Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (2)

Глава втора

Форт Смит, Арканзас

Краят на октомври 1889

След като дълги дни яздиха през гористите хълмове, прекосиха многобройни потоци из безкрайната прерия, тримата шерифи спряха, за да огледат от високо блесналата на слънцето река Арканзас. Затворническият керван, който се състоеше от фургона на затворниците, още един фургон със запаси и резервен впряг коне, също спря. Вече седмици наред спяха под звездите и се хранеха с пушки, готови за стрелба в скута им. Служителите на закона се бяха сражавали с Гардинерови, някъде бяха оставили призовки, а другаде бяха извършили арести. Бяха пребродили една област, където крадците и разбойниците отлично познаваха всяка пътечка и всяко скривалище. Отново и отново бяха поставяли на изпитания всичките си умения на следотърсачи и стрелци.

— Форт Смит несъмнено изглежда добре оттук — въздъхна облекчено Такър. Той си гребна още веднъж от боба, задъвка и се усмихна, когато забеляза, че на източния бряг на реката се събира тълпа. — Изглежда, новината, че идваме, е пристигнала в града преди нас.

— Единственото хубаво нещо на пристигането ни в Затвора на бесещия съдия е това, че повече няма да слушаме отвратителното пеене на шерифа Стоун — измърмори един от затворниците, преди да нагълта поредната хапка. — Ако още един ден трябваше да слушам това отвратително виене, щях да се обеся, преди Паркър да свари да ми надене примката.

— Не знам кое е по-лошо — присъедини се друг от затворниците — фалшивото му пеене или лекциите за злините на престъпността.

Лотън се приближи и измъкна металните чинии от окованите в белезници ръце на затворниците.

— Правилата ги знаете, момчета — каза той рязко. — Ако се оплаквате, няма да ядете. Така че кое избирате?

И двамата затворници впериха гладно очи в чиниите си, а след това в ядосаните сини очи на Лотън.

— Обожавам пеенето ти.

— А аз съжалявам за сторените от мен грехове — ухили се другият мъж, а гласът му ясно показа, че за нищо подобно не съжалява.

Усмивка заигра на устните на Лотън, докато оглеждаше самонадеяните разбойници. Пусна от високо чиниите в краката им, от което бобът изхвърча и полепна по ризите им.

— Аз пък съжалявам, че трябва да ви замъкна при съдията Паркър — подигра им се той. — Не мога да ви опиша колко нощи няма да мигна и ще се чудя дали съдията е намислил да ви вкара в затвора за по сто години, или да ви отправи с маршова стъпка към бесилката.

Тази забележка усмири двамата мъже. Честно казано, те не знаеха кое е по-лошо — да си имат вземане-даване с този направен сякаш от камък мъж или да се срещнат със съдията във Форт Смит.

Докато другите вкарваха затворниците обратно във фургона, Лотън разглеждаше множеството, което се беше събрало на пристана до Пото Блаф, за да наблюдава как шерифите прекарват престъпниците през реката с ферибота. Жителите на града бяха винаги любопитни да разберат кои известни разбойници ще бъдат предадени в ръцете на правосъдието.

Точно както беше предсказал Такър, новината за сблъсъка на Лотън с член на прочутата банда на Гардинерови беше стигнала в града преди него. Докато затворническият фургон се търкаляше надолу по улицата към построения наскоро затвор, тълпата обгради огромния, яхнал коня си мъж.

Лотън кимаше в отговор на похвалите, които се сипеха върху него. Като гледа как се държаха жителите на Форт Смит, човек би си помислил, че кралят се завръща при поданиците си. И макар да го провъзгласиха за герой, задето е отнел живота на един млад десперадо, случката беше оставила горчив вкус в устата на Лотън. Той не търсеше одобрение за това, че вършеше работа, която би предпочел да не върши. Би се радвал, ако бе успял да закара в съда Айдахо Джо за убийството на Джордж Тинсли. Лотън съвсем не бе искал да убие младия Били, но неопитното хлапе бе скочило в неправилната посока и фаталният куршум, който трябваше само да го забави, го беше улучил смъртоносно. По дяволите…

— Божичко! В този фургон са натъпкани петнайсет затворници — възкликна невярващо пазачът. — Като гледам, не сте стояли без работа три месеца и половина.

Лотън сви рамене и остави обясненията на Такър Макгайър, който вече му бе надул главата по пътя на връщане.

След като си прибра месечните заплати и значителните награди, Лотън се зае с отнемащата доста време задача да установи самоличността и да настани в затвора заловените престъпници, които неговите колеги вече вкарваха в сградата.

Поне условията в затвора доста се бяха подобрили. Лотън с учудване оглеждаше обстановката. Двуетажната сграда, която служеше едновременно за съд, помещение за съдебните заседатели и затвор, беше заменена с триетажен тухлен затвор. Години наред затворниците бяха настанявани във влажното, смрадливо мазе и условията бяха станали вече непоносими. Сега затворът можеше да се похвали с петдесет и две килии, всяка от които беше с размери метър и половина на два и половина метра и разполагаше с две железни койки. Най-долният етаж беше отреден за убийците, на втория настаняваха обвинените в кражба, нападение и грабеж, а на последния — обвинените в продажба на уиски на Индианската територия.

Лотън погледна пачката банкноти в ръката си. С парите от последните награди и със спестяванията в банката, които никога не бе имал време да харчи, можеше вече да се откаже от опасната си професия. Можеше вече да се установи на своя земя, най-малко на хиляда километра от цивилизацията.

— Сега, когато си герой, твоите прости приятели са може би вече недостойни да празнуваш с тях? — Такър подкачи Лотън, докато го гледаше как набутва парите в джоба на жилетката си.

Бегла усмивка се появи на плътните устни на Лотън. Той имаше желание да си налее едно голямо питие и да забрави престрелката на Гранд Ривър.

— Намери уискито, Тък, и ще празнуваме, докато ни свърши пиенето.

Такър кимна.

— Ще се срещнем в колибата след час. — Обърна се през рамо и погледът му срещна дългурестия, хубав шериф, който стоеше зад тях.

— Ти идваш ли, Любовчийо? Или твърде много жени вече са се наредили на опашка да те приветстват с добре дошъл и да вдигат шум около ранената ти ръка?

— Някога пропускал ли съм да отпразнувам с вас двамата завръщането ни? — изсумтя Уди. — Разбира се, че идвам. Прави ми удоволствие да гледам как се налива Лотън. Само тогава той надува нашите глави с приказки!

Това беше самата истина. През повечето време Лотън беше необщителен, тихо и ефикасно си вършеше работата да преследва търсените от закона. Рядко изразяваше чувствата и вълненията си, а когато все пак го правеше, беше лаконичен и ясен. Само когато през гърлото му бяха минали няколко чаши, маската му падаше и езикът му се развързваше. Лотън обаче се отпускаше и обръщаше големи количества уиски само когато тримата шерифи се връщаха след дългите си набези в Двете територии.

Беше им станало обичай да доставят затворниците си, да приберат месечните си заплати от по двеста и петдесет долара и после да се оттеглят в къщата на края на града. Там тримата шерифи, необезпокоявани от никого, буйно се напиваха, за да се освободят от напрежението на мъчителните си преживявания. Гуляите им продължаваха два-три дни, след което си придаваха отново приличен вид и се появяваха сред хората.

Шерифите закараха конете и фургоните си в ковачницата, за да ги постегнат, след което се разделиха. Един час по-късно те се събраха във варосаната къщичка, собственост на Такър и Лотън. Докато шерифите пътуваха по служба, хубавичката вдовица Херман, която беше хвърлила око на Лотън Стоун, идваше един път седмично да чисти къщата. Както обикновено, тя беше лъсната до блясък. Чакаха ги чисти чаршафи, на масата дори имаше ваза с цветя, а също и три блестящи кристални чаши.

Лотън огледа току-що изчистената гостна и забеляза, че по мебелите няма нито прашинка. Не трябваше да забравя да похвали Моли Херман. Този път тя беше надминала себе си. Къщата светеше.

— Ще ти кажа, че Моли се изтрепва да заслужи поста на твоя съпруга — изкикоти се Такър, като в същото време си хвърли шапката настрани, тръшна се до масата и отвори бутилката с уиски. — Няма ли да се ожениш за вдовичката някой ден, или все така ще я мотаеш, както през последните три години?

— Лоу? Да се ожени? — Уди се изсмя и възседна един стол. Протегна чашата си и зачака Такър да я напълни догоре. — Той мрази жените, забрави ли? Само за едно нещо му харесват и ти дяволски добре го знаеш.

— Интимният ми живот не подлежи на обсъждане — изръмжа Лотън, преди на свой ред да се стовари на един стол. Загледа чашата с алкохол с очакване. Едно питие… или пък шест щяха да му дойдат добре. Тези три месеца и половина му се бяха видели дълги. — Ти си този, който по собствено желание разказва разни пикантни подробности, след като обиколи целия град, Любовчийо.

Уди се засмя с онази момчешка усмивка, която беше покорила сърцето на не една млада дама.

— Мога ли да попреча на жените да ме харесват? А си казвам всичко само за да държа вас двамата в течение на това, което става в света на любовните удоволствия.

Лотън отпи бавно голяма глътка от уискито си.

— Жените носят само проблеми. Колкото по-малко един мъж си има вземане-даване с тях, толкова по-добре за него.

— Пий, цинико — окуражи Такър приятеля си. — Може би тогава ще ни разкриеш тази тайнствена загадка — защо смяташ, че жените са най-низшата форма на живот.

Лотън никога нямаше да се напие дотолкова, че да разкрие защо презира всички жени. Разочарованието му бе скрито дълбоко у него и го съпътстваше вече тридесет и една години. По въпроса за жените Лотън възнамеряваше да си мълчи. В края на краищата това си беше само негова работа.

— Що се отнася до мен, аз доста ги харесвам — разправяше Такър. Но с тази моя грозна муцуна не ги привличам така лесно, както ти и Любовчията. — Светлосините му очи се вгледаха в Лотън. — Пък ето на тебе, от друга страна, ти налитат като мухи на мед. Само че ти много се дърпаш. Ако приложиш някой и друг от похватите на Уди, няма да можеш да разгониш почитателките и с тояга.

— Не се оплаквам от нещата и такива, каквито са сега — измърмори Лотън, преди да изпие половин чаша уиски на един дъх.

— Разбира се, ти изобщо от нищо не се оплакваш много, защото ти и не говориш много — отбеляза Такър. — Ето защо аз и Уди все се чудим коя коварна, непостоянна жена ти е разбила сърцето навремето. Коя е тя?

Лотън не възнамеряваше да изповяда тайните на своята душа, въпреки че Уди и Такър седяха напрегнато на столовете си, изтръпнали от любопитство.

— Налей ми още една чаша — Лотън бутна чашата си към Такър.

Червенокосият шериф се подчини.

— Е, лично аз не виждам какво лошо има в това да общувам с жени при всяка възможност — заяви той. — След като три месеца е преследвал най-големите негодници на континента, човек има нужда от малко развлечение.

— Увлечение е по-близо до истината — поправи го Лотън.

Уди сви рамене, без да се обезсърчава.

Лотън изгледа хубавия шериф, който беше само с една година по-млад. Уди бе естествено увлечен по жените, и обратно. Когато не преследваха престъпници, той живееше с по-малката си сестра, с нейния съпруг и децата й. Макар че, мислено се поправи Лотън, Уди всъщност не живееше във фермата на сестра си. По-скоро той установяваше там базата си и от време на време се хранеше със семейството. Къде прекарваше нощите си, никой не знаеше. Той правеше обиколките си като пощальон, посещаваше цял куп жени, а като му се приискаше, се връщаше обратно във фермата.

Лотън се кълнеше, че никога няма да стане така зависим от някоя жена, че тя да заема времето и мислите му. Не искаше съпруга, не искаше любовница, не искаше и харем. Когато мъжките му нужди търсеха удовлетворяване, лягаше с някоя жена, но дори и в тези случаи се ограничаваше с редки, кратки срещи с вдовицата Херман или с другите две жени, които го посрещаха с отворени обятия.

Докато Уди и Такър обсъждаха дали Лотън ще бъде добър съпруг на вдовицата Херман, мускулестият гигант спокойно пиеше. Лотън имаше само една цел — да се напие до забрава.

Границите на Индианската територия и на Оклахома с право си бяха заслужили прозвището „На ръба на ада“, помисли си Лотън, докато поредното уиски се изливаше в гърлото му. Там имаше тълпи от бандити, комарджии, контрабандисти на алкохол, крадци и главорези, които тероризираха Двете територии. По куче да хвърлиш, ще удариш някой от тях. Лотън и неговите съдружници тъкмо докарваха препълнения с престъпници фургон и преди да са си поели дъх, съдията Паркър вече им връчваше нови двайсетина заповеди за издирване и ги изпращаше отново на път. Двеста мъже съвсем не стигаха, за да наложат ред и законност в областта с територия от сто деветдесет и една хиляди шестстотин петдесет и девет квадратни километра, където престъпниците бяха не по-малко от комарите.

Лотън не искаше да мисли за работата, която вече бе свършил, и за онази огромна част, която му предстоеше да свърши, за да бъдат изкоренени бандитите от Двете територии. Искаше само да пие, докато вече не може да мисли. Като изтрезнее след няколко дни, ще се изтърка хубаво, ще избръсне брадата и мустаците си и ще започне всичко отначало.

В края на краищата, размишляваше Лотън, животът бе тежък. Човек просто трябваше да го приеме. Когато остарее дотолкова, че вече да не може да спи на влажната земя, да се пази от невероятно точни стрелци и отчаяни убийци, ще си предаде значката и ще стане фермер. Тогава ще седи и ще си спомня за годините като шериф. В тази задача нямаше никаква слава, той просто изпълняваше дълга си на гражданин да защити онези, които не можеха да защитят сами себе си.

Това беше най-доброто в живота. В това беше и целият смисъл на съществуването, помисли си Лотън. Човек показваше всичко, на което е способен, правеше каквото може, за да направи от света едно по-хубаво място. Не съществува измисленият безоблачен живот с тайнствени многоцветни дъги. Животът беше студен, труден и скучен. Има хора, които нарушават закона, и хора, които го налагат. Човек живее, а после отива да се срещне със Създателя си. В отвъдния живот той отговаря за своите непростими грехове. Когато стигне пред бисерните порти, помисли си Лотън, докато отпиваше от петото си уиски, ще попита своя Създател дали не е допуснал Той самият една мъничка грешчица, като е създал жената.

 

 

Кайро Кълхуун се появи от хотела и целенасочено закрачи към наскоро построената сграда на съда. Тя не обръщаше внимание на начина, по който се извиваха главите на мъжете при преминаването й покрай тях. Не беше горда от външността си. Бог я беше създал и я беше надарил с качества. Тя нямаше никаква заслуга за това, смяташе Кайро. Не беше нито поласкана, нито се учудваше от това, че мъжете я намираха за привлекателна. Тя просто не обръщаше внимание на интереса им и си вършеше спокойно работата.

След като пристигна във Форт Смит, Кайро научи, че съдията Исак Паркър е в съда от осем и половина сутринта до мрак, шест дни в седмицата. Той успяваше да се справи с удивителен брой дела, в стремежа си да очисти района от негодници. Когато приключеше работата си за деня, съдията изминаваше пеша разстоянието от съда до дома си, а на следващата сутрин се връщаше, за да започне целия процес отначало. Кайро възнамеряваше да спре прочутия съдия в мига, когато излезе от съда и да помоли за съдействие по въпрос, който беше от огромно значение за нея.

По един или друг начин тя ще спечели подкрепата на съдията, дори и да е страшно зает със своите дела. Тя нямаше намерение да се препъва из традиционните правни канали. Според нея, ако човек искаше една работа да се свърши, трябваше незабавно да се обърне към най-високопоставения представител на институцията, а съдията Исак Паркър беше символът на властта западно от Форт Смит. От описанието, което й беше дал служителят в хотела, тя го разпозна в мига, когато той прекрачи прага на съда. Беше едър, малко страшен на вид мъж, с мустаци, козя брадичка и рошава прошарена коса, които го правеха да изглежда по-стар от своите петдесет и една години. Той беше облечен с панталони и палто модел „принц Алберт“. Беше висок повече от метър и осемдесет и тежеше най-малко сто и петнайсет килограма. Той беше символ на надеждата за почитащите закона жители на Запада и страшилище за престъпниците, които действаха в района му.

Когато Исак Паркър погледна с пронизващите си сини очи към Кайро, тя се изпъчи и закрачи решително към него.

— Господин съдия Паркър… сър… аз имам огромна нужда от помощ. Вие, и само вие, можете да ми помогнете. Извинете ме, че съм толкова неделикатна и ви задържам след дългия ден заседания, но имам важна молба и моля да ме изслушате.

Очите на Паркър проблеснаха зад очилата, докато преценяваше поразително хубавата блондинка. Пред него стоеше дребничка млада жена, която едва ли тежеше повече от четирийсет килограма с мокри дрехи и сигурно беше висока не повече от метър и петдесет. Но колкото и да бе дребна, тя се беше устремила към Паркър като кавалерийска част и беше улучила точно сърцевината на въпроса, който я интересуваше. Кайро носеше спретната рокля от зелена коприна, чийто цвят обаче не можеше и да се сравнява с живите й изумруденозелени очи. Макар да изглеждаше крехка и изящна, от нея се излъчваха решителност и жизненост, а самата й поза показваше, че няма да се остави да я избутат настрани, докато има какво да каже.

Съдията Паркър предложи на младата дама ръка.

— Толкова ли е сериозен този въпрос, че не може да бъде обсъден, докато пийнем по нещо, за да се освежим? — попита той. — Денят беше труден и напрегнат. Може би няма да имате нищо против да изясните проблема си на чаша сарсапарила?

Кайро се отпусна и на лицето й се появи усмивка. Докато Паркър я водеше надолу по улицата към любимия си ресторант, тя обясняваше проблема си с кратък разказ, като наблегна на своята загриженост и на необходимостта да получи незабавно помощ.

— Сам виждате, господин съдия Паркър — обобщи Кайро. — Времето има голямо значение в този случай. Без вашата помощ аз ще трябва да се подложа на рисковете на едно пътуване през страната и да повторя тази моя история на всеки шериф в територия Оклахома. Дотогава може вече да е твърде късно и този въпрос на живот и смърт да се е решил от само себе си… към по-лошо! Би било твърде меко да се каже, че съм отчаяна и обезумяла от тревога.

Кайро бързо си пое дъх и стремително продължи, докато вниманието на Паркър бе изцяло съсредоточено върху думите й.

— Няма да задържам най-добрия ви шериф по-дълго, отколкото е необходимо. Веднага щом в Канейдиън Стейшън се установят ред и законност, с радост ще му заплатя за изгубеното време и положените усилия и той ще може да потегли обратно.

Съдията Паркър помогна на Кайро да седне, след което се разположи срещу нея. Челото му замислено се смръщи. Желанието на Кайро беше малко нередно, но много познато и разпространено. На практика тя искаше да наеме един от шерифите, чиято база беше във Форт Смит — най-добрия от тях, за да бъдем по-конкретни — като водач, детектив и представител на закона.

Твърдението й, че законността в наскоро създадената територия Оклахома действа отчайващо бавно и неефикасно, със сигурност беше основателно. Областта се опитваше да положи основите си и беззаконието беше по-скоро правило, отколкото изключение. Съдилищата и съдиите в Оклахома бяха по-затрупани с работа дори от съдията Паркър, но той имаше нужда от всеки свой шериф за обиколките на Индианската територия.

Съдията би споделил точно това съображение с младата дама.

Би го направил, ако не беше много обезсърчаващата новина, която беше научил тази сутрин. Бяха му съобщили, че над най-способния му служител, Лотън Стоун, е надвиснала смъртоносна клетва за отмъщение. Гардинерови искаха главата на Лотън, задето преди две седмици беше убил най-малкия им брат.

И по-рано смъртоносни заплахи са били отправяни към Лотън Стоун. Но след като ограбили влак в Крийк Нейшън, Гардинерови оставили съобщение за Лотън Стоун. Те го предизвикваха да тръгне по следите им, за да решат своята кръвна вражда.

Исак Паркър нямаше никакво намерение да изпраща Лотън обратно в района, където Гардинерови са били видени за последен път, докато нещата не се уталожат. Молбата на тази обаятелна жена беше тъкмо извинението, от което се нуждаеше Исак, за да държи Лотън на безопасно разстояние от отмъстителните му врагове. Лотън вероятно ще протестира, но в края на краищата ще се заеме с тази задача. И толкова.

— Сър, ще се разделите ли заради мен с един от надарените си шерифи? — попита Кайро нетърпеливо, като отвлече Исак от размислите му. — Позволих си да разпитам в града за хората, които работят при вас. Казаха ми, че един, на име Лотън Стоун, се смята за най-добрия от тях. Жителите на Форт Смит много го хвалят.

Съдията Паркър се усмихна наум! Тази жена не си е губила времето, преди да избере най-добрия служител — точно този, който трябваше да изчезне от Индианската територия през следващите няколко седмици.

— Лотън Стоун е тъкмо човекът, който мислех да ви препоръчам — заяви той. — Ще се опитаме да се справим без уменията му за един-два месеца.

Кайро се облегна назад на стола с вид на човек, който е доволен от себе си. Тя очакваше да се разгори дискусия и беше приготвила в ума си аргументите, които щеше да използва, ако започнеха да спорят. За щастие, съдията Паркър не беше изказал никакви възражения.

— И къде мога да намеря този Лотън Стоун? — запита тя съдията. — Нямам търпение да говоря с него по този въпрос и незабавно да се заема с приготовленията за пътуването.

Съдията Паркър се засмя.

— Ще ви представя, мила моя… ако ми позволите първо да допия сарсапарилата си.

Лицето на Кайро поруменя. Без съмнение съдията я смяташе за една много нетърпелива и нахална жена. Може и да беше прав, мислеше си тя, докато се въртеше нетърпеливо на стола си. Но когато Кайро Кълхуун решеше, че нещо трябва да се свърши, тя искаше то да се направи вчера. Търпението, със съжаление трябваше да си признае, не беше сред добродетелите й.

— Довършете питието си — настоя Кайро, а след това на устните й се появи една дяволита усмивка, която почти разтопи сърцето на събеседника й. — Ако трябва, мога да почакам още две минути.

Две минути? Съдията Паркър наклони глава назад и гръмко се изсмя. Кайро беше пълна с огън и непоколебим дух. Тази жена искаше небето и земята да се разтресат, за да решат проблемите й, и беше дяволски твърдо решена целта й да се постигне. Само гледай какво ще стане, когато това очарователно огнено кълбо се изправи пред Гибралтарската скала!

Лотън Стоун беше от мъжете, които играят играта по своите правила, а понякога измислят правилата в процеса на игра. Нямаше добродушно да се съгласи тази яростно решителна жена да го подбутва безкомпромисно в желаната от нея посока. Но тъкмо това можеше да накара Лотън да забрави факта, че съдията го отпраща надалеч — в интерес на неговата собствена сигурност, разбира се.

Това, което учудваше Паркър, беше, че тази дръзка женичка и Лотън Стоун много си приличаха. И двамата бяха енергични, решителни и самоуверени. От друга страна, Кайро Кълхуун изглеждаше като добре поддържана дама, а Лотън Стоун беше буен мъж, който не понасяше важничене. Какви спътници само щеше да излезе от тях!

Преди съдията да успее да се изправи на крака, Кайро скочи от стола си и изтича до вратата. Да, наистина, помисли си Паркър, като се усмихваше иронично, на непобедимия Лотън Стоун предстои да срещне една много хубава, но неудържима сила. Ще има да летят искри.