Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (24)

Глава двадесет и четвърта

Нат беше бесен. Още не беше успял да завлече Кайро до ръба на скалата. Двамата водеха истинска битка. Той се опитваше да отскубне ръцете й от всяко дърво и всеки храст по пътя. Кайро не отстъпваше и накрая Нат се видя принуден да вземе на ръце извиващото се тяло. Тогава тя едва не издра очите му, за да не я хвърли в блатото. Заплахата с пистолета му вече не й действаше. Всъщност на няколко пъти го предизвикваше да я застреля, но Нат не искаше това. Мъртва тя нямаше да му помогне да примами Лотън към засадата при реката.

Нат изстена, когато Кайро го ритна в слабините, и се преви на две, за да се предпази от втори такъв болезнен удар. Макар да бе замаян, той успя да протегне ръка и да сграбчи дългата сребристоруса коса на Кайро, преди тя да се изплъзне от ръцете му. И въпреки че я дръпна със сила, достатъчна да изтръгне косата й от корените, Кайро стисна зъби и се втурна напред, като се опитваше да се върне обратно там, откъдето бяха дошли. Нат, стиснал яростно зъби, се понесе след пленницата си и скочи върху й, обгръщайки коленете й с ръце.

Кайро изпищя, когато земята се приближи невероятно бързо към нея. Едва успя да сложи ръце пред себе си, преди лицето й да се забие в тревата. Докато успее да се съвземе, Нат я хвана за врата, после изви дясната й ръка зад гърба й и я поведе към реката. Въпреки че Кайро се гърчеше, извиваше и се опитваше да го ухапе, не можа да го спре. Нат беше решил твърдо да я хвърли в блатото. Със сила той я завлече до ръба и я принуди да погледне надолу към приближаващия се край.

— Ще можеш да се срещнеш със своя любим в ада — изсумтя Нат и бутна Кайро напред.

Пронизителният й писък разцепи тишината. Кайро погледна обезумяло смъртоносния капан пред себе си. Безпомощна жертва на земното притегляне, тя се понесе надолу към смъртта.

Блатото я погълна и Кайро започна да се бори, за да изплува на повърхността. Объркани епизоди от живота й започнаха да преминават пред очите й, но само един образ достигна центъра на агонизиращия й мозък. Виждаше над себе си смеещите се сиви очи на Лотън, които блестяха като звезди на небето. Забрави всичко, освен обезоръжаващата му усмивка, и протегна ръка да докосне за последен път красивото му мъжествено лице, преди да се срещне със своя Създател.

Съжали, че няма да има възможност да се извини за всичките си язвителни забележки сега, когато знаеше защо Лотън е действал така. Скърбеше, че никога няма да му каже, че го е обичала повече от всичко, че гордостта и упоритостта не са й позволили да изрече думите по-рано.

Някой ден ще му каже, обеща си твърдо Кайро. Когато се срещнат отново във вечността…

 

 

Въпреки тропота от копитата на жребеца, Лотън чу писъците на Кайро. Гледаше кръвнишки в далечината, когато Нат я бутна в коварното блато на Саут Канейдиън Ривър. Част от него умря, когато писъкът на Кайро секна и настана тишина.

Очите на Лотън, наподобяващи разтопена стомана, проследиха Нат, който се върна бегом в храстите, за да чака заедно с останалата част от бандата убийци. Смушка коня си и хвана още по-здраво Джарита. Не позволи на животното да забави ход, докато препускаше към ръба на скалата, откъдето преди малко беше изчезнала Кайро.

Напрегнат и съсредоточен, Лотън взе въжето, което беше закачено на седлото му. Докато се носеше в галоп, той си избра за мишена един пън. Знаеше, че има право само на един опит, за да закачи ласото на пъна и да осигури спасителното въже, което щеше после да го изведе от блатото. Ако не улучи целта си, нямаше да може да помогне на Кайро, в случай че не бе закъснял вече твърде много.

Очите на Джарита се разшириха от ужас, когато якият жребец препусна през храстите, които растяха по стръмния склон. Мислеше, че Лотън ще спре рязко коня, но смелият шериф, изглежда, нямаше намерение да си губи времето и да разменя един живот за друг. Мислеше да скочи от скалата заедно с коня и вземаше Джарита със себе си!

 

 

Лицето на Нат Гардинер побеля, когато видя сестра си да седи пред Лотън. Беснееше, че не може да го застреля, без да улучи Джарита.

— Този кучи син — изсъска Нат, докато наблюдаваше Лотън, който се бе устремил към мястото, откъдето беше бутнал Кайро.

Останалите разбойници, които чакаха с насочени към приближаващия се жребец пистолети, също не повярваха на очите си. Лотън Стоун беше измислил начин да се защити, докато се опитва да спаси Кайро. Джарита Гардинер го предпазваше от куршумите и нямаше как да очистят шерифа, докато препуска към тях.

Нат не смееше да стреля и по жребеца, защото се страхуваше някой заблуден куршум да не улучи сестра му или пък тя също да полети към блатото. Бяха го надхитрили и не му оставаше нищо друго, освен да гледа с ярост и отчаяние как Лотън размахва примката на ласото над главата си. Нат беше сигурен, че към него на черен кон се приближава самият дявол. Гарвановочерната коса на Лотън блестеше на слънцето, подобно на тъмния косъм на коня. Сребристите му очи проблясваха като светкавици. Изразът на лицето му би накарал дори и мечка гризли да се оттегли от полесражението.

Макар Нат Гардинер да се гордееше, че не го е страх от никого и от нищо, сега го побиха тръпки от ужас. Лошо предчувствие стегна сърцето му, докато слушаше ударите на копитата, скърцането на кожените ремъци и уплашените писъци на Джарита.

Нат се беше изправял пред мнозина смъртно опасни противници, но не си спомняше някой друг да е будил у него страх, както това правеше Лотън Стоун. Когато се разгневеше, Лотън беше не по-малко безмилостен и кръвожаден от всеки десперадо. А сега определено се беше разгневил! Джарита беше в ръцете на този отмъстителен дявол, а изразът на суровото му лице увери Нат, че в него не е останала капчица милост.

Сърцето на Нат спря да бие, когато Лотън насочи коня си към пропастта. От устните му се изтръгна поток от ругатни, във всяка от които се споменаваше името на Лотън. В този миг осъзна, че Лотън възнамерява да му заплати зъб за зъб и око за око!

— Проклет да е! — изръмжа Нат, хвърли настрани пистолета си и изскочи от скривалището си в храстите.

Нат се втурна след коня и двамата ездачи. Писъкът на Джарита замря, когато тя започна да се бори, за да се освободи от своеобразната си усмирителна риза. Погледът й се втренчваше ту в земята, която се носеше под препускащите крака на жребеца, ту към блатото, през което течеше реката.

Лотън не чуваше изумените викове на десперадосите, които наблюдаваха дръзкото му приближаване. Не чуваше и писъците на Джарита. Погледът му беше прикован върху пъна на ръба на скалата, към който насочи своя измъчен кон.

Точно и със светкавична бързина, Лотън закачи примката на пъна, докато прелитаха покрай него. Когато усети, че конят спира, Лотън заби шпори в хълбоците му и му изкрещя да продължи напред.

Жребецът, с широко отворени от ужас ноздри и очи, се изпъна, като че искаше да прелети през широката река, която течеше под него. Като разбра, че конят му е скочил в пропастта, Лотън бутна Джарита от седлото и хвана здраво въжето, чийто край беше закачен за пъна.

Ужасеният писък на Джарита се понесе след нея, докато летеше от скалата. Пронизителното цвилене на коня, който падна в реката, се примеси с нейния вик, но яростното ръмжене на Лотън заглуши всички шумове. Докато се носеше надолу, оглеждаше повърхността на блатото за Кайро, но нищо не подсказваше къде се намира тя.

Макар жребецът да беше отскочил достатъчно, за да избегне блатото, което лежеше от двете страни на реката. Лотън нарочно се беше хвърлил с Джарита в неговия смъртоносен капан. Слаба надежда се надигна в гърдите му, докато се придвижваше по повърхността с помощта на въжето. Забеляза над повърхността пръстите на Кайро. Като се държеше здраво за въжето, Лотън започна да се бори с блатото, което го теглеше надолу. За момент хвърли поглед към Джарита, която беше изплувала на повърхността и нададе нов смразяващ кръвта вик за помощ.

Четиримата мъже, които бяха изтичали до ръба на пропастта, за да се опитат да спасят Джарита, се оказаха обкръжени от Уди, Такър и Ал. Докато Лотън се опитваше да хване ръката на Кайро, преди тя да е потънала завинаги, Нат сграбчи въжето, което висеше на седлото на Такър. Той бързо си осигури начин за връщане и се хвърли долу, за да спаси сестра си от ужасната съдба, която беше определил за Кайро.

Лотън се протегна напред в мига, в който пръстите на Кайро изчезнаха от погледа му. Отчаян, той се спусна напред. Струваше му се, че се придвижва едва-едва. Беше сигурен, че в тази битка поражението му е предрешено. За един час беше стигал до ада и се беше връщал обратно десетина пъти, а все още не беше успял да спаси Кайро. Щеше да я изгуби, въпреки всичките си усилия!

Това просто не е честно! — изръмжа Лотън, докато се опитваше да напипа безжизнената ръка на Кайро. Тя беше невинна жертва, несправедливо преследвана, защото беше попаднала в центъра на една смъртоносна вражда, която изобщо не я засягаше!

Лотън помисли за всичките нещастни хора, които бяха загинали заради Гардинерови. Беше скърбил за всеки един от тях, но не по начина, по който щеше да скърби, ако изгубеше Кайро.

Мъчителните му мисли се разпиляха, когато докосна студената ръка под повърхността на блатото. Лотън се изви назад, като плъзна ръка по въжето. Стисна зъби и задърпа колкото имаше сили. Много, много бавно се появи на повърхността отпуснатото тяло на Кайро. Беше безжизнено като…

— Кай! — гръмкият глас на Лотън потрепери от бурни чувства. Беше си забранил да изпитва каквото и да било от мига, в който Нат Гардинер препусна с Кайро към реката. Беше се осланял единствено на хладния си инстинкт и на пресметливия си разум, но самообладанието му се пропука, когато привлече тялото на Кайро към себе си и целуна посинелите й устни.

По бузите му се затъркаляха сълзи, причина за които бяха силният страх, примесен с неизразима скръб. Беше измъкнал Кайро от злокобния й гроб, но не беше сигурен, че е успял да я измъкне от лапите на смъртта. Беше толкова неподвижна, толкова отпусната, толкова студена…

— Такър! — измъченият вик на Лотън, който се издигна от блатото, звучеше почти нечовешки.

Рошавата рижа глава на Такър се показа над ръба. След няколко секунди Уди, Такър и Ал бяха хванали въжето и дърпаха Лотън и неговия безжизнен товар нагоре към сигурността. Като паяк, който се изкачва по отвесна стена, Лотън се хвана с крака за въжето и се покачи по скалата, прегърнал Кайро плътно до себе си. Макар че се опита да освободи дробовете й от водата, почти не усещаше пулса й и дъха й до бузата си. Беше като труп…

Смъртта притежаваше свой собствен страшен мирис и смразяващо мълчание, а Лотън усещаше и двете, докато притискаше Кайро към себе си.

Скара се сам на себе си, че позволява на подобна мисъл да проникне в ума му. Няма да повярва най-лошото, докато има друг избор! Тя ще живее! Тя трябва да живее!

Докато Лотън се катереше по стръмния склон, Нат измъкваше сестра си от блатото. Беше успял да я впримчи с въжето през раменете, но тя не можеше да му помогне с ръце, извити около тялото и завързано на гърба яке.

— Копеле мръсно! — изсъска Нат, като видя как Лотън е подложил Джарита на смъртна опасност. Не му хрумна, че е бил не по-малко безмилостен по отношение на Кайро. Виейки като куче, Джарита се плъзна през блатото и се опря в скалата. Когато Нат най-после успя да я хване, тя изпадна в истерия.

Безумна ярост обзе Нат, когато видя колко уплашена е сестра му. В мига, в който Лотън се показа на върха на скалата с Кайро в ръце, Нат го нападна като побеснял носорог.

Като ръмжеше злобно, Нат блъсна Такър отстрани и скочи върху Лотън. Лотън отвърна на нападението със същата ожесточеност. Нат се беше заклел да отмъсти на Лотън за мъчението, което беше преживяла Джарита, а Лотън — задето Нат жестоко беше хвърлил Кайро в блатото. Завърза се ожесточена борба, когато двамата мъже насочиха един към друг дълго сдържаните си чувства.

Ал се втурна да разтърве двамата мъже, но Такър го хвана за ръката.

— Този бой е на Лоу — каза му той. — Нека отмъсти за адските мъки, които преживя. — Такър посочи с глава Кайро. — По-добре да видим какво можем да направим за дамата.

На лицето му не беше изписана голяма надежда, когато разгледа неподвижното тяло на Кайро.

Тримата мъже се събраха около Кайро и започнаха да притискат ръцете към гърба й, за да я принудят да диша, но продължаваха да наблюдават и боя между Лотън и Нат Гардинер. Яростта беше придала на Нат два пъти по-голяма сила от обичайното, но въпреки това той не беше достоен противник за Лотън, който се беше превърнал в кълбо от юмруци и крака, нанасящи удари. Той отвръщаше на всеки удар с опустошителна сила, като изливаше и последната капчица гняв върху смъртния си враг.

Двамата мъже ръмжаха яростно, докато се търкаляха надолу по склона. Щом се оказа върху Нат, Лотън нанесе едно дясно кроше, от което пред очите на бандита заплуваха звезди. Нат отвърна на удара слепешката, като накара Лотън да изгуби равновесие.

Джарита се възползва от боя, който беше обсебил вниманието на всички мъже. След като се измъкна от якето и освободи ръцете си, тя се изправи на крака. Огледа се бързо наоколо и видя, че черният жребец на Лотън плува надолу по реката и търси подходящо място, за да се измъкне на брега. Докато конят се отърсваше от водата, Джарита се стрелна през храстите и затича надолу по склона, за да хване животното.

Тя го подкара по брега, докато търсеше място откъдето да изкачи хълма. Не й харесваше, че трябва да изостави брат си, но не би му помогнала особено, ако се оставеше да й сложат белезници и да я замъкнат заедно с него в затвора.

Желание за отмъщение изпълваше Джарита, докато се носеше през полето и търсеше убежище. Някой ден, по някакъв начин, ще заплати на Лотън за това, че погуби семейството й! Тази вражда още не е приключила, закле се тържествено Джарита. Няма да се успокои, докато Лотън не умре и не отиде да се пържи в ада!

 

 

Уди хвана широкото рамо на Лотън и отклони удара, насочен към подутото лице на Нат.

— Нат е в безсъзнание. Той и приятелчетата му ще си получат заслуженото в съда на Паркър… и на бесилото. Можеш да се обзаложиш за това.

Суровият глас на Уди стигна до измъчения мозък на Лотън. Той се отпусна на земята и загледа безжизненото тяло на Нат. Когато се върна отново към действителността, погледна нагоре и видя тялото на Кайро в ръцете на Такър, забеляза тъжния израз на лицето на по-възрастния мъж.

— Трябва бързо да я закараме при лекар — заяви Такър мрачно. — У нея е останал съвсем малко живот. Ако отида до Елрено и после доведа тук доктора, може да стане твърде къс… — гласът му заглъхна, когато погледът му спря върху восъчнобледите черти на Кайро.

Студени тръпки пробягаха по гърба на Лотън. За по-малко от миг той скочи на крака и грабна Кайро от ръцете на Такър.

— Доведи коня ми — нареди той, без да откъсва поглед от лицето на Кайро.

Такър се огледа и наруга сам себе си. Черният жребец на Лотън и Джарита Гардинер не се виждаха никъде. Беше толкова зает с боя между Лотън и Нат и със състоянието на Кайро, че беше забравил да я завърже с белезници за дървото заедно с останалите разбойници.

Такър хвана юздите на най-близкия кон и пое Кайро, докато Лотън го яхне.

— Отваряй си очите на четири — предупреди го Такър. — Изглежда, Джарита е избягала с коня ти. Ако те види, ще се опита да те убие.

Лотън смушка с колене коня и го насочи на север. Тогава забеляза пресния гроб и дървения кръст на него.

— О, боже, не! — възкликна той, когато прочете надписа. Раменете му се прегърбиха, когато осъзна пълния размер на страданията, които беше преживяла Кайро през последните няколко дни. Беше прекосила Двете територии, понасяйки жестокостта на Лотън, за да открие накрая, че мечтата на баща й се беше превърнала в призрачен град. Райлън Кълхуун беше загинал, преди да успее да се събере отново с дъщеря си. Един поглед към прясно изкопания гроб беше достатъчен, за да се разбере кой е трябвало да положи тези последни грижи за него. Лотън я беше оставил да се справя сама с повече нещастия, отколкото той беше осъзнал.

Очите му се отправиха към незабравимото, прекрасно лице, облегнато на рамото му. Запита се дали, въпреки невероятната си воля, Кайро все още има желание да живее. Беше изстрадала толкова много за толкова кратко време, беше платила десеторно за грехове, които не беше извършила.

— Съжалявам, Кай… — измърмори Лотън, докато препускаше с коня към Елрено. — Не ме напускай. Заклевам се да ти се отплатя.

С натежало сърце пътуваше Лотън на север. Пътят от Канейдиън Стейшън до Елрено сякаш нямаше край. Кайро висеше между живота и смъртта и нямаше скорост, която да задоволи Лотън.