Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (11)

Глава единадесета

Кайро и Лотън като че ли негласно бяха сключили примирие. Кайро беше отблъснала мъчителния спомен за миналите събития. Нощта, прекарана в прегръдките на Лотън в неговото легло над въглените, беше замъглила неприятните спомени. През последните няколко дни от тяхното пътуване Лотън се беше превърнал в образец на любезен джентълмен и Кайро непрекъснато се усмихваше щастливо, без да знае защо.

Е, всъщност тя знаеше защо, въпреки че не изказваше чувствата си. Кайро жадуваше да забравят конфликтите си и да започнат връзката си наново от този момент нататък. Колкото по-близо бяха до границата на територия Оклахома, толкова по-ценен ставаше всеки миг, прекаран с Лотън.

Кайро не беше сигурна в бъдещето. Все още не беше решен проблемът на баща й. Нямаше ни най-малка представа какво ще завари, когато пристигне в Канейдиън Стейшън. Можеше само да се надява Райлън Кълхуун да е успял да задържи хотела си, въпреки трудностите. Кайро обаче веднага си припомняше, че Райлън е много решителен мъж. В края на краищата точно от него тя беше наследила своята упоритост. Райлън няма да позволи никому да го изгони насила, окуражаваше се Кайро. Той ще се противопостави решително и ще се бори, за да спаси мечтата си за ново начало в територията Оклахома, и ще успее или ще умре.

Решителност… Кайро се намръщи. Ако се гордее със своята решителност, защо тогава е такава страхливка, когато опре до това да признае любовта си на Лотън и да го увери, че никога не му е желала злото? И защо той беше толкова подозрителен и смяташе, че тя може да го предаде? Не виждаше в това никакъв смисъл. Лотън изглеждаше твърдо решен да мисли най-лошото за нея. Дали това беше така, защото той не вярваше на жените и беше вече късно да се промени?

Кайро изведнъж почувства, че излита от седлото си. Широко отворените й очи се взряха в суровото лице над нейното, докато Лотън я настаняваше на своето седло с лице към него. Кайро се видя принудена да седне в скута му, краката й многозначително лежаха над неговите. Плавните движения на жребеца ту ги приближаваха, ту ги отдалечаваха един от друг и това живо припомни на Кайро силната магия на близостта, която изживяваха всяка нощ, откакто бяха сключили негласното си примирие.

— Ммм… така е много по-добре — гласът на Лотън боботеше от незадоволената страст. Той също съзнаваше колко провокиращо беше това движение. — Не ми харесва, когато сме толкова далеч един от друг.

— Бяхме само на един кон разстояние — подразни го тя, като сключи пръсти зад врата му.

Синьо-черната му коса проблесна на ярката слънчева светлина, когато той поклати глава в знак на несъгласие.

— Ти беше по-далече, малка самодиво — възрази той. — Очите ти гледаха някак надалече. Къде беше?

Тя му отправи една съблазнителна усмивка и притисна закръгленото си тяло по-близо до неговото.

— Бих предпочела да говорим за това къде съм сега…

Когато медените й устни подканящо се отвориха, любопитството му се стопи и се превърна в желание. Лотън се беше почувствал така, сякаш тя го беше изоставила. Подозрението го беше подтикнало да прояви любопитство към нейните мисли. Но Кайро бе отвлякла вниманието му до такава степен, че повече не го интересуваше какво си мисли тя, знаеше само, че тя отново е в прегръдките му и му предлага целувка, опияняваща като вино.

— Чудя се колко ли ще е трудно да те любя на гърба на коня… — каза той провлечено.

Но това не беше моментът да се опита да разбере, откри скоро Лотън. Изстрел от пушка неочаквано наруши тишината. И ако в този момент Лотън не беше навел глава напред към изкусителните устни на Кайро, куршумът, беше сигурен той, щеше да разроши косата му, а не просто да прелети над главата му.

Лотън се наведе ниско над коня си, притискайки Кайро под себе си като вътрешността на сандвич между две филийки хляб. Лъкът на седлото я мушкаше в гърба, докато жребецът се носеше към прикритието на дърветата.

Още един залп от куршуми се изсипа от скалите, стърчащи насред ширналото се поле. Лотън се проклинаше за своята разсеяност. Ако съдеше по това, което знаеше от предишните си участия в подобни престрелки, двама въоръжени мъже се опитваха да напълнят тялото му с олово. И за малко да постигнат целта си, дявол да го вземе! Поток от куршуми се посипа по задницата на черния жребец, който изцвили пронизително и се втурна стремглаво напред от страх.

Лотън едва бе овладял отново коня си и бе скочил на земята, когато нов залп изсвистя във въздуха от по-близко разстояние. Подозрение проблесна в мозъка на Лотън и той погледна гневно към Кайро. По дяволите, слабостта му към тази жена за малко да стане причина да го убият. Едва успя да избяга от сипещите се куршуми и да намери укритие.

Когато още олово се заби в топящия се сняг под краката му, уплашеният кон реши да отскочи настрани на по-безопасно място и Лотън остана без преграда, която да го пази. Преди да залегне, за да се прикрие, Лотън разпозна единия от двамата нападатели, който беше притичал до редицата дървета на север.

Пенхендъл Дик, прословутият стрелец, който се беше присъединил към Гардинерови при последните им големи обири, скочи на крака и се приготви да вдигне своя уинчестър до рамото си. Лотън не познаваше младия нехранимайко, който последва примера му, и вдигна своята пушка в положение за стрелба. Нямаше време да прецени дали вторият мъж отговаря на някое от описанията в една от дузината заповеди за арест, които се намираха в дисагите му. Времето му беше ограничено, а животът му бе в опасност.

Кайро не повярва на очите си, когато Лотън я дръпна пред себе си, сякаш беше щит! За нейно още по-голямо удивление, Лотън промуши цевта на уинчестъра си под мишницата й и го насочи право към Пенхендъл Дик.

За миг двамата престъпници останаха поразени от действията на Лотън. Пенхендъл Дик, който вече гледаше през мерника на пушката си и се готвеше да стреля, вдигна глава и се вгледа удивено в жената, притисната в ръцете на Лотън.

— Хвърлете ги — изръмжа Лотън.

Беше сигурен, че бандитите няма да се опитат да го очистят през трупа на Кайро. Тя беше в края на краищата една от тях! Но Лотън беше сгрешил в преценката си. Той беше забравил, че Кайро е висока само метър и петдесет сантиметра и той се извисява над нея със своите метър и деветдесет и два сантиметра. Това значеше, според изчисленията на Пенхендъл Дик, че остават около тридесет сантиметра рамене и глава като възможна мишена.

Дик се прицели в своята мишена. Но тъй като му бе отпуснато много малко място за грешки, той твърде дълго се взира през мерника на пушката си. Това даде на Лотън ценното време, от което се нуждаеше, за да вдигне пушката си и да стреля от хълбок. Кайро изпищя от ужас, когато двете оръжия изгърмяха. Лотън се метна заедно с нея встрани от пътя на летящия куршум. Кайро се намери смачкана в снега — преживяване, което беше още по-лошо поради факта, че върху нея се стовари стокилограмова мускулеста маса. Раненото й рамо пареше като огън, но тя не можеше да облекчи натоварването върху ръката си, докато Лотън я притискаше към земята, като й оставяше възможност само да сипе неясни проклятия в снега. Кид Фонтейн гледаше с удивление и ужас как партньорът му се препъна назад — фатална жертва на безпогрешната точност на Лотън. Когато Пенхендъл Дик падна на земята като безжизнена купчинка, Кид се примъкна до едно дърво, преди и с него да се случи същото.

Лотън забеляза уплашения израз на лицето на младия престъпник. В най-добрия случай е неопитен аматьор, реши той. Загубата на другаря му бързичко го бе обезсърчила.

Като използва Кайро за трамплин, Лотън скочи на колене, за да грабне пийсмейкърите, които висяха на хълбоците му. Преди Кид Фонтейн да успее да измъкне колта си, за да се защити от сигурна смърт, Лотън вече беше извадил оръжието и стреляше. Тъкмо в този момент Кид Фонтейн осъзна, че не е толкова бърз и точен, колкото си беше въобразявал! Дявол да го вземе, той още се готвеше да стреля, когато шерифът вече сипеше олово и с двата си пистолета!

Един от куршумите се заби в бедрото на Кид и той беше така шокиран, че не свари дори да помисли за стрелба. Все още гледаше кървавата си рана, когато Лотън скочи на крака и го нападна, като стреляше и с двата пистолета.

Кид Фонтейн имаше непреодолимото усещане, че всеки един от куршумите, които посипваха панталоните му със сняг, може лесно да намери мишената на сърцето му, ако Лотън бе пожелал това. Шерифът Стоун беше точно толкова добър, колкото Кид беше чувал, че е.

— Хвърли оръжието! — заповяда Лотън със страшен и злъчен глас.

С широко отворени очи и побеляло лице Кид направи каквото му бе наредено. Лотън се приближи внимателно. Ядосан, той рязко пъхна единия от пийсмейкърите обратно в кобура му, като държеше другия, насочен към гърдите му. Кид изчака Лотън да се приближи достатъчно, преди да изрита купчина сняг в лицето на своя противник и да се опита да избяга.

Кид успя само да се обърна и да направи една крачка, когато пистолетът изтрещя зад гърба му. Как се паникьоса само! Да се сблъскаш с Лотън Стоун беше истински кошмар. В него бушуваше инстинктът за самосъхранение и той се завъртя на ранения си крак, за да изрита оръжието. Кид се хвърли към Лотън, за да нанесе десен прав. Успя два пъти да го удари безнаказано, докато Лотън се опитваше да избърше от очите си мръсния сняг. Но след като Лотън възстанови равновесието си и отново можеше да вижда ясно, започна борба и Кид разбра, че противникът му е повече от достоен.

Младият бандит не беше сигурен от кое го боли повече — от огнестрелната рана в бедрото или от тежкия юмрук, който залепи корема му за гръбначния му стълб. Изстена агонизирайки, когато ударът на Лотън го вдигна от земята и го запрати препъващ се назад. Но това не беше най-лошото, което можеше да му се случи, както скоро разбра Кид. Получи още два разтърсващи удара, от които около главата му се завъртяха искри. Намери се проснат в снега, преди още замаяният му мозък да го осъзнае.

— Ставай! — изръмжа Лотън яростно.

Кид не можеше да стане достатъчно бързо, за да удовлетвори побеснелия шериф. Усети как го вдигнаха за реверите на якето и го залепиха за дървото.

— Защо се опитвате да ме застреляте? — изсумтя Лотън с блеснали като ковано сребро очи.

Кид не можеше да говори. Беше сигурен, че Лотън е пробил и двата му дроба със силните си удари.

— Отговори ми, да те вземат дяволите! — изрева Лотън.

Кид облиза подутата си устна и се опита да обясни, но Лотън нямаше търпение. С приглушено ръмжене той бутна Кид обратно към дървото, от което на главата му излезе цицина.

Кид погледна огромния великан, който изглеждаше достатъчно коравосърдечен и отмъстителен, за да разкъса крайниците на своя противник, ако е решил.

— Опитахме се да ти устроим засада заради парите — избъбри Кид, когато най-накрая гласът му се върна.

— Какви пари?

Кид трябваше само да си даде вид, че няма да отговори, и Лотън го насърчи да запее като птичка. Силният удар в корема на Кид развърза езика му.

— Парите от наградата — изломоти той. — Гардинерови обявиха в Двете територии, че ще дадат десет хиляди долара на този, който те убие.

Кид получи някакво слабо удовлетворение, когато неприятната новина накара Лотън да изругае.

— Те си смениха местата с теб, шерифе, и направиха от това състезание. Веднъж ти да си белязаният и за главата ти да дават пари. Всеки престъпник в страната ще се опита да те застреля заради наградата.

Кид се оказа неподготвен, когато едрият шериф го сграбчи с ръка за калното яке и го обърна с лице към жената, която се беше изправила, за да се погрижи за раната на ръката си, която отново се беше раздразнила.

— Знаеш ли коя е тя? — попита Лотън рязко.

— Разбира се, ти не знаеш ли?

Хапливият отговор спечели на Кид един болезнен удар в ребрата. По някаква причина шерифът беше чувствителен, когато се отнасяше до тази жена. Кид не беше сигурен, но предполагаше, че Лотън смята жената за Джарита Гардинер. Двете жени наистина си приличаха, особено отдалече. Самият Кид беше сбъркал жената, когато за пръв път я видя с Лотън. Дори Пенхендъл Дик се беше поколебал, когато Лотън дръпна жената пред себе си, за да се защити.

Джарита Гардинер и тази стройна жена бяха с почти еднаква височина. И двете бяха много добре сложени. Въпреки че жената беше покрита с кал и сняг, тя беше дори още по-красива от Джарита. А косата и кожата им имаха удивително сходен цвят.

Неочаквано на Кид му хрумна, че Лотън е дръпнал жената пред себе си, защото смята, че тя е Джарита Гардинер и че нападателите ще я разпознаят. Докато обмисляше това откритие, Кид не знаеше какво да каже, за да се измъкне от опасното си положение, така че той замълча.

Лотън имаше неприятното чувство, че младият негодник е познал Кайро. Кид се беше колебал твърде дълго, докато оглеждаше русокосата предателка, та да не знае коя е тя.

Лотън избута Кид към черния жребец, който се беше върнал, усещайки, че неприятностите са отминали. Взе белезниците и ги щракна на китките на Кид. След като Кид бе вързан за едно дърво, за да е сигурно, че няма да избяга, той отиде да огледа Пенхендъл Дик.

Лотън не изпитваше особено съчувствие към негодника, улучен от фаталния куршум. Дик беше търсен за грабежи и убийства не само в Двете територии, но също и в Мисури, Тексас и в Ничията земя.

Когато Лотън се върна, Кайро беше бясна. Погледът й изгаряше като пламъците на ада. Лотън нямаше представа защо тя беше толкова ядосана на него. В края на краищата точно тя беше организирала цялото това представление, за да го подмами да прекоси страната, докато всички престъпници в района се надпреварват да му устройват засади!

Проклета да е подлата, й душа! На няколко пъти Лотън си беше позволил да забрави коя е тя, но няма повече да допусне това. Снежната птица го съпровождаше през територията като удобна мишена!

Докато Лотън си мислеше за нея всичко най-лошо, Кайро мислено го пращеше в огнените дълбини на Хадес. Първо я беше използвал като щит по време на престрелката, а после я беше хвърлил на земята, все едно беше чувал зърно. Беше напълно очевидно, че тя не значи нищо за Каменния Лотън Стоун. Нищо, освен прикритие и средство да задоволи нагона си. Ще то мрази до края на живота си, който сигурно ще настъпи скоро, ако той я използва като човешка барикада за своя собствена защита!

— Мразя те — изсъска Кайро, когато Лотън мина покрай нея.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна й той начумерено.

— Не мога да си представя защо трябва да е така — тя сякаш плюеше думите си върху него. — Аз съм напълно безобидна, а ти си тоя, дето…

— Безобидна! — Лотън подсвирна. — Жено, ти си толкова безобидна, колкото една заредена пушка с много чувствителен спусък! Чудя се как не ме застреля в гърба, докато преследвах приятелите ти.

Кайро го зяпна.

— Приятели?

Тя погледна младия престъпник, който едва ли бе по-стар от нея.

— Никога през живота си не съм виждала нито един от тези мъже!

— Наистина ли?

Устните му се присвиха, докато я гледаше с подигравателно презрение.

— Странно нещо, този тук се поколеба, преди да признае, че също не те познава. Опитвате се да се защитите един друг, без съмнение!

— Лотън Стоун, ти си пълен идиот! — просъска Кайро.

— Трябва да съм, щом допуснах да имам нещо общо с тебе — отвърна той.

— Надявам се да се пържиш в пъкъла!

— Сигурен съм, че така ще стане, ако ти се заемеш с това — парира я той.

Острата размяна на реплики не остана незабелязана. Кид Фонтейн се беше превърнал целият в слух. Хрумна му, че Лотън е влюбен в тази дръзка красавица, макар да я подозира, че е Джарита Гардинер.

Кид се усмихна коварно. Беше на път за затвора, задето беше карал уиски на индианците и бе съучастник на Пенхендъл Дик, но Джарита Гардинер не би могла да си навлече гнева на Лотън. При първа възможност Кид ще изпрати на Гардинерови това интересно сведение.

Пенхендъл Дик не беше успял да затрие Лотън Стоун, но Кид можеше да превърне живота на шерифа в жив ад, като му разкаже куп лъжи за тази жена. За бога, та той би могъл дори да си спечели по-малка присъда, ако изиграе правилно картите си.

Като се наслаждаваше на тази непочтена идея, Кид остави Лотън да се погрижи за раната на крака му, без да се оплаче, и наблюдаваше как закръглената блондинка хвърля на равни интервали отровни погледи към Лотън, докато притискаше към тялото си ранената ръка.

— Готов ли си да говориш? — подхвана Лотън, докато даваше първа помощ на затворника си. — От колко време я познаваш?

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш за Джарита Гардинер, ако това ми помогне да изляза сух от водата — предложи замяна Кид.

Забележката накара кръвта на Лотън да закипи във вените му. Повече от три седмици вече той подозираше Кайро, че е загадъчната Снежна птица. Беше разпитал няколко души, които не можаха категорично да я идентифицират, но този млад нехранимайко имаше категорични доказателства. Най-тъмните подозрения на Лотън се бяха оказали верни. Изпитваше гняв и се чувстваше предаден, нищо че десетки пъти се бе предупреждавал да не очаква друго, освен най-лошото, от тази русокоса фурия.

— Как се казваш? — попита Лотън, докато превързваше раната.

— Кид Фонтейн.

— Има по-добри начини да си изкарваш хляба от непочтената дейност, с която се занимаваш — каза той и се изправи, за да вземе заповедите за арест от багажа си. Прелисти документите, докато намери сведенията за младия разбойник.

— Тук пише, че те търсят за продажба на уиски в Чероки Нейшън.

Кид кимна утвърдително, а после сви рамене.

— Преди няколко месеца парите ми бяха на привършване. В града пристигна Пенхендъл Дик, макар че тогава не знаех кой е той. Пийнахме заедно няколко чаши и аз се оплаках, че със заплатата на работник във ферма не можеш да си купиш кой знае какво. — Кид спря и погледна русата жена, която вече беше яхнала коня си и с нетърпение чакаше да продължи пътя си. — Дик ме запита дали не бих искал да спечеля бързо малко пари като закарам крадено уиски в Чероки Нейшън. Гардинерови бяха сключили сделка с някои от индианците, а аз трябваше да доставя стоката. Тогава срещнах Гардинерови.

— А Джарита? — подкани го Лотън, като ругаеше под носа си.

— Тя беше с тях, но повечето време не се движи с братята си. Учудвам се, че изобщо си знаел за сестра им, която понякога ходи с тях. Ванс и Нат много внимателно я пазят… в случай че те свършат зле. Но тя е умна жена, която знае да се грижи за себе си.

Младият негодник разказваше на Лотън неща, които той искаше да знае, но не му се искаше да слуша. Гардинерови не разрешаваха на по-малката си сестра да се присъединява към тях при обирите, но тя имаше вина, защото разузнаваше и избираше подходящите за нападение места.

— Ще ме пуснеш ли да си ходя, след като ти казах каквото искаше да знаеш? — попита Кид с надежда.

— Все още не си ми казал кой знае какво — Лотън закрепи превръзката и помогна на Кид да се изправи.

— Джарита не я обвиняват в нищо. Тя само ходи в градовете да разглежда местата, отбелязва си набързо разписанието на влаковете и проверява кога карат заплатите на войниците и в индианските агенции — уточни Кид.

— Защо дойде да ме търси във Форт Смит? Да ме измъкне, та да могат всички негодяи да ме използват като мишена? — поиска да знае Лотън.

Кид сви рамене, след като яхна коня си.

— Не съм дупе и гащи с Гардинерови, шерифе. Срещал съм ги само два пъти… за малко. Когато Гардинерови обявиха награда за главата ти, Пенхендъл Дик ме попита дали не искам да отида с него, защото мислеше, че съм доста добър с пистолета — той се втренчи в Лотън. — Но открих, че има разлика в това да се упражняваш, като се целиш в бутилки от уиски, и да се отбраняваш срещу мъж като тебе. Никога преди не съм убивал човек и започвам да си мисля, че да съм работник във ферма в края на краищата е по-добра работа за мен.

— За това си прав — увери го Лотън, като се метна без усилие на жребеца си.

Кид въздъхна тежко, докато се провираха из дърветата.

— Виж, шерифе, направил съм само едно незначително нарушение. Кълна се, че ако ме пуснеш, никога…

Лотън беше чувал тези тържествени клетви стотици пъти. Половината от престъпниците, които залавяше, обещаваха да тръгнат по правия път, ако им се даде втора възможност. Някои го правеха. Повечето обаче не.

— Можеш да прекараш две седмици в затвора на Гутри и да си помислиш как си оплескал работата, като си се събрал с лоши хора — отвърна Лотън. — Ако там не създадеш никакви неприятности, ще говорим пак.

Кид въздъхна облекчено. Трябваше само да пази поведение в продължение на четиринайсет дни, а после може безнаказано да се измъкне.

Докато Кид благодареше на щастливата си звезда, че нещата не се обърнаха по-зле за него, Лотън проклинаше слабостта си към Кайро… Джарита Гардинер, поправи се той горчиво. Какво ще прави с тази дръзка предателка? Тя заслужаваше да я пъхнат зад решетките, но той нямаше заповед за нейния арест. А за нещастие свидетелските показания на Кид Фонтейн едва ли се основаваха на конкретна информация. Той самият беше разказал само слухове. Определено не беше виждал с очите си Джарита да нарушава някакъв закон, а и твърдеше, че тя не взема участие в грабежите и убийствата. Кид беше разказал на Лотън само толкова, че да го измъчи.

Мътните го взели, защо измежду всички жени в света той трябваше да се обвързва точно с тази коварна вещица? Лотън си задаваше този объркващ въпрос цели два дни. И четирийсет и осем часа по-късно той все още нямаше отговор, освен че просто има дяволски лош късмет!