Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (3)

Глава трета

Кайро вървеше до съдията Паркър доволна от себе си. Макар осъдените от него престъпници да го наричаха „Бесещият съдия“, „Касапинът Паркър“, „Кървавият Паркър“ и с още няколко неучтиви имена, Кайро го харесваше. Той беше добър, общителен и очевидно с чувство за дълг. С голяма гордост Паркър й разказа за прогресивните промени, настъпили във Форт Смит. Той се гордееше с тротоарите, колите и уличното осветление, които бяха превърнали изостаналото гранично селце в благопристоен град. Най-хубавият град в целия Югозапад, според думите на съдията.

Съдията също така осведоми Кайро, че градът разполага с най-голямата в света маслодайна мелница с памучни семена и поддържа три добри фабрики за чистене на памук и три дъскорезници. Заслугите на жителите на града не свършваха дотук, те бяха основали също мебелни работилници и работилници за товарни коли, и дори една фабрика за лед.

— Да, наистина — заключи съдията с горда усмивка. — Този град измина невероятно дълъг път, откакто съпругата ми Мери и аз слязохме от лодката на калните докове преди повече от едно десетилетие. — Той показа с ръка внушителната сграда отляво. — За петдесет хиляди долара построихме театър, за да подпомогнем културното развитие, всеки момент ще бъде готова и консервната фабрика, която пък ни струваше двайсет и пет хиляди. Сега събираме средства, за да построим мост през река Арканзас и да не използваме ферибот.

— А образователните ви програми? — попита Кайро. — Работих като учителка в Мисури и затова винаги се интересувам от развитието на училищата, и то в бъдеще не само за мъжете, но и за жените.

Исак се усмихна.

— Аз съм застъпник за една по-добра образователна система увери я той. — Всъщност дори изготвих законопроект, чрез който Конгресът прехвърли на нашите училища запазеното преди за армията. Фонд от над половин милион долара е предоставен само за образованието.

Кайро беше впечатлена.

— Когато стана учителка в Оклахома, непременно ще разказвам на учениците си за нашата среща и ще ви похваля за всичко, което сте постигнали. Вие сте забележителен човек, сър.

Съдията Паркър се засмя сърдечно.

— Може би тогава, мила моя, ще успеете да спрете грозните слухове, които се носят из Двете територии, че аз съм самият Сатана, който обсипва с гнева си смъртните хора.

Кайро вдигна нагоре малката си брадичка и срещна погледа на неговите блестящи сини очи.

— Смея да заявя, сър, че тези, които ви смятат за въплъщение на дявола, са тъкмо хората, които вървят по пътеката на злото. Аз например приветствам вашия опит да установите ред и законност в онези територии, където се шири престъпност.

Съдията Паркър отново се засмя.

— Ще ви потърся, ако някога ми потрябва характеристика, госпожице Кълхуун. — Той спря за миг, за да посочи една старомодна къщичка. — Стигнахме, мила моя. Предполагам, че с голямо нетърпение очаквате да се запознаете с Лотън Стоун.

— Така е, наистина. — Кайро се изпъчи. — Чест е да срещнеш две живи легенди в един и същи ден.

В ума си Кайро вече си бе изградила представа как изглежда известният шериф, след като бе чула как го хвали целият Форт Смит. Прочутият господин Стоун трябва да бе въплъщение на правораздаването. Вероятно беше облечен с модерни дрехи като съдията Паркър и излъчваше авторитетност. Сигурно бе загрижен за външността си не по-малко, отколкото за дълга си да пази реда. Кайро знаеше, че господин Стоун е мъж с гигантски размери, че е по-висок дори от Паркър, и беше сигурна, че той ще се държи гордо и достойно.

Тя се беше подготвила първо да се възхити, а след това да отправи своята молба. Господин Стоун с готовност ще откликне, а после те ще станат добри приятели. Ах, помисли си Кайро с доволна въздишка, нещата се нареждат прекрасно.

 

 

— По дяволите, Тък, ако още веднъж ме наречеш Любовчия, ще ти прасна един право между зъбите — заяви със запъване Уди.

Такър Макгайър се ухили до уши и се взря в неясния образ на Удуърд Хол.

— Любовчия…

Предизвикателството беше отправено и незабавно прието. В трапезарията започна кавга, която беше също толкова част от обичая, колкото и изпиването на големи количества уиски. Поводът да започне юмручния бой нямаше значение. Всеки повод бе добър, а през годините бе имало много такива. Ако тримата мъже не можеха да си намерят причина да се сбият, те си измисляха някоя.

Беше станало традиция да си предоставят поред един на друг правото на пръв удар. Този път бе ред на Уди. Той се извъртя тромаво към къдравата рижа коса от другата страна на масата, но бе дотолкова пиян, че не успя да се насочи правилно към целта. Дясната му ръка описа една голяма дъга, като закачи и главата на Лотън, преди стегнатият юмрук да се стовари право на ухилената физиономия на Такър.

Лотън, който гледаше Такър с очакване, с изненада усети как главата му полита назад от някакъв удар. Столът му се вдигна на задните си крака, а при преобръщането назад чашата в лявата му ръка се изля върху лицето му. Когато столът и прекомерно големият му обитател се стовариха на пода, върхът на протритата обувка на Лотън закачи крака на масата и я преобърна при падането.

Фенерът се плъзна настрани и Такър го сграбчи. Макар че успя да го остави на бюрото, той не успя да стигне до бутилките и чашите с уиски, преди да издрънчат на пода. За по-малко от десет секунди в трапезарията, която вдовицата Херман усърдно бе мила и търкала, се настани тъжна бъркотия.

Докато Такър спасяваше фенера, Уди се покатери на стола си и зрелищно се хвърли над преобърнатата маса. Той скочи върху нищо неподозиращия Такър, повали го на пода и го угости с още един удар в челюстите.

Лотън, който също изпитваше силно желание да се разтовари от напрежението, размаха крайници като гигантски преобърнат бръмбар и накрая успя да се изтърколи от счупения си стол. Със свит юмрук той диво замахна към Уди, който на свой ред силно бе ударил Такър. Уди бе успял да се приземи върху Такър, който сега стенеше от болка. С ръмжене Такър на няколко пъти стовари юмрука си върху хубавото лице на Уди, но единственото последствие беше, че всеки път по-младият мъж отвръщаше на удара.

Лотън се хвърли отгоре им и ги залепи за земята. Така тримата мускетари се озоваха на пода — с преплетени тела, крака и ръце, като куп счепкали се ученици. Тези трима възрастни мъже, които при опасност охраняваха тила си взаимно, които често рискуваха собствения си живот заради безопасността на скъп приятел, сега се правеха един друг на кайма!

Може и да изглежда странно, но мъжете нямаха угризения по отношение на това какво и защо го правят. Те имаха нужда от това грубо и шумно представление, за да освободят сдържаните си чувства и да се противопоставят на рисковете на своята професия. Тази пиянска свада бе напълно заслужена.

Когато влязоха, съдията Паркър и Кайро Кълхуун завариха точно тази гледка на преплетени тела и изпочупени мебели. След като никой не отговори на почукването на вратата, Паркър се самопокани вътре. Тъй като беше чул врявата, съдията предполагаше, че неговите хора изпускат парата. Той никога не им се сърдеше за техните обичаи, тъй като това си беше тяхна лична работа, пък и те винаги привеждаха всичко в ред след грубоватите си веселби. Съдията смяташе, че неговите шерифи имат право да се повеселят и да се поотпуснат. Той обаче не беше запознат с размера на тези пиянски забави, тъй като до този момент никога не беше виждал някоя от тях лично.

Паркър се почувства неудобно в момента, в който си представи какво си мисли благоприлично спретнатата учителка. Но вече беше твърде късно да се обяснява какво представлява този съвсем безопасен бой.

Лицето на Кайро изразяваше вцепенено недоумение. Представата й за рицар с блестящи доспехи, готов да участва в нейния благороден кръстоносен поход, се разби на милиарди малки парченца. Стоеше вцепенена на вратата между гостната и трапезарията. Стоеше, отворила уста и опулила очи към сцената, която се разиграваше пред нея.

Нима пияни глупаци са символ на реда и закона западно от Форт Смит? Ето това вече е майтап, помисли си Кайро. Те, които би трябвало да пазят мира и спокойствието, бяха точно хората, които ги смущаваха! За всичките си двайсет и една години Кайро не беше виждала по-отвратителна или детинска проява. Позор, ни повече, ни по-малко!

Без да съзнава, че на вратата има публика, Лотън тромаво се изправи на крака и рязко вдигна Такър до себе си, но на Такър грубата битка харесваше твърде много, за да престане да размахва юмруци. Той се завъртя, вдигайки ръката си, след което нанесе удар по брадата на Лотън, въпреки че приятелят му любезно му бе помогнал да се изправи.

Лотън се препъна в краката на съборения стол и заразмахва ръце като патица, която се готви да полети. Олюлявайки се като отсечена секвоя, той залитна назад и се блъсна в жената зад себе си.

Уплашен писък се чу от устните на Кайро, когато огромното тяло на мъжа се стовари върху й. Преди парализираните й реакции да могат да отвърнат на приближаващата се опасност, тя се намери на пода, а Лотън, с лице към тавана, бе проснат върху нея. Въздухът й излезе със свистене. Макар падането на Лотън да бе смекчено от закръглената женска плът, и след него той остана с вперен в тавана поглед, така че на Кайро не й оставаше нищо друго, освен гневно да гледа гарвановочерната коса на темето му.

С огромна изненада съдията Паркър се втренчи в това, което все още можеше да се види от енергичната русокоса жена. Едрото тяло на Лотън покриваше нейното като го притискаше към пода.

— Господа! — гласът му проехтя, все едно удар на чук, отбелязал присъдата на съдбата. — Нима това е начин да се посрещат гости? Вижте какво направихте.

При звука на гласа му Такър и Уди разплетоха телата си и се претърколиха на колене. След това и двамата седнаха на пода със скръстени крака, за да могат да гледат съдията със замъглените си очи. Едва тогава забелязаха зелената копринена пола и фустата, които се подаваха изпод Лотън.

Лотън се размърда, изненадан от усещането за женско тяло под неговото. Той се въртеше, като от време на време, без да иска, смушкваше Кайро с лакът или коляно. След като се обърна, той се втренчи в красивото лице на жената, заклещена под него. Веждите му се извиха, докато се вглеждаше в зелените очи на Кайро и преценяваше очарователните й черти — въпреки че в момента бяха свити в гневна гримаса.

— Махай се от мене, космата горила такава! — извика тя. Коляното на мъжа се бе вклинило между краката й и Кайро беше вбесена от двусмислието на позата им.

Въпреки че беше много пиян, този мъж й изглеждаше смътно опасен. Тя се запита наум колко ли страшен ще бъде, когато е напълно трезв. Във всеки случай едно нещо беше сигурно — Кайро никога нямаше да пожелае отново да застане толкова близо до този рошав, небръснат павиан! Сигурна беше, че ще сънува кошмари, след като това нещастно подобие на шериф се просна отгоре й, като че са най-интимни любовници.

— Казах разкарай се! — Кайро заби длани в масивните рамене на Лотън, като го накара да изгуби равновесие и го изтърколи до себе си.

— Добре ли сте, мила моя? — попита съдията Паркър, а в гласа му се чуваше загриженост за изпомачканата красавица.

Исак помогна на Кайро да се изправи и обгърна раменете й с ръка, за да я подкрепи допълнително. Когато се увери, че при произшествието е пострадало само достойнството на Кайро, той изгледа натъртените и изранени лица на известните шерифи.

— Господа — използвам този термин твърде условно — бих искал да ви представя на госпожица Кайро Кълхуун от Мисури, както струва ми се каза тя.

Кайро незабавно представи на шерифите, и особено на голямата маймуна, която я беше бутнала на пода своя израз на крайно отвращение. Тя се бе молила за светец, който да й помогне да изпълни мисията си. Вместо това бе изправена пред трима буйни дяволи.

Като потисна яда си, Кайро огледа тримата шерифи, от които се носеше миризма на уиски. И тримата отдавна е трябвало да се подстрижат и обръснат, това се виждаше от пръв поглед. Дрехите им, изпомачкани и без копчета, изглеждаха така, като че ли бяха спали с тях дни наред. Рошавите перчеми се спускаха над челата им, а по брадите и мустаците им висяха капчици уиски. Колко жалък и нещастен вид имаха!

— Това е Удуърд Хол — съдията Паркър наруши неловкото мълчание с обяснението си, при което сподави една весела усмивка.

Той знаеше какво най-вероятно си мисли изпълнената с достойнство дама, но не можеше да я укори за това. Шерифите безспорно й бяха направили силно впечатление, но съвсем не добро. Наум съдията си отбеляза да обясни какво значат всичките тези лудории — после.

Кайро огледа кестенявия мъж, който разсеяно разтриваше ръката си. Той беше на около трийсет години и въпреки невчесаната купчина коса и гъстата му брада имаше изтънчени черти и беше доста приятен на вид. Когато неговите шоколадовокафяви очи я обгърнаха, преценявайки я закачливо, Кайро вирна брадичката си и хладно кимна на Уди за поздрав.

— Това е Такър Макгайър — обяви съдията.

Кайро огледа буйната рижа коса, покрила голямата глава на Такър. Къдравата грива с цвят на морков стърчеше във всички посоки от квадратната му глава. Носът и бузите му бяха гъсто покрити с лунички. Погледът спря върху струйката кръв, която се спускаше от ъгълчето на устата му и се събираше в рошавата му брада. Тя се намръщи, преди да кимне кратко в знак на поздрав към мъжа, който изглеждаше на около четиридесет и пет години.

— А този — съдията съсредоточи вниманието си върху мускулестия великан, който седеше по индиански на пода и изучаваше Кайро с неразгадаем израз, този човек, който случайно падна върху вас, човекът, които сте избрали да ви помогне, е Лотън Стоун, нашият герой.

Очите му весело проблясваха, докато наблюдаваше как Кайро и Лотън се измерват един друг с поглед.

Чифт искрящи зелени очи се обърнаха към разрошената гарвановочерна коса на Лотън и към гъстата му брада. Изразът на Кайро показваше очевидно отвращение, докато погледът й се спусна надолу по разкопчаната фланелена риза, под която се виждаха гъстите къдрави косми и опънатите като въжета изпъкнали мускули по гърдите му. Имаше рамене на бизон, обрасло като на горила лице и дълги крака с изпъкнали стоманени мускули. Тя знаеше това, и още как. Беше усетила тази огромна мъжествена маса да я смазва по съвсем неприличен начин.

И Уди, и Такър изглеждаха така, сякаш биха искали да се извинят, че са ги заварили да се въргалят и премятат по пода. Във вида на Лотън Стоун обаче нямаше нищо подобно. Той просто си седеше на мястото и я гледаше с пронизващите си сребристосиви очи, които сякаш проникваха в нея и изтръгваха скритите тайни на душата й. За секунди очите му променяха цвета си — от подобни на искрящ живак те станаха като блестящо сребро, а след това — опушено сиви.

Погледът на Стоун беше толкова смущаващ, че Кайро започна неловко да пристъпя от крак на крак. За нищо на света не би могла да обясни защо трябва да чувства неловкост или срам. В края на краищата тя не беше направила нищо нередно. Точно обратното, Лотън Стоун и неговите невъзпитани приятели правеха от закона посмешище. Защо, по дяволите, този човек я гледа, като че я съдят за някакво страшно престъпление?

Неволна тръпка премина по гърба на Кайро, когато тези гранитно сиви очи отново я пронизаха, без да пропускат и най-незначителната подробност. Тя знаеше, че мъжете я намират за доста привлекателна, което си личеше от погледите им, но нищо в начина, по който я оглеждаше Лотън, не предполагаше комплименти или извинения. Той по-скоро мълчаливо я изпращаше да върви по дяволите. Какво би могъл изобщо да има против нея, след като току-що се бяха срещнали? Точно тя имаше право да се сърди, не той!

Съдията Паркър си прочисти гърлото, за да наруши напрегнатото мълчание.

— Лотън, напълно съзнавам, че току-що се завърна след извънредно трудно пътуване из Чероки Нейшън, но госпожица Кълхуун ме помоли за помощ, а моли също така и тебе. Специално за твоята помощ — уточни той. — След като тя ми изясни своя проблем, аз се съгласих да те освободя от задълженията ти, за да можеш да я придружиш до Оклахома.

Лотън не каза нищо. Мислите и чувствата му бяха скрити зад добре тренирана маска на безразличие. Още веднъж мълчаливо и обстойно огледа пищната блондинка, чиято плътно прилягаща по тялото рокля подчертаваше пленителните й форми. А тя, с неохота призна той, притежаваше форми, които биха могли да изкушат и омагьосат мъжете. А той трябваше да знае това, след като бе усетил тези сладостни извивки до тялото си.

Под шапката с перо, кривната наперено настрани на главата й, се виждаше модерно фризирана коса, която беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Господ щедро беше дарил това ангелско на вид създание с деликатно изваяните черти на митична богиня. А Лотън, който беше известен с невероятната си наблюдателност, забеляза всяка ослепителна подробност от външността на Кайро Кълхуун — тънките кости, извитите устни, интелигентните зелени очи, които живо блестяха, съвършената като статуетка фигура. Всички извивки у нея бяха на мястото си, а самото й присъствие предизвикваше възхищението на мъжете.

Лотън беше срещал много малко жени, които да блестят с рядка естествена красота. Кайро Кълхуун — ако това беше истинското й име, в което той се съмняваше, тъй като му звучеше съмнително — беше изключителна. Тя беше изкушение, изпратено от самия дявол.

Мислено си удари плесница, след като вече бе огледал Кайро от горе до долу за не знам кой си път.

— И какво, ако смея да запитам, е това пътуване, за което съм бил избран да съпроводя Клеопатра до Оклахома? — запита Лотън подигравателно.

Кайро вирна глава и се вгледа в безочливия шериф.

— Името е Кайро, не Клеопатра — осведоми го тя язвително.

Лотън Стоун никак не й хареса. Ама никак. Всеки негов поглед, насочен към нея, изразяваше мълчаливо осъждане или обидна подигравателност. Кайро дълбоко се засягаше от начина, по който погледът на тези сребристи очи я обгръщаше и я разглобяваше на съставните й части, като че беше безжизнен предмет. Много по-лесно й беше да търпи Такър и Уди, които закачливо я оглеждаха, отколкото изпитателните погледи и оскърбителните думи на Лотън.

Лотън отхвърли опита й да го поправи с едно свиване на раменете и погледна Паркър.

— Та каква е работата, господин съдия? — в гласа му личеше безкрайно отегчение.

От гнева бузите на Кайро се изчервиха и тя заскърца със зъби толкова силно, че й се стори, че ще изтърка емайла от тях. Неговото безочие и насмешките му я възмущаваха. Първо, бе я огледал критично, като че беше кон, който обмисляше дали да купи. След това й отказа дори любезността да разговаря направо с нея. Сякаш смяташе, че след като е жена, не е достатъчно интелигентна, за да отговаря на въпросите му без посредник. Пълната липса на зачитане и уважение от негова страна оскърбяваше Кайро. Би го хванала за мощния врат и хубаво би го разтресла, ако вярваше, че ще й се размине безнаказано.

Съдията Паркър сподави смеха си. Характерите на Лотън и на Кайро вече се бяха сблъскали и наистина се бяха разхвърчали искри. Тези две енергични същества се бяха разгледали един друг и бяха видели собствените си отражения. Макар и по свой начин, Кайро беше не по-малко упорита и издръжлива от Лотън.

Да, Лотън беше мъж и половина. Съдията Паркър беше разгледал обстойно впечатляващите препоръки на Лотън, преди да го изтегли на служба от редовете на тексаските бойни групи. Лотън беше смел до безразсъдство. Той притежаваше дързостта на комарджия и необичайна интуиция за опасността. Имаше живо въображение и проявяваше забележителна изобретателност при преследването на неуловими престъпници.

Паркър погледна отново Кайро. Тази жена очевидно се смяташе за равна на мъжете. Не му бе отнело много време да го разбере, а още по-малко време бе необходимо на Лотън, за да стигне до същия извод. Кайро гледаше мъжете право в очите и казваше откровено какво мисли. Тя беше упорита, своенравна и умна. Един по-слаб мъж би се смутил от смелото й противопоставяне, мислеше Паркър. Тя, както и Лотън, беше доминиращата сила, с която човек трябва да се съобразява. Сега те се гледаха един друг като двама бойци, обмислящи стратегиите за бой.

— Е? — подкани Лотън съдията, който се беше унесъл в блуждаещите си мисли.

— Мисля, че ще дам възможност на дамата да обясни своите подбуди в един по-подходящ момент — отбеляза Паркър, като сви устните си, преди на тях да се беше появила една лукава усмивка. Той се завъртя на пети и предложи ръка на Кайро.

— Госпожица Кълхуун може да се свърже с теб, след като се възползваш от възможността да се приведеш в приличен вид. Очевидно улучихме неподходящ момент.

Преди да излезе, Кайро хвърли на Лотън един презрителен поглед. После, като отметна назад сребърно русата си коса, тя излезе от стаята царствено, облегната на ръката на Паркър. Как ще изтърпи тази горила, докато трае пътуването й? Без съмнение това ще бъде едно голямо упражнение за търпението и самообладанието й. В мига, в който си отвори устата, за да подхвърли някоя от грубите си забележки, тя ще се нахвърли срещу него и битката ще започне!

Когато предната врата със скърцане се затвори, Лотън погледна през рамо. Такър и Уди все още бяха омаяни от красивото видение и от уханието на жена, останало след богинята, която беше удостоила със своето присъствие скромното им жилище.

— Мислите ли, че това е тя? — дрезгавият глас на Лотън наруши мълчанието.

Такър примигна като обезпокоен бухал.

— Коя тя?

— Несъмнено е тя — въздъхна Уди насмешливо. — Това е светлината и любовта на живота ми…

Унесеният израз на подпухналите лица на Уди и Такър накара Лотън да се навъси. Такър е твърде стар, за да бъде омагьосан от една жена, помисли си Лотън. А Уди, Бог да спаси душата му, винаги е бил заслепяван от всяко хубаво лице и омайван от всяка стройна фигурка. И двамата мъже бяха така потънали в сладострастни мечти, че не бяха проследили мисълта на Лотън.

— Снежната птица! — изсумтя Лотън, като гласът му разваляше магията, която Кайро беше направила на изумените си жертви.

И двамата го зяпнаха, когато светлината на прозрението стигна до тях.

— Боже мили! — изграчи Такър. — Тя би могла да бъде Снежната птица, ако се съди по описанията, които имаме. Но защо Снежната птица ще идва точно във Форт Смит, ще очарова съдията и ще моли да я придружиш през страната? — Докато думите се отронваха от езика му, а мисълта се просмукваше в размекнатия му мозък, Такър осъзна защо дръзката красавица би направила тъкмо това. — Боже мили… — повтори той, без да може да повярва.

Уди все още седеше с опулени очи и провиснала челюст.

— Мислиш, че ти залага капан ли, Лоу? — изчурулика той.

Лотън кимна сериозно.

— Капанът на смъртта — промърмори той, грабна преобърнатата бутилка с уиски и изгълта последната капка. — Кой ще го заложи по-добре от Снежната птица? Гардинерови вероятно не предполагат, че ние знаем за връзката й с тях.

— Те мислят да те примамят в някое отдалечено място и да ти устроят засада! — изрева Такър, преди да запълзи на четири крака, за да вземе пълна бутилка с алкохол. — Трябва да предупредим съдията, за да арестуват тази вещица.

Лотън се вгледа в клекналия Такър.

— Да я арестуват за какво? — присмя се той. — Ти сам каза, че не я търсят за нищо. А и кой, по дяволите, ще повярва, че това красиво видение е виновно за нещо, освен за това, че е накарало някой мъж да извърши престъпление от страст?

Уди се усмихна дяволито.

— Аз се провиних — заяви той без разкаяние. — Само като я погледнах, и пламнах целият.

— Внимавай, Любовчийо — предупреди го Лотън. — Кръвта ти се качва в главата.

— Престани да ме наричаш така! — настоя Уди.

— Тогава престани да се държиш така, сякаш мозъкът ти се намира под токата на колана — отвърна Лотън.

Такър се облегна на бюрото и глътна от уискито, направо от бутилката. Замислена гримаса сбърчи челото му.

— Съдията Паркър знае за смъртната ти присъда. Самият аз му споменах за това. Обзалагам се на каквото искаш, че се е съгласил да те изпрати със Снежната птица, за да си настрани от свърталищата на Гардинерови, докато бурята отмине.

Лотън измъкна бутилката от Такър.

— Точно каквото си помислих и аз, Тък.

Той отпи една голяма глътка от уискито.

— И какво съвпадение, че Кайро Кълхуун, или която е тя там в действителност, твърди, че е учителка. Два пъти са ми разказвали как една ослепителна блондинка пристига в града и търси работа като учителка само няколко дни преди Гардинерови да нападнат влак или банка.

— Боже мили, точно така — изграчи Такър. — Трябва да е тя! Тя със сигурност се опитва да ти приготви куршума.

Лотън мислено се вгледа в неизбледнелия образ на Кайро Кълхуун и си спомни нощта, когато бе успял да зърне тайнствената Снежна птица, докато тя се носеше над осветената от луната прерия заедно с престъпническата банда.

— Ще оставя Клеопатра да си мисли, че съм клъвнал стръвта — обяви той решително.

— Стига глупости! Ще разкажа на Паркър още утре сутринта и той може да промени решението си да те прати на собственото ти погребение.

В знак на несъгласие Лотън поклати рошавата си чернокоса глава.

— Тръгвам с нея, Уди. И точка по въпроса.

— Ти си смахнат! — изрева Такър.

На устните на Лотън бавно се появи усмивка.

— Погледни на нещата от тази страна, Тък. Кой от шайката на Гардинерови ще посмее да стреля по мен, ако рискува да убие скъпата им малка Снежна птица? Те са тези, които ще се озоват в капана и Снежната птица ще бъде моята стръв. Те няма да стрелят по нея, за да улучат мен, нали така?

Уди прокара пръсти през кестенявата си коса и въздъхна.

— Не знам това, Лоу. Звучи ми малко рисковано. Гардинерови могат да те хванат в мига, в който прекосиш реката. Има твърде много места в горите по хълмовете и по течението на реките, където могат да те отделят от нея. — Той погледна замислено Лотън. — Ако аз бях на твое място, щях да се опитам да се промъкна в сърцето на Снежната птица и да спечеля верността й. Тя няма да позволи на Гардинерови да те очистят, ако станеш обект на чувствата й.

Такър избухна в груб смях.

— Лотън? Да ухажва жена? Ето тая няма да я бъде! Той няма да използва тази тактика, дори и ако това е начинът да спаси собствената си кожа. Изглежда, забравяш, Любовчийо, че Лоу мрази жените.

Докато Уди и Такър оживено разискваха по въпроса защо Лотън не понася жените, той обмисляше срещата си с Кайро Кълхуун — Снежната птица. Тази нахална блондинка е дръзка и смела, това трябва да й се признае! Но разбира се, всяка жена, която се движи с престъпници, която проверява и оглежда градовете преди грабежите, трябва да е куражлия. Кайро е от тия, дето не им мига окото. От нея се излъчваха сигурност и самоувереност. Самодоволната женичка вероятно си въобразяваше, че е преметнала съдията Паркър и неговите шерифи.

Лотън се засмя наум. Исак Паркър, какъвто си беше съвестен, си мислеше, че маха Лотън от пътя на опасността заради собствената му сигурност. Е, излъганата ще бъде малката госпожица Клеопатра. Тази нахална, зеленоока женичка ще разбере твърде късно, че е влязла в собствения си капан. Мисли си, че никаква власт не може да я хване. Колко ще бъде изненадана!

Лотън винаги се дразнеше от това, че на жените се дават специални привилегии. Доскоро в западните съдилища не ги осъждаха за никакви престъпления. Към жените на Запад се отнасяха така, като че те бяха неповторими, безценни създания, заради малкия им брой. Това винаги изкарваше Лотън от кожата му. Жените вършеха престъпления точно както и мъжете, но обикновено се измъкваха безнаказано, понякога дори след като са извършили убийство.

Лотън не одобряваше това на жените да се дават специални привилегии или да се поставят на пиедестали, които ги извисяваха над закона. И ако Клеопатра Кълхуун смята, че е достоен противник на Лотън Стоун, то тя е сбъркала в преценката за себе си! Нито една жена няма да надхитри Лотън, нито сега, нито изобщо някога. Дори и тази поразяваща красавица с очи като шлифовани диаманти и коса като лунни лъчи.

Лотън би заложил живота си, че Кайро Кълхуун е неуловимата Снежна птица. Той беше напълно убеден в това.