Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (18)

Глава осемнадесета

Докато Лотън се връщаше в Елрено и Гутри, Кайро прекара три дни в очакване баща й да се върне. Приказваше си само с рунтавия пес, който непрекъснато вървеше по петите й. Но самотата я подлудяваше. Тя реши да остави на баща си бележка, че е пристигнала, в случай че се разминат. Единственият й изход, реши тя, е да сформира отряд от една жена, който да издири Райлън.

Кайро събра някои необходими неща и тръгна на изток. Подире й подтичваше вярното куче. Едва бе изминала три километра, когато пред нея се изпречи оживено селище, чиито жители строяха жилища и други необходими сгради, които да заменят палатките, пръснати в околността.

След като разпита пощаджията, Кайро научи, че хората са се преместили на изток от Канейдиън Стейшън заради железницата. Пощаджията познаваше и Райлън Кълхуун, но не го беше виждал от две седмици. Според него Райлън беше купил нов участък земя, за да построи друг хотел, но е останал в Канейдиън Стейшън да чака завръщането на дъщеря си.

Пощаджията предположи, че Райлън може да е отишъл в Гутри, за да уговори доставката на дървен материал от Канзас. Той посъветва Кайро да се върне в Елрено, където баща й често отивал за стоки, които не се намирали в недостроеното още ново селище.

Успокоена, че Райлън е в околността, Кайро се върна в хотела в Канейдиън Стейшън. Прекара още един мъчителен ден, но от баща й нямаше и следа.

Отчаяна, Кайро реши да се отправи отново към Елрено, с надеждата да срещне баща си. Дори ако това не стане, поне ще може да общува с други форми на живот. Дългите дни самота я бяха довели до предела на силите й!

Докато пътуваше на север, Кайро мислеше, че самотата й е довела и до нещо добро. Най-после беше започнала да се отнася както трябва към мъчителната си връзка с Лотън Стоун. Той е бил нещо като тежък грип. Беше го преболедувала и вече оздравяваше. Като прехвърляше в ума си всички отвратителни неща, които й беше сторил, Кайро поддържаше омразата си към този чернокос негодник с блестящи сребристи очи. Той беше женомразец, отчайващ скептик и безнадеждно луд. Освен това беше груб, невнимателен и недоверчив. Тя съжаляваше деня, в който се запозна с него!

Това не беше нищо повече от физическо привличане, казваше си твърдо Кайро. Той беше пробудил женските й инстинкти, това е всичко. Но то не значи абсолютно нищо. Лотън Стоун беше мъжествен, притежаваше особена сурова хубост и беше съвсем естествено да я увлече. Пътуването на запад им беше предоставило много удобни случаи. Нормално е за един мъж и една жена, които живеят в такава близост един до друг, да се оставят чувствата да вземат връх, особено когато непрекъснато са изправени пред опасности.

Преживяното с Лотън я научи на няколко ценни неща. От сега нататък ще реагира според логиката на положението, а не според глупавите си чувства. Никога повече няма да има физическа връзка с мъж. Това измъчва ума и ранява сърцето. Никога вече няма да обърква привличането с любовта. И няма повече да строи въздушни кули. Ще прави само разумни планове за бъдещето.

Кайро беше готова да започне живота си отначало… такъв, какъвто е. Все още не се беше свързала с баща си, но поне не хранеше повече несподелени чувства към този мъж с невероятно неприятен характер, който й пълнеше главата с лъжи за любов и я използваше за задоволяване на своя нагон!

— Любов, как пък не! — Кайро изсумтя презрително. — Лотън Стоун дори не знае какво значи тази дума. Когато се насити на една жена, е готов по-скоро да я застреля, отколкото да я погледне отново. Като че ли не направи точно това!

Тя хвърли убийствен поглед към образа, който продължаваше да витае над нея.

— Никога няма да ти простя това, Лотън. Презирам те!

Кучето изскимтя в отговор на прочувствения монолог на Кайро, но не забави крачка, а продължи да я следва. Твърдо беше решено да не губи от погледа си единствения си приятел на този свят!

 

 

Ал Фонтейн беше толкова неспокоен, че не можеше да си намери място. В продължение на повече от два часа го бяха развеждали като куче на каишка. Пъхаха ръцете му в ръкавите на якетата, които бяха по вкуса на приятелите на Лотън. Купиха му шапка, панталони и ботуши, всичките одобрени от Уди и Такър.

В оръжейния магазин го снабдиха с кобури и два пийсмейкъра, препоръчани горещо от шерифите. Натоварен с новия си гардероб и пистолетите — които, както му съобщиха, щеше да плати от първата си заплата — Ал беше замъкнат в бръснарницата. Под внимателните погледи на Уди и Такър, бръснарят подряза рунтавата кестенява грива на Ал и обръсна брадата и мустаците му. След това го заведоха в хотела, пъхнаха го в една вана и му наредиха да отмие мръсотията на затвора.

Ал се търка, докато блесна от чистота, пъхна се в новите си дрехи, но Лотън все още не се беше върнал. Разкъсван от гузната си съвест и от страха, той кръстосваше из стаята като тигър в клетка и с ужас очакваше неизбежния разговор с Лотън.

— Сядай долу, хлапе, ще изтъркаш подметките на новите си чепици — изръмжа Такър, след като Ал прекоси стаята за пореден път.

— Кога ще се върне Лотън? — попита Ал.

— Щом пристигне, значи се е върнал — промърмори Уди. — Сега се положи на един стол и остани там.

Ал се подчини, но продължи от време на време да поглежда с очакване към вратата. Когато чу стъпки в преддверието, мигновено скочи на крака. Изгаряше от нетърпение да си излее душата и Лотън да го нахока, задето е излъгал. Лотън със сигурност ще оттегли предложението си да направи от него един почтен помощник-шериф, но на Ал вече му беше все едно, стигаше му само да направи мъчителното си признание. Чувството на вина беше вече непоносимо!

Лотън забеляза промяната във външността на Ал веднага, въпреки алкохолното опиянение. Младият мъж беше доста хубав и изглеждаше съвсем благоприлично в новото си облекло.

— Така е по-добре — изломоти Лотън, след което свали шапката от главата си и я хвърли безгрижно на леглото. Не улучи целта и тя падна наопаки на пода. — Приличаш на заместник-шериф, Ал.

Ал нямаше нито време, нито желание да се наслаждава на комплименти. Нервите му бяха опънати до краен предел.

— Лотън, опитах се да ти го кажа още преди да си тръгнеш първия път — заяви той ни в клин, ни в ръкав.

Лотън се намръщи объркано, а Такър и Уди го погледнаха с любопитство.

— След като Пенхендъл Дик се опита да те убие, ти ме попита дали познавам дамата, с която пътуваше — Ал разхлаби яката на новата си риза, за да облекчи напрежението. — Казах, че я познавам, но това не беше вярно. Само се опитвах да ти отмъстя по свой собствен начин.

Като видя как се издължи лицето на Лотън, Ал се втурна нататък, преди напълно да е изгубил кураж.

— Кайро Кълхуун наистина много прилича на Джарита Гардинер — каза той с изтънял глас. — Когато я видях за пръв път отдалече, аз действително помислих, че това е Джарита. А след като ме понаби, аз ти казах, че е Джарита напук.

Скорострелната изповед на Ал отрезви Лотън, макар той да би предпочел да остане пиян, за да не го боли толкова от това, което чуваше и чувстваше! През цялото време беше изграждал невероятни хипотези за Кайро, а накрая да разбере, че не би могъл да сгреши повече по отношение на нея.

— Опитах се да събера кураж и да ти го кажа, докато пътувахме към Гутри, но така и не успях да остана насаме с теб — продължи Ал нататък. — С всеки изминал ден все повече съжалявах, че те излъгах, защото ти ми допадна много повече, отколкото очаквах.

Ал отново започна да кръстосва из стаята, а три чифта присвити очи го следяха, докато протъркваше пътека в килима.

— Когато стигнахме затвора, се опитах да облекча съвестта си, въпреки че можеше да се вбесиш и да ме оставиш да гния там, но ти си тръгна веднага, и така и не успях да ти кажа.

— Да те вземат дяволите! — изрева Лотън и се хвърли към Ал.

Ал вдигна глава и се приготви да посрещне съкрушителния удар, който, той беше сигурен, ще му нанесе свитият юмрук на Лотън.

— Хайде, удари ме, Лоу. Знам, че съм си го заслужил. Но не може да боли повече, отколкото да живееш две седмици с тази вина. Правил съм много неща, за които съжалявам, но лъжата за тази дама ме измъчва повече от всичко, което съм сторил досега.

Без да престава да ругае, Лотън се засили и нанесе на Ал едно силно дясно кроше. Младият нов помощник-шериф се удари в стената и се свлече на пода. Ал опипа внимателно нараненото си лице и погледна извисилото се над него въплъщение на гнева.

— Не бях прав — измърмори Ал с онази част на устата си, която не го болеше. — От юмрука ти боли не по-малко, отколкото от вината. Няма да ти се сърдя, ако ме закараш обратно в затвора и ме оставиш там до края на дните ми.

— Той наистина съжалява, че е излъгал — защити го Такър. Той огледа проснатия на пода млад мъж. — Ал нервничеше като заек на мушка, докато го мъкнехме из града.

Когато Лотън подхвана нова поредица ругатни, Уди го погледна намръщено.

— Добре де, Ал е направил лъжлива идентификация. Какво толкова е станало? Не е като да си завлякъл Кайро в затвора и да са й дали доживотна присъда за това. Оставил си я да си тръгне по живо по здраво. Трябва да изпитваш облекчение, че си научил истината и да благодариш на Ал, че е премахнал всичките ти подозрения.

— Облекчение? Благодарност? Вие двамата нищо не знаете! — Лотън се нахвърли върху Уди и Такър като огнедишащ дракон. — За бога, та аз стрелях по нея, а после я използвах като прикритие срещу Пенхендъл Дик. А след това се държах с нея така, че все едно тя е престъпничката, а Ал е най-добрият ми приятел.

Той се обърна към Ал, който инстинктивно се сви под убийствения поглед на Лотън.

— Да те вземат дяволите, недорасло хлапе такова! Би трябвало да те удуша!

Гласът му ехтеше из цялата стая.

Уди и Такър опулиха очи.

— Какво си направил? — изреваха те в унисон.

Лотън удари с десния си юмрук дланта на лявата си ръка. Сега той беше този, който страдаше от угризенията на гузната си съвест. Ставаше му лошо, като си помислеше за всички направени от него злобни забележки, за безсърдечните неща, които беше извършил заради собствената си подозрителност и лъжата на Ал.

Уди и Такър поглеждаха ту Лотън, ту Ал. Бяха почти сигурни, че по-младият мъж няма да издържи и ще заплаче, ако се съдеше по замъглените му очи.

Но това, че Лотън Стоун беше изпълнен със съжаление и отчаяние, ги удивяваше.

— Боже мили, ама ти наистина си се влюбил в Кайро — каза Такър, когато осъзна истината.

Лотън не отвърна нищо. Той просто се ритна мислено няколко пъти по задника и прокле недоверчивостта си. Кайро наистина имаше право да го ненавижда и да мисли, че е опасно луд. Но, да го вземат мътните, не можеше да й каже направо за подозренията си. Това би било фатална грешка, ако Кайро наистина беше Джарита Гардинер. Само един глупак би й казал, като знае, че тя ще се уплаши и ще се отърве от него при първа възможност!

— Проклет да съм — въздъхна невярващо Уди, като гледаше измъченото лице на Лотън. — Мисля, че си прав, Тък. Разбира се, Лоу никога няма да си признае това пред нас, но ако не беше влюбен в Кайро, нямаше сега да е толкова нещастен. Само би вдигнал рамене при признанието на Ал и би забравил за това.

— Аз наистина съжалявам — измънка Ал, който изпитваше страданията на осъдените в ада. — Ако бъдете така добри да ми подадете моя нов пистолет, аз с готовност ще се застрелям и ще сложа край на всичко това.

За учудване на Такър и Уди, Лотън изпълни това желание.

Такър прекоси с един скок стаята и прибра оръжието.

— Дай ми това, за бога! Никой няма да се стреля в тази стая. Аз няма да оправям бъркотията после! — той се обърна към Лотън. — Ако си стрелял срещу Кайро и си я използвал като прикритие, то това трябва да е станало преди Ал да те излъже. Ако искаш, можеш да продължаваш да обвиняваш хлапето, но знаеш много добре, че подозираш Кайро от мига, в който тя прекрачи прага на къщата ни във Форт Смит. И ако не греша, вероятно си накарал Ал да ти каже коя е. Той не е снесъл тази информация по своя воля току-така, нали?

Лотън знаеше, че Такър е прав, но никак не му се искаше да го признае. Гледаше да стовари вината върху някого, защото се чувстваше голям глупак, задето се е отнасял с Кайро така възмутително. Сега, когато знаеше, че тя не го е лъгала, се срамуваше ужасно от обвиненията и подозренията си. Нямаше думи да опише колко съжалява, че се е държал с Кайро като с престъпничка.

Лотън седна на ръба на леглото и скри лице в шепите си. Спомни си как скочи връз Кайро при потока южно от Елрено, а после я изостави на хълма над призрачния град. Баща й сигурно отдавна го нямаше там, а той я беше оставил в един град без хора! Беше я осъдил на самотно затворничество. И което беше още по-лошо, беше скъсал всички връзки с изявлението си, че ако се срещнат отново, той ще се престори, че не се познават.

Проклятие, беше се държал като маниак, а Кайро нямаше ни най-малка представа защо е бил толкова мнителен и недоверчив спрямо нея.

Е, може да се направи само едно нещо, реши Лотън, скочи от леглото и се отправи към вратата. Трябва да се върне в Канейдиън Стейшън и да се извини. Трябва да обясни защо се е държал толкова глупаво. Кайро го мрази, и то основателно, но ще трябва да чуе истината. Тогава може пак да го запрати в ада, нищо че той вече е там.

— Сега пък къде тръгна? — попита го Уди.

Пак никакъв отговор.

— Хиляди дяволи, Лотън! Ако този път не ни кажеш къде отиваш, ще те хванем и ще те бием, докато го направиш! — заплаши Такър.

— Отивам да намеря Кай и да й се извиня — подхвърли Лотън през рамо.

— Имаме да преследваме цяла банда престъпници — напомни му Такър. — Личният ти живот ще трябва да почака, докато намерим негодниците, които обявиха награда за главата ти. Преди това няма да си в безопасност.

— Преследваме Гардинерови почти една година — Лотън тръгна към изхода с големи бързи крачки. — Те ще почакат още една седмица. А ако ме хванат и ме отърват от мъката ми, мога само да съм им благодарен!

Лотън, разбира се, знаеше, че Гардинерови никого не чакат. Те се подготвяха да ограбят индианската агенция в Дарлингтън, която беше разположена на няколко километра северно от Елрено. Ако Лотън искаше да ги намери, едва ли щеше да му се наложи да ходи много далеч, за да открие хитрите си врагове.

Уди вдигна Ал на крака и му хвърли чантата с новите му дрехи.

— Хайде, хлапе. Напускаме града.

— Но Лотън няма да иска да пътувам с него след това, което направих — мърмореше Ал, докато Уди и Такър го мъкнеха с общи усилия към изхода.

— Мисля, че Лоу обвинява себе си повече, отколкото тебе — заяви Такър.

— Може би трябва да кажеш това на Лотън. Не мисля, че той го знае — въздъхна обезсърчено Ал.

— Той просто те използва като жертва, на която да излее гнева си — ободри го Такър. — Като му мине малко, ще се извини.

Ал не беше толкова уверен в това. На излизане от града Лотън Стоун изглеждаше като човек, когото преследват богините на отмъщението. Останалите трима оставиха Лотън насаме с мислите му за няколко часа, за да може да изживее мъчителните си угризения, преди отново да обърне внимание на приятелите си.

Пътуването от Гутри до Елрено беше най-кошмарното в живота на Лотън. Той непрекъснато мислеше за това как е оставил Кайро сама да се грижи за себе си в града призрак, как я беше тормозил и предизвиквал, как я беше ранил и използвал като прикритие. Тя нямаше да му прости и да забрави какво й беше причинил. До края на живота си щеше да носи белега от неговия куршум. Беше се отнесъл към нея като към осъден затворник. Беше й изменил в момент на опасност. Беше се държал грубо с нея толкова пъти, че му призляваше само като си помислеше за това.

 

 

Петнадесет километра по-късно Лотън забави ускорения ход, за да могат останалите трима да го настигнат. Слънцето беше изгряло над хълмовете на Оклахома и капчиците роса блестяха като диаманти на златистата светлина. Лотън се вгледа сериозно в бледото лице на Ал със съзнанието, че то има същия израз като този, който ще се появи на неговото собствено лице, щом застане пред Кайро — съжаление и вина.

Когато Ал спря коня си, за да обясни още веднъж колко съжалява, Лотън заговори пръв:

— Извинявай, хлапе — измърмори той. — Нямах право да си изливам гнева върху теб. Както каза Такър, аз бях решил, че Кайро е виновна много преди ти да излъжеш, че я познаваш.

— Някак ще поправя грешката си и към двама ви. Кълна се — обеща Ал. — Бих си отрязал езика, ако можех така да върна думите си обратно.

— Е, Любовчийо — пошегува се Уди, като прикачи на Лотън прозвището, с което го бяха дразнили през последните две години. — Как смяташ да си върнеш благоразположението на Кайро? Да пълзиш пред нея на колене?

— Не ме наричай така — отвърна рязко Лотън.

— Знаеш много добре, че си го заслужил — заяви Такър безмилостно. — Заради всичките жени, които си захвърлил като мръсни ризи през тези години, най-после се намери една, чието мнение има значение за тебе. — Такър се изправи на стремената, за да облекчи болката в гърба. — Защо просто не си признаеш, че си влюбен в Кайро Кълхуун?

Да признае на приятелите си, че е влюбен, означаваше да признае, че и той е човек. А в момента Лотън не се смяташе за такъв, не и след като се беше държал така отвратително с Кайро.

— Е, дори и да не можеш да си го признаеш пред нас, по-добре ще е да го признаеш на Кайро — изсмя се Такър, загледан в гърба на Лотън. — Кайро трябва да получи някаква утеха след всичките гадни неща, които си й причинил. Бога ми, би трябвало да разкажа всичко на баща й и да те накарам да се ожениш за нея. Ще може да те измъчва до края на дните ти.

— Няма да ме иска — измърмори Лотън кисело.

— И това е единствената причина, поради която ще си държа устата затворена — отвърна Такър. — Тя е твърде добра за такива като теб. У теб няма любов колкото за един напръстник. Ако питаш мене, жена като Кайро заслужава да я обичат много.

— Никой не те е питал — изръмжа Лотън. — Боже мили! Не ти ли писва да дрънкаш?

— Първо, ако не беше такъв инат, щеше да се отнасяш към Кайро с уважението, което тя заслужава — обади се и Уди. — Аз например съм от тези мъже, които биха се държали добре с Кайро, докато ти…

— Иди си накисни главата в потока, Любовчийо — прекъсна го ядосано Лотън.

— Ти заслужи това прозвище — подкачи го Уди. — Моите мераци никога не са ме тласкали толкова надалече като твоите. Никога ли не си срещал жена, която да не можеш да забравиш? — той избухна в смях. — Паметни последни думи, Лоу…

Тропотът от копитата на черния жребец заглуши последната реплика. Лотън смушка коня си и препусна по пътя. Искаше му се да може да заличи последния един месец.

— Бяхте доста сурови с него — скара им се Ал, докато гледаше как Лотън се скри зад билото на хълма.

— Той сам си го изпроси — настоя Такър. Иронична усмивка проблесна на лицето му, преди да отпие от манерката си. — Ако ще работиш с Лотън, трябва да се научиш как да се оправяш с него, хлапе. Той няма да търпи слабостите, които сам не притежава. И ще бъде много по-щастлив, когато осъзнае, че и той е човек. Дори и силният Лотън Стоун не е застрахован срещу стрелите на Купидон. И мога спокойно да заявя, че Лотън срещна подходящата за него жена. Щом Кайро е успяла да завладее каменното сърце на Лотън, значи той й се полага по право.

Тримата продължиха да следват Лотън. Дори и да беше очаквал съчувствие от партньорите си, не бе получил и трохичка от него. Но от друга страна Лотън се чувстваше толкова нещастен, че се съмняваше дали съчувствието ще може да повдигне духа му. Толкова пъти се беше отнасял зле към Кайро, че не очакваше тя да му прости, но знаеше, че няма да се почувства по-добре, докато не се извини, дори и тя да откаже да приеме смиреното му разкаяние.