Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (25)

Глава двадесет и пета

Фредерик Пулман тъкмо сядаше спокойно да вечеря, когато предната врата се отвори с трясък и вътре нахълта Лотън с Кайро на ръце. И двамата бяха покрити с кал. Синкавият оттенък на лицето на Кайро накара Фредерик веднага да скочи от стола.

— Сложи я в стаята ми — каза той строго и отвори вратата.

Лотън влезе безмълвно вътре и положи Кайро на чаршафа, който Фредерик беше прострял върху леглото.

— Блато — измърмори Лотън, без измъченият му поглед да се отклонява от безизразното лице на Кайро. — Не знам колко време е стояла под повърхността, преди да успея да стигна до нея. Гардинерови я използваха, за да ме примамят.

Новината изпълни Фредерик с чувство за вина. Глупавите забележки, които беше направил пред Джарита Гардинер, са станали причина Кайро да попадне в беда.

— Ще си взема чантата — измърмори той смирено и тръгна да излиза от стаята.

— Ще я съблека — заяви Лотън.

Фредерик щеше да протестира, но преглътна протеста си, щом погледна суровото лице на Лотън и мрачния му израз.

Когато Фредерик излезе, Лотън смъкна ризата и панталоните на Кайро, а после изчисти от калта лицето и косата й. От джоба й изпадна пачка банкноти. Спомни си думите на Гардинерови, че Кайро е откраднала плячката им, и се запита дали тя ще оживее, за да каже къде е останалата част от нея. Мисълта, че може да изгуби Кайро, разкъсваше сърцето му.

Очите му с любов огледаха стройното й тяло, искаше му се да може да я съживи с едно докосване. Безмълвно я молеше да отвори очи, но тя не показваше никакви признаци на живот, докато Лотън чистеше калта и я наместваше да легне удобно в леглото.

— Защо не хапнеш от храната на масата, докато прегледам Кайро — предложи Фредерик, преди да седне в другия край на леглото.

Лотън го изгледа гневно.

— Не, благодаря, бих предпочел…

— Аз съм докторът, шериф Стоун — отсече Фредерик и се наведе да провери пулса на Кайро.

Ако с това искаше да успокои Лотън, то не бе постигнал целта си.

— Ще остана, защото я обичам — изрече Лотън, като изненада и лекаря, и себе си.

Фредерик вдигна глава и отвърна на предизвикателния поглед.

— Не си единственият — заяви той.

Лотън стисна зъби.

— Но искам да съм единственият, който има право да я обича, да я докосва, да я гледа…

— Ти? Който непрекъснато скиташ и никога не се застояваш достатъчно дълго на едно място? — Фредерик изсумтя презрително. — Според мен едва ли си от тези мъже, които могат да дадат на Кайро това, от което тя има нужда.

Той погледна надолу към изпитото лице на Кайро и погледът му се смекчи.

— Мисля, че изборът все пак зависи от дамата… ако е жива, за да го направи, а може и да не оживее, ако не спреш да ме тормозиш, докато се опитвам да я прегледам.

Лотън стана и излезе, въпреки че би предпочел да остане с Кайро. Макар състоянието й да бе толкова тежко, Лотън едва понасяше мисълта друг мъж да гледа прекрасното й тяло. Знаеше, че се държи прекомерно собственически. Измъчваше го и въпросът колко пъти е била насилена Кайро по време на нейното пленничество. Бяха ли се изредили всички мъже?

Лотън се намръщи. Не искаше да мисли за това. Искаше да пие… много…

Излезе навън да купи уиски от един от многото барове в града. След това се върна и се настани в гостната на Фредерик. Измина половин час, преди лекарят да излезе от спалнята.

— Е? — Лотън искаше незабавен отговор.

— Не съм Господ — промърмори отчаян Фредерик. — Не мога да правя чудеса. Просто ще трябва да чакаме и да видим дали ще дойде в съзнание.

Той хвана бутилката и си наля пълна чаша.

— Хайде, кажи го. Знам, че го мислиш. Виждам, че го мислиш. Смяташ, че аз лично съм виновен за бедата, в която попадна Кайро, защото разкрих твърде много на онези престъпници.

Беше освободил съвестта си от мъчителната вина. Сега Фредерик трябваше да понася само тревогата, докато седи и чака да види дали Кайро ще оживее.

Лотън гледаше в чашата си.

— Аз съм не по-малко виновен от тебе — измърмори той — така че не си мисли, че ще трябва да понесеш цялата отговорност на плещите си. Половината е моя. Поначало именно аз я изоставих в онзи призрачен град.

— Това не ме кара да се чувствам ни най-малко по-добре — изстена Фредерик, преди да отпие още една голяма глътка уиски.

— Нито пък мен — измърмори Лотън, разклати алкохола в полупразната си чаша и я погълна.

Полупълната чаша, поправи се той наум. После твърдо се закле, че докато Кайро не се върне в съзнание, няма да допусне нито една песимистична мисъл да мине през ума му.

 

 

Мрак като черна кадифена мантия покри околността, докато двамата мъже бдяха и давеха мъката си в бутилката уиски. Ако можеше, Лотън би накарал Кайро да излезе от спалнята и да се сгуши в скута му, но тя нито идваше, нито го викаше при себе си. Всеки път, когато погледнеше към вратата на спалнята, го посрещаше гробна тишина.

След два часа вместо вратата на спалнята, изскърца входната врата. Ал, Такър и Уди бяха предали пленниците си на шериф Джубал Нютън и се бяха върнали да проверят как е Кайро. За тяхно съжаление, доктор Пулман не можеше да им каже нищо утешително.

— Ще трябва да чакаме и да видим — Фредерик не можеше да обещае нищо повече.

В полунощ Фредерик накара гостите си да си тръгнат, като на няколко пъти заяви, че ще им съобщи, ако има някаква промяна в състоянието на Кайро. Лотън тръгна с огромно нежелание. Всъщност той би искал да легне в леглото до Кайро и да я прегръща до сутринта.

— Хайде — подкани го Такър, докато го избутваше през вратата. — Кайро е в добри ръце.

— Точно това ме тревожи. Фредерик вече е искал ръката й най-малко два пъти — изръмжа ядосано Лотън.

Лотън Стоун беше полудял. Откакто Кайро се появи в живота му, беше станал друг човек. Уди се помоли Кайро да оживее, за да даде възможност на Лотън да докаже, че е достоен за нейната обич…

Мислите му се прекъснаха, когато си спомни, че има да съобщава на Лотън някои неща.

— Намерихме двамата мъже, за които се чудехме къде са. Лежаха проснати в хотела в Канейдиън Стейшън. Според един от бандитите, Кайро ги е застреляла, когато я открили в килера, където се била скрила. Изглежда, онзи рошав пес я е издал и негодниците са тръгнали да я търсят.

— Намерихме твоя жребец в една ферма на юг от града — намеси се Ал. — Собствениците казаха, че един от техните коне изчезнал, а този жребец бил зарязан там. Няма други сведения за местонахождението на Джарита Гардинер.

Лотън обмисли тревожните новини на връщане към хотела. Сигурен беше, че Джарита замисля как да си отмъсти. Надяваше се да го мрази толкова силно, че да не губи време да събира подкрепления в района. Ако така вървят нещата, никога няма да успее да се отърве от наградата за главата си. Винаги ще има някой алчен престъпник, нетърпелив да спечели парите. Докато Джарита е на свобода, Лотън няма да има нито една минута спокойствие.

Лотън въздъхна, докато се отправяше към леглото. Фактът, че не знаеше какво прави Кайро, го убиваше малко по малко! Искаше да прегръща нея, а не възглавницата, която стискаше така силно, че имаше опасност да я скъса и по цялата стая да се разлетят пера.

Един час по-късно Лотън все още се мяташе и въртеше в леглото, без да може да заспи. Той се преоблече с чисти дрехи и излезе в тъмното фоайе на хотела. Унесен в тревожните си мисли, Лотън се остави краката да го водят, накъдето си пожелаят. Беше един измъчен мъж, който съжаляваше за твърде много неща — за твърде многото несбъднати мечти, за твърде многото кошмари…

 

 

Кайро усети приятна топлина да се настанява до нея сред обгръщащата я студена пустота. Искаше силно да се промъкне до източника на тази приятна топлина, но гърдите й сякаш бяха приковани на дъното на тази странна ледовита пропаст.

Топлината, дошла неизвестно откъде, прониза неподвижната тъмнина и запали отново пламъка на дъното на душата й, който беше потушен. Макар че Кайро нямаше сили да помръдне, а мозъкът й все още обикаляше в един странен лабиринт от мисли, почувства как някой я обръща на една страна.

Не можеше да бъде сигурна, защото не знаеше къде се намира, но й се стори, че усети влажен дъх до шията си и чу нечий шепот. Сила, каквато тя нямаше досега във вцепененото си състояние, се плъзна по вледенената й кожа и разтърка неподвижните й мускули. Тя погълна приятната топлина, зарадва се на искрицата живот, която се разгоря в пустото пространство, където по-рано беше сърцето й. Имаше и думи, но Кайро беше още твърде унесена, за да ги разбере, нежни думи, които затрептяха у нея.

Кайро искаше да протегне ръка към този странен източник на топлина и енергия до нея, но краката и ръцете й отказаха да се подчинят на немощните, несвързани послания на мозъка. Искаше да хване това светещо чувство, което я викаше от далечината, но беше твърде уморена и слаба. Но желанието свърза нейния мъглив свят на ледено мълчание с топлината на живота.

Лотън нежно обви около кръста си отпуснатата ръка на Кайро и притегли главата й до своето рамо. Леко прехвърли крака й през себе си, като я разтриваше и галеше непрекъснато. Ръката му поглади бедрото й и се плъзна по гърба й. С болка, която свиваше сърцето му, той потърси студените, безчувствени устни на Кайро. Как би искал целувката му да може да я съживи, ласките му да я пробудят.

От момента, в който стана от леглото си в хотела, Лотън беше обзет от непреодолимото желание да прегърне Кайро. Фредерик беше избутал Лотън от къщата, но сега той се вмъкна през прозореца на спалнята. Да притисне отпуснатото тяло на Кайро до своето беше онзи успокояващ балсам, който щеше да излекува разтревожената му душа. Имаше нужда да бъде с Кайро — каквото и да се случи, дори ако тя…

Лотън отблъсна тази мисъл и притисна още по-силно Кайро.

— Не ме напускай, ангел мой — помоли той с треперещ от мъка глас. — Ако си тръгнеш, ще вземеш слънцето от дните ми и лунната светлина от нощите ми.

Той прокара ръка през блестящата сребристоруса коса.

— Ти си лунната светлина на Оклахома — прошепна той. — Ти си причината Бог да създаде луната и звездите. Ти даде на живота ми по-дълбок смисъл. Не го отнемай от мен толкова скоро, едва щом разбрах колко много те обичам… — устните му я докоснаха леко.

— Вече не мога да си спомня какъв беше моят живот без тебе, Кайро, но знам, че не искам да се връщам към това, което беше, преди да се появиш ти…

Едва сега, когато държеше Кайро в прегръдките си и шепнеше колко много иска тя да живее, напрежението, което не го напускаше през последните четирийсет и осем часа, спадна. Накрая заспа, без да пуска Кайро, предизвиквайки смъртта да му я отнеме. Той ще й даде сила да се бори за живота си, да излезе от това състояние, подобно на транс. Неговият дух беше и неин — силен, дързък, непобедим.

 

 

Фредерик остана поразен, когато на другата сутрин отвори леко вратата, за да види своята пациентка. Очакваше да намери Кайро в леглото, но изобщо не предполагаше, че ще намери с нея и Лотън!

— Какво си въобразяваш, че правиш? — изсъска яростно Фредерик.

Лотън отвори едно око и изгледа зачервения доктор. Докато се чудеше дали да удостои с отговор този въпрос, Фредерик се отдалечи към другия край на леглото.

— Ти си най-странният шериф, когото някога съм срещал! — беснееше Фредерик. — Пренебрегваш всички правила, сякаш стоиш над тях. Поправи ме, ако не съм прав, господин Стоун, но влизането с взлом все още се смята за незаконно, нали?

Без да се трогне от саркастичната тирада на лекаря, Лотън го възнагради с една закачлива усмивка.

— Само че аз нищо не съм счупил на влизане, Фреди. Прозорецът беше отворен.

— Изопачаваш фактите, както на теб ти е удобно! Освен това, казвам се Фредерик! — избухна докторът. — Писна ми да гледам как заобикаляш законите. Това са моят дом и моята пациентка. Аз определям правилата тук, а ти ще трябва да се съобразяваш с тях. А сега ставай от моето легло!

Възмутеният глас на Фредерик се беше извисил до писък. Кайро се откъсна малко от замаяните дълбини на безсъзнанието и се сгуши по-близо до топлата сила, която я обгръщаше…

Двамата мъже опулиха очи при неочакваното раздвижване на Кайро. Безумно щастлив, Лотън целуна устните й и усети как тя съвсем леко трепна в отговор. Искаше му се да извика до небесата!

Целувката помогна на Кайро да възвърне още малко от съзнанието си и ръката й се плъзна по раменете на Лотън. Той повдигна вежда, когато пръстите й започнаха да опипват лицето му. С тържествуваща усмивка, широка колкото територия Оклахома, Лотън погледна побеснелия доктор.

— Да не си посмял да го кажеш, дяволите те взели — измърмори настървено Фредерик.

— Да не казвам кое? — подигравателно — невинна усмивка изви устните на Лотън. Беше толкова успокоен, че би могъл да се закълне, че може да литне във въздуха. — Че моето присъствие и моята целувка я върнаха обратно към живота?

— Проклет да си, помолих те да не го казваш! — изръмжа Фредерик.

Размяната на реплики подтикна Кайро да отвори очи. Въпреки мъглата пред очите й, Кайро видя същия образ, който я беше последвал в студеното, задушаващо блато. Сребристите очи светеха отгоре й като тайнствена звездна светлина. Обезоръжаваща усмивка беше извила чувствените устни на Лотън.

— Лотън? Ти ли си това наистина? — гласът на Кайро беше като ръждясал.

Той се разсмя, а тя се притисна по-плътно до него.

— Аз съм, малка русалке — прошепна Лотън, преди да я целуне.

— Ние двамата мъртви ли сме? — попита тя, като гледаше сериозно хубавите му сурови черти и се бореше с паяжините, обвили мозъка й.

Под юргана опитните му ръце обхождаха гъвкавото й тяло.

— Съвсем не, любов моя. Съвсем не…

Фредерик затвори шумно чантата си, обърна се кръгом и излезе от стаята. Беше се надявал, че Кайро ще дойде на себе си и ще приеме предложението му за женитба, но изразът на бледото й лице каза на Фредерик това, което му се искаше да не знае. Каквото и да мислеше Фредерик за този смел и странен шериф, Кайро беше безнадеждно влюбена в него. Това се четеше в очите й, личеше от начина, по който пръстите й галеха почернялото му лице.

Щом Фредерик се оттегли, Лотън съсредоточи цялото си внимание върху Кайро, като я изпиваше с очи. Ръцете му милваха цялото й тяло и й даваха онази сила, която й бе необходима, за да се разгори отново огънят в душата й.

Опитните му ласки повдигнаха падналия дух на Кайро, докато у нея се събуди нов живот. Тя отблъсна от съзнанието си ужасния кошмар, който я беше оставил да блуждае между живота и смъртта. Съсредоточи вниманието си единствено върху горещите, силни усещания, които опитният Лотън пробуждаше у нея. Колкото и да беше слаба, тя отвърна на удоволствието, което й предлагаше той, на обещанието, на целувките му.

Макар Лотън да я желаеше отчаяно, той сдържаше бушуващата в себе си страст. Искаше само диво и сладко да люби тази пленителна богиня, но Кайро едва се беше върнала от света на мъртвите. Няма да рискува да я изгуби само защото я желае толкова много. Беше чакал цяла нощ. Можеше да почака още… заради Кайро.

Кайро въздъхна разочаровано, когато Лотън стана от леглото и си облече панталоните и ризата.

— Ти даде толкова малко и за толкова кратко време… — нацупи се тя уморено.

Лотън се надвеси над леглото, подпрял мускулестите си ръце от двете й страни.

— Ще ти дам много повече — увери я той и устните му потрепнаха до нейните. — Но сега не можеш да го приемеш, малка палавнице. Имаш нужда от почивка.

Кайро събра сили да прегърне с ръце широките му рамене и да зарови пръсти в черната като нощ коса.

— Най-после разбирам — въздъхна тя уморено. — И ти прощавам…

В думите й и на дъното на изумрудените й очи се криеше дълбок смисъл. Лотън не беше молил за прошка, когато се извиняваше за това, че я беше наранил, но от нежния израз на лицето й разбираше, че тя вече не го осъжда за непростимото му държане.

— Но Лотън…? — Тя го погледна право в очите. Една съвсем лека усмивка се появи на лицето й. — Откакто си с мен, ти няколко пъти си попадал в опасни за живота ситуации — призна тя. — Помниш ли, когато те желаех толкова силно, че почти се задуши от целувката ми?

Напуши го смях, докато галеше извитите й устни и деликатните кости на челюстите и скулите й.

— Ще се върна, след като се възстановиш, и тогава ще видим кой от чии целувки се задушава.

Лотън отклони поглед от нейния, защото се чувстваше неудобно да говори за това, за което бе длъжен да заговори.

— И няма значение, че… за онези… другите мъже. Въпреки това аз…

Лотън се изправи, без още да може да срещне объркания й поглед.

— Само си почини хубаво, Кай. Ще се върна веднага, щом изпълня задачата си. Джарита Гардинер все още е на свобода. Тя е твърде голяма заплаха, за да бъде пренебрегвана.

Лотън пъхна ризата в панталоните си и си закопча кобурите.

Какви други мъже, чудеше се Кайро, докато Лотън кръстосваше из стаята. Може би предполага, че са я насилвали? Това ли се страхува да каже, за да не я разстрои? Благодарение на смелата му спасителна операция, не бе имало време за това. И тя ще му каже… само да събере достатъчно сили да си държи очите отворени, докато те се затварят…

Въпреки яркото слънце, което грееше в стаята, Кайро потъна в дълбините на мрака. Беше толкова уморена, че не беше сигурна дали ако спи и сто години, ще може да си отпочине.

Кайро вече сънуваше неясни и объркани сънища, когато Фредерик се върна на пръсти в стаята, за да прегледа своята пациентка. Въздъхна облекчено, когато долепи длан до челото й, за да провери дали има треска. Кайро е направена от здрав материал, помисли си Фредерик. Беше минала през извънредно страшно изпитание, което Лотън и другите шерифи бяха описали с подробности предишната вечер. И беше оживяла благодарение на огромната си вътрешна сила, твърдата си воля и издръжливост, убеждаваше Фредерик сам себе си. Това, че Лотън се бе промъкнал през прозореца, а после в леглото й и я беше прегръщал през цялата дълга нощ, нямаше нищо общо! Легендарният Лотън Стоун не върши чудеса!

Спокоен, че Кайро ще се оправи, ако й се даде време и много почивка, Фредерик се върна в гостната, за да се приготви за сутрешната си обиколка. За свое съжаление там намери Лотън, подпрян небрежно на вратата и вперил въпросителен поглед в него.

— Ако няма никакви усложнения, след няколко дни тя ще се оправи — предсказа Фредерик, като същевременно обличаше палтото си. — Ще накарам мис Гибсън да донесе малко храна от ресторанта днес следобед.

Той прикова очи в Лотън.

— Ако искаш да видиш Кайро, следващия път използвай входната врата.

Лотън кимна в знак на съгласие.

— Може да ме няма няколко дни, но ще уважа молбата ти, когато се върна.

— Ще съм ти благодарен — изръмжа Фредерик, докато минаваше покрай шерифа.

След като Фредерик се качи в каретата си, Лотън се отправи към хотела, като тананикаше припева на „Отивам при моята Лу“.

— Тъкмо идваш? Или вече си станал и си започнал деня? — попита сухо Такър, когато забеляза Лотън. Тъй като знаеше отговора, не изчака Лотън да му отвърне, а направо изстреля следващия въпрос:

— Как е Кайро?

— По-добре — отговори Лотън. — Сега е в съзнание. Фреди казва, че ще й трябват няколко дни да се възстанови.

— А междувременно? — попита Уди.

— Ще намерим Джарита — отвърна Лотън, чието лице само за миг стана сериозно. — Тя все още храни омраза към мен. Искам да я хвана, преди да е измислила някой пъклен план как да си отмъсти и да е събрала подкрепления, за да измъкне Нат от затвора.

— Та откъде започваме? — попита Ал Фонтейн.

— От фермата, където Джарита е оставила коня на Лотън — измърмори Такър. — За бога, хлапе, не съм сигурен, че изобщо ще успеем да направим шериф от такава суровина. Не е чудно, че не си имал голям успех в живота като престъпник. Имаш много да учиш!

— Не му се карай толкова — каза Лотън, преди да потегли навън, за да си вземе коня. — Ал доказа цената си вчера, докато стоеше пред дулата на пет заредени пистолета. Мен ако питаш, хлапето заслужава медал.

Ал благодари на Лотън с щастлива усмивка.

— Благодаря, Лоу. Страхувах се, че ще проваля спасителната операция, когато започнаха да ме засипват с въпроси.

— Добре се справи — увери го Лотън и се метна на седлото. — След като Тък те научи на всичко, което трябва да знаеш за следотърсачеството, ще бъдеш не по-лош шериф от него.

— Не е вярно! — протестира Такър възмутено. — Имам двайсет години повече опит от това зелено момченце!

— Не всичкият е полезен обаче — подразни го Лоу, преди отново да запее гръмко припева на „Отивам при моята Лу“.

Ал изостана малко и яздеше до Уди, като гледаше замислено гърба на Лотън.

— Той май не пее много добре? Казвали ли сте му го някога?

Уди се засмя и се намести по-удобно в седлото.

— Не, още не, но ако си умен, и ти няма да го направиш. Лотън не приема добре забележките към своето пеене. Ако затворниците се оплакват, той им орязва дажбата наполовина. Докато колата със затворниците стигне до Форт Смит, те обикновено молят Лотън да пее, за да получат пълни порции. Или поне така правят повечето — поправи се Уди. — Винаги се намира някой закоравял престъпник, който не може да понася Лотън и по-скоро би умрял, отколкото да се подчини на желязната му воля.

— Като Гардинерови — измърмори Ал.

— Точно като Гардинерови — изръмжа Уди. Не можеше да не се чуди как смята да си отмъсти умната Джарита Гардинер, особено сега, когато още един от братята й беше застрелян от Лотън, а другият лежеше в затвора и чакаше срещата си с бесилото.

Лотън мислеше за същото. Предполагаше, че Джарита има връзки в района — мъже, пленени от красотата й, които биха направили всичко, стига да ги помоли. Искаше да я хване, преди да си е изработила план, преди да събере подкрепления, преди да започне отново кървавата вражда. По дяволите, къде ли е тази жена? Определено не е отишла много далече, не и докато брат й лежи в затвора в Елрено.

* * *

Кайро въздъхна от скука. Вече три дни Фредерик я държеше затворена. Куп добронамерени жени бяха идвали, носейки със себе си огромни количества храна, и си бяха отишли. Всяка от тях, преди да излезе, караше Кайро да си почине.

— Нареждане на доктора — казваха всички те.

На Кайро й се струваше, че всяка от жените, които идваха да играят ролята на болногледачки, би искала да стане съпруга на Фредерик и би предпочела Кайро да оздравее и да се махне, та конкуренцията да намалее. Всяка от тях по време на посещението си бе възхвалявала щедро Фредерик. Тя се чудеше дали красивият лекар знае колко е популярен сред женската част от населението.

Макар Кайро да беше благодарна за цялата тази загриженост, тя можеше и сама да прецени състоянието си и беше уверена, че страда единствено от изтощение и затруднено дишане, вследствие на престоя в блатото. Въпреки „нарежданията на доктора“, тя се измъкна от леглото и се разходи из къщата, защото не я сдържаше на едно място. Да лежи беше отегчително, освен когато Лотън е наблизо, но той не се беше появявал откакто Кайро дойде в съзнание. Лотън Стоун й липсваше, макар да знаеше колко упорит можеше да бъде, когато преследваше престъпници.

Преди да се върне в Мисури и да започне живота си отначало, искаше да му каже толкова много неща, които нямаше как да напише в писмо. В Оклахома имаше прекалено много тъжни спомени, прекалено много сърдечни рани и несбъднати мечти.

Колкото и Кайро да обичаше чернокосия смелчага с блестящите сребристи очи, тя знаеше, че връзката им никога не би имала успех. Господи, та него го нямаше едва от три дни, а тя вече умираше от безпокойство. Как би могла да го чака три месеца, докато той изпълнява своите опасни задачи в Двете територии? Кайро потръпваше при мисълта, че никога няма да може да бъде сигурна дали някой негодник не е обявил цена за главата му, дали добре премерен куршум не е стигнал целта си.

Лотън трябва да продължи да прави онова, което умее най-добре — да залавя опасни престъпници. А Кайро трябва да се върне в Сейнт Луис, за да върши това, което тя умее най-добре — да преподава на учениците в класната стая. Преживяванията и приключенията с Гардинерови ще й стигнат за цял живот! Беше й се наложило да убие двама мъже, за да спаси собствения си живот, беше й се наложило да погребе скъп мъртвец. Бе посрещнала предизвикателствата, с които се сблъска, но нямаше намерение да направи от тях начин на живот!

Лотън може би можеше да понася постоянната заплаха за живота си, насилието, несигурното бъдеще, но Кайро не би могла. Трябваше да се махне, да погребе любовта, която нямаше място нито в нейния живот, нито в живота на Лотън. Не можеше да го промени. Имаше чувството, че Лотън е признал любовта си само защото е разбрал истината за нея. Тъй като изпитваше вина за всичките неща, които й беше причинил, той й беше предложил съчувствие, което бе объркал с любов.

Кайро нямаше право да иска от него нищо, въпреки силната си любов. Не можеше да се възползва от вината и съжалението му, след като разбираше, че е взел за обич тези мъчителни чувства. Да остане с Лотън, би било все едно да се опитва да хване с ръка слънчев лъч. Ако се опитва да го задържи, блестящият лъч ще се превърне в сянка.

Като въздъхна отчаяно, Кайро се върна обратно в леглото да поспи. Тази вечер нямаше кой да й прави компания. Фредерик беше завел Сара Гибсън на празненството, което се провеждаше в една новопостроена къща на другия край на града. Той сигурно щеше да се върне много късно, а Кайро не очакваше никой друг да намине.

Не си направи труда да се съблече или да вземе нощницата от багажа, който шериф Джубал Нютън й беше върнал по молба на Лотън.

Лотън… Кайро затвори очи и се остави на мислите за всичките прекрасни неща, които бяха преживяли заедно, сред бурята от битки, вражди и недоразумения. Можеше да го види мислено надвесен над нея, очите му пълни с нетърпеливо желание, подобно на нейното. Почти усещаше парещата топлина на допира му, вътрешния огън, който се разгаряше у нея винаги, когато беше в неговите прегръдки.

Ех, ще ми липсва този среброок дявол, каза си тя наум. Но в същото време съзнаваше, че не може да го притежава и да иска да живеят заедно спокоен живот. Освен това мъж като Лотън Стоун нямаше нужда от никого. Беше му добре и сам — непоклатим и силен. Любовта им беше дива, но злочеста. Беше дошла и си беше тръгнала като вечно променливия вятър…

Знаеше, че има любов без начало и без край, но тя и Лотън не можеха да се обичат така. Обичта им един към друг имаше определено време, това беше всичко, напомни си Кайро мрачно. Само ще измъчи себе си, ако иска повече, отколкото може да получи, без да прикове Лотън към един нормален живот, какъвто той не би могъл да понесе.

Няма значение какво изпитваме един към друг, убеждаваше Кайро сама себе си, докато се въртеше в леглото. Каквото и да имаше между тях, то не можеше да продължи дълго. Ще си направи сама много добра услуга, ако се опита да не се поддава на чувствата, и да забрави това!

Кайро потъна в дълбок сън.