Джули Оринджър
Невидимият мост (9)

Девета глава
Венсенският лес

Този път, когато отиде на обяд на улица „Севинье“, Андраш не носеше костюм, вратовръзка и наръч повехнали цветя. Облече една своя стара любима риза и занесе бутилка вино и сладкиш с круши, който купи от близката пекарна. Както и предишния път, госпожа Апфел бе приготвила истинско пиршество: задушени картофи с яйца на фурна, супа от моркови, яхния от червено зеле с ябълки и кимион, черен селски хляб и три вида сирене. Мадам Моргенщерн бе мълчалива, изглеждаше доволна, че на гости им е приятелката на Елизабет — набито момиче със смръщено чело, облечено в кафява вълнена рокля. Това беше въпросната Марта, с която Елизабет отиде на кино миналата седмица. Тя поддържаше разговора с Елизабет за случки от училище: коя се изложила по география, коя спечелила мястото на солистка в хора и коя щяла да ходи на ски в Швейцария през зимната ваканция. От време на време Елизабет хвърляше поглед към Андраш, сякаш искаше да подчертае, че не го включват в разговора си. Навън започна да прехвърча сняг. Андраш нямаше търпение да излязат от къщи. Изпита облекчение, когато сладкишът с круши бе нарязан и изяден, и те облякоха палтата си и тръгнаха.

В два и половина хванаха метрото до парка. След като излязоха от станцията, Елизабет и Марта избързаха напред, хванати под ръка, и оставиха мадам Моргенщерн да върви с Андраш. Тя му разказа за ученичките си, за предстоящия зимен рецитал, говориха за силното застудяване напоследък. Носеше червена вълнена шапка като камбанка, под която се подаваха кичури коса, а на темето се събираха снежинки.

В заснежената гора между голите брястове и дъбове, и замръзналите борове пътеките бяха пълни с мъже и жени с кънки в ръце. От езерото долитаха виковете на кънкьорите и стърженето на остриета в леда. Стигнаха до една просека и пред тях се разкри замръзналото езеро с малките си островчета в центъра и с оградения бряг, по който се тълпяха парижани. На леда сериозни на вид мъже и жени със зимни палта обикаляха бавно около островите. На малко възвишение имаше павилион със сводеста входна врата. Според надписа с червено на една табела наемът на чифт кънки струваше три франка. Елизабет и Марта поведоха групичката им към павилиона и се наредиха на опашката пред щанда за кънки под наем. Андраш настоя да плати за всички, като се опита да не мисли как ще му се отрази липсата на тези дванайсет франка през следващата седмица. На една мокра зелена пейка обуха кънките и малко след това се заклатушкаха надолу по склона към езерото по настлана с гумено покритие пътека.

Андраш стъпи на леда и изписа поредица от фигури по посока към по-големия от двата острова, докато изпробваше ръбовете и баланса на кънките. Тибор го бе научил да се пързаля, когато беше петгодишен; двамата се пързаляха всеки ден на воденичния вир в Коняр с кънки, които баща им бе направил от дървени летви, чиито ръбове бяха покрити с дебела тел. Като ученици в Дебрецен караха на откритата пързалка на улица „Пиац“ — съвършен, гладък като стъкло изкуствен овал, охлаждан чрез подземни тръби. Андраш се носеше леко и пъргаво на кънките, по-бърз от братята и приятелите си. Дори сега, с тези изтъпени кънки под наем, той се почувства подвижен и ловък. Плъзгаше се между останалите кънкьори с развяващо се сако, а шапката му едва не отлетя от главата му. Ако се беше загледал, щеше да забележи, че младите мъже го гледаха със завист, докато профучаваше край тях, щеше да види любопитните погледи на момичетата и неодобрително свъсените вежди на по-възрастните хора. Но Андраш усещаше само тръпката от летенето по леда и свистенето на остриетата на кънките. Той заобиколи по-големия остров, настигна в гръб жените с бясна скорост и се плъзна между мадам Моргенщерн и Елизабет така изящно, че двете спряха и ахнаха.

— Гледай къде ходиш, ако обичаш — сопна му се грубо Елизабет на френски. — Ще блъснеш някого. — Тя хвана Марта под ръка и двете се плъзнаха напред. Андраш остана да се пързаля с мадам Моргенщерн през тюлената снежна завеса.

— Пъргав сте — тя му хвърли мимолетна усмивка изпод шапката си като камбанка.

— Май само на леда — изчерви се Андраш. — Не ме бива много в спорта.

— Изглежда обаче умеете да танцувате.

— И с танците не се справям много добре.

Тя се засмя и го изпревари. Сивкавата следобедна светлина, езерото, му припомниха японските картини, които бе видял на Международното изложение — вечнозелени дръвчета, разперили тъмните си, подобни на пера клонки на фона на късче небе, а в далечината хълмовете приличаха на сгушени един в друг гълъби, опитващи се да се стоплят. Мадам Моргенщерн се плъзгаше леко по леда с изправен гръб и разперени ръце, сякаш това бе просто една разновидност на балета. Тя не се препъна и не се облегна на Андраш, докато обикаляха езерото, дори когато стъпи върху борово клонче и загуби равновесие, подскочи на другата кънка, без даже да го погледне. Но когато заобиколиха за втори път по-малкия остров, тя се приближи плавно до него.

— С брат ми се пързаляхме в Будапеща — каза тя. — Ходехме във Варошлигет близо до дома ни. Сещате ли се за прекрасното езеро до замъка Вайдахуняд?

— О, да. — Андраш не можеше да си позволи входната такса за пързалката, докато живееше в Будапеща, но двамата с Тибор често ходеха да гледат кънкьорите вечер. Замъкът — амалгама от архитектурните стилове на изминалото хилядолетие — е бил построен преди четирийсет години за посрещането на новия век. Римски, готически, ренесансови и барокови елементи се преливаха по дължината на сградата. Когато човек се разхождаше покрай тази чудата фасада, имаше чувството, че пътува през вековете. Замъкът бе осветен отдолу и от него винаги звучеше музика. Сега Андраш си представи как двете деца, мадам Моргенщерн и брат й — да не би да ставаше въпрос за бащата на Йожеф Хас? — хвърлят издължени сенки върху по-светлата сянка от замъка.

— Брат ви добре ли се пързаляше? — попита той.

Мадам Моргенщерн се засмя и поклати глава.

— И двамата не ни биваше много, но си прекарвахме чудесно. Понякога канех с нас и свои приятелки. Хващахме се за ръце, а брат ми ни теглеше като нанизани на влакче дървени патета. Той е десет години по-голям от мен и беше много по-търпелив, отколкото аз бих била на негово място. — Тя стисна устни и продължи да се пързаля с прибрани в ръкавите ръце. Андраш се придържаше близо до нея и поглеждаше крадешком към профила на лицето й под ниско нахлупената шапка.

— Ако искате, бих могъл да ви покажа как се танцува валс — предложи той.

— О, не. Не мога да правя сложни стъпки.

— Не е сложно — той избърза напред, за да й покаже стъпките. Щеше да й покаже лесен валс, който бе научил в Дебрецен, когато беше десетгодишен: три стъпки напред, дълга дъга и обръщане, три стъпки назад, още една дъга и пак обръщане.

Мадам Моргенщерн повтори стъпките, следвайки следите, които той оставяше по леда. Андраш се обърна с лице към нея. Пое си въздух и постави ръка на кръста й. Тя обви ръка през рамото му, а с другата си, облечена в ръкавица, длан хвана неговата. Андраш изтананика няколко акорда от „Валс на момината сълза“ и я поведе. Първоначално тя се чувстваше неуверено, особено при завъртанията, но скоро започна да се движи леко, точно както той си представяше, а ръката й стискаше здраво неговата. Андраш знаеше, че Розен, Поланер и Бен Яков щяха да му се присмиват, ако го бяха видели да танцува така пред всички, но това едва ли го интересуваше. За няколко мига, докато си тананикаше наум песента, тази пъргава жена с шапка като камбанка се притисна до него, а той стискаше ръката й с длан. Устните му докоснаха за момент ръба на шапката й и той усети вкуса на студените и влажни снежинки. Усещаше дъха й на врата си. Тя вдигна глава към него и очите им се срещнаха за миг, преди тя да извърне поглед. Андраш си напомни, че каквито и чувства да изпитва към нея, те бяха безпочвени, тя беше възрастна жена със сложен живот, професия и дъщеря гимназистка. В съзнанието му валсът свърши. Двамата обиколиха острова още два пъти, преди тя да проговори.

— Когато ви виждам, ми домъчнява за Унгария. Не съм се прибирала там от шестнайсет години. Откакто се е родила Елизабет. — Тя огледа езерото и Андраш проследи погледа й. Далеч напред зърнаха зеленото палто на Елизабет и кафявото палто на Марта. Елизабет сочеше към брега — черния силует на куче, което подскачаше след друга, по-малка и по-пъргава фигура.

— Понякога си мисля, че мога да се прибера — каза почти шепнешком мадам Моргенщерн. — Но по-често си мисля, че никога няма да се върна в родината си.

— Ще се върнете — Андраш се изненада колко спокойно прозвучаха думите му.

Той я хвана под ръка и тя не се отдръпна. Извади длан от ръкава на палтото си и я сложи върху ръката му. Андраш потрепери, макар вече да не усещаше студа. Продължиха да се пързалят мълчаливо, докато обиколиха още веднъж островчето. В това време от другия край на езерото до тях достигна глас — звучен и познат. Беше мадам Жерар, която ги викаше по имена. „Андрашка! Кларика!“ — с унгарските умалителни, сякаш всички те се намираха в Будапеща. Мадам Жерар се плъзгаше към тях, следвана от трима други актьори от театъра. Двете с мадам Моргенщерн се прегърнаха, засмяха се, отбелязаха колко красиво е, когато вали сняг, и колко хора има на замръзналото езеро.

— Кларика, скъпа, много се радвам да те видя. А ето го и Андрашка. А това там отпред сигурно е Елизабет. — Тя се усмихна дяволито и намигна на Андраш, а после повика Елизабет и Марта. Когато те се оплакаха от студа, мадам Жерар покани всички на чаша горещ шоколад в кафенето. Седнаха на дълга дървена маса и пиха шоколад от глинени чаши. Усещането, завладяло Андраш преди пристигането на мадам Жерар, вече бе започнало да се стопява; мадам Моргенщерн отново му се струваше непреодолимо далечна.

Изпиха шоколада си, взеха обувките си от гардероба и тръгнаха вкупом по пътеката към края на гората, Андраш продължаваше да търси възможност да хване под ръка мадам Моргенщерн, да остави другите да се отдалечат напред и двамата да изостанат. Но вместо нея изостана Марта, за да повърви с Андраш. Тя изглеждаше целеустремена и мрачна на фона на все по-силния студ.

— Нямаш никакъв шанс — заяви момичето. — Тя не иска да има нищо общо с теб.

— Кой? — попита Андраш, стреснат, че чувствата му са толкова очевидни.

— Елизабет! Тя иска да престанеш да я зяпаш непрекъснато. Да не мислиш, че й харесва да я зяпа някакъв си жалък унгарец?

Андраш въздъхна и погледна напред, където Елизабет вървеше с мадам Жерар, а зеленото й палто обгръщаше краката й. Тя се спря, за да каже нещо на госпожата, която отметна глава назад и се разсмя.

— Тя не се интересува от теб — продължи Марта. — Вече си има приятел. Затова няма нужда повече да ходиш у тях. И няма смисъл да си губиш времето в опити да очароваш майка й.

Андраш се изкашля.

— Добре. Благодаря, че ми каза.

Марта кимна делово:

— Мой дълг е, като приятелка на Елизабет.

След малко стигнаха до края на парка и мадам Моргенщерн отново се озова близо до него. Стояха до входа на метрото, а от вътрешността на станцията долиташе грохотът на мотрисите.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита го тя.

— Не, ела с нас! — обади се мадам Жерар. — Ще вземем такси и ще те оставим вкъщи.

Беше студено и се смрачаваше, но Андраш нямаше да понесе да се вози в претъпканото метро с Елизабет, Марта и мадам Моргенщерн. Не му се искаше и да се качи в такси с мадам Жерар и другите актьори. Искаше да остане сам, да се прибере у дома и да се заключи в стаята си.

— Ще повървя пеша — каза им той.

— Но следващата неделя ще дойдете отново на обяд, нали? — попита мадам Моргенщерн и го погледна изпод шапката си. Тя все още беше поруменяла от пързалянето. — Всъщност се надяваме, че ще започнете да ни гостувате редовно.

Какво друго можеше да отговори.

— Да, ще дойда — каза той.