Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (17)

Глава седемнадесета

Кайро слезе от коня, за да измие лицето си в потока, който се виеше през ширналата се прерия. Все още я мъчеха силното главоболие, гаденето в стомаха и раната в сърцето. Чувстваше се много нещастна.

Докато бършеше лицето и ръцете си, си мислеше, че няма търпение да стигне до граничното селище, наречено Канейдиън Стейшън, и да се събере отново с баща си. Според картата, начертана от Райлън, градът се намираше само на пет километра южно от сегашното й местонахождение. Веднъж да се сгуши в сигурната прегръдка на баща си и споменът за Лотън, който я преследваше упорито, ще изчезне. А ако той посмее да покаже лицето си, Кайро ще заплаши, че ще го очисти, ако не се обърне незабавно кръгом и не изчезне завинаги от живота й…

Пращенето на клонки покрай потока рязко изтръгна Кайро от мислите за отмъщение. Тя се впусна към жребеца, който се беше отдалечил надолу, за да пие вода. Когато Кайро се втурна панически към него, той отскочи настрани. В стремежа си бързо да хване юздите, тя изплаши коня и той препусна през потока и нагоре по стръмния бряг.

Шумът от чупенето на крехките клонки подтикна Кайро да сграбчи колта, който беше затъкнала в колана си. Преди да успее да се обърне и да се прицели в този или това, което се приближаваше към нея, усети как някой се стоварва върху нея и я събаря по очи. Едно тежко мъжко тяло притисна нейното, а ударът в земята й изкара въздуха.

Кайро започна да се гърчи и да се мята, за да хвърли негодника от гърба си. Извиваше главата и тялото си като змия, за да може да стреля наслуки по мръсника, който я притискаше в калта.

Стоманена ръка хвана пистолета й и го извъртя така, че куршумът да изсвисти през клоните на дърветата. Решена да се бори до последен дъх, Кайро сви лакътя си и удари невидимия си нападател в ребрата.

Като протегна шия, Кайро погледна през рамо и видя не какво да е, а озъбената физиономия на Лотън Стоун. Той се опита да изтръгне колта от ръката й, но тя го държеше здраво и не му позволяваше да завладее оръжието. Кайро очакваше той да я застреля, ако има възможност. Но тя нямаше намерение да му дава такава възможност втори път!

— Дай ми това — извика Лотън, като се опитваше да сграбчи извиващата се ръка.

— Ще бъде на твое разположение веднага, щом те застрелям с него — изсъска Кайро.

Докато се бореха за колта, Кайро незабележимо протегна лявата си ръка към ботуша си, за да измъкне пистолета с дълга цев, който беше задигнала от Лотън. Макар че успя да изтръгне колта от ръката й и да го насочи към нея, Лотън се озова лице в лице пред друго от своите оръжия.

Кайро си пое въздух на пресекулки и запъна ударника на пистолета в мига, в който Лотън стори същото.

— Хвърли го — изръмжа Лотън.

— Първо ти хвърли твоя — поиска Кайро с не по-малко заплашителен тон.

Лотън въздъхна отчаяно.

— Няма да те застрелям, ако хвърлиш пистолета.

— Аз не давам подобни обещания — отвърна му дръзко Кайро.

Лотън примига невярващо.

— Ще ме застреляш, макар да знаеш много добре, че няма да си жива да се радваш на това? Уди и Такър ще те намерят и ще те обесят на тънкото ти вратле!

— Да те убия ще е върховна радост след ада, който ме накара да преживея.

— Който аз съм те накарал да преживееш ти? — повтори Лотън саркастично. — Това си го разбрала точно наопаки.

— Ти нямаш белези от куршуми по тялото си — избухна тя. — Дори и да те раня, пак няма да сме квит…

Кайро направи фаталната грешка да се увлече твърде в разгорещения диалог и да започне да жестикулира с ръката, в която държеше пистолета. И докато тя го обвиняваше, Лотън нападна и я свари неподготвена. Пистолетът излетя от ръката й и се приземи в калта.

Като хвърли колта настрани, Лотън притисна раменете й към земята, седна на корема й и загледа навъсено ядосаното й лице.

— Махни се от мен! — изломоти тя, вбесена, че този маниак, пристрастен към убиването, е успял да я надвие. Безпомощна и отчаяна, тя осъзна, че никога не би могла да победи Лотън, и това я влудяваше. Искаше й се да пищи, да плаче и да ругае, но знаеше, че това не би имало никакво въздействие върху тази планина от гранит.

Признавайки победата, Кайро се отпусна на земята.

— Защо не можеш просто да си тръгнеш и да ме оставиш на мира? — Гласът й потреперваше от мъка. — Сега вече мога и сама да си намеря пътя.

— Сигурен съм, че можеш — усмихна се Лотън, презирайки собствената си слабост към този зеленоок ужас. — Но защо реши изведнъж да тръгнеш без мене? Мислех, че имаш нужда от мен, за да решим проблемите на баща ти.

Като че ли има баща, който да има проблеми — помисли си Лотън.

Кайро не пожела да срещне обвиняващия му поглед. И от къде на къде изобщо ще я гледа осъдително? Прави го, защото е безнадежден циник и е напълно луд, напомни си тя.

— Ще намеря някой друг — измърмори тя.

— Не намираш ли винаги някой?

— Това какво трябва да значи? — забележките му напълно объркаха Кайро.

— Няма значение — промърмори той, като скочи на крака. Изправи и Кайро, при това съвсем не нежно. — Би трябвало да те замъкна в затвора, задето ми открадна коня.

На Кайро й се виеше свят. Лотън отново скачаше като скакалец от тема на тема и беше твърде трудно да го следваш.

— Не съм откраднала коня ти. Взех го назаем, защото бързах да отида при баща си.

— Разбира се — изсумтя той подигравателно.

— Бързах! — почти изкрещя Кайро.

— Тогава го докажи — предизвика я той, като я хвана за ръката и я помъкна към коня, който беше вързал в горичката. — Нетърпелив съм да видя дали наистина имаш баща.

Забележката му засегна Кайро. Не можеше да си представи нито една причина той да се съмнява в съществуването на баща й, освен че е най-недоверчивото човешко същество на планетата.

Когато Лотън я повдигна и я сложи на гърба на коня, Кайро впери поглед право пред себе си. Не промълви нито дума, докато Лотън се промъкваше през дърветата и храсталаците, за да върне черния жребец, който пасеше на поляната. След което те се отправиха мълчаливо на юг. Той се оглеждаше непрекъснато на всички страни, като очакваше да види как отнякъде изскачат Гардинерови, за да го очистят, но нищо необичайно не се случи.

Като се изкачиха на хълма, който се извисяваше над Канейдиън Стейшън и разположената по на юг Канейдиън Ривър, Кайро ахна изумено. Наистина имаше селище, разположено до брега на реката, точно както беше на картата на баща й, но в него нямаше никой! За Кайро беше съвсем очевидно, че баща й вече нямаше никаква нужда от помощ. Дявол да го вземе, къде са се дянали всички?

Гледката на призрачния град в далечината не изненада Лотън, какъвто си беше подозрителен. Той знаеше, че това трябва да е капан. Това беше идеалното място да нападнеш из засада шериф, за главата на когото е обявена награда. Лотън нямаше намерение сам да отиде в долината на смъртта, за да го очистят Гардинерови.

Докато Кайро зяпаше удивено, Лотън се наведе и повдигна с ръка брадичката й, като я принуди да срещне сериозния му поглед. В сребърните му очи се появи особен блясък, докато се вглеждаха в прекрасното лице, което го измъчваше в сънищата му.

— Ти можеш да отидеш в този град призрак и да се присъединиш към своите хора, но проклет да съм, ако дойда с теб. Не се съмнявам, че ще се срещнем отново, и то при съвсем различни обстоятелства. И когато се срещнем, това, което е между нас, няма да има значение. Аз ще имам да върша работа и ще я свърша. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа…

Тя разбираше отлично. Кайро не се съмняваше, че Лотън Стоун е истински луд!

Когато Лотън се обърна и препусна в посоката, от която бяха дошли, Кайро само погледна след него. Какво точно трябваше да разбира? И какви бяха всичките тези приказки за нова среща при различни обстоятелства? Проклета да е, ако знае!

Кайро оклюма. Беше прекарала повече от месец с този ненормален шериф и накрая, когато стигна целта си, намери един призрачен град. Какво, по дяволите, става тук? Къде е баща й? Кайро смушка червеникавокафявия си кон и заслиза надолу по хълма. Духът й падна съвсем, когато тръгна по изоставените улици. По пътя тя мина край една празна ферма, една ковачница, поща, магазин и накрая стигна до двуетажния хотел. Кайро огледа сградата, като се бореше с бурята от чувства.

Имаше нужда да се хвърли в утешителната прегръдка на баща си и да забрави изминалия един месец. Как се беше надявала Райлън да е тук и да я чака. Но щом не е тук, непременно е оставил бележка на бюрото с обяснение какво се е случило и къде да го намери.

Кайро скочи на земята и влезе вътре, но я посрещна само тягостната тишина. Въпреки че обстойно претърси преддверието, Кайро не намери съобщение със своето име върху него.

Намръщи се, когато отвори вратата, която водеше към странния дом в задната част на сградата. Откри доказателства, че баща й е живял тук. Дрехите му висяха в гардероба, а лулата му стоеше в пепелника до дървения люлеещ се стол. Шкафовете в кухнята бяха пълни с храна, а съседната стая беше приготвена за пристигането й. Каквото и да бе станало с останалите жители на Канейдиън Стейшън, очевидно Райлън беше останал, за да дочака дъщеря си.

Кайро се отпусна в люлеещия се стол и се вгледа в собствения си портрет, който Райлън беше донесъл от Мисури, за да го постави над камината. Е, няма какво да прави, освен да чака завръщането му, реши Кайро. Може би баща й се е отправил към някоя съседна ферма или селище за още продукти. За да не скучае, ще приготви ядене и ще го изненада, като се върне. Това, надяваше се тя, ще я отвлече от мислите й. На Кайро никак не й се искаше да остане насаме с мъчителните мисли за Лотън Стоун.

Когато озадачаващите забележки на Лотън прозвучаха отново в ушите й, Кайро ги отблъсна. Няма да посвети повече нито една мисъл на този странен мъж. По дяволите, та той просто не си струваше мъченията, на които я беше подложил.

Скимтене и стържене изтръгнаха Кайро от размислите й. Когато отвори вратата на хотела, за да си вземе багажа, откри, че пред нея стои и я гледа едно рошаво куче. Животното въртеше опашка, като че ли се радваше да я види. Разбира се, че ще се радва, сети се Кайро. В един призрачен град няма много живот и бездомното куче жадуваше да се присламчи към когото и да било.

Кайро клекна и погали главата на кучето, което се отблагодари за вниманието с едно близване по ръката.

— Ела с мен, приятелю, и ние ще си намерим нещо за ядене.

Кучето изглеждаше очаровано от възможността да си намери едновременно приятел и храна. Когато Кайро слезе по стълбите, за да свали от коня багажа си, рунтавото създание послушно тръгна по петите й.

Само след няколко минути Кайро беше подредила вещите си в новата си стая. А след час беше претършувала шкафовете и открила продукти за супата.

След като се нахрани сама, тъй като баща й така и не се прибра, тя разтреби кухнята, а после си стопли вода за дългоочакваната вана и се къпа, докато се насити.

Но баща й все още не се беше върнал. Недоволна, че мисълта за Лотън Стоун продължава да се прокрадва в ума и сърцето й, Кайро прелисти двата романа, които беше купила преди отпътуването си от Мисури. Като се разположи удобно, тя реши да се заеме с единия от тях, докато баща й пристигне. Кучето предано лежеше в краката й.

 

 

Когато вратата изскърца, шериф Джубал Нютън вдигна поглед от купчината листа на бюрото си. Слаба приветствена усмивка се появи на лицето му при вида на непознато каменно лице.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Джубал Нютън.

— Трябва ми информация.

Лотън отвори якето си, така че да се види значката му.

Джубал примига от изненада.

— Вие трябва да сте този, за когото доктор Пулман дойде да пита тази сутрин — заяви той. — Вие определено сте направили впечатление на доктора, защото той искаше да разбере всичко, което знам за вас, а то е нищо, освен че получих телеграма, която трябва да бъде предадена на…

Лотън не беше в настроение да слуша, че доктор Фреди е правил справки за него. Като махна с ръка, той прекъсна Джубал и премина към същината на въпроса.

— Какво се е случило с града на югозападната граница на територия Оклахома? — поиска да узнае той.

— Имате предвид Канейдиън Стейшън?

— Градът призрак — изръмжа Лотън нетърпеливо.

Властното държане на Лотън караше Джубал да се мръщи, но въпреки това той отговаряше на въпросите.

— Това беше процъфтяващо малко селище допреди три седмици, когато земемерите на железницата минаха оттам, за да проектират железопътната линия през Канейдиън Ривър и Индианската територия. Жителите на градчето се опитаха да убедят железничарите да прокарат релсите покрай селището, но големият наклон на хълма и опасните свлачища по този отрязък на реката правят невъзможно построяването на мост. Земемерите решиха да прокарат линията три километра по на изток, така че всички си събраха багажа и се преместиха на новото място, за да започнат отначало.

Джубал се облегна удобно на стола си и кръстоса крака на ръба на претрупаната си маса.

— Местещите се жители на Канейдиън Стейшън се спречкаха с човека, който първоначално беше заявил половината от участъка по време на треската за земя. Той не искаше да дели мястото нито с града, нито с приближаващата железница. Но след като му предложиха солидна сума, за да се премести, той си намери едно плодородно парче земя на североизток от града.

Шерифът вдигна пренебрежително рамене.

— Канейдиън Стейшън не е единственият поет риск в тази нова територия — продължи той. — Дори Елрено се сблъска със същия проблем. Първоначално градът бе разположен на северния бряг на Канейдиън Ривър и се казваше Рино сити. Когато хората научиха къде ще мине железопътната линия, те се вдигнаха и се преместиха тук.

Джубал се намръщи, докато оглеждаше якия шериф.

— Ако нямате нищо против въпроса ми, какво направихте, та разстроихте така доктор Пулман?

— Лични работи — отвърна тайнствено Лотън.

— Е, докторът определено беше развълнуван, когато се втурна тук, за да пита за шерифа, който се е появил със затворничката си.

— Аз всъщност му направих услуга — отвърна Лотън загадъчно, преди да хвърли поглед на съвършено новото съобщение „издирват се“ за бандата на Гардинерови.

— Фредерик не се държеше така, сякаш някой му е правил каквито и да било услуги — засмя се Джубал. — Ръцете му трепереха така силно, че не бих искал да ме оперира…

Изведнъж той рязко се изправи.

— Почти забравих!

Джубал затършува из листата на бюрото си.

— Ето ви телеграмата. Пощаджията я донесе тази сутрин, след като не успял да разбере на кого да я предаде.

Лотън се навъси объркано, когато прочете краткото съобщение.

Чухме лоши новини в Уебърс Фолз. Помислихме, че имаш нужда от помощ. Ще те чакаме в Гутри.

Уди и Тък

Бележката по-скоро възбуди любопитството на Лотън, отколкото да го задоволи. Лотън се обърна и се насочи към вратата.

— Хей, няма ли да ми кажеш какво се е случило между теб и доктора? Умирам да разбера — извика след него Джубал.

Лотън отново се обърна. Лицето му беше сериозно.

— На твое място щях да бъда по-загрижен за бандата на Гардинерови. Те са някъде в околността. Бих се заклел в живота си за това. Известни са с това, че правят три-четири бързи удара, докато преследвачите им се въртят в кръг. Ако аз бях шерифът тук, бих упълномощил няколко човека да пазят банката и пощенските коли. Като нищо можеш да откриеш насред престрелката, че не ти достигат хора.

Джубал наблюдаваше Лотън, който излезе от стаята. Изведнъж любопитството му по повод конфликта между Фредерик Пулман и Лотън Стоун изчезна. Знаеше със сигурност, че шериф Масдън в този момент претърсва околността, за да открие престъпническата банда, която беше завзела района. Но той мислеше, че разбойниците ще се върнат обратно в Чероки Нейшън, за да се укрият. Лотън Стоун очевидно не мислеше същото.

Като предпазна мярка Джубал реши да телеграфира в Гутри и да поиска още хора за охрана на града. Никак не искаше да се срещне с безпощадната банда без подкрепления.

 

 

След като изпрати телеграма на Уди и Тък, с която ги осведоми за завръщането си, Лотън незабавно отпътува от Елрено. Беше напуснал временната териториална столица Гутри преди малко повече от седмица, но му се струваше, че е минал цял месец. Чувствата му сякаш бяха минали през месомелачка и все още го измъчваха предателски мисли за коварната блондинка.

Лотън си спомняше схватката с Кайро на брега на потока, като че ли тя беше станала само преди час. Беше видял омразата, проблеснала в зелените й очи, и беше чул гнева в гласа й. Въобще не се беше издал, че знае за плана й да го води на запад, докато глутница престъпници се мъчат да го очистят. Лотън дори си мислеше, че бе успял да спечели обичта й за известно време, но негласният конфликт между тях беше разкъсал крехката връзка.

Край на всичко това, каза си Лотън решително. Сигурно ще продължи да желае Кайро, но знае, че тя е опасна. Много по-добре му е без нея. Някой ден ще се сблъскат отново и не искаше между тях да има сантиментална привързаност, когато я замъкне при съдията Паркър заедно с братята й престъпници. Тя ще бъде просто още една престъпничка, която не е успяла да се измъкне от дългата ръка на закона…

Мислите му се прекъснаха, когато Уди и Такър излязоха от един бар, за да го посрещнат.

— Дявол да го вземе, хубаво е да те видим цял-целеничък — въздъхна Уди облекчено. — След всички съобщения, които чухме по пътя, се опасявахме, че ще пристигнем твърде късно.

— Твърде късно за какво? — попита Лотън и скочи на земята.

— Твърде късно, за да те отървем от собственото ти погребение, разбира се. — Такър махна на Лотън да се присъедини към тях и да пийнат по нещо. — Престъпниците, които хванахме в Чероки Нейшън, питаха дали си още жив, след като Гардинерови са обявили награда за главата ти, задето си убил малкия им брат. А когато пристигнахме в Уебърс Фолз, чухме, че е имало засада и са били убити трима души.

Такър седна на стола.

— Уди и аз ужасно се тревожехме, докато не видяхме мястото с очите си. Разбрахме, че си още жив, когато забелязахме, че си сложил буквата „X“ на гробовете на негодниците.

Такър разбра, че Лотън е изпратил разбойниците на оня свят в мига, в който забеляза гробовете. Лотън винаги бе казвал, че убийците и крадците не заслужават да лежат под кръста, а само едно „X“ им е достатъчно. Както често казваше Лотън:

— Когато Бог тръгне да търси кандидати за ангели, няма да губи времето Си с тези, защото аз вече съм ги зачертал от списъка.

Уди погледна сериозно Лотън, преди да напълни три чаши с уиски.

— Открихме още един гроб по пътя ти. Трябва да сте имали кошмарно пътуване.

Той обърна чашата си на един дъх.

— Какво направи с Кайро?

— Кайро Кълхуун не съществува — измърмори Лотън, а после изми горчивия вкус, който остави това име в устата му, с голяма глътка уиски. — Тя е всъщност Джарита Гардинер и сигурно вече се е прибрала при крадците си.

Уди и Такър се взираха няколко мига в брадясалия си партньор.

— Напълно ли си сигурен?

— Абсолютно — потвърди Лотън, преди да си налее още една чаша. — Негодникът, който се мъкнеше с Пенхендъл Дик, я разпозна, когато го залових.

— Ех, проклет да съм — изстена Уди. — Бих могъл да се закълна, че не лъже. Не ми изглеждаше толкова лоша. Дива да, но…

— Мислел си, че не лъже, защото винаги се доверяваш на жените — изсумтя Лотън.

— Тя преметна и мен — вметна Такър. — И аз повярвах на приказките за баща й.

Погледът на Лотън не издаваше с нищо емоционалната буря, която му беше причинила Кайро.

— Това е свършено и забравено. Следващия път, когато се срещнем с тази коварна лъжкиня, тя ще бъде обвинена в съучастие в престъпление. И рано или късно тя ще направи грешката да се остави да я видят в компанията на братята й и техните помощници по време на някой удар.

— Тъкмо стана дума за помощници — измърмори Уди. — Чухме, че Гардинерови са прибрали още няколко главорези при себе си. Крис Масдън и хората му са изгубили следата на Гардинерови при реката, след обира в Кингфишър. Но според съобщенията бандата е била по-голяма, отколкото когато грабеха Чероки Нейшън. Един фермер с жена си, който живее близо до Кингфишър, е забелязал разбойниците. Скрили се, преди да бъдат видени, но преброили седем ездачи, които водели две товарни мулета.

— А понеже стана дума и за преследване, изявихме желание да сформираме собствен отряд за преследването на Гардинерови, след като докладвахме на териториалните власти — осведоми го Такър. — Както изглежда, пак ще служим едновременно на две места. При всичките спорове за участъци земя и покрай проблемите с престъпниците по границата, на Оклахома не достигат хора.

— А и докато Гардинерови не бъдат изправени пред правосъдието, ще те преследват за наградата — допълни Уди. — Както виждам нещата, няма да бъдеш в безопасност, докато не хванем Гардинерови.

Лотън също смяташе така. Като допи чашата си, той стана от масата. Макар Ал Фонтейн да не беше излежал докрай двуседмичното си наказание, Лотън смяташе да освободи младия пистолеро под свое попечителство. Ал се беше срещал веднъж очи в очи с Гардинерови. Можеше да се окаже от полза.

— Къде отиваш? — извика Уди, когато Лотън изскочи навън.

Никакъв отговор.

— Лотън никога не е разправял надълго и нашироко какво смята да прави — засмя се Такър, преди да допие последната глътка и се изправи на крака. — Той просто очаква да го последваме и да разберем какво крои.

Лотън, следван от Уди и Такър, прекоси улицата към кантората на шерифа, за да подпише документите за освобождаването на Ал.

Докато Лотън се оправяше с юридическите проблеми, Уди и Такър сипеха въпроси като куршуми. Лотън разказа накратко случката, при която Пенхендъл Дик беше намерил смъртта си, а Ал Фонтейн бе ранен. Той осведоми също партньорите си, че Ал доброволно е дал показания за Кайро и е помолил да му се даде още един шанс да докаже, че може да защитава закона, вместо да го нарушава.

— Сигурен ли си, че можеш да вярваш на това хлапе? — попита Такър. — Той няма да е първият, който е обещал да спазва закона, само за да се измъкне от затвора.

— Мисля, че съжалява за грешката си — заяви убедено Лотън. — Прекарах една седмица с него и дори го подложих на няколко изпитания. Улеснявах го да избяга, като му обръщах гръб, но той не се възползва от възможността. Но дори и да реши да ни изостави, ще бъдем трима и ще можем да го наглеждаме.

— Лотън! — Ал въздъхна облекчено, когато шериф Питърс го въведе в предната стая. — Боже, как се радвам, че се върна. Ужасно се измъчвах, докато те чаках, за да ти кажа това, което исках да ти съобщя, преди да отпътуваш!

Това хлапе определено не може да мисли за повече от едно нещо наведнъж, реши Лотън. Ал твърдо беше решил да съобщи някаква мистериозна информация, но Лотън толкова бързаше тогава да настигне Кайро, че не позволи да го задържат. И първото нещо, за което заговаря хлапето при следващата им среща, е този недовършен разговор.

— Първо, трябва да ти намерим нови дрехи и да те изкъпем — обяви Лотън.

Той махна към партньорите си.

— Уди, Такър, запознайте се с Ал Фонтейн. Ако се отклони от правия път, позволявам ви да го застреляте. Аз вече веднъж почти го направих — пошегува се Лотън.

— Но, Лотън, аз… — Ал се опита да го прекъсне, но неговият опекун го остави да каже само три думи.

— Благодари на шерифа, задето те пази, докато аз се върна — подбутна го Лотън. — Няма да е зле също да го увериш, че никога повече няма да влизаш в затвора му.

Ал въздъхна. Изглежда, изповедта му отново се отлагаше за по-късно.

— Моите благодарности, шериф Питърс, но не възнамерявам друг път да се възползвам от гостоприемството на затвора ви.

След като Такър и Уди отведоха Ал, за да му намерят дрехи, подходящи за новата му роля на помощник-шериф, а после да го заведат на бръснар, за да подобрят още повече вида му, шерифът кимна замислено.

— Хлапето е добро, Лотън. Иска ми се и някой от другите мъже, които минават оттук, да можеха да се поправят. Ал доказа себе си преди два дни, когато някой даде тайно нож на един от затворниците по време на посещение. Можеше да бъда намушкан, когато крадецът се опита да избяга, но Ал скочи върху него, измъкна му ножа, а после му прочете една лекция за злото на престъплението.

Лотън се радваше да узнае, че в този случай правилно е преценил характера на Ал Фонтейн. Искаше му се да е повлиял положително и на Кайро Кълхуун.

Не мисли за нея, скара се Лотън сам на себе си, докато излизаше на улицата. Раните бяха още твърде пресни и не можеше да помисли за тази обаятелна жена, без да почувства, че сърцето му ще се пръсне. Ще дойде и нейният ден за разплата. И когато това стане, Лотън ще я предаде на закона да я накаже без съжаление. Кайро Кълхуун — Джарита Гардинер, бързо се поправи Лотън — ще получи точно това, което заслужава!

Лотън тръгна към ресторанта, за да задоволи виещия си стомах. Нахвърли се на храната като вълк. Но дори това не смекчи потиснатостта му. Колкото и храна да поглъщаше, болката в стомаха му не изчезваше. Неканените мисли за Кайро продължаваха да се промъкват в мозъка му и да го преследват. Мътните го взели, той искаше просто да я забрави!

— Тя е престъпничка, за бога — изръмжа той в чинията си. — Но интригуваща, прошепна един тих вътрешен глас.

— И точно това я прави толкова опасна — измърмори Лотън, преди да налапа следващата порция пържени картофи.

— Често ли си приказваш сам, шерифе? — подразни го келнерката. Тя се наведе да напълни отново чашата му с кафе и погледът й се плъзна одобрително по значката и широките гърди, на които беше закачена. Погледът, който му хвърли, показа на Лотън, че тя открито се опитва да привлече вниманието му.

Може би Лотън би приел мълчаливата покана, ако жената не беше руса. Храната не беше облекчила мъката му по Кайро ни най-малко и Лотън се съмняваше, че с любов ще може да изгони мъчителния спомен за нея.

Добре би му дошло едно питие…, а може и три. Може би уискито ще успее да прогони от мозъка му спомена за дръзката хубавица.

Лотън пъхна една монета в ръката на хубавичката келнерка.

— Проблеми с жени — изръмжа той като обяснение за разговора със самия себе си. Посочи парите, които й беше дал. — Единственото, което искам срещу това, е обещание, че няма да причиниш на някой мъж страданията, които изпитвам аз сега.

Жената търколи монетата върху дланта си, усмихна му се прелъстително и му я върна.

— Сигурен ли си, че не искаш да забравиш мъката по една жена, развличайки се с друга? — измърка тя. — Не ти искам парите, искам само тебе.

— По-добре ще е да си взема само едно уиски.

— Ако толкова си се увлякъл по нея, съмнявам се, че и алкохолът ще помогне — предсказа келнерката на Лотън, който се отправи към вратата. — Но ако си промениш решението, свършвам работа след два часа…

 

 

Два часа по-късно Лотън установи, че предсказанието на келнерката е било вярно. Беше се опитал да удави спомена за Кайро в една бутилка, но пленителният й образ му се явяваше отново и отново.

Какво трябва да стори, за да я прогони от ума си? Макар да знаеше, че Кайро предпочита да го види как се пържи в ада, не можеше да се избави от чувствата си към нея.

Лотън Стоун, мъжът, който се гордееше, че не е падал в клопката на нито една жена, сега беше пленен. Но той нямаше намерение да признае този позорен факт на Уди и Такър. Те после нямаше да го оставят на мира!

Кайро беше права, осъзна отчаяно Лотън. Той наистина беше луд! Но, дявол да го вземе, точно тя го беше докарала дотам!