Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (22)

Глава двадесет и втора

Айдахо Джо се върна обратно в къщата и се подпря на рамката на вратата. Целта, с която се беше върнал обратно вътре, излетя от ума му, когато видя Джарита. Сладострастният му поглед се отправи към стройната красавица, сгушена до Ванс, който се възстановяваше от раната в рамото си.

Как жадуваше да сложи ръце върху тази апетитна хубавица! Макар да беше кръвожаден и жесток, Айдахо имаше слабост към красивите жени. В момента апетитите му бяха насочени към Джарита Гардинер.

Той погледна с яд разбойниците, които се бяха присъединили към бандата преди седмица. Те всички хвърляха на Джарита жадни погледи, макар Ванс и Нат да бяха изброили строгите ограничения, които трябваше да бъдат спазвани по отношение на сестра им. Джарита винаги е била и щеше да бъде забранена територия, поне докато Ванс и Нат бяха живи. Но Джо хранеше тайното подозрение, че Джарита не е толкова невинна, колкото се искаше на братята й. Тя, изглежда, знаеше как да съблазнява мъжете с поклащане на бедрата си, с влажния сластен поглед, който предизвикваше и измъчваше…

— Нещо притеснявали те, Джо? — попита Ванс, който наблюдаваше как бандитът изпива с очи сестра му.

Въпросът накара Джо веднага да застане нащрек.

— Може би да, може би не — измърмори той, отдалечи се от вратата и отиде да вземе бутилката уиски, която минаваше от ръка на ръка около масата. — Преди малко си мислех за обора до ковачницата. Намерих вътре един кон и седло, но стареца, когото убих преди две седмици, го няма.

— Станал е и си е заминал, а? — засмя се Ханк Форбс, преди да отпие още веднъж от шишето. — Може да не е бил толкова мъртъв, колкото си мислел.

— Беше напълно мъртъв — озъби се Айдахо. — Някой трябва да го е намерил и да го е погребал. Но това не обяснява присъствието на коня.

Джарита се намръщи.

— Нат, по-добре иди огледай наоколо. Може някой да ни шпионира.

Джарита беше винаги предпазлива. Макар че тя и Ванс ръководеха сборището бандити, вниманието, което Джарита отделяше на подробностите, и нейната наблюдателност неведнъж ги бяха спасявали от беда. Нат винаги се доверяваше на женската й интуиция. Щом малката му сестричка е загрижена, той ще успокои страховете й.

— Ханк, ела с мен — заповяда Нат, като взе якето си и се отправи към вратата. — Най-добре ще е за всеки случай да огледаме наоколо.

Когато Нат и мършавият млад десперадо излязоха, Ванс се разположи по-удобно на леглото. Любопитният му поглед се отправи към Джарита, която седеше до него.

— Все още ли възнамеряваш да отидеш в Елрено да търсиш тази тайнствена жена, която е хванала окото на Лотън Стоун?

Джарита кимна.

— Би трябвало лесно да я открия, щом си приличаме.

Ванс вдигна с обич лицето й към своето.

— Не може да е хубава колкото тебе, Сиси — измърмори той и погали почернялата й буза с опакото на ръката си. — Иди, щом искаш, но внимавай. Не съм сигурен, че Лотън знае за тебе, но не искам да рискуваме.

Ванс се намръщи.

— Бих искал да знам какво се е случило с Кид Фонтейн и Пенхендъл Дик. Те трябваше да търсят Стоун. Сигурно могат да ни кажат какво прави този кучи син.

— Скоро няма да има значение какво е правил Лотън Стоун — усмихна се злобно Джарита. — Щом Кайро Кълхуун ни падне в ръчичките, той ще открие, че е затънал до шия в проблеми. Най-после ще можем да отмъстим за Били и той ще почива спокойно.

— Искам да вземеш със себе си един-двама мъже, когато отидеш в града да хванеш тази малка кучка — нареди Ванс. — Макар да не съм сигурен, че мога да те оставя насаме с тези хулигани. Още не са доказали себе си.

Внимателният му поглед се отправи отново към мъжете около масата, които си предаваха бутилката уиски.

— Мога да се грижа за себе си — успокои го Джарита, като погали с ръка намръщеното му от тревога лице.

— Сигурно е така, Сиси, но щом Стоун е наблизо, не искам да рискувам. — Той махна към спалнята със здравата си ръка. — По-добре иди да поспиш. Яздихме през по-голямата част от нощта. Аз ще се погрижа мъжете да не вдигат шум и да не те безпокоят.

Като кимна в знак на съгласие, Джарита стана от дивана и се отдалечи. Ванс се раздразни, когато четири чифта очи се приковаха в закръглените бедра на сестра му.

— Сиси има нужда от сън — обяви Ванс, като гледаше гневно всеки от изпълнените със сладострастни видения мъже. — Не я тревожете, нито сега… нито когато и да било… ако разбирате какво искам да кажа.

Очите им се върнаха обратно към чашите с уиски на масата, но нито един от мъжете не можеше да прогони от ума си мислите за хубавата жена. Дръзката блондинка също знаеше това. Тя изпитваше удоволствие да дразни и измъчва членовете от бандата, докато братята й внимаваха да не й се случи нещо.

 

 

Нат Гардинер се прокрадна по дървения тротоар към хотела с готов за стрелба пистолет. С Ханк Форбс вече бяха претърсили всяко кътче и пролука в останалите сгради на призрачния град, без да открият нещо. Нат не беше сигурен, че има някой скрит някъде, но не можеше да смята града за изоставен, докато не провереше всички стаи в хотела.

Една дъска изскърца под крака му и някъде в хотела излая куче. Нат нареди с жест на Ханк да изтича обратно във фермата и да доведе подкрепления. Щом има един кон, би трябвало само един човек да се крие вътре, но не можеше да бъде напълно сигурен. Нат не искаше да поема ненужен риск. Нямаше смисъл да издирва натрапника сам, щом като има на разположение цяла банда мъже, готови на всичко.

Като котки, които се промъкват в мрака, петима мъже обкръжиха хотела. С едно махване на ръката Нат нареди на хората си да се промъкнат едновременно през предната и задната врата на сградата. С насочени пистолети десперадосите се устремиха към загадъчния посетител.

 

 

Кайро трепереше цялата. Лаят на кучето я беше издал. Чу скърцането на дъските, но не можа да хване муцуната на животното навреме. Като ругаеше късмета си, тя сграбчи пистолета и се скри в килера, прегърнала кучето.

„Това е началото на края“, каза си мрачно Кайро. Бандитите идваха да я заловят. Свита, с колене под брадичката и с готов за стрелба колт, Кайро чакаше. Сигурна беше, че ще я намерят без проблем по ударите на сърцето й, което биеше силно като барабан. Трябва да са глухи, за да не го чуят.

Сети се за Лотън Стоун. Горчива усмивка пробягна по треперещите й устни. Лотън положително ще бъде разочарован, като разбере, че някой друг я е застрелял. Тези бандити ще лишат Лотън от неговото забавление и той ще ги намери, ако трябва и накрая на света. Разбира се, дотогава тя ще се превърне в поредната жертва на тези мръсници, но те ще си платят, когато Лотън Стоун си разчисти сметките с тях…

Въпреки че Кайро беше хванала със свободната си ръка муцуната на кучето, то се опита да излае, когато вратата на спалнята изскърца. Кайро разбра, че разбойниците влизат в стаята й. Стиснала колта, тя зачака да се отвори вратата на килера и да се посипят куршуми.

Когато пантите на вратата изскърцаха, инстинктът за самосъхранение на Кайро се събуди. Цялото й внимание беше съсредоточено върху приближаващата се беда. Този похват беше усвоила от Лотън Стоун — действай сега, мислите и чувствата остави за после.

Когато светлината на фенера достигна открехнатата врата, Кайро чу приглушено ръмжене. Този звук не беше издаден от кучето, а по-скоро от някакъв мъж, който не се виждаше. Когато видя да се приближава проблясващата цев на един пистолет, Кайро бе обзета от паника. Пръстите й се свиха около спусъка на колта и тя даде три последователни изстрела през дървената врата.

Вой и ръмжене огласи стаята, още стъпки се насочиха към спалнята. На Кайро й хрумна, че ако иска да им каже за откраднатите пари, трябва да стори това сега! Иначе с куршумите си бандитите ще направят на решето вратата на килера и тя ще бъде твърде мъртва, за да казва каквото и да било!

— Откраднах вашите крадени пари! — изкрещя Кайро с всичка сила.

Нат Гардинер, който беше залегнал зад леглото веднага след изстрелите, се изправи на крака. Женският глас го накара да се ухили. Умната кучка ги беше надхитрила, преди да очисти първите мъже, които я бяха открили. Нат бързо огледа двамата мъже от испанско потекло, които лежаха проснати на пода — жертви на смъртоносната маневра на жената. Погледът му се прехвърли върху Ханк, който стискаше окървавеното си коляно.

— Не стреляй — нареди Нат и се измъкна иззад леглото.

Ханк изръмжа. Погледна безумно десперадосите, които се бяха опитали да отворят вратата на килера и бяха загинали. Благодарение на тази кучка, това беше последната битка на двамата му другари!

— Хвърли оръжието — нареди рязко Нат.

Кайро изхвърли пистолета от килера. Тя се изправи и пристъпи напред.

— Излизам.

Останалите живи мъже се прицелиха, в случай че дръзката хитруша има повече от едно оръжие. За тяхно удивление, от килера излезе една двойничка на Джарита Гардинер, прегърнала някакво съпротивляващо се куче.

Нат огледа стройната блондинка, която стоеше в сянката на полуотворената врата на килера. Той почти взе Кайро, чието лице беше в сянка, за сестра си. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че е попаднал на жената, пленила легендарния Лотън Стоун.

Нат Гардинер не беше единственият, объркан от поразяващата прилика. Ханк и Айдахо Джо също стояха със зяпнали уста. Кайро не знаеше защо рошавите бандити стояха и я зяпаха като същество от друга планета, но се възползва от мълчанието.

Бързо като светкавица Кайро отскочи от вратата, като я хлопна зад себе си. Остави кучето на пода и побягна, криейки се зад мебелите. Крайната цел на Кайро беше оборът до ковачницата. Ако стигне до коня си, може да успее да изчезне от призрачния град, преди бандитите да я настигнат. Беше рисковано, но друга надежда нямаше.

Разбойниците се втурнаха след нея като стадо слонове. Ругаеха яростно, докато се препъваха един в друг и в лабиринта от столове и маси в тъмната сграда.

Когато бандитите изскочиха навън и видяха Кайро, която тичаше към обора, утрото вече обагряше небето на хоризонта в червено и златисто.

Ханк вдигна пистолета си и се прицели, но Нат го удари през лицето.

— Идиот! Парите са у нея. Може въобще да не ги намерим, ако не е жива да ни каже къде ги е скрила.

Като мърмореха по повод смелостта на жената, Нат и Джо затичаха след нея, а Ханк куцукаше зад тях. Тропотът на копита накара Нат да скочи настрани, преди конят на Кайро да го прегази.

— Стреляйте в коня! — изкрещя Нат на хората си, като същевременно се прицели.

Кайро беше сигурна, че десперадосите искат да я застрелят в гръб, въпреки че парите им бяха у нея. В момента, в който трите пистолета излаяха, тя се приготви да посрещне края. Ужасен писък разцепи тишината на утрото, когато Кайро излетя от коня, който се препъна под нея, и падна в калта.

Макар и замаяна, Кайро се изправи несигурно на крака, но преди да направи и две крачки, тримата мъже се стовариха отгоре й. Яростните й писъци проехтяха през изоставения град и отлетяха с вятъра. Половин дузина ръце я хванаха здраво, за да я усмирят.

Докато тя се бореше като ранена пантера, кучето обяви шумно протеста си. Въпреки че лаеше гневно и ръфаше ботушите на бандитите, животното не успя да спре тримата мъже, които повалиха Кайро на земята. Въпреки усилията й, Гардинерови я заловиха. Единственото, което можеше да запази временно живота й, беше фактът, че само тя знаеше къде са заровени откраднатите пари. Макар да продължи да се бие за свободата си, Кайро се озова права и прикована в прегръдката на Нат Гардинер. Решена да се бори до смърт, Кайро заби лакът в корема на Нат и го ритна силно в пищяла. Той се опита да хване ръката й, но тя захапа неговата, като почти откъсна парче месо със зъбите си.

— Да те вземат дяволите! — изръмжа Нат и спря крака й, който за малко да се забие в слабините му.

Като изруга гневно още веднъж, Нат превъртя пистолета в ръката си и го хвана за цевта. После бързо удари Кайро по главата с него. Когато тя се отпусна като попарено от слана цвете, Нат я взе на ръце и я понесе към фермата.

— Мръсница — изръмжа той срещу бледото лице на Кайро. — Ще те науча да слушаш!

 

 

Ужасен страх прикова Лотън към седлото. Тъкмо беше спрял на хълма над призрачния град, когато Кайро излетя от хотела и се понесе към обора. Видя с очите си смелия й опит за бягство, а сърцето му заби учестено в гърдите, когато чу изстрелите. С мъка наблюдаваше как тя излетя от седлото. Душата му се сви, когато тримата бандити усмириха русокосата тигрица, която се биеше с всички сили.

Лотън никога не се беше чувствал по-отчаян и толкова безпомощен. Беше твърде далече, за да може да застреля с пушката си похитителите на Кайро. А дори и да беше по-близо, не би рискувал да я улучи някой заблуден куршум. Не би постигнал нищо, дори и да се беше втурнал сляпо напред, стреляйки с пистолетите, повтаряше си той. Беше принуден да остане на мястото си и да гледа отдалеч, а това беше по-лошо от страданията, с които щеше да изплати всичките грехове в своя живот.

Лотън би предпочел да смени мястото си с Кайро, вместо да стои надалеч. Беше предизвиквал смъртта хиляди пъти при изпълнение на служебния си дълг, но се страхуваше безумно, докато гледаше как Кайро се сражава напразно сама. Изпитваше сам гнева и отчаянието й. Пулсът биеше в слепоочията му, сякаш той беше този, който тичаше към обора, за да вземе коня си, сякаш той беше този, който се бореше в ръцете на бандитите.

Когато Нат стовари дръжката на пистолета си върху главата на Кайро, силното вълнение го подтикна да извади всичките си оръжия и да се спусне надолу по хълма, въпреки всичко. Но инстинктът и опитът го накараха да запази самообладание. Колкото и да беше трудно, Лотън принуди себе си да остане на място, докато престъпниците влачеха Кайро към фермата.

Когато бандитите и пленницата се скриха в къщата, Лотън се отпусна в седлото, като че на плещите му се стовари цялата Земя. Едва си поемаше въздух, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Умът му трескаво работеше, търсейки отчаяно някакъв изход, като все още се бореше с непреодолимото желание да се втурне безразсъдно напред и да спаси Кайро на всяка цена.

Лотън си мислеше, че най-трудното нещо, което е правил някога, е да стреля по Кайро. Но не беше прав! Да обърне коня си и да препусне в посоката, от която беше дошъл, като остави Кайро на вълците, се оказа много по-трудно. Проклятие, в момента той не можеше да й предложи дори утеха и съчувствие. Беше му ясно, че не може да обсажда призрачния град, без да измисли някакъв план за нападение. Само ще убият и него, и Кайро, ако не намери помощ.

Когато в мозъка му се появи идея, Лотън смушка коня си и препусна в галоп към Елрено. Имаше само една възможност да спаси Кайро от сигурна смърт, но можеше да плати с живота си за това. Тази мисъл извика слаба усмивка на устните на Лотън. Само неговата смърт можеше да спаси живота на смелата хубавица с изумрудени очи.

 

 

— Не, в никакъв случай, не! — Такър Макгайър крещеше на Лотън, като че той беше глухоням. — Имал си и други щури идеи, но тази определено е най-лошата!

— И аз казвам същото! — Уди изгледа убийствено Лотън, като че той беше най-големият идиот в света. — Ал Фонтейн още не е доказал, че ще живее според закона. Освен това той е още един зелен хлапак. По дяволите, Лотън, ако подложиш Ал на такова напрежение, той може да поддаде и тогава ти ще си двойно мъртъв!

Лотън очакваше партньорите му да реагират отрицателно, след като обясни плана си, но не мислеше да отстъпи.

— Това е единственият шанс на Кайро — противопостави се Лотън. — Не можем да чакаме Гардинерови да пристигнат със собствения си смъртоносен план. Те не знаят, че Ал е обърнал нова страница.

— И аз не мисля, че го е направил — измърмори мрачно Такър.

— За бога, Лоу, ако дадеш на хлапето възможност да тръгне пак по кривия път, той лесно може да те предаде, за да спаси собствената си кожа — отбеляза Уди. — Със сигурност ще те убият, а аз няма да дойда на погребението ти, ако смяташ да изпълниш тези смешни намерения!

— И аз няма да дойда — добави Такър, като гледаше ядосано Лотън. — Но ще се погрижа в смъртния ти акт да пише, че си загинал поради малоумие.

Лотън въздъхна нетърпеливо. Докато той спореше с партньорите си, Кайро изживяваше ужасен кошмар. Всяка изгубена секунда увеличаваше неговата мъка и страданията на Кайро.

— Не разполагам със седмица или с месец да проверявам качествата на Ал в кризисна ситуация. Само той може да ме вкара в града, без да предизвика подозрения. Ал познава Гардинерови. Ако те мислят, че ме е застрелял и е дошъл да прибере наградата, ще го пуснат да се приближи, без да стрелят по него.

— И докато ти лежиш проснат на проклетия си кон като труп, Гардинерови може да решат да те напълнят с олово, просто за всеки случай — предсказа зловещо Такър.

— Вече мислих за това — измърмори Лотън.

— Е, трябва да не си мислил много дълго, иначе сам щеше да отхвърлиш безумната си идея — изпъшка саркастично Такър. — Ако влезеш в долината на смъртта, проснат на коня като безжизнен труп, Гардинерови ще те надупчат като решето в мига, в който вдигнеш глупавата си глава!

— После Ал ще прибере наградата, ще обясни, че си бил по-жив, отколкото изглежда, и ще се присъедини към Гардинерови — заяви отчаяно Уди. — Ако мислиш, че това ще спаси Кайро, трябва да си слънчасал.

— Доколкото знам, това е единствената ми… — Лотън млъкна, когато Ал се приближи до тях, носейки суровата пържола, която му бяха поръчали да купи от месарницата.

— Някой ще ми каже ли защо трябваше да нося тази пържола? — попита Ал, когато спря до тримата шерифи, които го чакаха на два километра южно от града. — Какво, по дяволите, става?

Лотън скочи от коня и съблече якето от еленова кожа. Като закачи дрехата на клона на едно дърво, той стреля с пушката си в гърба на якето, след което там остана една забележима, обгорена по краищата дупка.

Ал изгледа изумено Лотън, а после обърна опулените си като на бухал очи към Такър и Уди.

— Това пък за какво беше?

Преди да му дадат обяснение, Лотън взе пакета с месо от ръцете на Ал, разгъна го и изля кръвта върху дупката на якето.

— Защо му е да разваля едно напълно добро яке? — попита учудено Ал.

След като изпълни задачата си и якето му изглеждаше така, все едно са го застреляли, докато то е било на гърба му, Лотън се пъхна обратно в него. И докато Ал все още гледаше невярващо, той скочи обратно на коня.

— Гардинерови са се скрили в един изоставен град на юг оттук — съобщи мрачно Лотън на Ал. — Те хванаха Кайро.

Лицето на Ал стана бяло като тебешир.

— Ти си единственият, който може да влезе в града, без да бъде застрелян на минутата — продължи Лотън. — Тъй като ти и Пенхендъл Дик бяхте изпратени да ме убиете, няма да изглежда подозрително, че водиш със себе си тялото ми.

— Ами ако…

Лотън се втренчи в лицето на младия Ал с мрачен израз, наподобяващ буреносни облаци.

— Ти си единствената възможност на Кайро да се спаси, Кид. Трябва да убедиш Гардинерови, че още си на тяхна страна. Отдавна искаш да се извиниш на Кайро за лъжата си. Сега можеш да направиш малко повече отколкото просто да й кажеш, че съжаляваш за всички неприятности, които си й причинил. — Той направи една драматична пауза. — Без твоята помощ тя едва ли ще доживее до утре.

Ал изглеждаше така, сякаш ще се стопи както си седи в седлото и ще се разтече по земята.

— Но аз…

Лотън не даде на Ал да се колебае.

— Ще имаме на наша страна момента на изненадата, когато възкръсна от мъртвите. Аз ще се погрижа за Гардинерови, но ти трябва да заведеш Кайро на безопасно място.

— Ти ще се заемеш с всичките седем мъже? — измънка Ал.

— Такър и Уди ще се скрият в храстите и ще ги объркат допълнително с град от куршуми — осведоми го Лотън.

Ал се задави и за малко да умре от задушаване.

Такър хвърли поглед на Уди, който очевидно се съмняваше в успеха на тази смела акция. Изразът на Уди беше досущ като този на Такър.

Лотън не даде на Ал възможност да изрази още някое съмнение или безпокойството си. Той просто подкара коня си на юг, като принуди Ал да приеме задачата, която му натрапиха. Хлапето имаше нужда да си събере ума и да подготви речта си за пред Гардинерови.

— Ако хлапето изгуби ума и дума, животът на Кайро и на Лотън няма да струва и пукнат грош — изръмжа Такър, който яздеше до Уди.

— Ще трябва хубавичко да се целим — въздъхна Уди.

— Дори ако всеки свали по двама мъже, Лотън ще остане сам срещу трима.

— И междувременно ще трябва да се изправи от коня — добави Такър обезсърчено. — Малки са му шансовете, ако питаш мене.

Такър смушка коня си и се изравни с Лотън, който гледаше в далечината.

— Ако знаехме, че толкова държиш да умреш, Уди и аз щяхме сами да те застреляме. Поне щеше да стане бързо и безболезнено.

— Даже щях да те застрелям, без да ти взема нищо — извика Уди, който беше чул забележката на Такър.

— Вие, момчета, май имате по-добра идея? — попита Лотън.

— Ами, не, но… — отвърнаха те в хор.

— Вие знаете не по-зле от мене, че Ал е единственото спасение на Кайро — напомни им Лотън.

— Така де, а кой ще бъде твоята надежда за спасение? — попита Такър.

Лотън се усмихна иронично, преди да скочи на земята.

— Предполагам, че от вас двамата зависи дали ще се измъкна оттам жив или мъртъв.

Усмивката на Лотън изчезна, когато извади едно въже, за да се завърже на гърба на коня си. Сребристите му очи се местеха от безизразното лице на Такър към разтревожената физиономия на Уди.

— Ако аз не… — той погледна очертанията на сградите в далечината. — Кажете й, че аз… — Лотън пое дълбоко въздух. Един дълъг миг той се взира в Уди изпод периферията на шапката си. — Кажи на Кайро какво изпитвам… какво съм изпитвал към нея, Любовчийо. Ти винаги по-добре си знаел какво да кажеш на жените.

— Боже мили — измърмори Такър сърдито. — Мятай се на проклетия кон и да започваме тая работа. Ще репетираш какво да кажеш на Кайро, като свършим. Уди няма да говори от твое име, нито пък аз. Сам ще трябва да й кажеш.

Лотън легна по корем на седлото и обви тялото си с въжето.

— Ако обаче не мога да й кажа, искам…

— По дяволите, вие тримата няма ли да млъкнете! — избухна Ал, докато се качваше на коня. — Тръпки ме побиват от всичките тези приказки.

— По-добре се стегни, Кид — предупреди го Такър, като му хвърли един строг поглед. — Не можеш да отидеш в града, треперейки като лист. Твърде много сме заложили в тази игра.

Ал взе юздите на коня на Лотън и поведе привидно мъртвия шериф надолу по пътеката към Канейдиън Стейшън.

— Само се надявам да не свършим всички надупчени…

— За бога, Лоу, свали надолу глупавата си глава — Такър прекъсна ядосано Ал. — Говорещи трупове няма. Ако Гардинерови са оставили, както обикновено, някой на пост, ще те усетят мигновено.

Лотън отпусна глава до ребрата на коня и увисна като дроб. Неочаквано мислите му се отправиха към Кайро. Страдалчески израз се появи на суровото му лице. Не можеше да не се пита какво ли ужасно мъчение търпи сега от ръцете на пленилите я негодници. Изнасилване? Побой? Или може би Айдахо Джо се упражнява с ножа върху нея?

Лотън загледа калта между копитата на коня. Ако тези мръсни идиоти са докоснали Кайро с пръст, ще ги разкъса на парчета, дори ако това е последното нещо, което прави в живота си. Планът беше много рискован и можеше наистина да се окаже последен, помисли си Лотън. Ал подскача като заек от страх. Горкото хлапе ще трябва да мине през изпитание много преди да е усъвършенствало уменията си. Ако има някакви недостатъци, те ще проличат мигновено.

Времето за разплата беше дошло. Лотън се надяваше да не е сбъркал в преценката си за Ал Фонтейн. Хлапето можеше лесно да предаде Лотън, за да спаси собствената си кожа. Твърде неясно беше как се държи Ал пред опасността и изкушенията. Ако Ал се поддаде на напрежението, земята ще се превърне в същински ад!

Лотън изпъшка. Може би Такър и Уди бяха прави. Може би това е най-ненормалната му идея. Може би? Лотън едва не се изсмя на глас. Та в това нямаше съмнение!