Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (12)

Глава дванадесета

Лотън не можеше да повярва, че това е същият град, през който беше минал преди четири месеца. Беше идвал в Гутри малко след треската за земя. Тогава още новото селище представляваше град от палатки, купчини складирани мебели, дървен материал и добитък, докарани до гарата с железница. Сега улиците вече бяха отбелязани и бяха построени повече от хиляда и двеста служебни сгради и над хиляда и петстотин жилища.

Лотън се усмихваше, докато яздеше по главната улица. Рим може и да не е бил построен за един ден, но всички градове в територията Оклахома се раждаха за един следобед. Само няколко месеца бяха минали, а повечето от палатките вече бяха заменени със сгради от дърво, тухли и камък. Имаше адвокатски кантори, бръснарници и канцеларии на земемерите на всеки ъгъл. Оживеният град с население четири хиляди души можеше да се похвали с пет банки, петнайсет хотела и деветдесет и седем ресторанта и гостилници.

Докато Лотън се възхищаваше на големите промени в Гутри, Кайро беше твърде заета с тъжните си мисли, за да обръща внимание на нещо друго, освен на уязвената си гордост и нараненото си сърце. Почти седмица вече тя проклинаше Лотън непрестанно. Той беше започнал да се държи така, сякаш тя беше престъпникът, а Кид Фонтейн — най-добрият му приятел. Тя трябваше да признае, че младият негодник беше много представителен. Той, изглежда, се беше поучил от съдбовната си грешка да се изправи срещу страшния Лотън Стоун. Когато се намираше близо до Кайро, се държеше с нея скромно и с уважение.

И все пак, като се вземе предвид всичко, Кайро беше все още безкрайно отчаяна. Беше живяла с измамни надежди и глупави мечти. Кайро поклати глава на собствената си грешна преценка за хората и на непоследователността на мъжкия род като цяло. Шерифът Стоун би трябвало да разбира от работата си и да е нормален. Боже мой, та той беше всичко друго, само не и нормален! А Кид Фонтейн би трябвало да е най-низшата форма на живот на земята. Но младият нехранимайко се оказа по-голям джентълмен от Лотън! Това се казва липса на логика!

Може би Кайро нямаше да бъде толкова отчаяна, ако разбираше защо Лотън е станал така подозрителен и недоверчив към нея. Но той мълчеше като риба и беше недостъпен като готова за скок гърмяща змия.

За да забрави собствените си тревоги, Кайро насочи мислите си към баща си. Тъй като опасната й връзка с шерифа се бе превърнала в цяло бедствие, Кайро започна да мисли за бъдещите си планове. Тя беше твърдо решена да помогне на баща си да се справи с враговете си в Канейдиън Стейшън.

Кайро възнамеряваше да си потърси в района работа като учителка. Скромните й спестявания бяха на привършване и ако не си намереше доходно място, ще трябва да разчита баща й да я издържа. Жалко, че не знаеше по-рано за наградата за главата на Лотън, тогава би могла да го застреля, както се беше изкушавала да направи, и да прибере парите.

Кайро скочи от коня, за да разгледа пълните с народ улици на Гутри. Ако беше умна, щеше да си купи билет за влака и да тръгне на юг към Канейдиън Стейшън.

Като обмисли повторно този въпрос, Кайро реши, че ще направи точно това. Ако прекара още малко време с този невъзможен човек, ще полудее като него! В района има и други шерифи, припомни си Кайро разумно. Лотън й беше казал, че Крис Масдън е напуснал работата си при съдията Паркър и е назначен за един от „гвардейците“ на Оклахома. Щабквартирата на Масдън беше в Елрено, което беше на югозапад от Гутри. А ако Масдън е твърде зает с преследване на закононарушителите, може би ще й предложи някой опитен заместник, който да й помогне.

Когато Кайро се отдалечи, без да каже къде отива, Лотън се загледа след нея. Не можеше да не се запита дали тази коварна жена не отива да изпрати съобщение на своите братя бандити. Лотън никак не би се учудил.

— Хайде, Кид — измърмори Лотън, погълнат от тревожните си мисли. — Имаш среща с една затворническа килия.

Без да протестира, Кид скочи от стремената и закуцука с ранения си крак. Беше се променил за тази една седмица, през която пътуваше с Лотън Стоун. Кид беше имал твърдото намерение да създаде неприятности на легендарния шериф, който работеше за съдията Паркър, но се появи нещо, което не беше сложил в сметките си. Беше започнал да харесва якия великан. Лекциите на Лотън за това, че престъпническият живот не дава плодове, започнаха да попадат на благодатна почва и Кид осъзна, че се възхищава на енергичния шериф. Лотън дори му беше предложил, след като плати дълга си към обществото, да помисли дали да не намери по-добро приложение на умението си да си служи с пистолет — като налага закона, вместо да го нарушава.

За нещастие, Кид не можа да остане нито за миг насаме с Лотън. Искаше да си признае, че нарочно е излъгал за Кайро след престрелката, при която загина Пенхендъл Дик. Но беше много виновен и му беше неловко да припомня миналото, още повече знаеше, че Лотън ще бъде ужасно ядосан.

— Лоу, искам да те питам нещо.

Кид ускори крачка, за да не изостава от Лотън, който вървеше доста бързо.

— Честно ли мислиш, че мога да се хвана като заместник-шериф някъде тук по тези места, след като си излежа срока?

Лотън се поспря, за да разгледа внимателно младото лице на Кид Фонтейн. Искреността на бебешкосините очи издържа изпитателния поглед на Лотън. Той цяла седмица се бе надявал да накара младия човек да осъзнае грешката си. Кид беше приятно момче, нищо че беше сбъркал и се беше свързал с Пенхендъл Дик. Гледката на жестокия край на Дик очевидно му беше направила силно впечатление. Имаше много добри неща в този млад мъж. Под нечие вещо ръководство Кид би могъл да стане чест за името си, а не черната овца в семейството си.

Лотън помнеше строгия майор от Тексаската кавалерия, който го беше взел под крилото си преди десет години. Тогава беше наранен от смъртта на баща си и от безсърдечността на майка си, която го беше изоставила. Беше решил да покаже на света, че няма нужда от семейство или приятели, за да си пробие път. Майор Дерик Райт пречисти Лотън от насъбралата се у него злоба и направи така, че той да изразходва по ползотворен начин енергията си. Дерик научи Лотън как да си служи с юмруци, пистолети, ножове и пушки. Той му беше също и приятел — понякога строг, но винаги сигурен и искрен. Именно благодарение на положителното влияние на Дерик Райт, Лотън бе препоръчан за служба при рейнджърите. Дерик се погрижи също и за това съдията Паркър да получи внушителните му препоръки.

Лотън гледа Кид Фонтейн дълго и изпитателно.

— Все още има много неща да учиш — каза той на младия човек.

Кид кимна с глава, покрита с рошава кестенява коса.

— Знам това, но мислиш ли, че ще мога да направя нещо от себе си?

Самият факт, че Кид искаше да бъде нещо повече от портрет на обявата „Търсен от закона“, беше окуражаващ.

— Да, но ще трябва да бъдеш добър, също като останалите, които се грижим за спазването на закона.

Кид се усмихна накриво.

— Никога няма да бъда ангел, но и да се върви по лошия път не е чак толкова забавно. Мисля, че ще се спра на добрата стара почтеност.

Кид беше започнал толкова да му харесва, че Лотън размисляше дали да не му даде още един шанс.

— Ще трябва да се откажеш от този прякор — посъветва го той. — Кид Фонтейн звучи като име на укриващ се престъпник. Как ти е истинското име?

Кид се изчерви и впери поглед в изтърканите върхове на обущата си, като че нещо там налагаше незабавно да му обърне внимание.

— Обещаваш ли, че няма да се смееш?

— Обещавам — потвърди Лотън.

Кид погледна Лотън притеснено.

— Алфонсо Пийбоди Фонтейн.

Лотън се сдържа да не се изсмее. Нищо чудно, че младият разбойник беше известен под името Кид.

— Ал Фонтейн е напълно приемливо име — обяви Лотън. — А сега да видим какво можем да направим, за да ти намалим присъдата, задето доброволно си предоставил сведения на представител на закона.

Когато Лотън се обърна, за да отиде в кантората на шерифа, Ал се поколеба, страхувайки се да заговори за това, което го мъчеше вече няколко дни.

— Ъ-ъ… Лоу, има още нещо, което трябва да знаеш.

Ал не изгаряше от нетърпение да съобщи на Лотън, че е излъгал за русокосата хубавица. Нито веднъж не бяха оставали насаме достатъчно дълго, за да подхване темата. Сега беше единствената възможност. Знаеше, че може да се лиши от шанса да постави ново начало в живота си, но влиянието, което му бе оказал Лотън, караше съвестта му непрекъснато да го гризе.

Каквото и да е, може да почака — каза Лотън с нетърпелива настойчивост, преди да погледне в посоката, в която се беше отдалечила Кайро. Беше забелязал, че тя отиде на гарата и любопитството му щеше да го умори. Какво е намислила? И как ще се отрази то на бъдещето му… или на липсата на бъдеще?

— Не, не мисля, че това може да почака — протестираше Ал, докато Лотън бързо го мъкнеше напред.

— Ще трябва — Лотън вкара Ал в кантората и го сложи да седне на един свободен стол.

Като дръпна настрани шериф Том Питърс, Лотън му обясни как е бил арестуван Ал Фонтейн и разказа за нещастната му, но кратка връзка с Гардинерови. После Лотън помоли шерифа да задържи Ал за две седмици. В края на този срок Лотън възнамеряваше да се върне, така че Ал да може да бъде освободен под негово попечителство.

Шерифът кимна в знак на съгласие.

— Това ме задоволява напълно. Ти знаеш добре, както и аз, че наказанието за превоз на уиски е по-леко от това за организирането на незаконни продажби и прибиране на печалби от тях. А освен това имаме да разглеждаме в съда много по-важни дела. И така едвам смогвам да водя цялата документация. Ако искаш да поемеш отговорността за момчето, от мен и от съдията няма да чуеш никакво оплакване.

След като това бе решено, Лотън разпита шерифа дали има някакви сведения за Гардинерови.

Том кимна мрачно.

— Преди три дни получих телеграма, че двама мъже, които отговарят на тяхното описание, заедно с още петима известни престъпници са обрали банката в Кингфишър и са се изпарили с двайсет хиляди долара. Шерифът Крис Масдън е организирал преследването и се опитва да ги хване, но Гардинерови са специалисти по прикриване на следите си.

Лотън обмисли новината. Гардинерови са преместили района си на действие от Чероки Нейшън в територия Оклахома. Обявили са награда за главата му и сега чакат да видят дали останалите негодяи ще успеят да го очистят преди Кайро — Джарита Гардинер — да го вкара във фаталния капан. Въоръжен с това сведение, Лотън се завъртя, за да последва Кайро. Сигурно вече твърде дълго дава възможност на тази коварна вещица да прави каквото си ще.

— Лоу, почакай за момент! — извика Ал след него. Има нещо, което трябва да знаеш!

— Можеш да ми го кажеш след две седмици. Дръж се добре, Ал — подхвърли Лотън през рамо в мига, преди вратата да се хлопне зад гърба му.

— Лотън, чакай! — Ал скочи от стола си и се хвърли към вратата, но Том Питърс го хвана за ръката, преди да може да избяга.

— Не проваляй шанса си да се поправиш, Кид — скара му се Том, докато мъкнеше Ал към килиите. — Лотън се застъпи за теб. Трябва да се чувстваш привилегирован. Той не прави често такива неща.

Том отвори вратата на килията и вкара Ал вътре.

— Ако бях на твое място, щях да гледам да не разочаровам Лотън Стоун. Много по-безопасно и здравословно е да си негов приятел, отколкото да си му враг.

Том се вгледа през решетките в разочарования затворник.

— Каквото и да си имал да кажеш на Лотън, няма да избяга. Нали го чу, сине. Просто се дръж прилично.

Ал се стовари на койката си с огромно чувство на вина в душата си. Беше лично отговорен, задето беше оставил Лотън да повярва, че блондинката е Джарита Гардинер. Когато позволят на Ал да каже каквото има да казва, Лотън вече няма да може да му прости, че му е дал погрешна информация. Дявол да го вземе, сега той няма да получи своя втори шанс. Не само престъпленията не се отплащат, осъзна той, но и лъжата може да отвори на човек какви ли не проблеми!

Проклети да са. И той, и голямата му уста. Беше си въобразил, че е голяма работа, когато за пръв път се изправи пред Лотън Стоун, решен да получи свое собствено, лично отмъщение. Е, сега то се беше обърнало срещу него, а той не можеше да направи нищо друго, освен да чака по-благоприятен момент.

Ал огледа тясната си килия. Когато най-накрая му позволят да каже истината на Лотън, ядосаният шериф сигурно ще го остави да седи тук, докато плесеняса или изгние, което дойде по-напред!

 

 

За учудване на Кайро, продавачът на билети на гарата й съобщи, че Гутри и Елрено все още предстои да бъдат свързани с железопътна линия. Продавачът я насочи към кантората на пощенските коли по-надолу по улицата, ако иска да уреди пътуването си. Там Кайро научи, че пощенската кола, която трябва да пътува на юг, ще тръгне след по-малко от петнайсет минути.

Без да се колебае, Кайро си купи билет и отиде да вземе багажа си от коня. Бързо и стремително, тя не само събра вещите си, но и успя да намери нетърпелив купувач за коня си, който й предложи повече, отколкото тя самата беше платила за него!

След като изтича обратно до спирката на пощенските коли, Кайро се затвори в женската стая, за да си облече рокля. А след още няколко минути се озова свряна заедно с четирима мъже в пощенската кола.

Кайро си наложи да гледа на последния един месец с Лотън Стоун като на извънредно глупава грешка, която повече никога няма да допусне. Ще забрави тази вбесяваща горила, дори и ако това я довърши!

Колко ли ще й бъде трудно да престане да го обича?, запита се тя. Беше се оказало съвсем лесно да се влюби в него. А сега, когато полагаше толкова големи усилия да го забрави, не би трябвало това да й отнеме повече от няколко дни… най-много една седмица. Това не е нищо повече от едно просто завоевание на ума над тялото. Какво пък, в началото на следващата седмица тя сигурно едва ще си спомня името му.

Въоръжена с тази благородна мисъл, Кайро понасяше с лекота теснотията в колата, препълнена до пръсване от широкоплещестите мъже, и тежкото пътуване по изровените пътища. И си мислеше, че няма да има нищо против дори и ако никога повече не види онзи невъзможен нехранимайко с гарвановочерна коса и сребристи очи!

И макар спомените за Лотън да се бяха забили в паметта й като таралежови бодли, тя ще ги изхвърли всичките един по един. Ще забрави чувствата, които изпитваше към него, ще забрави какви ужасни неща преживя заради него. Беше решена! А това в края на краищата беше най-забележителната й черта — нейната решителност.

 

 

След като разпита продавача на билети, Лотън изскочи от гарата и се отправи към кантората на пощенските коли. О, да, продавачът ясно си спомняше красивата блондинка, която беше насочил към кантората по-надолу по улицата. И пак о, да, продавачът на билети за пощенските коли също веднага позна описанието на Кайро, но със съжаление трябваше да съобщи, че дамата е отпътувала преди петнайсет минути и че за Елрено днес повече няма да има коли.

Като редеше проклятия под носа си, Лотън изскочи отново на улицата. Беше си представял как ще остане през нощта в Гутри, ще си позволи да се изкъпе в една истинска гореща вана и ще се наслади на вкусната храна в някой от местните ресторанти. Но като видя как стоят нещата, разбра, че май ще се наложи той и черният му жребец да си правят компания още няколко часа.

Лотън обмисляше дали да си направи сам услуга и да се сбогува с тази подла жена, или да я преследва, докато я намери отново. Здравият разум го караше да благодари на щастливата си звезда, че е още жив, и да остави Кайро да върви по пътя си. Но, по дяволите, той не можеше да допусне да остави тази зеленоока лудетина да си тръгне, особено пък след като тя можеше да го заведе до престъпниците, които й бяха братя и които бяха обявили награда за главата му.

Ако Ванс и Нат Гардинер пазеха малката си сестра така добре, както твърдеше Ал Фонтейн, Лотън би могъл да се възползва от това. Само поради тази причина той имаше намерение да последва тази опака жена, уверяваше себе си Лотън. Не защото все още храни към нея някакви чувства. Ако почувства, че му е нужно женско внимание, може да го потърси другаде. Беше абсолютно сигурно, че всяка друга жена на континента е свързана с по-малко опасности от коварната Снежна птица!

Лотън знаеше, че животът му не струва и пукнат грош, докато Гардинерови не увиснат на бесилото на съдията Паркър. Сега, когато Гардинерови го бяха направили белязан човек, ще му трябват очи и на гърба, за да предотврати засадите, които ще му устройват заради наградата.

Като изреждаше по адрес на Кайро всички ругатни, които можеше да се сети, Лотън се зае да набави необходимото за пътуването си. Пощенската кола върви бързо и той ще трябва да язди като бесен, ако иска да настигне Кайро, преди тя да се свърже със своите братя крадци.

По дяволите, защо тя не се оказа това, за което се представяше? И без това му беше трудно да се оправи с чувствата си към нея, дори и когато не беше сигурен дали е виновна, или не. А сега, когато знаеше със сигурност, че тя е била съучастник в ред престъпления, Лотън чувстваше как нещо го разкъсва на малки парченца и го кара да агонизира.

Каква съвършена лъжкиня беше тя!

А той беше такъв глупав слепец!

 

 

Нат Гардинер люшна стола си назад и подпря крака на ръба на масата. Сви си цигара, запали я и загледа облака дим, който се образуваше над главата му.

— Пенхендъл Дик трябваше отдавна да е тук — изръмжа Нат между две дръпвания от цигарата.

— А може и да не се върне — промърмори Ванс. — Не трябваше да го оставяме да взима със себе си Кид Фонтейн. Момчето си е още направо зелено.

— Аз ще отида да ви намеря този мръсен шериф — изяви желание Айдахо Джо, преди да хвърли острия си нож към другия край на стаята, представяйки си, че го забива в гърба на Лотън.

— Не! — заяви Ванс твърдо. Продълговатото му лице с остри черти се намръщи, а разположените му близо едно до друго очи се присвиха и вторачиха в Джо. — Трябваш ни за оная работа в Дарлингтънската индианска агенция. Парите за племената трябва да пристигнат следващата седмица. Очаква ни, според Джарита, голяма плячка. — На устните на Ванс се появи злокобна усмивка, докато оглеждаше горящия край на цигарата, която си беше свил. — Щом се сдобием с достатъчно пари, които да ни стигнат за няколко месеца, аз самият тръгвам да търся този кучи син. Тогава може би Били ще почива спокойно.

— Смъртта е твърде малко наказание за този нещастен мръсник — измърмори Нат. — Той простреля и Ванс, и мене. А и аз искам той да страда така, както страдахме ние, когато изгубихме Били.

— Стоун щеше да страда заедно с нас, ако бяхме успели да улучим другарите му, когато ни откриха при Гранд Ривър — изръмжа Ванс. — Ще ми се да отнема на Стоун нещо ценно и да го оставя да се облива в кръв, преди да го запратим в ада.

— И тогава аз ще докопам Стоун и ще му извадя сърцето от тялото — изхили се Айдахо Джо, докато вадеше камата си и проверяваше дали е достатъчно остра. — Дяволът ще трябва първо да събере копелето парче по парче, преди да увеси скелета му.

Ванс и Нат бяха сигурни, че съдружникът им ще направи точно както казва. Айдахо Джо изпитваше злокобна привързаност към камата си. Ако не беше изиграл толкова важна роля при последните два удара, Гардинерови може би досега щяха да го изпратят да убие Стоун. Но уменията му да борави с нож и пистолет се бяха оказали жизненоважни за осигуряването на плячката.

Сега Гардинерови се бяха притаили в удобното си скривалище в южната част на територия Оклахома и бяха заровили златото, откраднато от тях в Кингфишър. Щом си уредят сметките с Лотън Стоун, ще могат да се промъкнат през границата и да грабят селищата в Индианската територия, докато хайките претърсват надлъж и нашир.

Ванс измъкна часовника си и се намръщи.

— Мислех, че досега Джарита ще се е върнала. Може би трябва да я потърсим. Няма я вече доста време.

Нат кимна загрижено.

— Каза, че ще обиколи Дарлингтън да купи някои неща, преди да се срещне с нас тук. Но ако до утре не се върне, ще отида да я намеря. Трудно понесохме загубата на Били. Но ако изгубим Джарита… — гласът му заглъхна, а лицето прие заканителен израз. — Със сигурност ще пусна Джо свободно да върлува с ножа си, ако някой стори нещо лошо на Джарита.

— Ще го одера жив. Не си мисли, че няма да го направя — изръмжа Джо, а в очите му светеше смъртоносна закана.

Проскърцването на вратата накара мъжете да се обърнат мълниеносно с насочени пистолети. Макар да бяха готови да застрелят натрапника, те се отпуснаха за миг, щом видяха бялата кърпичка, която Джарита размахваше през полуотворената врата.

Ванс и Нат прибраха оръжието в кобурите и побързаха да приветстват сестра си. Тя махна на мъжете да я последват навън, за да разтоварят пълната с храна и други необходими неща каруца, която беше докарала със себе си.

— Ти без съмнение изглеждаш доволна от себе си, Сиси — Ванс отбеляза самодоволната й усмивка, докато вкарваше вътре един кашон с муниции и продоволствие.

— Пътуването ми беше много успешно — обяви тя. — Никога не можете да се сетите кого видях да минава покрай индианската агенция тази сутрин.

Мъжете в къщата се вторачиха в нея въпросително.

— Самият шериф Лотън Стоун.

В стаята изведнъж стана студено като в гробница.

Ванс и Нат се озъбиха заканително. Ако Лотън е все още жив, то по всяка вероятност Пенхендъл Дик вече не е. Още един член на бандата им е загинал от пистолетите на Стоун.

— Може би трябва да отложим удара срещу Дарлингтън, докато не си уредим сметките — предложи Нат.

Джарита поклати отрицателно русокосата си глава.

— Ако хората в този край разберат, че сме в района, шериф Масдън скоро ще души наоколо като хрътка. Колкото и да ми се иска да видя Стоун мъртъв, моментът не е подходящ. Ако го убием сега, по петите ни ще тръгнат всички хайки и представители на закона в територията. Първо трябва да приберем парите на племената, а после ще се съсредоточим върху Стоун. Щом съберем достатъчно пари, ще можем да отидем където си искаме, докато хайките не престанат да ни търсят.

— А освен това — добави Джарита, след като си свали шапката и тръсна свободно лъскавата си сребристоруса коса — шериф Стоун пътува сам. Той ще се окаже лесна мишена, когато дойде подходящият момент.

— На раменете ти винаги е имало умна глава, Сиси — похвали я Нат. — Отивай сега да си почиваш, а ние ще приберем запасите.

След като Джарита се отправи към стаята си, Ванс се обърна към Айдахо Джо, който я гледаше с гладен поглед. С бавни стъпки Ванс прекоси стаята, за да погледне право в лицето рошавия разбойник, който се беше подпрял на стената.

— Отдавна знам, че Джарита е основната причина да си с нас — смъртоносно пламъче проблесна в сините очи на Ванс. — Знам, че харесваш Сиси. Но ако някога я докоснеш… — Устата му се сви в тънка заканителна черта. — Ако някога докоснеш сестра ни, Нат и аз ще изпробваме върху тебе скъпоценния ти нож и от тебе няма да остане достатъчно да нахраниш прегладнял койот.

Два чифта гневно светнали сини очи се впиха в брадясалото лице на Айдахо Джо.

За да придаде допълнителна тежест на тази заплаха, Нат се приближи още и принуди Джо да отстъпи в ъгъла.

— Дяволски добре е да обърнеш внимание на това, което каза Ванс — предупреди го Нат, като се усмихваше заплашително. — Ще се редуваме да те режем на парченца, ако не се отнасяш към Сиси с уважението, което тя заслужава. Може да не сме от тези, дето спазват закона, но обичаме много сестра си и няма да позволим някой да се отнася зле с нея. Ясно ли е това?

Айдахо Джо кимна леко и се промъкна между двамата братя, за да поеме глътка свеж въздух. Желаеше тази апетитна хубавица толкова отдавна, че го болеше от желание всеки път, когато тя се появеше в убежището им по време на някое от редките си посещения. Джо живееше, за да може да й хвърля скришни погледи, крепяха го виденията как я обладава отново и отново, докато задоволи жаждата си. Но Ванс и Нат никога не му разрешаваха да се приближи към Джарита на повече от три метра. По дяволите, та на него едва му разрешаваха да говори с нея, и то никога насаме!

Но някой ден, закле се безмълвно Джо, докато гледаше към обсипаното със звезди небе… Някой ден той ще се наслади наяве на сладострастните си мечти.