Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (1)

Глава първа

Чероки Нейшън

Индианска територия

Октомври 1889

Утрото тъкмо се разстилаше над спокойната местност по бреговете на Гранд Ривър, когато неочаквано като топовен гърмеж отекна тревожен вик.

Лотън Стоун се намръщи и рязко вдигна своя уинчестър до мускулестото си рамо.

— Ще наблюдавам задната врата — реши Такър Макгайър и изтича под прикритието на дърветата.

— Прозорецът отстрани е мой — заяви Удуърд Хол, хвана пушката и пистолета и заобиколи от север.

В тишината на утрото Лотън чуваше яростните псувни и тропота на известната банда престъпници. Те се бяха скрили в грубата къща, която принадлежеше на един полуиндианец от племето чероки, комуто бяха дали името Джордж Тинсли. Бандата на Гардинерови бе завзела дома на Джордж при опита си да избяга от шерифите на САЩ, които от три дни бяха по петите им.

Лотън нямаше защо да се чуди какво е станало със стария индианец. Стоманеносивите му очи се заковаха върху сгърченото човешко тяло, което лежеше със заровено в тревата лице на около петнайсет метра от предната врата. Лотън се запита дали Джордж Тинсли изобщо е разбрал какво се е случило.

Нямаше повече време да размишлява за съдбата на жертвата, защото втори залп куршуми прелетя през притворената врата на къщата. През счупените прозорци стърчаха дългите цеви на уинчестърите, които бълваха огън срещу Удуърд Хол и Такър Макгайър. Лотън хвърли по един бърз поглед на своите партньори и се увери, че не са засегнати от куршумите, които плющяха в калта.

Парче олово пропищя край Лотън и рикошира от дървото само на няколко сантиметра над главата му в момента, когато той се хвърли на земята и стиснал зъби, запълзя към коня си. Като остави пушката си настрани, той бръкна в дисагите и измъкна пръчка динамит. Той и партньорите му се бяха надявали да изненадат Гардинерови и да избегнат кръвопролитието, но не било писано. Светлината на утрото и цвиленето на жребците бяха предупредили за тяхното присъствие.

Лотън драсна една клечка в кората на близкото дърво и запали фитила. Като се прицели внимателно, той хвърли динамита върху покрива на къщата. След това хвана здраво уинчестъра си и зачака резултатите от взрива.

Настъпи страшен хаос, когато към небето се вдигнаха летви и дъски, а около покрива запращя огън.

Още една серия от псувни огласи въздуха. Лотън се изправи на лакти. Свитите му очи бяха заковани в мерника на пушката. Като свита гърмяща змия той чакаше най-удобния момент, за да нападне.

Оловните куршуми се забиваха в окапалите листа около Лотън, като караха конете да се вдигат на задните си крака и да опъват въжетата, с които бяха вързани. Лотън успя да се изтърколи настрани, преди неговият черен жребец да забие копитата си в черепа му. Пронизително цвилене се смеси със свистенето на куршумите, когато конете се освободиха и препуснаха надалеч от опасността.

Лотън се плъзна през шумолящите листа и се подпря на ръце. От хижата излизаха кълба дим, а от вратите и прозорците валяха изстрели, докато разбойниците се готвеха да избягат.

Заел удобна позиция и нащрек, Лотън се взираше във вратата. Когато зърна първия десперадо^[1] да излиза от къщата, натисна спусъка. Като чу гърмежа на пушката, русият пистолеро^[2], който се бореше за свободата си, се стрелна встрани. Но тъй като младият бандит бе скочил не в посоката, в която очакваше Лотън, куршумът го улучи в гърдите вместо в рамото. Лотън промърмори под носа си. Той искаше да рани, не да убие измъкващия се десперадо.

Лицето на беглеца се сгърчи в презрителна гримаса, с лявата си ръка той се хвана за гърдите, а с дясната насочи пистолета си към Лотън. Но преди Били Гардинер да успее да стреля, погледът му стана пуст, а оръжието се изплъзна от ръцете му. Коленете му се подкосиха и той рухна в калта.

Сподавено проклятие се надигна в гърлото на Лотън, когато още двама светлокоси бандити се появиха на вратата, защитени като с щитове от падналите дъски. Пистолетите им не млъкваха, докато се промъкваха към обора, където бяха конете им.

Лотън се наведе, когато един куршум изсвистя в листата до рамото му. Всеки мускул на тялото му се напрегна, като чу как Уди Хол изрева от болка. Лотън успя навреме да вдигне глава, за да види как Уди се завъртя като пумпал, а после падна във високата трева.

— Проклет глупак. Все се опитва да бъде герой — промърмори Лотън.

Студените му сиви очи се извиха към храсталака, където облаче дим се издигаше над стрелящия пистолет на Такър Макгайър. Тревата прошумоля, когато Такър се просна на земята, за да избегне идващите към него безброй куршуми.

Още двама от бандитите притичаха покрай ъгъла на къщата, без да позволят на Такър да се надигне. В един миг Лотън скочи на крака и се втурна към други няколко дървета.

— Такър? Добре ли си? — надвика той пращенето от пожара и пукота на куршумите.

Никакъв отговор.

Ехтящият глас на Лотън накара престъпниците, които вече бяха скочили на конете си, да сменят посоката на куршумите. Лотън се показа иззад едно дърво и се извъртя, за да стреля по десперадосите, които го обсипваха с град от куршуми.

Като си помисли, че на най-добрите му приятели се е случило най-лошото, Лотън изруга и отново стреля с уинчестъра по измъкващите се разбойници.

Нат Гардинер изръмжа от болка, когато куршумът на Лотън заседна в бедрото му. Гневни сини очи се впиха в едрата фигура на мъжа, който сега беше отчасти закрит от дърветата.

— Ще ми платиш за това ти, кучи сине! — извика Нат презрително и смушка коня да препусне по-бързо. — Затова че уби малкия ми брат, ще те накарам да умреш бавно и мъчително.

Лотън не обърна внимание на Нат Гардинер. Той се овладя и стреля по рошавия негодник, който поведе бандата далеч от горящата къща. За голямо негово учудване куршумът отиде встрани.

Десперадосите започнаха да се измъкват под прикритието на гъстия дим. Като присви очи, за да различи какво става зад завесата от пушек, Лотън стреля още веднъж. Този път куршумът улучи Ванс Гардинер отстрани и го накара да се превие на седлото.

Лотън наблюдаваше как Гардинерови и техните кръвожадни съучастници препускат към дърветата по брега на реката. Плясъкът на водата показа, че разбойниците използват тесния поток, за да скрият следите си.

— Проклета да е душата ти, Лотън Стоун! — Гневният глас на Ванс Гардинер идваше откъм далечните дървета. — Ще платиш за това. Ще те накарам да се пържиш в ада!

След това настана тишина, която от време на време се нарушаваше само от пращенето на огъня, обхванал къщата.

Откъм шубраците, където преди няколко минути бе принуден да се скрие Такър Макгайър, Лотън Стоун дочу сумтене, кашлица и приглушени ругатни. Слаба миризма на скункс се примеси с миризмата на дима. Колкото повече Лотън се приближаваше към храстите, толкова по-силно миришеше.

Като дишаше тежко и се препъваше, Такър се изправи на крака. По луничавите му бузи се стичаха сълзи, докато сваляше ризата си, за да я изтупа и да махне от нея натрапчивата миризма.

— Можеш ли да си представиш, скочих в един храст, където този трижди проклет скункс си ровеше дупка!

Напрежението изчезна от суровото лице на Лотън едва след като внимателно огледа приятеля си. Такър не бе засегнат от разбойнически куршум, но вонеше до небесата.

— Колко от тях улучи, Лоу? — поинтересува се Такър, докато си проправяше път към реката, за да измие миризмата, която се бе просмукала до кожата му.

— Само хлапето — измърмори Лотън и тръгна редом с него. — Раних Ванс и Нат. Това ще ги забави, но няма да ги спре.

— Разбрах, че си улучил Били. Чух как братята му крещяха смъртните си закани към теб.

Една от дебелите рижи вежди на Такър се повдигна, когато видя следите от кръв по земята. — Както изглежда, закачил си Гардинерови не на шега.

Такър огледа околността.

— Какво се е случило с Любовчията? — попита той, преди да се потопи в реката. — Ако нещо се е случило с Уди, половината женско население на Форт Смит ще се облече в черно.

„Любовчията“, както Такър и Лотън упорито наричаха дългогодишния си приятел, се появи на брега на реката — жив, макар и с ранена лява ръка.

— Тук съм, Тък — изръмжа Уди — поне ще мога да кажа, че съм бил прострелян при изпълнение на служебния си дълг. — Красивият полицай погледна надолу към косматия си приятел, който в този момент размазваше кал по цялото си тяло. — А ти беше много полезен, когато играта загрубя. Докато мене и Лоу ни замерваха с куршуми, ти си беше свил гнездо в храстите като проклет страхливец. Така ти се пада, заслужи си този скункс да те изпръска.

— Аз не съм страхливец — възпротиви се Такър. В момента той приличаше на балсамирана с няколко пласта кал египетска мумия. От него се виждаха само големият куп рижава коса и белите кръгчета кожа около сините му очи.

Докато Такър и Уди обсъждаха кой най-малко е участвал в престрелката, Лотън бавно се върна към тлеещата хижа. На него бе оставена неприятната задача да погребе мъртвите. Той спря пред безжизненото тяло на Били Гардинер. Хлапето изглеждаше на около двайсет години. За нещастие Били бе попаднал под влиянието на своите по-големи братя и това му беше докарало нещастие.

Лотън въздъхна. За двете години, през които тероризираха Индианската територия, Канзас, Арканзас и Тексас, зад себе си Гардинерови бяха оставяли разруха и ужас. За главата на младия Били Гардинер и за всеки от братята му се даваха по пет хиляди долара. Благодарение на братята му животът на Били завърши в престрелка, а парите, които беше плячкосал при обирите на банки, влакове и на фургоните с армейски заплати, сега можеха да си разделят семейството му и останалите членове на бандата.

Тъжният поглед на Лотън се прехвърли върху сгърчените останки на Джордж Тинсли. Още един напразно погубен живот. Като видя ножа, който се подаваше от гърба на Джордж, се намръщи. Без съмнение това беше работа на Айдахо Джо, както го наричаха. Джо се движеше с Гардинерови и изпитваше болезнена страст към ножовете, както и садистично влечение към хладнокръвното убийство. Лотън бе виждал отвратителните дела на Айдахо Джо толкова пъти, че не би могъл да си припомни точния им брой. Откакто се бе присъединил към двестате шерифи, които прилагаха закона в Индианската територия^[3] и в наскоро създадената територия Оклахома, Лотън преследваше Айдахо Джо. На него очевидно му харесваше да ранява и убива жертвите си. Лотън мислеше, че Гардинерови са от твърде висока класа, за да приемат като член на бандата Айдахо Джо, но насилието пораждаше насилие и с течение на времето Гардинерови бяха станали по-опасни и жестоки.

Ванс Гардинер беше коварен и пресметлив престъпник, един от най-хитрите в страната. Допреди няколко месеца Ванс и семейството му бяха замесени само в кражби на пари и добитък. Без съмнение присъствието на Айдахо Джо беше причина за вълната от безсмислени убийства, смяташе Лотън. Сега Гардинерови се занимаваха само с добре организирани обири на банки и нападения на влакове. Айдахо Джо и още един безжалостен главорез на име Пенхендъл Дик, пристигнал от Ничията земя, бързо бяха погубили репутацията на Гардинерови.

Мислите на Лотън се отклониха, когато едно видение от миналото завладя ума му. Той взе разсеяно лопатата и се зае с тъжната си задача. Снежната птица не беше с Гардинерови този път. Така Лотън беше нарекъл тайнствената и неуловима жена, която бе свързана с бандата.

Лотън я беше видял веднъж предишната година, когато бандата беше избягала от тримата шерифи, които я преследваха по петите. Лотън и сътрудниците му тръгнаха по следата южно от Чероки Нейшън, но престъпниците бяха оставили пазач за през нощта и успяха да избягат. На лунната светлина Лотън бе видял една грива от сребристоруса коса, която изглеждаше бяла като сняг и се развяваше на вятъра като знаме.

Оттогава Лотън бе започнал да описва жената и да разпитва за нея, когато разследваше местата на грабежите. Някои от хората си спомняха, че са виждали една привлекателна млада дама, която или минавала през града с дилижанса или с влака, или пък се представяла за млада жена, която търси работа като учителка или в някоя друга почтена професия.

Според това, което Лотън бе установил, жената беше шпионин и осведомителка на известната банда престъпници. Лотън не знаеше каква бе връзката й с бандата — сестра, лека жена или просто една наивна фантазьорка, прелъстена от някой от десперадосите. Но едно нещо бе сигурно — разследванията сочеха, че Снежната птица е красавица, за разлика от Бел Стар, Кетъл Кети и някои от другите жени — престъпнички, за които бе чувал. Тайнствената жена, мислеше Лотън, бе отчасти причината за това Гардинерови така успешно да се измъкват от шерифите на САЩ. Доколкото Лотън бе успял да установи, Снежната птица разучаваше района преди нанасянето на удара! Ако заподозреше опасност, предупреждаваше бандата да стои настрани. Но където и да беше, Снежната птица винаги бе успявала да се измъкне. Беше успяла да избегне и това последно произшествие, без да разкрие своята самоличност.

Докато Лотън се занимаваше с неприятната си задача, той се запита защо тази неуловима красавица, която по някакъв начин бе свързана с бандата на Гардинерови, го бе заинтригувала толкова. Не беше я виждал никога очи в очи. Само бе чувал разкази за впечатляващата й красота. И все пак се хващаше да размишлява по въпроса защо една пленителна жена ще се занимава с банда главорези.

— Позакърпих Любовчията — обяви Такър и прекъсна мълчаливите размисли на Лотън. — Само драскотина е, но сигурно ще спре любовните му похождения за някоя и друга седмица.

— По дяволите, Тък, ако още веднъж ме наречеш „Любовчия“, ще… — Уди важно се приближи, лявата му ръка беше закачена на импровизирана превръзка. Той спря насред изречението, като видя, че Лотън откъсна една разцъфнала по-късно горска съсънка и я постави на гроба на Джордж Тинсли.

Дружеските закачки отстъпиха място на почтително мълчание. Тази част от работата си тримата шерифи мразеха най-много — когато трябваше да кажат последните няколко думи над гробовете на невинните жертви. Понякога на Лотън му се струваше, че е станал безсърдечен и безчувствен — рискът на една професия, която имаше за цел да защити гражданите на Двете територии. Но когато трябваше да се погрижи за душата на някой загинал нещастник, винаги се вълнуваше.

Лотън не знаеше къде ще се озове младият престъпник Били Гардинер — в рая или в ада — но реши да не се бори с тази мисъл твърде дълго. Ще остави оплакването и размислите на Ванс и Нат Гардинер. Те бяха издали смъртна присъда на Лотън, но всъщност именно те бяха виновни за трагичния край на своя брат. Когато са избирали живота на престъпници, са избрали смърт и унищожение и за себе си. Сега трябваше да изстрадат гибелта на своята собствена плът и кръв. Смъртта на Били ще тежи на тяхната съвест, не на съвестта на Лотън.

Съдията Исак Паркър беше наредил Гардинерови да бъдат хванати живи или мъртви, а Паркър винаги бе наблягал на факта, че в разгара на битката неговите шерифи са основната му грижа. Те даваха живота си в престрелките, за да защитят невинните хора, и Паркър жалеше всеки шериф, паднал от куршум на престъпник.

— Чудя се къде ли е Снежната птица — запита се на глас Такър, докато бавно се отправи към конете, които той и Уди бяха намерили отново.

— Вероятно чака някъде, за да се погрижи Гардинерови да оздравеят отново — отвърна Лотън.

— Давам си месечната заплата, за да мога добре да я огледам — отбеляза Уди, като се опитваше да не изостава от крачещия Лотън. — Писна ми да слушам колко красива била. Искам да я видя лично.

— И без това достатъчно жени те чакат с отворени обятия, Любовчийо — каза Такър, докато се мяташе на седлото. — Снежната птица вероятно ще те погуби, понеже ти досега не си срещал жена, в която да не се влюбиш от пръв поглед. Независимо дали става дума за дама, за престъпничка, дали е млада, стара, дебела, или…

— По една случайност не съм от мъжете, които не подбират! — настоя Уди.

Такър вдигна рамене и погледна мускулестия великан, който яздеше мълчаливо до него.

— Ето, виж Лоу, той е съвсем друго нещо. Тъй като не вижда особена полза от жените, той няма да се остави да го подлъжат женските чарове на Снежната птица.

— Може да останеш изненадан — изкикоти се Уди и се подсмихна закачливо на смълчания си спътник. — Снежната птица може да пропука дори твърдото като скала сърце на Лотън Стоун.

— Не е много сигурно — отвърна Такър. — На планетата няма жена, която да победи Лотън Стоун.

— Ще можем да проверим дали Снежната птица може да завърти главата на Лоу, ако я хванем някога — продължи Уди. — Обзалагам се, че дори Лотън ще се колебае, преди да предаде тази красива престъпничка на съдията Паркър.

— На съдията? — извика Такър. — По дяволите, та то няма дори заповед за нейното арестуване и тя никога не е била обвинявана в нещо незаконно. Всичко, което имаме, са догадки. И все пак приемам облога. Ако задържим Снежната птица, обзалагам се…

— Тък! Уди! — Гласът на Лотън изплющя като камшик.

— Да?

— Млъквайте. До Мускоджи, откъдето ще си приберем затворническия фургон и затворниците, има дяволски много път. А до Форт Смит е дори още повече.

— Бре, че си докачлив — пошегува се Такър със сериозния им другар. — Не може да се каже, че за пръв път някой десперадо призовава гнева на дявола върху главата ти.

— Кисел е, защото Снежната птица го привлича по някакъв странен начин, а не може дори да се приближи до нея, за да я хване. — Уди продължи да го дразни. — Лоу не е по-различен от нас двамата. Чудя се дали ще успее да устои на странната магическа власт, която има Снежната птица над всеки мъж, който среща по пътя си. Хм, не бих се изненадал, ако ми кажат, че именно тя е мозъкът зад големия успех на Гардинеровата банда. Може тъкмо тя да е в основата на всяко от нападенията в района.

Лотън вдигна очи към небето. Той извънредно много обичаше Тък Макгайър и Уди Хол, но понякога му се искаше да обикаля Индианската територия съвсем сам. Тези две бъбриви свраки можеха да проглушат ушите на човек.

За да заглуши непрекъснатото дърдорене на своите партньори, Лотън запя „Отивам при моята Лу“, както правеше винаги, когато пътуваха от едно място към друго. Нямаше търпение да се върне във Форт Смит, а раната на Уди беше отлично извинение да бързат. Служебното пътуване на тримата шерифи беше продължило твърде дълго и всички те имаха нужда от малко почивка, спокойствие и забавления.

За жалост „хората, които работеха при Паркър“ понякога бяха принудени да преследват престъпници и разбойници по три месеца без прекъсване, преди да се върнат със заловените от тях затворници. След като в наскоро създадената територия Оклахома и в Индианската територия се установяха ред и законност, Лотън възнамеряваше сериозно да помисли дали да не се установи в някоя отдалечена ферма, за да отглежда добитък. Това беше мечтата му още откакто бе принуден да напусне фермата на втория си баща в Тексас. Някой ден отново ще си има свой собствен дом. Ще се радва на тих и спокоен живот… ако някой разбойнически куршум не го настани преди това завинаги на едно място.