваше мозъка, жадуваше да изнамери някакъв начин да му го върне. Сигурно се държеше детински, но имаше нужда да си отмъсти!

За да му върне за фалшивото тананикане, Кайро започна да бие с дървена лъжица по една от своите тенджери. На коня й трябваше известно време, за да свикне с врявата. На Лотън обаче му трябваше доста повече време. Колкото по-силно удряше тя по импровизирания си барабан, толкова по-силно тананикаше той.

Жителите на Уебърс Фолз разбраха за приближаването на двойката доста преди тя да пристигне. Пред железопътната гара се събра любопитна тълпа, за да наблюдава особеното поведение на мъжа и жената. Кайро прибра лъжицата си и лепна на лицето си една усмивка, за да поздрави веселите лица, които гледаха нагоре към нея, докато минаваше покрай тях.

— Трябва да спра при пощата и да проверя за съобщения — обяви Лотън, като спираше жребеца си.

— Аз ще бъда в хотела и ще се радвам на няколкото минути уединение — осведоми го Кайро, преди да му се усмихне саркастично. — Ще броя минутите до завръщането ти.

Когато Лотън спокойно влезе в пощата, завари пощаджията да се вглежда през дебелите стъкла на очилата си в привлекателната блондинка, която седеше царствено върху дорестия си кон.

— Това същата дама ли е, дето мина оттук преди няколко седмици? — запита Ангъс Форд. — Много прилича на нея.

Подозрението скочи в мозъка на Лотън като зъл дух от бутилка. Той се обърна и видя пощаджията да гледа с възхищение пленителната фея.

— Може и да е същата. Говори ли с нея, когато беше тук преди?

Ангъс нагласи очилата на носа си, който приличаше на клюн, и закуца обратно към бюрото си.

— Не. Видях я само как минава през града, както всички други.

— Имаше ли някой с нея? — настояваше Лотън.

Възрастният мъж се размърда неспокойно под изпитателния поглед на Лотън. Раздразнението в гласа на Лотън го караше да се чуди дали не е зачекнал някакъв деликатен въпрос с огромния шериф, който минаваше оттук случайно. Ангъс имаше чувството, че е създал някакви проблеми на хубавата жена, а той нямаше подобно намерение. Единствената му цел беше да поведе някакъв лек разговор.

— Дамата и русокосият мъж минаха през града, спряха при магазина да си купят някои продукти и си заминаха. — След като си прочисти гърлото, Ангъс се опита да заглади нетактичните си забележки. — Вижте, не ме разбирайте погрешно, шериф Стоун. Не бих могъл да се закълна, че това е същата жена. На мен ми се струва, че си приличат. Разбира се, очите ми не са каквито бяха, нали разбирате. — Той сви рамене. — Двете жени вероятно само си приличат и тогава не е била вашата приятелка. Моята грешка…

Лотън сериозно се съмняваше, че има някаква грешка. Ако имаше някаква грешка, то бе я допуснал самият Лотън, когато за първи път реши, че Кайро Кълхуун е невинна!

— Имам две съобщения за вас — Ангъс с облекчение промени темата. — Едната телеграма пристигна тази сутрин. Другата… — той се намръщи, гледайки текста. — Другата е тук вече доста време. Може би вие ще успеете да разберете нещо от нея. Аз не можах.

Лотън заскърца със зъби, докато четеше краткото съобщение, под което нямаше подпис.

Съдбата те зове… Всяко нещо с времето си…

Дългът ще бъде платен — както ние си знаем…

Лотън знаеше кой е изпратил съобщението и какво значи то. Гардинерови го уверяваха, че не са забравили, че Лотън уби най-малкия им брат.

Като пъхна съобщението в джоба си, Лотън прочете другата телеграма, от Уди и Такър.

Гардинерови са изоставили любимите си свърталища. Пази гърба си, добри приятелю.

Лотън излезе от пощата и закрачи по улицата към магазина, за да разпита продавача. Пълничкият магазинер кимна разбиращо, когато Лотън го попита за блондинката, с която шерифът беше пристигнал в града.

— Не разгледах добре жената и двата пъти — натърти Джофри Мълдуун. — Предишния път тя така и не слезе от коня си, а слънцето блестеше през прозореца. Широката периферия на шапката засенчваше лицето й, но ми изглеждаше много хубава оттук.

— Можеш ли да опишеш мъжа, който е бил с нея? — Лотън се опита да попречи на гнева си да се промъкне в гласа му.

Джофри кимна.

— Беше висок, слаб и рус. Накуцваше, имаше ледени сини очи и закоравял израз на лицето. Не беше най-дружелюбният клиент, който съм имал, това мога да ти кажа! — той придърпа счетоводната книга пред себе си, наплюнчи показалеца си и прелисти страниците. — Купи храна, достатъчна за цяла армия. Спомням си, че се чудех дали мъжът и спътничката му смятат сами да изядат цялата тази храна или ще дават празненство.

Подозренията на Лотън към Кайро се бяха увеличили. По всичко личеше, че Гардинерови са се установили в района, преди Снежната птица да отиде до Форт Смит, за да примами жертвата си. Освен ако не грешеше в догадките си, ударът ще дойде веднага, щом той и Кайро стигнат някое пусто място, удобно за засада.

Лотън закрачи към хотела със съзнанието, че дните му са преброени. Сякаш за да се увеличат доказателствата, че Кайро не е тази, за която се представя, той я завари да се кара във фоайето на хотела с един едър грубиян. Лотън осъзна, че Кайро Кълхуун, въпреки изисканите си маниери, не е обикновена жена. Тя беше напълно способна да се защити.

 

 

Облечена в една от елегантните си рокли, Кайро беше изхвърчала от стаята си, за да търси ресторанта на хотела. Беше нетърпелива както да засити глада си, така и да бъде настрана, когато Лотън се върне. Когато един от гостите на хотела с дързък и похотлив поглед й направи едно ужасно предложение, Кайро го сряза. Вонящият хулиган я беше хванал за ръката, докато тя се опитваше да мине покрай него.

Точно тогава пристигна Лотън. С удивление, застанал на върха на стълбата, той наблюдаваше как спретнатата и благопристойна госпожица Кайро Кълхуун се превърна в кълбо от размахващи се крака и юмруци и около нея се разхвърча перушина. Тя имаше смелост и стил — опасна комбинация за една жена, напомни си мрачно той.

За голямо удивление на Лотън, Кайро сви юмрук и удари дундестия мерзавец в слабините, когато онзи се опита да я опипа. Ритна мъжа по пищяла, сякаш искаше да му го нацепи на трески, а след това залепи юмрука си точно между очите му. С изплашено ръмжене нападателят й се запрепъва назад, но се озова пред насоченото право срещу него дуло на един пистолет „Ремингтон“, четиридесет и първи калибър, който тя беше извадила от чантичката си.

— Ако още веднъж се осмелиш да ме докоснеш, ще ти откъсна ръцете до китките — обеща му Кайро. — Ясна ли съм?

Мъжът смирено кимна с глава. Като й хвърли един боязлив поглед, за да се увери, че няма намерение да го застреля в гръб, разбойникът се промъкна в стаята си и затвори вратата.

Кайро пъхна пистолета в чантичката си, изтърси болката от кокалчетата на ръцете си и се обърна, за да продължи по пътя си. Точно в този момент видя Лотън, който се беше облегнал на перилата на стълбите и я гледаше с гримаса, която изразяваше неговото подозрение.

Кайро го гледаше убийствено, докато крачеше към стълбите.

— Можеше да ми се притечеш на помощ — каза тя рязко. — В края на краищата на шерифите на Съединените щати им плащат да правят точно това, нали? Да защитават гражданите от онези членове на обществото, които се държат неподобаващо.

— Сигурно е така — промърмори Лотън, като два пъти огледа Кайро критично. — Ако само можех да различа лошите обществени елементи от примерните граждани.

Кайро изглеждаше така, сякаш искаше да го удари.

— А освен това — продължи Лотън — не видях причина да се намесвам. Ти и сама се справяше доста добре. — Още веднъж подозрение набразди челото му. — Къде си се научила да се биеш така?

Това, че Лотън бе стоял настрани, без да предложи помощта си, я вбесяваше. Фактът, че я обиждаше, а после искаше да знае къде се е научила да се грижи за себе си, докато в същото време отказваше да говори за своето минало, засилваше раздразнението й.

— Това не ти влиза в работата — заяви тя, а брадичката й се вирна упорито.

Ръката му се изви, за да я хване, докато тя се опитваше да профучи покрай него.

— Отговори ми, дявол да го вземе! — изръмжа Лотън.

Лотън, който носеше на кръста си два колта с дръжки от слонова кост и множество други оръжия, скрити по него, винаги изглеждаше смътно опасен. В този момент обаче, той изглеждаше определено опасен. Безпокойство обзе Кайро — струваше й се, че ако по своя собствена воля не му каже каквото искаше да знае, той ще я принуди да го направи.

— Баща ми ме научи как да се защитавам, ако наистина трябва да знаеш — измърмори тя, докато се опитваше да отлепи пръстите му от смачкания ръкав на роклята си.

— Същият онзи баща, предполагам, който в момента се опитва да изгони проститутките в Канейдиън Стейшън — отбеляза той саркастично.

— Същият баща, разбира се — изфуча тя. — Повечето хора, не знам дали знаеш, имат само един баща.

— Някои имат по повече — оспори Лотън, като все още я гледаше убийствено със сребристите си очи. — А някои хора дори не знаят кой е истинският им баща.

Тя никога нямаше да разбере Лотън Стоун. След всичко, което бяха преживели заедно, той все още я подозираше в нещо и не й вярваше. Може би е нещо свързано със забележката му и с нещо неясно около родителите му.

Като се мръщеше на себе си за изпуснатите думи, Лотън сложи ръка на кръста на Кайро и я побутна да слезе по стълбите. Реши, че ще е най-добре, ако прибави малко храна към тревогите си. Стомахът му виеше от глад, а породеното от подозренията му безпокойство го изяждаше отвътре. Никога не е бил по-сигурен, че Кайро е Снежната птица, и все пак все още бе обладан от необяснимото си влечение към нея. Обърканите чувства, които бушуваха у него, го изтощаваха.

— Не разбирам защо се нахвърляш върху мене — промърмори тя, като се отдръпна рязко от него. — Едва ли съм виновна за нещастията ти, каквито и да са били те.

— Аз съм се научил да приемам миналото си — Лотън я хвана за ръката и я поведе към ресторанта на хотела. — Безпокои ме най-вече бъдещето ми.

Кайро реши, че е невъзможно да се проведе разумен разговор с Лотън. Този човек говореше с гатанки и скачаше от тема на тема като скакалец. Никога не успяваше да разбере какво иска да каже с тайнствените си обвинения.

Като я остави сама да се настани на стола си, Лотън се стовари на мястото си и загледа менюто, изписано над тезгяха. Как му се искаше да излее подозренията си за връзките на Кайро с бандата на Гардинерови. Как му се искаше да греши по отношение на нея. Но след като изслуша пощаджията и магазинера, Лотън беше сигурен, че е виновна като самия грях. А след като я видя как отблъсна ухажването на своя твърде усърден поклонник, Лотън вече знаеше и колко са задълбочени бойните умения на Кайро. Беше твърде сръчна и изобретателна, за да е начинаеща в битките. И ако тя е просто една спретната и благопристойна учителка от Мисури, то тогава той е коронован принц!

Макар Лотън никога да не бе вярвал на Кайро, той се чудеше дали не е възприел неправилна стратегия по отношение на нея. Вместо да я дразни и да се надява, че ще я ядоса дотам, че да се изпусне и да разкаже за всичките си лоши намерения, може би би трябвало да се опитва да спечели обичта й, както го беше посъветвал Уди. Ако Кайро се привържеше към него, дори и съвсем малко, тя можеше да му се притече на помощ по време на засадата на Гардинерови.

Кайро продължаваше да бъде неговата стръв, напомни си Лотън. Но ако той наистина изиграеше правилно картите си, тази омайна вълшебница можеше да застане между него и сигурната смърт.

Решен да следва това разумно предположение, Лотън лепна на лицето си една обезоръжаваща усмивка и попита Кайро какво би желала за вечеря.

— Сърцето ти, сварено — отвърна му тя.

Мътните го взели, Лотън за пореден път се преобразяваше пред очите й! Веднъж й ръмжи като мечка гризли, а в следващия миг от него струи любезност. Може би предвкусва как ще се качат горе и ще се повъргалят в чаршафите? Най-вероятно, какъвто си е безобразен сладострастник!

Е, Кайро пък няма да се примири с това! Тя му беше много ядосана и твърдо бе решила да му се цупи. Проблемите им никога нямаше да се решат в леглото, могат само да се отлагат. Има огромна разлика между това да искаш тялото на една жена и това наистина да я обичаш. Очевидно на Лотън Стоун — Каменното сърце това не му беше известно. От Кайро той щеше да получи само лоши спомени!

Лотън въздъхна.

— Опитвам се да бъда любезен — каза той в отговор на хапливата й забележка. — Сърцето ми го няма в менюто. Избери си нещо друго.

Кайро направи това неохотно. След няколко минути се зае с една дебела, сочна пържола. Това не премахна раздразнението й, но утоли глада й. Сякаш за да я обърка още повече, по време на вечерята им Лотън стана целият внимание и учтивост.

Никога не се бе проявявал като блестящ събеседник, а ето че изведнъж започна да бъбри за хиляди интересни неща. Общуваше с Кайро така, като че ли тя му беше равна! Божичко, ако и това не беше промяна!

Въпреки решението да се цупи, Кайро се хвана, че изказва мнението си по всички теми, подхващани от Лотън. Тя откри, че той притежава широки познания. Интересуваха го обществените проблеми и разказа куп неща за създадената неотдавна територия Оклахома. Разказа какво е видял в този район по време на пътуванията си.

Кайро се наслаждаваше на прекараната с него вечер до момента, в който не стигнаха вратата на стаята й. Там крачките и думите му спряха.

— Благодаря ти за вечерята и за интересния разговор — каза тя, като изведнъж се почувства неловко. Вече седмица с Лотън спяха заедно на земята, като прекарваха заедно всеки миг. А ето че сега тя ще се затвори в своята стая, а той ще се заключи в неговата.

— Искам да остана с теб — прошепна той, като я гледаше с премрежен поглед.

Ако нещо можеше да се каже със сигурност за Лотън Стоун, то беше, че той никога не говори със заобикалки.

Кайро беше твърдо решена да не се унижава за трети път. Беше решила да постави едно прилично разстояние между тях двамата и точно това ще направи, нищо, че поквареното й тяло копнее за удоволствието от неговите милувки.

— Ако искаш да задоволиш физическите си нужди, то тук някъде, сигурна съм, има няколко жени, които си вадят хляба като задоволяват мъжете — успя да каже учтиво тя. После гордо вирна брадичка. — Струва ми се, ясно обясних, че не бих желала да си убиваш времето с мен.

Той сви ръка под брадичката й и я смъкна малко по-ниско. Взря се в нея за един дълъг и сериозен миг, за да я принуди да срещне нетрепкащия му поглед.

— Мисля, че започвам да се влюбвам в тебе, Кайро. И да намеря жена за удоволствие, тя не би могла да ми даде това, от което наистина имам нужда.

Ласкавата дрезгавина в гласа му и признанието му накараха Кайро да го зяпне невярващо. Беше очаквала този объркващ мъж да каже какво ли не, само не и това! Поведението му до този момент подсказваше, че не изпитва нищо друго към нея, освен силно физическо привличане. Защо ще му вярва, че я обича? Ако той наистина изпитва към нея подобно чувство, то го показва по особено странен начин. Най-вероятно думите му са номер, с който иска да отиде там, където му се иска да бъде — в леглото й отново. По-скоро адът ще се превърне в ледник!

— Можеш да ме обичаш също толкова успешно в своята стая — заяви Кайро, ядосана, че той я мисли за толкова глупава, та да повярва на признанието му в любов.

Искрите, които проблясваха в изумрудените очи на Кайро, увериха Лотън, че напразно си е хабил думите. Те, разбира се, не бяха искрени. Той никога няма да се влюби и никога не е искал подобно нещо. Жените не заслужаваха обичта на мъжа, особено пък тази лъжлива малка крадла. Единственото, към което се стремеше, беше защитата на Кайро, когато Гардинерови се опитат да го нападнат из засада. Но тя не беше някоя простовата глупачка, която ще се разтопи в прегръдките на мъжа, ако той я засипе с любовни признания.

Все още решен да смекчи сърцето на Кайро, Лотън се приближи бавно към нея. Устните му се наклониха към нейните с намерение да сломи съпротивата й с целувка. Непрекъснато си повтаряше, че всъщност не я обича, дори и когато в тялото му отново се разгоряха пламъци. Усети как сърцето му затуптя в тривременен такт, когато привлече тялото й, което се поддаде с неохота. Усещаше как желанието пулсира в слабините му, когато гърдите й се докосваха до неговите, и той привлече тялото й във вече познатата поза — прилепено до неговото.

Между целувките от устните му се лееше любовна реч, но Лотън уверяваше себе си, че това е част от замисъла му да спечели съюзничеството на Кайро и да избави себе си от бедата. Тя ще стане залогът, с който ще се защити. Това е всичко.

Думите не значат нищо, нищо не значат и тези диви, кипнали страсти, които винаги го обхващаха, щом докоснеше Кайро. Възбуждаше го, защото е красива жена, а това, че Кайро Кълхуун го възбуждаше повече от всяка друга жена, която е държал в прегръдките си, показваше само, че тя разполага с огромна власт над мъжкия род. Уди и Такър също не успяха да устоят на чара й, утешаваше се той.

Кайро усети, че съпротивата й рухва, когато неговите чувствени устни се прилепиха до нейните и той я притисна към своето силно тяло. Гордостта й и будната й съвест поведоха борба с изменническото й тяло. Тя искаше едновременно да го привлече по-близо и да го бутне настрани.

Когато още една вълна от гореща страст се стовари върху й, Кайро усети как я повлича течението на насладата, примамва я все по-близо към неговата магия и ръцете й се плъзнаха по силните му рамене, за да си поиграят с къдриците на гарвановочерната му коса.

В тези няколко задъхани секунди, през които тя за момент беше изгубила ума си, Кайро искаше да вярва на признанието на Лотън. Искаше й се той да отвърне на обичта, която тя беше започнала да изпитва към него, но неговото непредвидимо поведение я караше да се съмнява в искреността му. Тя знаеше със сигурност, че мъжете биха казали какво ли не, само и само да получат желаното от една жена. Лотън не правеше изключение.

В последния момент гордостта и съвестта обединиха силите си, за да я спасят. Тя няма да унижи себе си! Лотън Стоун няма да узнае що е любов, дори и ако Купидон извади една стрела и простреля неговото гранитно сърце!

— Не! — задъхано изрече Кайро и отскочи назад от него. — Не това бях решила да правя.

Гласът й трепереше от копнеж и желание, които тя отказваше да задоволи, нищо че да лиши него от удоволствието, означаваше да причини на себе си агонията на същото лишение.

Лотън, разбира се, изтълкува погрешно забележката й. Той знаеше точно какво е решила да прави тази пакостница — да му устрои погребение. Тя смяташе да украси гърдите му с онези проклети, глупави повехнали цветя, които държеше закачени за седлото! Дявол да го вземе, няма ли начин да се промъкне в престъпното й сърце? Няма ли начин да спечели обичта й само за да спаси собствената си глава? Очевидно не. Но Лотън се закле, че ще продължи да опитва до последна капка кръв. Както той виждаше нещата, тя беше единствената му защита срещу Гардинерови.

Като подпря ръце от двете страни на раменете й, както си стоеше тя, прилепена до вратата, той се взря в пленителното й лице.

— Обичам те, Кайро — прошепна той възможно най-убедително. — Мисля, че се влюбих в теб в момента, в който те видях за пръв път. Борих се с това чувство. Може би затова бях ту груб, ту сърдечен. Не съм свикнал да обичам. За мен това не е естествено. Но колкото и да се опитвах да потисна чувствата си, те все пак съществуват, спотайват се и ме измъчват. Не искам да ти причиня нищо лошо. Ти значиш твърде много за мене.

Нека да предъвква тази мисъл известно време, да видим дали няма да започне да я гризе съвестта! Може би ще изпита към него някакво чувство, което няма да й позволи да участва в това безскрупулно убийство.

Лотън се отдръпна от вратата и въздъхна мелодраматично. Накрая ще се окаже, че той е не по-малко добър актьор от нея!

— Ако да те обичам, значи да спя сам, за да докажа, че съм искрен, то точно това и ще направя. — Той извика на помощ най-очарователната си усмивка. — Няма да ми хареса да спя сам, разбира се. Много повече бих искал да говоря за обичта си без думи. Би разбрала какво чувствам по това как те целувам, как те обсипвам с целувки на обожание…

Когато той прекоси залата с наперена походка, за да отиде в своята стая, Кайро сграбчи дръжката на вратата, за да не припадне. Този мургав мъжага би изкушил и самия дявол. Каквато си беше сантиментална глупачка, тя копнееше да повярва на всяка негова дума, да промени решението си и да го извика обратно при себе си. Но Кайро жадуваше нещо повече от това да споделя леглото на Лотън. Освен страстта тя искаше и уважението, и предаността му. Никой друг мъж не я беше карал да се надява нещо да продължи „до края на живота й“, но Лотън предизвикваше у нея стотици мисли, които никога преди това не бяха занимавали ума й!

Когато влезе в стаята си, челото й беше намръщено замислено. Дали той наистина я обичаше по свой особен начин? Кайро обмисли този проблем, докато махаше фибите от косата си и оставяше сребърно русите кичури да се посипят небрежно по гърба й. Кайро не вярваше той да се е обяснявал в любов на всяка срещната жена. Може би той не беше от тези мъже, които пълнят главите на жените с нищо незначещи фрази, за да получат, каквото искат. Той не изпитваше чак такова уважение към жените като цяло и без съмнение за цинизма му беше виновна неговата разпътна майка.

Тя съблече роклята си и внимателно я сгъна, преди да я прибере. Само времето можеше да покаже дали Лотън е искрен. Ако през следващите дни той продължи да се отнася към нея с почит и уважение, ще си позволи да му повярва мъничко.

Кайро не беше от хората, които пренебрегват благоразумието и се впускат във всякакви авантюри. Тя се държеше здраво за разума си и анализираше чувствата си едно по едно. Освен ако не става дума за глупавата й връзка с Лотън Стоун, напомни си тя неохотно. В този случай тя определено си беше изгубила ума, но никога нямаше да се увлече напълно, докато не се увери в чувствата му.

Като се отърси от усещанията, които предизвикваха у нея страстните целувки и ласки на Лотън, Кайро се сви под юргана. След като цяла седмица се беше сгушвала в прегръдките му, докато лежаха под балдахина от проблясващи звезди, хотелското легло й се струваше невероятно пусто.

Силно се изкушаваше да се промъкне в стаята му и да послуша зова на сърцето си. Вярваше, че заслужава медал, задето устоя, без да се поддаде на прищевките си. Но Кайро не бе удостоена с медал, вместо това наградата й бе една неспокойна нощ, прекарана в безплодни опити да заспи.

Опитите да не мисли за това колко много го желае, бяха изтощителни. Всъщност всичко това беше толкова изтощително, че накрая тя заспа.